Дончо Цончев
Жълтата къща (10)

10.

Владикови се прочуха с това, че заключиха Соня в луксозната стая на хотел „Лира“, а тя намираше начин да изпраща бележки на Боге, в които пишеше: „Казах всичко, нямаше как, кажи им го и ти, моля те!“ След третата от тях, която Милутин (от рибарите) беше прочел, преди да я донесе, Боге разбра, че ще му се наложи един разговор с дипломата. Той предпочиташе Жани, разбира се, но дипломатът не искаше посредници за случаи като този и ето че един ранен следобед се изправи долу, на мокрия пясък, и зачака лодката от далечината. (Когато Колю на Рада и другите рибари научиха от Милутин за бележката, Богомил трябваше да даде някакво обяснение; той направи това, като сви рамене и се усмихна по възможно най-рибарския начин — беше напълно достатъчно — Колю на Рада извика от удоволствие, другите намигнаха замечтано и, вътре в лодката, това беше всичко.) Въпреки твърденията на тези, които прекарваха живота си на брега, от морето брегът се вижда по-добре, а не обратно — Колю на Рада още отдалеч рече:

— Ще имаш дипломатическа среща, Боге.

Всички видяха Владиков — някои се изсмяха грубо, друг каза, че „на тия номера данъкът им не е хубав само“; Богомил пое дъх до дъното на дробовете си и като съобразяваше хилядите възможности, всъщност искаше да скочи във водата и да плува километър, два, пет — докато го загубят от очите си всички, и след това да си потърси друг бряг. Попита се защо всъщност не го прави — ето, един скок само — и разбра, че Колю на Рада и рибарите вече бяха вътре в него, бараката, вечерите, заплатата, тежката работа, кончето Роско и бай Симо — всичко това беше дълбоко вътре в него, за няколко месеца само, и от него, вътрешното, растеше кожата му, с която можеше да се живее някак в този свят. Той след секунда разбра и това (знаеше си го смътно), че Соня изведнъж се е настанила в центъра на това вътре и че не искаше да я остави. „Нима не остави твоята Червенушка, идиот?“ Но тя не беше заключена. Тя — без друго — един ден ще го намери. Сигурно. Сигурно! А за какво му е? Да изпилява кървавото месо под кожата, да държи идиотския микроскоп пред очите му и той да се гърчи от всичко, което го заобикаля? С всички жени на света той можеше да живее — да се ожени, да прави деца и да ги отглежда, да им печели, да се жертвува всякак, с готовност, нали това е мъжът, дявол го взел, какво друго? — само не и с Червенушка. Не искаше. Прекалено много я обичаше. Сигурно колкото майка си, колкото би обичал децата си. Да се маха! Не му трябва такава връзка с този свят, а тъкмо тя беше единствената. Ето, затова да се маха. Да бъде свободен — напълно — тъй както съдбата го бе освободила от самия него дори и бе пожелала всичко да се започне отново.

Брегът наближаваше. Владиков растеше — кротък и застрашителен.

Когато Богомил стъпи на пясъка и покрай работата погледна отблизо очите на дипломата, с изненада откри, че в тях нямаше нищо различно от друг път и нищо застрашително. Той му отдели четири хубави риби (подарък) и опита да се усмихне. Владиков искаше да плати, но Колю на Рада изпревари възражението на Богомил:

— Не, не! Дума да не става! Това е от нас.

— Аз не плащам рибата — каза Владиков. — Не сме се разбрали добре.

— А какво?

— Виното. Искам да ви почерпя. Ха да ви видя как ще ми откажете.

Колю на Рада се почеса и прибра парите от ръката на дипломата.

— Абе… не е много лоша идея — каза той, та прати едно от момчетата да донесе едно кашонче бяло вино.

Владиков покани любезно Богомил да пият кафе и да поговорят. След един час те седяха на терасата на хотел „Лира“ (Богомил гладко избръснат, с нова риза и панталон) — пред тях стърчаха бишкотите от двете мелби и по чаша коняк.

— В никой случай не позволявайте на безпокойството да ви съветва — каза Владиков с добрия си тон, — ако, разбира се, позволите на мене това.

— Кое?

— Да ви съветвам.

Той се усмихна.

— Защо не — каза Богомил стегнато, до степента на сърдитото. — Вие сте човек, който…

Владиков махна с ръка.

— Човек, като всички човеци. Малко по-стар от вас. Имам предвид и вас самия, и Соня, и Жани. Малко по-стар, малко по-грешен. Е, може би малко по-опитен, за утеха и компенсация. Вие сами после ще се убедите, че това е така, нека сте живи и здрави.

Още един такъв имаше някъде там, в Загубеното, Богомил в този миг го видя, с моментната, бързо преминала болка отляво, той така говореше благо, с безизразно лице и мустаци, зад благите думи имаше нещо, на което човек не иска да повярва — не иска, дори ако му е удобно да вярва — човек без спомени е глупав, разбира се, като дете, цялата тая с „шанса да почнеш отново“ е само един отчаян вик на волята да се живее. Посегна към чашата с коняк, кимна.

— Наздраве — каза Владиков. — Но на вас какво ви е?

— Наздраве. Защо?

— Пребледняхте изведнъж.

— Случва ми се от време на време. Аз не съм… напълно редовен човек.

— Зная. Соня ми каза това. Аз затова я заключих.

Не можа да разбере връзката, отпи голяма глътка и, още преди да се е свършило питието в чашата, махна с ръка и показа на сервитьора двата си пръста.

— Да, да — каза Владиков, — нека да донесе още два малки.

В тона му имаше разрешение, снизхождение, благородство, което в последна сметка потиска другия; Богомил каза бързо и по-грубо, отколкото очакваше:

— Аз ги поръчвам, тези два малки, от мене.

Владиков сви рамене, не знаеше какво да каже, усмихна се най-сетне. („Човек загубва важна част от силата си, когато го черпиш, когато му се усмихваш, когато го награждаваш, когато му даваш, когато го хвалиш; той удвоява силата и злобата си, когато го подозираш, когато настоятелно искаш от него, когато го ругаеш, когато го забравяш“ — мисълта го изпълни с удоволствие, усмихна се и той.) Мълчаха твърде дълго, сервитьорът през това време успя да донесе две нови чаши, остави ги с извънредно старание и се отдалечи заднишком. Богомил преля съдържанието на новата чаша в старата и каза с въздишка:

— Не виждам, другарю Владиков, връзката.

— Коя връзка?

— Между онова, което ви е казала дъщеря ви и това, че вие сте я заключил в стаята й.

— А, да. — Владиков докосна новата си чаша, завъртя я леко около вертикалната й ос и я остави на мястото й. — Веднага след скандала, аз…

— Извинете, кой скандал?

— Не вашето… приятелство, разбира се. Скандал наричам, защото е така, приказките, които Соня изприказва на майка си, а веднага след това и на мене. Аз не се нуждаех особено от подробностите за вашата разходка с… каруцата. Никак не се нуждаех, честна дума.

Приятният облак, на който можеше да се оприличи излъчването въобще от този Владиков, в същия миг посивя застрашително и човек можеше да очаква гръм.

— Аз…

— Един момент, не ви поканих, за да разширяваме скандала, а напротив. Един ден, когато станете баща, ще разберете сам всичко това. А сега просто трябва да ми вярвате. Та, веднага след нашия вътрешен „скандал“, който мина, разбира се, тихо, аз си направих труда да разбера кой сте вие.

Всичкият въздух в гърдите му се втвърди, натисна стомаха и гърлото му — така човек се чувствува, когато се дави — той отвори уста, но едно движение на ръката на Владиков му каза да не се безпокои, последвано от думите:

— Не бързайте, не се плашете, тъкмо в това е цялата работа. Аз получих справката веднага, макар че знаех само имената ви от рибарите. Направих го, защото не повярвах на Соня за… вашата загубена памет, или по-скоро не повярвах на онова, което вие сте казал на нея.

— Другарю Владиков…

— Не бойте се, казвам ви го като баща. Тъкмо в това е цялата работа. Оказа се, че наистина е така, сега зная за… вашето заболяване, да го нарека, точно затова заключих Соня. Аз й показах, естествено онова, което… вие сте бил. Тя изпищя от радост. Искаше да изтича веднага и да ви разкаже онова, което вие не знаете за себе си. Че сте един прекрасен младеж, че нямате никакво основание да се измъчвате и че един ден паметта ви ще се върне сама. Но това не трябваше да става.

— Кое?

— Вие не трябваше, а и сега не трябва, да се занимавате с онова, което е заличено във вашата памет. Лекарите категорично не позволяват.

— Те знаят ли сега къде съм?

— Кои?

— Лекарите.

— От психиатрията ли?

— Да.

— Не. Не вярвам. Аз не съм казал никому нищо, разбира се. Но вие не се чувствувайте като беглец, който се укрива, защото никой не ви издирва. Някои си доктор Димов дори смятал, че така е най-добре засега.

— Как?

— Така, както сте избягал с вашата… санитарка и някак се оправяте с живота.

— Той ли го е казал това?

— Да. Мое доверено лице е разговаряло с него. Вярвайте ми, без да ми искате детински доказателства, знаете, че съм дипломат и не всичко бих искал да коментираме заедно, сигурен съм, че ме разбирате добре.

Въздъхна. Имаше нещо стабилно в приказките на този Владиков, макар че имаше и нещо тревожно. Отпи още една голяма глътка и му каза двете думи. Владиков се усмихна.

— Вие сте наистина прекрасен млад човек, успяхте да определите само с две думи онова, което е моята професия. Аз самият толкова точно никога не съм могъл да се изразя. А това толкова ли ви се услажда? Какво ви дава?

— Кое?

Владиков посочи с глава чашата в ръката му.

— Не знам. Не пия като другите в бригадата. Те пият много. Но сега ми идва добре. Моля!

Това „моля“ бе към сервитьора, вдигнатите два пръста също бяха за него, той кимна и след малко постави на масата още две чаши с по петдесет грама коняк.

— Разбрахте ли добре защо Соня е „арестувана“ сега в стаята си?

— Почти да.

— Ето, за да не бъде почти, а изцяло. Тя на всяка цена искаше да ви разкаже кой сте вие. Вашите лекари обаче не позволяват това, за ваше добро.

— Зная.

— Това е всичко. А колкото до моето недоверие, което ме накара да правя справката за вас, то е напълно обяснимо. Представяте ли си… как погледнах на приказките на Соня за вас? Разбира се, че не можех да повярвам така. Виждам, че не сте от рибарите, а само сте между тях. Говорихме за това с Жани. Той даже твърди, че ви познава отнякъде, но не може да си спомни откъде. Бях длъжен да проверя. Както сега съм длъжен да държа Соня изолирана от вас. За ваше добро, много пъти вече повторих.

— И докога?

— Какво?

— Докога ще я държите заключена?

— Докато заминем, разбира се. Но аз не можех да тръгна веднага.

Беше приятен, този Владиков — кроткият му тон всъщност бе като най-остър бръснач, с който също така меко и безболезнено можеш да отрежеш каквото и да било.

— Викането е като тъп нож, с който се измъчва работата.

— Моля?

— Мисля си за вашия тон и за общото ви поведение, другарю Владиков. Те са като бръснач. Леко вършат работата. А пък крещенето е като тъп нож, това си помислих.

— А, да. Хубаво сравнение.

Разговорът бе свършил. Последва малък, любезен скандал кой да плати. Владиков надделя с помощта на сервитьора и започна да яде мелбата, която се бе разтопила. Каза замислен:

— Освен всичко това, което вече знаете, аз имам някаква идея за вас.

— В какъв смисъл?

— Ако искате някаква по друга работа. Но трябва сам да говоря с вашите лекари и тогава.

— О, моля ви се…

— Не се безпокойте. Просто си мисля за вас ей така, като човек.

Нямаше и помен от дълбокото вътрешно безпокойство, с което Владиков дойде на терасата, сега той се облегна назад в стола и като видя жена си, някак младежки й помаха с ръка.

Тя идваше бавно и навреме, като в изпипан сценарий, подаде си ръката на Богомил (той скочи, целуна я изискано), настани се в стола до мъжа си и каза няколко думи за времето, последвани от:

— А вие сте си добре тука, докато другите гонят рибите в морето.

— Гонят си дисертацията — каза Владиков. — И то под чадъра.

Владикова и Богомил погледнаха там, където се извъртяха очите му и Хелмут, германецът, им махна енергично.

— Защо сам? — попита Владикова на немски.

— Наука самотна! — каза Хелмут. — Риба самотна! Хелмут самотен!

— Къде е Сибила? — продължи на немски Владикова.

— О — каза Хелмут. — Сибила не самотна! Жена никога не самотна! Тука много!

Германецът си почука челото и след това завъртя пръстите на ръката си. След това стана от стола си, прибра вечните книги, с които ходеше, и дойде при тримата.

— Може?

— Разбира се — каза Владиков. — Нека теорията и практиката се обединят.

Хелмут стисна силно ръката на Богомил, усмихнат сърдечно — от това разстоянието между Богомил и всички останали не се скъси с милиметър. Напротив, то някак се увеличаваше бързо — дори и когато след половин час (четвърти малък коняк) Жани и Сибила пристигнаха от корта за тенис и бързо изпиха по една бира.

Тези хора (всички останали) бяха други. При рибарите беше толкова лесно и нормално. При рибарите можеше да остане завинаги — повтаряше си това и след малко, когато каза на компанията, че му е време да впряга Роско и да кара кошовете с риба, повтаряше си го и по пътя, но едновременно знаеше, че дълбоко в себе си не мисли така, не мисли така, не мисли така…

Спря. Страхуваше се от бързото мислене без препинателни. Дишаше тежко, изпълваше се с яд, мъка и злоба. Тези три дявола — Яд, Мъка и Злоба — растяха в него сами, при всеки допир с другите. Прав е бил онзи, който е казал, че адът, това са другите. Умен е бил. Теглил ще да е този човек. Брат мой. Но ето, нали и той е част от „другите“. Боже, кои са другите, не сме ли всички ние, живите, все други? А какви други? Кои тогава сме самите ние, боже? Рибарите ли? Дипломатите ли? Тези, които стискат ракетата за тенис и онези, които стискат дизгините на крантавия Роско — по какво всъщност се различават? А трябва ли да са еднакви? Какво ще стане, ако всички стискаме ракети за тенис? Или пък — дизгините на крантави кончета? Май трябва всичко. Всички май трябват. (На кого трябват?!) Наистина не може всички да продаваме пъпеши — така, както не може всички да купуваме пъпеши. Тоест: някои трябва да отглеждат пъпеши и да ги продават. Някои трябва да имат пари, за да купуват тези пъпеши.

Беше стигнал до морето, беше се съблякал гол и вече газеше навътре, когато чу звук от счупено стъкло, далече назад. Обърна се и видя прозореца на Соня. И нея видя в дупката, и кърпата, с която му махаше. Махна й с двете си ръце, прати й целувка пак с двете ръце и легна по гръб върху водата. Плуваше навътре и гледаше размаханата кърпа. Сега нямаше страх от нищо. Светът беше такъв, какъвто си е. Ето, той плува в морето, но не е риба. Не иска да влиза в мрежата и няма да влезе. Няма! Ще влязат рибите, той ще изтегли мрежата и ще продаде тонове рибешка смърт, за да вземе своето. Да има риза и панталон, коняк, квартира през зимата. Тоест: има риби, има хора, има крантави кончета, скъпи хотели — всичко, каквото има по света, тъй както има всякакви бурени и цветя там, в двора около жълтата къща, и в дворовете около всичките къщи по земята. И нищо няма стойност, ако не е свързано с всичко това, което просто си го има на белия свят. И, боже, една размахана кърпа от един прозорец понякога стига, за да живееш без вечните три дявола в себе си: Яд, Мъка и Злоба. Ето така.

Обърна се по корем и плува много дълго. Надви забързаното мислене (то не успя да му надвие), това беше от физическата умора — за кой ли път вече го установяваше. Когато се връщаше към дрехите си на брега, в дупката на прозореца нямаше никой.

През нощта, в два и половина, чу гласа на германеца, който го викаше. Излезе веднага и попита тихо, дрезгаво:

— Какво става, Хелмут?

Онзи му кимна да го последва. Когато се отдалечиха от бараката, каза:

— Соня казва Сибила, Соня утре пътува.

— Да?

— Това казва. Соня казва Сибила. Пише.

Хелмут помагаше на своя български с ръце.

— И какво, Хелмут? Аз какво?

— Богомил чака тука. Соня идва.

— Кога?

— Соня идва, идва! Тука сега!

Седнаха край брега, където Хелмут посочи. Пет минути по-късно дойде Жани.

— Не става — каза той. — Хич не ми се бърка в цялата тая, обаче…

— Кое не става? — попита Богомил грубо, поради притеснението, което в присъствието на Жани се удвои.

— Абе през цялото време има дежурен човек, разбира се. Соня не може да мръдне, след като баща ми е казал това веднъж. Аз се прибирах от бара и я видях как слиза по балкона. Знаете балконите, не е много трудно. Обаче оня събуди баща ми веднага. Тоест след като беше видял Соня как се вее по парапетите. Това е положението.

Изпушиха по една цигара, Хелмут повтори десетина пъти „много льошо, много льошо“, след това мълчаливо се разотидоха.

Богомил не спа до сутринта.

Видя как оранжевият форд-ескорт замина.

На обед дойде шофьор с контейнери за рибата в един жук, и Колю на Рада го прати да върне каручката на бай Симо.

Когато мина край бостана, колибата беше развалена.

Ето, така се разваляха нещата, както и думите. В много дълбоката, внезапна тишина на душата си, той се закле да пази нещата. Не можеше да си отговори защо, но знаеше, че в това има смисъл, с който може да се живее нормално.

Всъщност, когато стигна до къщичката на бай Симо, вече беше в отлично настроение. Попита, съседката още отдалеч:

— Тука ли е?

— Вътре — каза тя.

Разпрегна Роско, настани го и реши да влезе при своя приятел. Никога не беше виждал близките му — стотина пъти бе получавал от тях много здраве и толкова беше им изпращал.

— Ей, бай Симо!

Никой не се обади.

— Вътре е, вътре — каза съседката.

Влезе, огледа се в полутъмната собичка и видя бай Симо, седнал пред масата. На самата маса имаше наредени четиринайсет чаши в редица. Тринайсетте бяха празни, в четиринайсетата имаше сто грама ментовка.

— Здравей, началство!

— О, Богомилчо…

— Какво става?

— Става — каза бай Симо и се засмя странно.

— Сам ли си?

— Не — каза бай Симо. — Всички сме тука, не виждаш ли.

Богомил не разбираше нищо. Не виждаше никого в стаята. Бай Симо посочи чашите пред себе си.

— Ето ги.

— Аз питам за твоите хора.

— Ето ги — повтори бай Симо. — Това са моите хора. Сега си приказвам с най-малкия.

Той сочеше четиринайсетата пълна чаша. Богомил въздъхна.

— На тоз, и на таз — каза бай Симо, като посочи петата и шестата чаша. — И той се казва Симеон, като мене. Сядай, де.

Богомил седна на одъра. Старецът се надигна, извади от долапа в стената шише с ментовка, наля в порцеланова чашка за кафе, без дръжчица, постави я пред своя приятел и каза:

— Добре дошъл, Боге. Залепна ми устата една седмица.