Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жълтата къща (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
bonbon4e (2020)
Разпознаване и начална корекция
bonbon4e (2020)
Допълнителна корекция
plqsak (2021)
Форматиране
in82qh (2021)

Издание:

Автор: Дончо Цончев

Заглавие: Жълтата къща

Издание: първо (не е указано)

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „9 септември“ — София

Излязла от печат: 12.II.1982 г.

Редактор: Цветан Николов

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Петко Узунов

Рецензент: Божидар Кунчев; Светлозар Игов

Художник: Бисер Дамянов

Коректор: Мария Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7460

История

  1. — Добавяне

7.

Албена Димова се събуди и простря ръка вдясно от себе си. Леглото беше празно.

— Къде си? — попита в тъмното тя.

— До прозореца — каза Марин Димов. — Олежах се тук и вече хич не ми се доспива.

Тя видя силуета му пред огромното стъкло, зад което се сипеше дъждът. И част от терасата на отсрещната вила видя, и част от хълма зад нея, като тъмен декор.

— То да гледаш дъжда и да спиш е все едно — каза Димов.

— Щом е така, идвам и аз.

Албена стана, пи вода и седна в широкия, удобен стол срещу прозореца. Беше боса и в овехтялата си любима синя нощница приличаше на бедно момиче, вкарано в луксозната стая на почивната станция само за снимка. Загледа се в неоновите светлини, наредени като звезди по високите железни стълбове край алеята долу. Една от лампите трепкаше, пожълтяваше, посиняваше в единия си край, оправяше се за миг и пак започваше трепкането. Албена си помисли, че животът на някои протича като тази несигурна светлина: елегантно, блестящо, всеки миг пред опасността да замре. Други пък мъждукаха като кандила и само сегиз-тогиз, когато в маслото попадне капчица вода, изцвъртяваха, за да отбележат рядкото явление, и пускаха по някоя и друга по-силна искра. Прецени, че винаги бе предпочитала за себе си „една не толкова силна, но равна светлина“. Тогава защо беше свързала живота си с един монтьор на такива трепкащи, повредени животи? За пръв път определи формулата: „Омъжих се за лудницата, не за Марин Димов. Даже само Димов, той отдавна престана да бъде Марин.“

— Какво ли правят твоите приятели — каза Албена.

— Дано не е имало буря там, както беше днес тук. Буря в небето — буря в отделението, има един такъв закон според мен.

— В такъв случай и ти си научил нещо от тях.

Димов реагира на намека й с мълчание, после запали цигара и попита:

— Защо мразиш работата ми?

Горе, по етажа над тях, се чуха стъпки, после там пуснаха радио. Албена стана от удобния стол и допри бузата си до гърба му.

— Нищо не мразя, щом е свързано с теб, само се пошегувах — каза тя.

От тихата музика горе, от огромното стъкло на прозореца и стичащите се по него дъждовни капки Марин Димов се почувствува като герой на глупав и сладникав филм, в който „двама влюбени отново се срещат“.

— Защо мълчиш? — попита Албена, все тъй прилепнала до гърба му.

„Защото онова жестоко, неотменно чувство за някакъв невзет от мен изпит, за някаква неопределена, отвратителна отговорност едва ли не за всичко, което става по света, не щат никога да заспят, затова! — помисли си той. — И защото всеки следващ ден мисълта ми става по-будна и по-тревожна, а се надявах да бъде обратното; вярвах, че ще подредя в главата си, каквото има за подреждане, и ще ходя безгрижен за гъби, ще садя лук; чаках го много време този ден, но той не идва — напротив, отдалечава се все по-назад и по-назад и вече ми прилича на нещо, което не е било, а само съм мислил за него; струва ми се, че съм се родил загрижен и умислен, с всичко, което зная в момента; дали наистина съм бил дете? Кога съм бил? Може би никога не е имало такъв ден, в който с баба отивахме за гъби, аз събирах шикалки и си подскачах на един крак безгрижен и щастлив; може би това е било само една от нейните безкрайни приказки пред огнището.“ И каза:

— Бях се заслушал в музиката отгоре. Ние с теб напоследък никак не слушаме музика. Не е хубав признак, нали?

„Нищо, нищо не е хубаво, щом не се сещаш да се обърнеш веднага и да ме целунеш. Аз нямам нищо, освен твоята любов и ако ми отнемеш и нея, ако ми отнемеш възможността да си мисля, че я имам, защо ми е музика? Не трябваше баща ми да урежда живота ни, както го уреди. Аз трябваше да работя, тогава нямаше да бъде така. Щяхме да имаме грижи, които се виждат и пипат, за които може да се говори, нямаше из ден в ден да се печем на собствения си огън, изгарящ и двама ни под привидното благополучие, заради което човек губи правото си върху най-важното: да се оплаче. Всъщност за тебе не е точно така, ти си направо щастлив с твоите кретени, те са грижа, която се вижда и пипа. Да, знаех, че ще ме прегърнеш все пак, но то не е така, както преди, сигурно никога няма да бъде както преди.“

Тя видя как мигащата лампа зад прозореца замря — навярно се беше повредила окончателно. Мислите й се прекъснаха. Дъждът спря, а горе спряха радиото. В настъпилата тишина, от която нощта изведнъж стана по-истинска, той я заведе до леглото. Като я усети оживена и внезапно развеселена, попита я:

— Какво, Албена?

— Защо какво?

— Нещо съвсем се разсъни.

Тя го притисна към себе си и въздъхна:

— Нищо. Все така те обичам, както винаги, глупчо.

„И аз те обичам, Албена, но не смея да кажа «както винаги». Сега те обичам повече с ума си. Навярно другото е разбрало, че е напразно и от него не произлиза това, което трябва да произлезе, и се отдръпва нанякъде. Как да го спра? Не мога да обърна цялата работа на разврат и на спекулация с наследеното. За миг не мога да забравя, че първите две маймуни са се събрали за същото и тогава се е появила третата, после тя се е събрала с друга и пак е станало така, чак до нас. Какъв океан от любов. Всички сме резултати от любов. Дали се сещат за това хората, улисани в делниците си? Сигурно не всички, не толкова точно. Иначе нямаше да има ни една война, ни един убит. Едва ли някой щеше да наскърби някого, ако помнеше, че и той и другият, и всички живи са плодове на една и съща любов, онази, за която мечтаят и те и на която имат пълно право, за да продължи да се лее океанът на живите. Човек се ражда на света да люби, да не пречи на подобните си, да се труди, колкото може, за да остане и след него любов. Не виждам по-важно завещание на веднъж родения, който е брънка от веригата. А сега веднага трябва да спра да спре. Веднага!“

Доктор Марин Димов чудесно знаеше, че тялото никога не е склонно да се подчинява на мозъка или ако е склонно, то се стреми към изпълнението на нареждането с обратен знак — ти му викаш спи, то стои още по-будно и — наопаки. Въпреки това той си повтаряше: „Веднага, веднага!“ Защото нямаше какво друго да прави.

Още по-тиха стана нощта, а от това — още по-истинска. Горе пак се чуха стъпки, после внезапен смях на момиче и отново радиото. След това засъска душ.