Дончо Цончев
Жълтата къща (4)

4.

Светла пита в черното небе, нарязана от железата на решетката, отърква се о клоните на сливите, скимти от самотност. Откъм трета стая пак се чу сподавен, леден смях, пак тъй пробяга по коридора и застана зад вратата, влезе под престилката й. „Ще ида да му кажа, че не ме е страх, той знае, че лъжа, но нека чуе как му казвам: Не ме е страх!“ Светна лампата и отиде в трета стая. Всички спяха тихо, само Павел, който лежеше ничком, се гънеше в леглото си като смок и хихикаше тихо, възторжено, ужасно, внезапно спираше, започваше да гали възглавницата и да й шепне. Притвори тихо вратата и се върна в кабинета, застана права в средата между кушетката и бюрото. „Ще ида, разбира се, за какво съм дошла тук?“ Остави лампата да свети, погледна часовника, пи вода направо от чешмата и тръгна.

Тръгна!

Стените се люлееха от ударите на сърцето й, месечината се отъркваше около шията й, беше изпълнила целия коридор със скимтене. Той не беше сам в стаята, но другият, 14-ти Април, спеше дълбоко и непробудно. И да не спеше — все то.

Челото му лъщеше потно на лунната светлина, тя седна на леглото му и стисна лицето си в ръце: „Пак съм тук, нищо, че не знаеш, винаги ще бъда, докато съм жива.“ Пипна челото му, икона се пипа така, той каза, без да отваря очи: „Само нещата са важни. Думите не са истински. Който говори, лъже, за каквото и да е.“ Хвана лицето му с две ръце, стисна го, после изтри потта от челото му.

— С кърпа — каза тихо той. — Вземи една кърпа, че целият съм вир-вода.

Месечината рукна през решетката, изтече през нея, клоните на сливите изпращяха и я събориха на гърдите му. Той я потупа по гърба.

— Иди за кърпа, в кабинета има.

— Сега. Сегичка.

Изхвърча в коридора, сблъска се с Борислав, който беше застанал пред вратата с ръце в джобовете на пижамата, бодър, както винаги.

— Два без десет, Бориславе. Лягай веднага!

Той кимна и се прибра. Беше добро момче, държеше се прилично и кротко, но всяка нощ, точно в два без десет, отиваше и търсеше някого да го пита колко е часът. След като му кажеха, че е два без десет, той кимваше и се прибираше в своята стая.

Взе кърпата от кабинета и изчака няколко минути, докато Борислав си легне. Щастието в нейния живот бе с три лица: измисленият Дядо Мраз, който оставяше в обувките й подаръци, когато беше малка; един юноша, мокър от дъжд, с полепнали в косата му борови иглици, който свиркаше с уста; един мъж — продължението на същия юноша, — мъж с железни мускули и меко сърце, който изплакваше думи, думи и думи и с двете си големи ръце стискаше до болка раменете й. Сега прибави към тези три лица и четвъртото, но то не беше точно лице, не се събираше в толкова място — то беше една нарязана месечина, лунен водопад, който бучи, изтича през нея, отнася я, връща загубеното, кара я силно, страхотно да вярва, че тези мигове, няма да се загубят, докато е жива. Никак не можеше да допусне, че четвъртото лице на щастието тя ще го види толкова скоро — и тук, в една лудница, където никой не идва за щастие. Сега лицето му не беше Дядо Мраз, нито главата на онзи юноша, не беше и лицето на мъжа, който изплакваше, изплакваше, изплакваше думи, без да го е срам, че е мъж.

Не беше лунен водопад и нарязана месечина, а просто — цокълът на коридора. Бледокремав цокъл, на височина до раменете, правен с блажна боя и ограничен с кафява линия, не толкова права, както в стола, където обядваха лекарите и санитарите. Състоянието не беше нещо различно от другите три пъти: пак така краката й трепереха, пак тъй чувствуваше, че чува лъскавите фанфари, които разцепват сиви и тежки облаци от страх и съмнение; зад тези облаци се показва огромен, ярък, златен пожар — вяра, фанфарите се източват напред и нагоре огромни и жални саби-лъчи, които пробождат, съсичат гниещото очакване, накрая се извиват във венец на цветето на надеждата, бодливо и уханно, сто рози, корените изпиват всичките сокове в малкото тяло и болката на отчаянието става суха, после се сгърчва да мре.

Намери три кърпи, взе кана с вода и тичешком ги занесе.

Той жадно пи.

После се остави да бъде съблечен. Избърсан бавно от потта по цялото тяло. Преоблечен наново.

— Гладен съм.

— Сега, сегичка! Постой така, аз съм тук!

В коридора я чакаше цокълът. Видя в него престилката си, лицето си — като в истинско огледало. „Аз съм тук, чуваш ли! Не искам да живея повече, защото може да няма пети щастлив миг, но ми стига и това. Потрябвах ти пак и бях тук, на мястото си. Честна дума нека веднага да умра, но поне още веднъж да бъда тук, когато потрябвам. Кой ме накара да не вечерям? Откъде щях да ти търся нещо за ядене, ако аз бях вечеряла?“

Тя се плъзна по коридора като бяла сянка и докато мислите й прелитаха като прилепи, събра нещата си за ядене. Те бяха: пържени чушки с яйца и сирене; две свежи марули, само вътрешните крехки части; хляб; мед в алуминиева кутийка.

Той започна да яде така, че слепоочията му сякаш се разглобяваха.

— Ти си най-добра от всички тук. И доктор Димов е свестен човек, нали? Как се казваш?

— Ами… и аз нямам име. Също като теб, искаш ли?

— Защо не. Все пак ти не си Санитарка, нали? Разбираш ли ме?

— Да, аз всичко ти разбирам. Ти също си много добър, по-добър от всички тук. Само когато мълчиш и не се храниш…

— Стига де. И теб те научиха на това.

Внезапно и много сръчно 69 събра четирите края на кърпата, върху която бяха наредени нещата за ядене, подаде я, каза й кротко, строго:

— Измитай се!

— Изпий това — каза тя. — Размих меда с вода.

Той грабна кутийката от ръката й, изпи част от нея, а другата се разля край устата му, по врата, дълбоко в пижамата.

— Хайде сега, махай се по-скоро! Какво чакаш? Да те изхвърля през прозореца ли? — изръмжа той.

— Няма да можеш — каза тя, — има решетка… Ако ти потрябва нещо, викай ме. Аз съм тук. Лека нощ.

Тя си тръгна. В гръб, с бохчичката в ръка, на светлината на лунните райета приличаше на много скъпа картина в трудно черно и бяла. Картина, която може да се нарича „Свиждане“. Полусъстояло се свиждане или само очаквано. Има нещо свидно в тази дума „свиждане“, напоила много души със сладко очакване, напоена с много сълзи.

— Червенушке!

Тя тъкмо щеше да затвори вратата и да остане в коридора сама, срещу цокъла на щастието, и малко се страхуваше от това. Обърна се.

— Ела, ела. Седни пак тука.

Тя изпълни нареждането като автомат.

— Вземи това име, щом и на тебе не ти дават друго. Хубаво е, нали? Виж само: „Червенушка“.

— Хубаво е — каза тя.

— Искаш ли да ме целунеш?

Брадичката й се сбърчи, тя се наведе и вместо да го целуне, опря бузата си до неговата. Каза му тихо, със стегнато гърло:

— На ти червеното.

— О, така е добре, Червенушке. Много добре! — Той взе ръката й и я подложи под главата си. — Искаш ли да ме приспиш — прави така с червеното и с ръката.

— Да — прошепна тя.

— Пък аз ще ти разкажа някога за Бялата Ладия. Няма на кого друг да разкаже човек. Не сега. Някой друг път…

Той заспа в същия миг.

По външния коридор се чуха стъпки. На желязната врата се почука. Тя отиде да отвори. Беше доктор Янков, който водеше нов болен. Болният беше млад, с изрязано лице, напъхан насилнически в ленената риза. Вървеше горд и презрителен, щом я видя, изрева със страхотен глас:

— Мирррно! Мърда с мърда такава! — И ужасно й се закани с глава.

 

 

Предната вечер доктор Димов беше на театър. На едно място в пиесата се казваше: „И най-дългият път започва с една крачка.“ Той провери дали вратата на кабинета му е заключена и извади бели листове. Взе писалката от стъклената мастилница, натопи я и написа в средата на един от тях с големи букви: „Един лекар говор…“ — И перото се заби през листа, чак в зеления картон, който покриваше бюрото му. Смачка листа и взе молива, после извади от чекмеджето си един син тефтер, в който правеше характеристики на всички болни „частно“ за себе си, и го обърна откъм задната корица. На първата страница написа „други бележки“, обърна я и продължи на следващата нервно и бързо:

„За любовта ли? Тя не е най-голямото. Грижата е по-голямо от любовта, а най-голямото е страхът. (Той подчерта «страхът», после го подчерта още веднъж и запали цигара.) Нуждата да обичам някого е танатофобия (задраска «танатофобия» и написа «също страх, страх от смъртта»), което се познава по биологичния, естествен резултат, а именно наследствените белези и магическата способност да виждаш в поколението себе си, което пък е тайната ти надежда, че оставаш (прочете го цялото, тегли му една черта по диагонал, после още една накръст и започна отново). Чрез любовта най-лесно се стига до илюзията, че имаш две усти, четири ръце и двата вида пол. Тя е реално чувство за два организма, два характера, теглещи една и съща съдба, тъй както чифт волове теглят колата, зажиглени един до друг. (Това му хареса. Пи вода и продължи, сега не толкова припряно.) Нещо като културен вид шизофрения, двойствено състояние на душата, заради което някои ги наричат щастливци, а други — роби. Роби ми се вижда по-вероятно, тъй като чувството любов в първия си, ненатруфен вид може да се нарече свободолюбиво — и при лъвовете дори е свързано с ревност и някакво мътно, непобедимо усещане за дълг, и в края на краищата също тъй мътно и непобедимо желание да се оттеглиш от предмета, предизвикал това чувство. Може и да не е точно така. Всъщност кое ли е точно така? Не е ли белег на човешката същност непрекъснато да се доближава и никога да не достига до последната истина за нещата?“

Доктор Димов подчерта дебело „непрекъснато да се доближава и никога да не достига до последната истина“, прочете всичко и го хареса пак, но скоро се разколеба. Помисли си: „Защо всеки пише за най-тъжното и най-ужасното, което е познал? Достойно ли е това? Длъжен ли е онзи, който чете, непременно да узнае за всичките ти кошмари?“ Стори му се, че такова писане е низост: видял си случайно отвратителното и се развикваш в същия миг: „Гледайте! Гледайте какво открих!“ И тогава, имунизиран веднъж срещу гадостите, се наслаждаваш на изненаданите, по чиито лица се изписват същите тези гадости, и приличаш на дете, което знае, че майка му не иска да го вижда в кръв, и размазва цапотията по порязания си пръст още повече, и го размахва пред лицето й, идиотски усмихнато. Оправданието на Достоевски — че кошмарът ти, като ставал занятие и работа, чрез описанието му и по този начин се превръщал в нещо обикновено, едва ли не приятно, не можеше пълно да го задоволи. Онези, които са чели книгите, единствените, които са знаели и можели да ги четат, са имали нужда да надникнат вън от разкошните си салони, за да не се сърдят на бога, когато разберат, че историята ги е осъдила, или поне да знаят, че нямат право да му се сърдят. „Достоевски, графотерапия“ — отбеляза с молив той, след което продължи да пуши и да мисли, че днес не бива да започнеш изхвърлянето и развяването пред лицата на другите на част от непоносимия си, утежнен вътрешен мир, удавен в гордост и унижение, в чистота и престъпност, разцепен надве от съмнение във възможността да се вярва и от липсата на увереност, че си щастлив, че това, което имаш, е наистина човешкото щастие, или поне това, което имаш, ти е достатъчно, да, тъкмо това трябваше да ти се повтаря: което го имаш, ти е достатъчно, което го имаш, ти е достатъчно, което го имаш, ти е достатъчно… Не бива да се пише за лошото. Хилядите обикновени четци, които са те потърсили за съвет и отмора, за помощ и дружба, са по-важни от едничкия, пък и който да е автор. Ще станат ли те по-добри, когато се запознаят с всичките възможни човешки трагедии? Или ще станат само по-хитри, по-лесно позволяващи си и успяващи в ползуването на предложените им машинации, по-умели в преобличането на забранените си желания в розовите дрипички на порядъка и в тропосването на фалшиви добродетели, за които трикове са прочели?

Написа с големи букви: „Да се пише за хубавото!“

Задраска всичко още веднъж и затвори тефтера. Не беше точно така. „И никога да не достигат до последната истина.“ Когато хирурзите правят операция, те разрязват болното място, отварят го хубаво, осветяват го, изчистват гнойта и тогава… Изглежда, трябваше да се пише и за лошото, но какво и как, доктор Димов не знаеше. Дали щеше някога да научи? Трябваше да научи — той беше лекар на луди, „лошото“ му беше специалност.

На една от полиците зад стола му между многото психиатрии и физиологично обосновани философски книжа и биологично-естетични трактати имаше няколко други. В момента се сети, че бузестата глава от една корица бе долепена до широкополата шапка на Горки. Дали не си шушнеха нещо? Те бяха изпитали лошото сами посредством очите си, слуха си и стомасите си и го бяха поднесли на братята си, за да ги предпазят от него. И бяха успели.

Запали втора цигара и си мислеше така: „Наистина ли не им идва наум на тези, които се хранят от писане на разни измислици, че е крайно време да започнат с хубавото и доброто, ако желаят да бъдат полезни на живите, а книгите им да останат значителни и верни? И да пишат малко, сбито, само най-важното — и време ще се пести, и хартия, и ще се чете повече. Сигурно нямат сметка. Всеки, и най-престъпният между нас, има малко вродена добродетел, но също тъй всеки, и най-почитаният, умее да си прави добре сметката. Някои пък толкова се стараят да го прикрият, измамвайки околните, че за по-сигурно измамват и себе си. Точно така, както аз, доктор Марин Димов, лекуващ лекар в психиатрично отделение, постоянно се мамя, че уж върша нещо полезно. Искам да уча другите на съзнание.“

 

 

Освен онзи, който строяваше всички, наричаше ги „мърди“, а себе си „полковник“, пристигна нов болен. Той пък непрекъснато се събличаше гол и заставаше до някоя стена, зяпнал в тавана и разтреперан. Никой не можеше да му внуши, че по малка нужда се ходи в клозета, а не край вратата на столовата, и накрая трябваше да го заключват за някое време в „предварителната“. Храненето му вървеше съвсем лошо. Отначало се зае с него Цветана, но после Димов го повери на Червенушка — вече всички я наричаха така, — поради което 69 изпитваше удоволствието и законната гордост на кръстник.

Като се събуди, 69 бързо стана, отиде в банята и се изми сам. После почука на „предварителната“, обади се и Червенушка му отвори.

— Не ще ли? — попита я той.

— Никак — каза тя.

— Защо не го облечеш, срамота е.

— Обличам го, но той веднага пак се съблича. И плаче, когато е с дрехи.

— Остави го на мен.

69 взе чинията и лъжицата от ръцете й и седна до новия мълчаливец. Сръбна само веднъж-дваж, после поднесе лъжицата към устата му. Оня също сръбна, после впери рибешките си очи в 69 и спря да дъвче. Кашата потече от устата му.

— Яж! — извика 69. — Гълтай, че…

— Тц-тц-тц — за пръв път издаде някакъв звук оня и започна да изпълнява.

Като го нахрани, 69 каза на Червенушка:

— Заведи го сега да спи, не зяпай такава. На моето легло го заведи.

Тя кимна. Вече знаеше, че тук възраженията не се правят веднага. Пък и нямаше да е кой знае какво нарушение наистина да го отведе в другата стая — най-много и там да се напикае. 69 сам го хвана подръка, изправи го от леглото и го заведе. Червенушка ги последва.

— Аз отивам оттатък — каза 14-ти Април. — И без това го няма.

— Да — каза 69, — щом дойде раздавачът, аз ще те извикам.

14-ти Април понесе скелета си, като тътрузеше меките си чехли по чистия под. Червенушка го спря, даде му чинията и лъжицата, като му поръча да ги остави в столовата. Доктор Димов твърдеше, че такива дребни задачи, възлагани на болните, имали огромно значение за лекуването им, даже били по-важни от всички лекарства, ако можел човек да ги накара да ги извършват. 14-ти Април не само се съгласи, но на извънредно красивото му лице цъфна щастлива усмивка. Червенушка тъкмо мислеше, че той е едно слабо и измъчено момче, на което нищо му няма, когато той й каза:

— Ето, нося ги, но ако се случиш ти, когато дойде раздавачът, моля те да ме събудиш. Аз тогава непременно ще се правя на заспал. Ти не им казвай!

— На кой да не казвам?

— Даже и на тях! — прошепна много сериозно той.

— Но на кои?

— На пететето. Телефони, телеграфи, грамофони. И едно ръждясало клеймо!

И като се обърна кръгом, 14-ти Април замина към столовата.

69 настани на своето легло голия, покри го с един чаршаф и му затвори очите.

— Този е готов — каза той. После отвори едното му око, като затискаше с пръст другото, и добави: — Само че тук не се пикае наляво-надясно. Който цапа — ближе!

— Няма — каза оня. Това беше първата дума от неговата уста.

69 се обърна към Червенушка с весела усмивка:

— Видя ли? Нали ти казах, че е готов. — Изведнъж стана сериозен и поръча как да го приспива: — Ще си сложиш ръката под главата му и ще му дадеш малко червеното. За две секунди и половина. Иначе нищо няма да стане.

— Добре — каза тя, — щом искаш.

— Хайде, да видя!

Тя направи, както й бе казал. Той веднага я хвана за косата и я дръпна силно назад. Тя неволно изпищя.

— Кучка! — изхриптя 69. — И ти си като всички. Само това чакаш, да си намериш оправдание!

— Нали ти ме накара! — каза тя и заплака.

— Извинявай — меко каза той. — Отсега те накарвам никога…

— Знам! Знам!!!

— Разбра, нали?

— Много добре. Аз само защото ти каза…

Оня изрита чаршафа, с който 69 го беше покрил, опули рибешките си очи и както им се беше представил във възможно най-неприличния вид на гол мъж, се захили. Смехът му беше равен и сух като от счупване на кости. 69 бавно се наведе над него и го удари с юмрук в устата. Смехът му замръзна, а тялото му затрепера като от електрически ток. 69 го покри.

— Човек наистина става такъв, с какъвто се събере, нали?

— Да — каза Червенушка, която се бе обърнала към прозореца.

Той я прегърна и я поведе към коридора. На вратата тя отстрани ръката от рамото си, като го погледна мило, с молба за извинение. Той присви очи, наплю я и я изблъска напред. Тя чу как вратата се хласна зад гърба й.

В коридора бай Пеньо водеше „полковника“.

— Мирррно — ревна насреща й той. — Внимавай с началството, кукло-о-о-о!

Херкулес изскочи от стаята си, където пишеше на „машина“. (Машината му много приличаше на кутия от цигари „Арда“, в която бяха забучени на гъсто, наклонени като ветрило клечки за зъби.)

— Ей, малкият! — викна той. — Пази тишина! Пречиш ми на работата, а тя трябва да смае света! Ясно, нали?

— Кой си ти бе? Какъв си ти? Аз съм полковник! — сопна се другият маниак.

— Аз съм слуга на всички тук — каза Херкулес, — такава е волята на конституцията. И мисля, че желанието на широките народни маси, сине ира ет студио^[1], е да ти покажа нагледно какво значи да си син на Херкулес и няколко курви едновременно!

Бай Пеньо извика: „Марине!“ Но вече беше късно — Херкулес с един удар свали полковника на пода. Веднага след това налетя и върху санитаря, а всички врати се отвориха и болните се събраха наоколо. Събраха се да гледат, нямаше кой от тях да спре Херкулеса. Бай Пеньо беше много як мъж, но не колкото за такъв противник. Докато се търкаляха по пода, Червенушка изтича да търси чичо Игнат, а 69 влезе в столовата и взе пейката.

— Херкулес! Аквила нон каптат мускус^[2], братле!

Царят на лудницата не щеше и да чуе. Полковникът се бе съвзел, но остана на пода седнал, много учуден от всичко.

— Разправят, че съм бил голям забраван, но мисля, че помня все още някои добри маниери — каза 69, вдигна пейката и я стовари върху главата на Херкулес тъкмо когато той ръмжеше: Омниум консензу^[3], санитарче кирливо!

Ключът и дръжката затракаха по желязната врата, тя се отвори и доктор Димов заедно с чичо Игнат, Червенушка и сестра Пейчинова влязоха.

— Калпазани! — извика доктор Димов. — Какво сте направили пак!

— Нищо, докторе — каза 69. — Направих малък, примитивен шок на нашия стар приятел. Ако и сега не се оправи, да знаеш, че луд ще си откара до края.

Скоро всичко беше в ред.

Към единадесет преди обед Димов поръча на Червенушка да доведе 69 в кабинета. Тя го потърси в стаята при голия, после срещна 14-ти Април в коридора и той й каза:

— Няма го. Излезе да прескочи до пощата, да провери за разписката.

Намери го в стаята на инжектираните с инсулин. Инсулинът разрушаваше захарите в кръвта и те се чувствуваха по-гладни от диви зверове. Но трябваше да чакат до единадесет и половина за чашата сироп. Янакос, който на два пъти бе оздравявал, но после отново го връщаха в отделението, псуваше правителството и учението на Павлов. Той беше грък-емигрант и говореше с развален руско-българо-македонски акцент. Никога не казваше Павлов, а „Павла и Павлова“.

— Според Павла и Павлова всички трябва да се храним! С храна да се храним! За какво са ни очи, ръце, ребра? Имаме крака, стомах и социално положение, според Павла и Павлова. Всичко имаме, а за какво? Само хляб да няма, бива ли така?

Като видя Червенушка да влиза в стаята, още по-силно се развика:

— Сестро, сестро! Или давай малко хлебец на един беден човек, или се отказвам от колектива! На, това е кръст… Сестро, отвържи ми поне едната ръка, да се прекръстя. И аз имам ръка и крак, ребра имам, според Павла и Павлова, а да няма хляб! Виж сега каква работа правите вие на един беден човек, виж!

— Още десетина минути, Янакос — каза Червенушка, — и пристигат със сиропчето.

— Щом е останало десет минути, давай го вече! С хлебец!

— Не може, малко още потрай.

— Вижте, вижте! Една сестра иска за десет минути да намразя колектива.

— Янакос…

— Не съм ти Янакос на тебе! Вие знаете само дебелите филии. Всичко разбираме тука, всичко!

Янакос се разплака, а Червенушка поведе 69 към кабинета. Той пак я прегърна, тя пак тъй умолително го погледна и отстрани ръката му от рамото си. 69 спря пред вратата на кабинета, обърна се и продължително изгледа санитарката. Точно тъй го бе сънувала нощес тя, с такъв сериозен вид. Бяха някъде в гора, пък свиреше оркестър. Май че си поръчаха сладолед, но нямаше кой да го донесе. Тя беше с червена панделка през косата и бяла рокля на червени точки. „Бялото не е на хубаво, но червеното — да, и точките, и панделката.“ И тя го гледаше внимателно сега, и искаше да го запомни точно такъв, съсредоточен, за следващата нощ, защото тъй тя искаше да го сънува — сериозен и даже малко сърдит, — а щом беше решила, не можеше да не сънува, щеше да мисли за него, докато заспи, докато започне пак да го вижда в съня си. Може би щеше да бъде един сън, в който той се смее, внезапно става сериозен и после пак се смее, намига й и двамата са някъде съвсем сами. Късно, в някоя стая с кушетка и радио. Някъде беше прочела, че за двама влюбени една тясна кушетка е напълно достатъчна. „Тогава може без радиото“ — тя се усмихна.

Той я наплю. Плюнката му беше бяла и гъста, залепна на лицето й, точно между ъгъла на устата й и червеното.