Дончо Цончев
Жълтата къща (6)

6.

„Правото на халат“, което 69 извоюва с поведението си през последната седмица, направи Червенушка още по-весела и общителна. Самият халат беше сив, почти приличен на мъжки лоден, въздългичък, а правото се състоеше в това, че стигнеш ли до „втори режим“, можеш в определени часове да го наметнеш и да се разхождаш между гладките сивокори явори в двора чак докато придружаващият санитар те задърпа да се прибирате.

Този следобед беше много топъл. Той свали халата и го закачи на едно очупено клонче.

— Горещо, нали? — каза Червенушка и бузите й бяха по-червени откогато и да било. — Само да не го забравим после.

— Няма, нали ти си тук.

— Аз винаги съм „тук“ — каза тя. — Стига само да ти потрябвам. Те вървяха бавно и сегиз-тогиз откъсваха по някое листо, тя накъсваше своите на ситно, а той ги слагаше върху свитата си лява ръка и с дясната ги тупваше да гръмнат.

— Оня там Херкулес ли е? — посочи с пръст 69.

— Да. И той е на втори режим.

Приближиха го. Гръмогласният романист чупеше клечици и ги забучваше в една кутия от вафли. Червенушка си спомни, че в четвъртък, когато беше дежурна, на свиждането една възрастна жена, едра и хубава, с много болезнени бръчки около устата и измити от сълзи прозрачни клепачи, беше донесла тази кутия. Жената седеше на пейката пред отделението и се стараеше да не плаче, а Херкулес й държеше ръцете и повтаряше по-тихо от обикновено: „Нямам друг избор, майко, нямам! Само лумен мунди… Един ден те ще разберат и всичко ще си бъде както по-рано, с тебе ще варим сладко от бели череши, сироп от малини и ще посадим друга праскова пак тъй, с корените нагоре. Не ме гледай така, майко, чуваш ли.“ На другия край на пейката седеше селянин със спечено лице и тъмносини шаячни дрехи. Той непрекъснато се потеше и не смееше да се разположи по-удобно, а заемаше от пейката четири пръста. Пред него мълчеше Христо, прегърбен, жълтозелен, с очи като дупки. Селянинът тихо го подканяше: „Еж бе, сине, разлепи таз уста… На, батю ти праща и шукулад… Не щеш и не щеш… Барем кажи една думица, какво да думам на майка ти, като ме е зачакала отсега? И Мичето даде пет стотинки за лимонадката. Ъ пък, лимоната си пийни, дръж“. Червенушка го попита как се казва. „Христо, булче. И аз съм Христо като него“ — каза селянинът и безпомощно заопипва нещата, които носеше. „Дай ги, бай Христо, той полека-лека ще ги изяде. Ще му ги запазим тука. И лимонадката дай, той ожаднява.“ После свиждането свърши и хората си тръгнаха; най-отзад вървеше едрата жена с прозрачните клепачи и бай Христо — приведен и дребен, в тъмносините си шаячни дрехи той приличаше на насекомо. Червенушка дълго бе гледала гърба му и вечерта, преди да заспи, се сети, че най-тежкото в службата й бяха всъщност свижданията на болните с близките им.

— Заповядайте, но не ми губете много време! — каза Херкулес, като ги видя. — Господинът под номер 69 нека знае, че аз не храня неприязън към неговата особа въпреки всичко. Той не е виновен. Мала галина, малум овум^[1].

— Ти пак ли пишеш? — попита го Червенушка.

— Да, пак. Бюлетинът на тази лудница за последните няколко дни. Само най-забележителното, разбира се.

— Може ли да ни го прочетеш, ако обичаш? — каза 69.

— Защо не.

Херкулес отвори кутията и извади пергаментова хартия, която миришеше силно на вафли. В бюлетина се съобщаваше, че той, Лумен Мунди, бил в нова творческа треска, довършвал „спомени от бъдещето“ и започвал повест под заглавие „Химия на жълтата къща“; че доктор Димов бил в отпуска; че, общо взето, работите вървели нелошо, дори господин 69 достигнал до степента халатмайстор. Бюлетинът свършваше с думите: дум вивамус, вивамус^[2].

— Би трябвало да четеш понякога — каза 69. — Писателите много повече прочитат, отколкото написват.

— Кви скрибит бис легит^[3] — каза Херкулес, обясни им какво значи и ги помоли да продължат разходката си.

Те се съгласиха. Чуха гласа му да ги изпраща:

— Амор винцит омниа^[4], приятели мои.

Те не знаеха смисъла на последния израз и тъй като бяха отегчени от безкрайните му мъдрости и наставления на латински, засмяха се. После седнаха в тревата и Червенушка според наставленията на лекарите започна да му разправя разни приказки: за Кумчо Вълчо и Кума Лиса, после за Косето Босето и още нещо, но когато погледна към него, видя, че той е заспал.

69 спеше с отворена уста, седнал и облегнат на една канадска топола, Червенушка разглеждаше лицето му и се вслушваше в дъха му, също тъй седнала — облегната на един явор. Тя мислеше как животът прилича на път, ошарен в черни и бели ивици, както ошарват пешеходните пътеки по пресечките. Преди да излезе Димов в отпуск, тя беше успяла да надникне в картоните. Беше една нощ. Тя дежуреше и имаше на разположение кабинета на лекаря — стаята на дежурния се наложи да опразнят за два нови, спешни случая с инфекциозни меланхолици. Ключето беше на мястото си, тя го завъртя и ролетката на кантонерката падна. Разрови картоните и намери номер 69. От това, което успя да прочете, силно впечатление й направи подчертаният пасаж, в който се обясняваше как в миналото „болният имал навик да не настъпва фугите между плочите на тротоара и този навик прогресивно се затвърдявал“. Разбира се, тя знаеше това от лични наблюдения, много пъти бяха се смели за същото, даже и тя го правеше заедно с него, но не разбираше каква толкова особена важност представлява смешният стар навик на болния, че Димов го е подчертал.

Погледна потното чело на 69 и си припомни нощта, когато железата на прозореца бяха нарязали пълната месечина и когато й бе подарил името Червенушка. „Пак ивици от черно и бяло — помисли си тя. — От светло и тъмно.“ И продължи да си дава сметка, че животът наистина е такъв ошарен път, от радостта стъпваш в отчаянието, от страха в смелостта и… Червенушка почти си бе помислила „от любовта в омразата“, но веднага го отхвърли. От любовта тя още не беше пристъпила в нещо друго. Изглежда, тази ивица беше надлъжно на нейния път, свършваше на края му, където свършва и той, или пък ако не беше, тогава тя успяваше да криволичи, както се криволичи с молива по лабиринтите на списанията, и още не беше загубила посоката си. Дали щеше да успее да продължи все по тая ивица, по-бяла от всички бели ивици, докато стигне до къщичката, нарисувана в ъгъла на „лабиринта“? И там — завинаги в бяло. Когато се вслушваше в себе си, тя вярваше, че ще успее. Когато погледнеше към него, дори да е заспал, както сега, страхуваше се. „Тогава ще се вслушвам повече в себе си“ — помисли си Червенушка и видя часовника си, времето за разходка бе свършило. Никак не искаше да го събуди, но не можеше сама да дава лош пример за дисциплина. За щастие още преди да го докосне, той отвори очи:

— Какво става? Май ще вали.

Тя едва сега разбра, че ветрецът се бе засилил и че слънцето е зад облак.

— Сигурно — каза тя. — Хайде да се прибираме.

Не бяха направили десетина крачки, когато небето съвсем потъмня, а щом затвориха желязната врата, отвън се чуха първите капки.

 

 

Вътре в коридора на пода лежаха четирима души от болните. Цветана и чичо Игнат се разправяха с тях, а бай Пеньо носеше една носилка. Вратите на всички стаи бяха заключени и зад тях се чуваше необикновен дори и за тук вой. Винаги ставаше така, щом внезапно се развали времето — болните ставаха дваж по-мрачни и неудържими. 69, неузнаваемо приличен и тих, се зае да помага на санитарите. Двама от лежащите на пода бяха Тритопковеца и бай Георги, вкопчани в кървава прегръдка, а другите двама — 14-ти Април и Христо, единият с разбит череп, другият със срязани вени. Всичко беше станало много бързо. Като надушил какво става, чичо Игнат натикал по стаите, колкото успял, бай Пеньо и Цветана ги навързали по леглата и после заключили вратите, но Тритопковеца, почти винаги кротък и благ, изведнъж се отскубнал, хвърлил се върху бай Георги и му захапал ухото. И бай Георги започнал да го хапе и докато се опитвали да ги разделят, 14-ти Април се засилил по коридора, навел глава като овен и се блъснал в желязната врата. Преди това той извикал: „Вярно е, вярно е! Аз бях Любен, но вече не съм. Който дочака пететето, пак ще бъде Любен, пак ще бъде Любен.“ А Христо, незабелязан от никого в суматохата, допипал парче стъкло от счупено шише, срязал вените си и започнал да пее и да размахва ръката си пред лицата на санитарите.

И доктор Янков пристигна. Той веднага нареди Любен и Христо да бъдат отделени, да се извикат за тях интернист и хирург, а Тритопковеца и бай Георги — само превързани и вързани по леглата си.

— И ти — извика той, като забеляза присъствието на 69. — Марш веднага в стаята си!

69 го напсува, махна с ръка и се прибра.

До вечерта бурята премина — и отвън, и вътре. В столовата 69 попита Червенушка:

— Нощес ти ли си дежурна?

— Не, Цветана.

— Бъди ти, искаш ли?

Той беше премного нормален и сериозен — така й се видя.

— Добре. Цветана и без това се оплакваше, че я болял стомах. Ще я сменя.

 

 

Към един през нощта, когато седяха в тъмното и вдишваха измития свеж въздух, нахлуващ през решетките на прозореца, той й каза:

— Намери ми дрехи. Истински дрехи, като на другите хора отвън.

— Ти…

— Ще ми намериш ли, Червенушке?

Тя кимна, после се сети, че в тъмното може да не я разбере, и прошепна:

— Да. А с мен какво ще стане после?… Мене ще ме уволнят.

— Зная, че си санитарка, откакто аз съм тук. Като ме няма, няма да бъдеш.

— Откъде знаеш?

— Разбрах… Разпитвах.

— Чувствуваш ли се съвсем добре?

69 не отговори веднага. Хвана ръката й, подържа я и тогава тя почувствува, че каквото е решил, ще го направи на всяка цена, също както някога.

— Въобще нищо ми няма. Само не знам какво е било преди, но ще мина и без него. И ще ме е яд за Димов… Много го харесвам.

— А… — Тя, изглежда, се отказа да го изговори.

— Какво?

— Не искаш ли да дойда с теб?

— Не.

Тя издърпа ръката си, той не направи опит да я задържи.

— Значи, от мен искаш само дрехи.

— И пари. Виж как щях да забравя. Трябват ми пари.

— Ако нямам?

— Не може да нямаш. Ти имаш всичко.

— Вярно — тихо повтори Червенушка, — аз имам всичко. И колко лева ти трябват?

— Колкото събереш.

— Представи си, че не искам да ти дам дрехи и пари, освен ако ме вземеш с тебе.

69 се засмя.

— Не съм притрябвал на никого. И недей…

Тя покри устата му с ръка и се наведе близо до лицето му.

— Добре, аз ще ти покажа, че си ми притрябвал.

— Как?

— Ще те намеря, където и да си.

Отвън валеше. Той бръкна с пръсти в косата й и каза шепнешком:

— Ти си Червенушка.

— Да, не бива да бягаш от мен.

— Ела, направих ти място да легнеш. Нали искаш?

— Да. Чакай да заключа вратата.

Много силно валеше отвън. Луд номер 69 хвърляше дрехите си високо във въздуха и те падаха по пода и празното легло на 14-ти Април като простреляни птици, после хвърляше дрехите на санитарката, тях още по-високо. В тъмната стая бялата престилка на пода приличаше на петно от лунна светлина. То дълго стоя там, удължено като ивица.