Дончо Цончев
Жълтата къща (12)

12.

Януари не беше толкова зъзнещ в самотност — корабите пътуваха, работа имаше, печицата въз фургона говореше бързо и нежно; освен всичко това една уютна стаичка неочаквано отвори вратата си, зад която бе пълно с приятели.

Стаичката носеше късото и авторитетно прозвище „щаб“ — нещо, което го учудваше почти колкото фразата „гражданска отбрана“. От кого и кой се отбранява — питаше се Богомил Бижев. Гражданите от нещо и какво е то, или пък нещо от гражданите и с какво те го застрашават. Много по-късно, през лятото, той откри изведнъж и с голямо учудване, че гражданите се отбраняваха от себе си, техният разум се отбраняваше от тяхната глупост, тяхната добра воля от тяхната дивотия, тяхната отговорност от тяхното лекомислие, техният труд от тяхното тъпо безумие — но сега още не знаеше всичко това и продължаваше да се пита, докато в дългите вечери играеше шах с Михо. Милутин беше дошъл по работа, намери го във фургона — той го запозна с Михо и на въпроса му: „Играеш ли шах?“, Богомил, без да знае защо, бе отговорил: „Да, малко.“ Той не знаеше колко играе, но местенето на фигурите му бе ясно още при първото сядане в щаба, намеренията на Михо прозираха изведнъж, забавляваха го, разсмиваха го, възбуждаха го — след първите три партии се оказа, че е неподозирано силен. Михо бе състезател по шах, цял кандидат-майстор на играта — всички се бяха събрали около двамата и с растящ интерес наблюдаваха битката. Завършиха едно и половина на едно и половина, трябваше да се прибират да лягат и Михо, като му подаде ръка и го изгледа с нови очи, каза:

— Страхотен си. Направо чакам да съмне, да мине денят и да сядаме отново.

Съмна, мина денят, уютният щаб и карираната дъска чакаха. Две на нула за Богомил, Михо се изнерви и млъкна — скрил слепоочията си в длани. Трета игра (и тя щеше да свърши така) — половината от времето си за мислене Богомил губеше да се пита: „Защо това помня, защо помня да плувам, защо помня, че водата е «хаш две о» и сярната киселина — «хаш две ес о четири», а не помня нищо от себе си? Защо така сръчно се ориентирам в неясния свят, след като нямам дори две години опит, това, разбира се, е невъзможно, значи опитът ми стои, а мене ме няма, кое всъщност съм аз: това, което помни другите неща ли? Виж ти: кое помни нещата в човека? Кое ги забравя? Не сме ли, господи, само едни временни машинки за запомняне на онова, което извършваме, машинки-преносители на натрупаното, докато толкова страстно се лъжем, дълбоко убедени в тази лъжа, че най-важно значение има нищожното (при мене загубено) аз? Къде го пренасяме натрупаното, защо го пренасяме, толкова ли е трудно то да се изчисли и да се премине изцяло към него, изведнъж — да останат нашите азове в чистата и сладка неясност, която ги съставлява и обгражда по пътя им към страшното осъзнаване на преходността? Не може, сигурно, иначе растенията нямаше да се борят толкова с времето — докато израстат, цъфнат и приготвят семето — те щяха сутринта да поникнат като гъби и до вечерта да клюмнат, изпълнили своето предназначение. Пренасяме нещо, което натрупваме всички, иначе нямаше никакъв смисъл да се умира, а от семето да тръгват новите, крехки безпомощници. А може би наистина храним някого с всичко това, което наричаме живеене — тъй както тревата храни овцата, овцата — вълка; обличаме някого с кожите си, складираме някъде нервите си и сами регулираме себе си, чрез взаимно избиване.“

През това време Михо правеше няколко хода (при тази игра умно и подло напълно се сливаха) — но неговата цел бе толкова ясна, че Богомил почти нямаше как да загуби.

Никой от никого — при условие, че е достатъчно умен — не можеше никога да загуби, когато целта на играта е ясна и правилата се спазват от двамата.

Тази мисъл преобрази Богомил Бижев една вечер в щаба, той се стресна от нея и в нежната корица на новия му живот се образува странна подутина: не е ли всичко в този свят едно и също?

Не е ли, боже, един-едничък модел и за тревата, и за агнето, и за вълка; за мъртвите скали, които също накрая стават семе — в морето, носени от реките зрънце по зрънце — семе за следващите скали; не е ли същият модел и за слънцето, което изгрява и залязва, за щъркелите и за снега, нощта и деня — за Самото Всемогъщество на Природата. И щом то — Самото Всемогъщество на Природата се върти и редува, какво да каже бедният, смъртен човек? Какво да се иска от него? Да изгони от себе си дявола ли? Ако това можеше, най-напред бог би го унищожил.

Подутината растеше и се пълнеше с тревога: не е ли всичко като играта на шах — неизчислим хаос възможности, подчинени в последна сметка на неизбежния въртящ се ред.

Никакъв смисъл няма в нищо — има само стремеж. Може би има смисъл във всичко, сигурно има, но той не може да се разбере. А стремежът се усеща.

Не ни е дадено да разберем смисъла.

Дадено ни е силно да усещаме стремежа.

Сънят действие ли е? Но може да те подлуди. Може да те изпълни с блаженство. Може да те накара да подчиниш реалния си живот на цел, която ги „докоснал“ в него.

Всъщност човекът е едно напрежение и всичко, което той извършва в живота си, са искрите между самия него и околния свят.

Ето така изглеждаха януари и февруари по време на работата, която не го затрудняваше с нищо, по време на играта на шах и във фургона. Беше спокоен и тих — чакаше нещо, без да знае какво. Само веднъж, след още един сън, в който беше дошла Червенушка, почувствува страх и несигурност (нарече се „потресающо глупав“) и същия ден замина за мястото, където си бяха обещали да се чакат.

Терасата беше същата. Морето беше същото. Само зеленината на храстите и момичето липсваха. Дълго стоя над скалата и мисли за неща, които нямаха никаква връзка с идването му тук. Когато се обръщаше да си тръгне, видя написаното на парапета с блажна зелена боя:

„Господин 69, ти не си луд, луда съм аз. Ч.“

Трепереше, бягаше назад, не искаше това да се е случвало (а знаеше, че отново би постъпил по същия начин) и се питаше неврастенично: защо, защо жертвувах царицата на моята игра, какво, какво струва играта без нея? Спря. Какво е победата всъщност? Кое е по-страшно от успеха? Овациите на другите ли са по-важни от онзи твой, само твой вътрешен свят, в който няма място за повече от един истински, равен приятел — такъв, какъвто беше тя? Къде да я намери сега? В жълтата къща. Та да го заключат отново. Да я търси ли въобще и какво да направят, като се съберат? Да сложат още едно легло във фургона. Тя да мете канцелариите по пристанището. Да му готви. Да ражда. Да я събуди някоя нощ, да я хване за гушата и да я накара да му разкаже кой е той и какъв е. Да пукне като глупаво куче от това. Да я накара да го убие.

Не, разбира се. Той ще живее с човек, който не знае за него. Той просто е длъжен да се откаже от съня.

Затича се отново, върна се във фургона, при гражданската отбрана и Михо, шахът е всичко, разбира се, всичко е като играта на шах — дори постъпките на всички, бъдещите, толкова лесно се отгатваха, ако внимателно слушаш думите им и наблюдаваш жестовете, израза на лицето и дрехите, ако улавяш точно интонациите, гласовете, и сигурността им, с която очакваха реакцията на мълчащите и мислещите за съвсем друго. Захвана се с това, вълни от гняв или радост го обливаха: започна да търси лъжливите ходове в писани думи и скоро фургонът му заприлича на библиотека.

Играта между него и невидимия противник, който бе писал думите, се оказа безкрайно удоволствие — почти нямаше случай да не отгатне накъде и към какво думите ще го изведат. Още по-лесно това ставаше с филмите, а най-смешно от всичко бяха вестниците. Викаше, хвърляше ги — искаше с някого да говори. С кого от хамалите? И като говори — какво? Той всъщност не знаеше какво иска да бъде, защото не виждаше смисъла. Напъните на бригадира да влезе някъде в канцелария му се виждаха жалки. Тропането по масата на началниците бе също толкова смешно, колкото вестниците. И постоянното матиране дори не беше толкова красиво, колкото самата игра, докато се стигне до него. Опита го няколко пъти (спираше да мисли, след като позицията на неговите фигури биваше изведена до сигурната победа, след това се разсейваше и радостно наблюдаваше стръвта, с която Михо гонеше своя реванш), ефектът беше неописуем. Кандидат-майсторът никога нямаше да стане майстор, след като се радваше на неизвоюваните победи. Той беше от онези най-жалки видове богаташи, които без неочакваното наследство или печалбата от лотарията (а и с тях) си оставаха чисти бедняци. Той беше от онези висши служители, които без стълбичката от предателства (още повече с нея) си оставаха чисти чираци.

Защо му беше на Михо тази победа?

За да се издуе, да обясни много авторитетно, че просто известно време не е бил във форма и не се е отнесъл сериозно с докера Богомил Бижев, не е очаквал и…

И Богомил започна да го бие отново. Зверски, всеки път подло, амбициозно, на всяка цена. За да открие ужасната истина: жертвата, битият, неопростеният най-искрено уважава тиранина, победителя, непростителя.

Затова ли той, Богомил Бижев, нямаше страх и респект от нито една видима сила? Защото от жълтата къща насам (а друго не знаеше) никой не беше го тиранизирал, никой не беше го бил, всички и всичко му бяха прощавали. Едно дете на двайсет и осем години, което е „о’кей“ — напълно права беше Соня Владикова. Едно интересно дете — както му каза една седмица по-късно Кръстина, която дойде с Милутин и Мария от Галата, и същата вечер остана (като че ли винаги е била тук) във фургона.

Милутин се оказа бивш студент по география, изключен неизвестно защо по средата на четвъртия курс — той сам разказа вечерта в кръчмата тези подробности, докато неговата приятелка Мария и новопоявилата се Кръстина висяха в чакалнята на градската баня. Двамата пиха бира и гроздова ракия; докато чакаха момичетата, Милутин разказваше сладко и с носталгия. Богомил десетина пъти го пита защо, все пак са го изключили. Милутин вдигаше рамене и се усмихваше.

— Честна дума — повтаряше той, — не може напълно да се обясни. Като се обяснява, излиза измислено. Просто трябваше да се изключат няколко души, имаше такова решение. Аз бях силен студент иначе. Но бях глупав.

— Не вярвам.

— Бях наистина. Опитвах се да бъда честен, да мисля това, което ми идваше отвътре. Грешка било, сега разбирам. Трябвало да лъжа заедно с тях. Трябвало да бъда ехо на всичко, което те казваха.

— За кои всъщност говориш?

— За тези, които ме изключиха. Които правят списъците. — Въобще, които определят какво да се прави.

— Че тогава какво… каква сладост може да има животът?

— И аз така мислех. И никак не бях разтревожен, когато ме изключиха, макар че след два месеца щях да завърша и да се дипломирам. Но после разбрах, че реалните сладости на живота обичат повече лъжливите и нечестните. Така, както думите, музиката и въображението обичат повече бедните. Може би защото си приличат.

— Кои?

— И двете групи. Музиката и бедните. Лъжата и парите.

Мария и Кръстина влязоха окъпани и зачервени. (И здравето обича повече бедните). Ядоха скарата с настървение, изпиха бирите си като моряци и едва сега стана дума, че Кръстина няма къде да преспи.

— Във фургона — каза Богомил просто.

Тя сви рамене.

Вечерта беше студена, Кръстина забради мократа си коса с кърпа, хвана Богомил подръка и така се прибраха.

— Ти тука си цар — каза тя, когато влязоха във фургона. — Можеш така да си караш.

Той запали печката и след минути беше вече топло.

— Ето кревата.

— Виждам го.

Очите й се задържаха в неговите, съвършено спокойни.

— Аз ще си постеля на пода, имам две одеяла и две черги. И…

Той искаше да каже още нещо, но момичето го прекъсна:

— Я не се излагай.

Беше посегнал да вземе одеялата, спря и я погледна. Тя седна на леглото и му посочи с ръка мястото до себе си. Седна и той.

— Така не може ли?

— Какво?

— Да спим така.

— Може, разбира се.

Седяха един до друг на леглото, мълчаха дълбоко, печката пукаше и многото книги се шаренееха уютно. Той не знаеше за нея нищо, освен че го притегля и му създава спокойствие. Може би след цели десетина минути мълчание тя каза:

— Ти си болен, а?

— От какво?

— Ами не помниш. Милутин ми разправя.

— Не че не помня. Сега помня всичко, с най-малки подробности. Даже ми се струва, че виждам много повече от вас.

— Кои нас?

— Другите. Всички останали. Сега съм така. Но съм забравил какво съм бил по-рано.

Тя стана и сложи на печката. Все още с връхното палто отново седна до него. Въздъхна и се усмихна.

— Нищо ти няма на тебе.

— Понякога и аз така мисля. Друг път много искам да знам какво съм бил, какво е било с мене, как съм мислил…

— Ех, да можех аз да се разболея от твоята болест.

— Защо?

— За да не помня нищо. Ама нищо.

— Толкова ли е било… страшно?

Тя въздъхна и се сгуши до него. След малко попита:

— Защо ти е тая лампа?

Той стана и я угаси. От улицата идваше светло отражение и играеше много приятно, гонено от пъргавите, учудващо големи пламъчни петна на печката. Толкова тънички бяха фугите на ламарината — наистина, откъде излизаха такива големи петна светлина? Толкова малки са и очите — как ли наистина и през тях се събираха облаците от мъка, надежда, любов, опасения?

Толкова малко са звуците на една дума — как се събира през тях онова, което тя може да предизвика? Думичката „война“. Хляб, вода, мир, въздух, небе. Нещата съществуват извън мястото, което ги прави, и тънките фуги на една печка, малките отвори на зениците, звуците на която и да е дума са като копчетата на радиото. Звукът от Лондон, Москва и Париж не тръгва, когато натиснеш копчето на радиото — от Лондонското, Московското и Парижкото радио. Той не върви и по електрическата мрежа, нито живее в малката батерийка. Той си е навсякъде. От всички радиостанции. И не пътува, а просто си е навсякъде, в същия миг. Господи, това очевидно си е така. Трябват само едно кристалче и няколко жички, в които да пуснеш слабичък, шестволтов ток: разстоянието от Лондон до Варна изчезва. Всички звуци са във въздуха, едновременно. Още малко жички, една тръба и ето ти телевизията.

И всички образи са навсякъде, едновременно…

Тогава те не могат и да изчезнат, подобно концентричните отслабващи вълни на водната повърхност, образувани от хвърленото камъче.

Тогава гласът и образът на Аспарух е тук. Конят му — с цвиленето и чаткането на копитата.

Един ден по някой от каналите на телевизията ще можете спокойно да си пуснете онова, което някога някъде вече е ставало. Например Паисий пред лампата жумяща, защото той и сега пише наведен. Ботев сега коленичи и целува земята на Козлодуйския бряг. Всички палачи на вековете сега вдигат своя сатър, пушка, ръка към въжето и ръчката на ешафода. Всеки от нас сега се ражда, вряква и поема зверското налягане на атмосферата, след безтегловната безвременност на утробата.

Безвременност е преди този врясък, защото този, който се роди, е съществувал и преди зачатието. На две места дори. Но той е съществувал и преди тяхното раждане — в онези, които са ги заченали. И те — в онези преди тях. И тъй назад, назад…

Ще има ли такъв канал по телевизията, който да ни покаже как първото нещо на този каменен свят започва да никне, да лази, да отваря устата си, когато види другото нещо пред себе си?

Каза:

— Липсаяние.

— Какво? — попита Кръстина от леглото.

Той се размърда от вцепенението, седна до нея и повтори:

— Липсаяние. Усещане за онова, което засега ни липсва като познание. Човек има осезание, обоняние. Защо да няма усещане за онова, което не знае? Нима последни са радиовълните, магнитното силово поле и гама-лъчите? Колко ли още неща има, които съществуват навсякъде и чакат своето копче и своите жички, и своя няколковолтов ток, за да гръмнат или да блеснат. Вероятно всички неща са достояние на мига навсякъде, но ние нямаме засега начините да ги улавяме. В такъв случай несправедливостта е напълно законна. Ако Гостенинът отгоре над нас крие от нас начините да знаем всичко — да виждаме и да чуваме всичко — то той иска да има несправедливост, защото първите условия за нея са тайната и лъжата. Ако сме просто неуки маймуни, тогава несправедливостта е още по-естествена.

— Я лягай — каза Кръстина. — Едва те чувам. Има място за двамата.

Той чуваше пулса си силно, усещаше смесено горчивия вкус на бирата и гроздовата ракия — липсаянието го натискаше с нови, неподозирани атмосфери налягане. Изрита обувките си и легна с дрехите, по гръб. Зяпаше играта на пламъчните фигури по тавана на фургона и не знаеше колко време е минало, когато видя Кръстина права пред печката, да си сваля блузата.

Беше горещо, наистина. Тя свали и полата си, дойде до леглото и като надигна завивката, мушна се и се настани под нея.

Той остана върху завивката, с дрехите — с очи към тавана нагоре и към липсаянието навътре в себе си, което наистина обхващаше и всичко онова, което вече някога, някъде се е случвало.

Защото после — цял месец по-късно — когато Кръстина му разказваше най-важните неща от живота си, той имаше чувството, че тя повтаря онова, което си бе мислил тази първа вечер — по гръб, с дрехите, над завивката, вперил очи към тавана.

То не беше никак страшно (както се бе изразил, когато я питаше), а просто бедно и унизително. Здраво селско детство, училище, любов, брак с човек без амбиции. Пиене, бой, ревност по принцип. На втората година обвинение в бездетство. Изследване, установяване, че бездетството е у него. Развод. Стари родители, неудобство да се живее при тях. Сестра, която е омъжена, живее добре със семейството си и гледа старците. Работа. Мъка. Мълчание. Игра на „отгоре-отгоре да се живее“, която не води до никъде. Един фургон в студената вечер и един луд човек вътре във фургона, за когото би се грижила с удоволствие. Не, не иска той да се грижи за нея. Не иска да се жени. Нищо не иска, освен да се грижи за някого и вече го е намерила. Ако не — ей го къде е морето. Колко му е?

Сладурана. Нищо не я разтопяваше толкова, както когато той с нещичко проявяваше грижа за нея. Нищо не я изпълваше с толкова радост, колкото нова покривка за масата във фургона, нова възглавница за второто легло — пееше на пламналите мушката в консервените кутии и ги разсаждаше, та се унасяше.

На третия месец му каза, че е бременна. Съобщи го така, както човек съобщава на съквартиранта си, че трябва да се плати тока.

— Действувай — каза той. — Отстъпвам ти всички права и задължения.

Тя се позасмя, но вечерта се скараха. Съвсем „за друго“, разбира се. Преди да тръшне вратата на фургона и да излезе, той бе казал отчетливо:

— Нямам нищо против тебе, кълна ти се. С удоволствие бих се оженил за теб. И аз искам дете, и аз съм човек. Но разбери: не зная какво ще направя всеки момент. Не съм човек, на когото можеш да се уповаваш. Така се чувствувах, преди да избягам от жълтата къща. Сигурно пак ще избягам.

— Къде?

— Не знам. Но вие… всички вие сте… Това също е една жълта къща.

— Ти зад граница ли искаш да избягаш?

— Не. Никакъв смисъл. Една жълта къща е целият свят, не само отделни места.

— Да се самоубиваш ли искаш?

— Не, в никакъв случай. Страхотно любопитно ми е всичко. Не съм толкова страхлив, за да се самоубия. Ще живея, непременно, само че не знам още как. Остави ме сам да си го определя. Не ми пречи. Не рискувай с мене. Не ме насилвай, без друго едва ви търпя.

— Кого бе?

— Всички останали, казах ти!

И излезе.

Върна се сутринта, намери си закуската, обикновената чистота и подредба във фургона — Кръстина беше отишла на работа. Тя чистеше (на щат) канцелариите на пристанището и обикновено закъсняваше вечер. Той купи бира и кебапчета, решен да се държи нежно и внимателно. Към единайсет и половина започна да вечеря сам, към един и половина заспа на столчето с дрехите. В пет се събуди, беше замръзнал — легна в нейния креват и докато детското му въображение я викаше и чертаеше красиви перспективи, липсаянието му шепнеше с божествения си и кротък глас, че той повече никога нямаше да я види.