Дончо Цончев
Жълтата къща (5)

5.

Истинската цел на доктор Димов, когато опитваше да записва биографията си или наблюденията върху живота от детството си до този момент, беше откриването на така наречените от него „десет златни правила“. Той смяташе, че е открил толкова и в тях се включват най-важните истини за човека и като личност, и като част от обществото, но всичко това беше отдавна — той беше още студент. През последните няколко години разбра, че съвсем не всичко влиза в тези „десет златни правила“, и отначало започна да ги променя, после опита да ги увеличи и накрая реши, че пак могат да си останат десет, но нямаше защо да бърза да ги формулира. Все пак едно от тях почти беше готово или даже и да претърпеше някакво изменение в бъдеще, в основата си щеше да се запази приблизително същото: „Който се вълнува много — губи.“

Когато 69 почука, влезе, поздрави учтиво и седна на бялата кушетка, докторът си придаде равнодушен и ленив вид.

— Е? — каза болният.

— А бе тук има едни картони… Папки разни, знаеш… Трябва да ги попълвам, иначе не се оправдава моята надница.

— Че попълвай си ги.

— Те другите са готови, само твоята не е в ред.

— Твоята как е?

— Аз нямам — засмя се Димов, — иначе щях да бъда по пижама.

— Сигурно не е голям келепир да имаш картони и папки, щом не си подсигурил и за себе си.

Докторът стана, извади бонбони и почерпи пациент 69. Сам той също си взе, разви станиола полека и белите му зъби срязаха шоколадовото кубче.

— Обичаш ли ги?

— Де да знам — сви рамене 69. — Сигурно! Значи, ти ме викаш да ми правиш следствие, така ли? Добре, пиши…

— Глупости, следствие! — каза докторът. — По-скоро това, което искам да направим сега с тебе, е обратното на следствие, разбираш ли?

— Да, искат ли да изкопчат нещо, всички са много благородни. За мен нищо обаче няма значение. Пиши: „Пациент номер 69 твърди, че възнамерява да се самоубие. Той…“

— Чакай, чакай. Още не съм натопил писалката… Защо искаш да се самоубиеш?

— То си е моя работа.

— Слушай, не виждаш ли наистина, че на мен ми плащат за вашите работи тук? Лично аз нямам никаква нужда да ви слушам, гледам и да търпя всичките щуротии. Ти поне си интелигентно момче.

69 се засмя.

— Добре — каза той, — самоубивам се, защото балансът е лош. Пък и няма защо, нито в името на какво, да понасям всичко, каквото има за понасяне. Нищо хубаво не стана в този живот.

— В живота въобще или в твоя живот?

— В моя, разбира се. Какво ме интересува животът въобще?

— Един момент…

Доктор Димов бързо пишеше, 69 гледаше през прозореца — пак някакво ситно врабче, което не можа да разбере, че няма никаква нужда да скача, щом пада все на същото клонче. Продължи сам, без да го питат:

— Хубавото става бавно. Готви се с години, а трае секунди. Най-хубавото пък въобще не става никога.

— Това не е много глупаво казано, дори не е далеч и от истината — измърмори Димов, както пишеше, без да вдига очи.

— То е в сърцето на истината. Животът се състои само от очакване.

— И от борба!

— Не — каза 69, — фалшивото нагаждане не е борба. То е подлост, страх и прикритие. Хитрост и безчестие. Те от своя страна също свършват със самоубийство.

— Кои?

— Дето се нагаждат, без да вярват.

— И ти ли затова си решил да…

— Не, моето е по-друго. Аз не бих се нагодил към нищо, без да го възприема като свое и да съм готов да го защищавам с всички средства, дори с живота си.

— Това е похвално.

— Не се подигравай!

— Не се подигравам, разбира се! И аз искам да бъда такъв! — вдигна глава Димов. — И какво още?

— Очакването ме уморява. Радостта пък ме плаши. Всеки знае какво нещо е радостта. Тя не е нещо, което може да е вечно възходящо. Онази точка, от която започва слизането, слизане към тъгата и безразличието, за мен е равна на смърт. По-добре един път да умреш завинаги, отколкото всеки път; когато ти се е случило да се радваш и още не си се зарадвал както трябва, започваш да чакаш връщането от радостта и се страхуваш от него, и после разбираш, че радостта всъщност ти носи само този страх, и ти вече не я искаш, и предпочиташ да си в най-ниската точка на безразличието и тъгата, защото оттам, вече няма накъде да паднеш повече. Трябва ли да живее такъв човек?

— Как някои си създават една вечна, неизгасваща радост, макар и не толкова голяма?

Докторът спря да пише и извади цигара.

— Дай и на мен — каза 69.

— Не, не бива.

— Глупости! За пръв път ми е така приятно с теб, като с истински приятел, а ти…

В едно от „десетте златни правила“ доктор Димов щеше непременно да включи темата за „везната“. Той винаги я имаше в главата си и сега постави на едното блюдо вредата от никотина на една цигара, а на другото — ползата от възможния жест. Блюдото с вредата веднага се вдигна. Пресегна се и му подаде, а после и огън.

— Това, дето казваш, че някои си създават „вечна малка радост“, ми се струва лъжа. Ето какво: новите обувки един ден стават стари, ако ги носиш; но и да ги държиш увити в гардероба — тогава все едно, че ги нямаш. От друга страна, всичко е като яденето и ходенето по нужда: повтарят се, повтарят се и това ли е всичко, заради което трябва да величаеш този или онзи. А Пенчо и Генчо изобщо не се интересуват дали съществуваш, как съществуваш, нито допускат, че и ти, нищожеството, също като тях имаш ръце и крака, и ребра — въобще всичко според Павла и Павлова, както повтаря оня грък.

— Не зная ще ми повярваш ли, но преди десетина години и аз мислех почти точно като теб. Едва скоро разбрах, че има смисъл да се живее. Дори има смисъл да се величаят Пенчо и Генчо. Куриозно е, но накрая резултатите се оказват добри! Погледни под сборната черта, под фактите, и сам ще се увериш. Но изчакай да събереш много факти, не едностранчиви и случайни.

— Докога да чакам? Нали ти каза, че всъщност всичко е очакване.

— А аз ти казах: „Накрая!“

— Аха. „Енде гут — алес гут.“ Едно време знаех френски.

— Това е на немски.

— Може и на испански да е, забравил съм. Възможното е, че ти си завербуван тук да връщаш веднъж спасените отново в редиците на робите и тези роби вие хич не се страхувате да наричате „нормални“.

— Това ми дава смисъл и ме прави щастлив.

— Щастливи са само вегетарианците и маркосъбирачите — каза 69.

— И лекарите-психиатри. Помисли си за момент с какво се срещаме ние! Представи си радостта да спечелиш един напълно загубен твой брат за групата, към която принадлежиш сам.

— Нали ти казах, че си завербуван.

— Никой не ме е вербувал! Това го искам аз, центърът на моя мозък го иска, разбираш ли? Не някой „център“, а средата на мозъка ми! Ядрото!

— Той не може да каже дали иска да се върне в тази група.

— Кой?

— „Напълно загубеният“.

— Малко хора научават навреме къде искат да отидат, в коя група.

— Аз знам чудесно — каза 69. — Особено щом не мога да стана психиатър.

— Искал ли си някога?

— Да.

— Кога?

— Току-що.

— А преди какво си искал да станеш?

69 загаси цигарата си в пепелницата, отиде до чешмата да пие вода и каза оттам:

— Сигурно знаеш по-добре от мен, тъй като аз съм позабравил това-онова. Вратата на лудницата е сериозно препятствие между света и душата на човека, но тя не е нищо за биографията.

Тя е вездесъщият магьосник! Започва много преди да си се родил, независимо от това как би го предпочел ти, и свършва много след като отдавна си умрял, виж, сега вече в зависимост от това, как им харесва на живите. С мъртъвците се прави всичко. Да, ти знаеш много по-добре от мен и искам да ме изпробваш. Добре де, ето какво зная аз: атомите са вечни, а човекът е малък червей! Какво ще кажеш?

— Няма да се обиждаме, нали?

— Разбира се, че няма.

— Тогава ще ти кажа, че си побъркан. Човекът е най-голямото и най-важното, разбираш ли?

— Преди и аз мислех така.

Едно малко трепване по лицето на доктор Димов отмина незабелязано за болния. Той пак взе писалката и попита с небрежно преправен глас:

— Какво имаш предвид, като казваш „преди“.

— Не обичам да говорим за това… Още една цигара…

— Е…

— Само още една и вече няма. Ще ти кажа нещо, много интересно!

Докторът погледна в прозореца и видя блюдото с „нещо, много интересно“ малко по-долу от хоризонталната права. Даде му втора цигара, запали му я и приготви едно малко розово хапче до мастилницата.

— Не може да не е имало „преди“, щом съм на двайсет и пет години. Трябва да е минало време, за да стана толкова голям, но не мога ти каза нищо особено за това време. Нещо много важно ми се губи.

— Знам.

— Знам, че знаеш.

— Кое беше интересното?

— А, да. Няма време.

— Защо, нали ми обеща? И двамата не бързаме за никъде.

— Не това. Изобщо няма време. „Време“ — това е само една дума. Временна дума.

— Как така! — доктор Димов също запали цигара. — От вчера до днес какво е минало?

— Нищо. И не само от вчера до днес, ами от финикийците до водородната бомба също не е минало. За безкрая, от който идва всичко и накъдето отива, такива работи нямат никакво значение.

— В известен смисъл — да — призна Димов, — но все пак, докато отидеш от морето до планината, трябва да минеш доста път, доста време да изтече.

— Въпрос на скорост.

— Скоростта се мери с пътя и времето.

— Една лъжа заместваш с друга. Винаги така правите! Пространство също няма!

— Какво има тогава?

— Нищо. Едно огромно нищо, което обхваща всичкото. Вземи един много бърз самолет, суперсвръхракетен някакъв такъв, литни нависоко и тръгни на запад, на пети юли сутринта. В Америка ще бъдеш на четвърти юли вечерта, нали?

— Да, това е така.

— Добре, продължавай идиотски бързо все на запад. Почваш да застигаш трети юли, втори, първи, хайде в юни, хайде в миналата година… Зависи само от скоростта и от това, колко време ще се въртиш около Земята…

— Момент — прекъсна го доктор Димов. — Ето, ти също каза „колко време“.

— Аз само условно, не ме прекъсвай… И така развивал си назад календара с идиотския самолет…

„Наистина идиотски“ — помисли си Димов.

— … докато решиш да слезеш пак на Земята. Ще намериш ли живи фараоните? Феодализма, кръстоносците? А я кажи, какво има на един милиметър зад границата на света?

Очите на болния бяха лъщиви и бистри.

— Добре — каза докторът, — защо ти трябва да се ровиш в Началото и Края, да пътуваш с идиотски самолети и да търсиш фараони, за които чудесно знаеш, че са умрели? Живей си твоя живот в нашия свят, истинския! Просто — заварено положение!

— „Заварено положение“ не е лошо казано, докторе. Но я си представи, че не ми харесва точно този „мой живот“.

— Как така? На другите как им харесва? Знаеш ли какво прави човекът, за да спаси живота си?

— Да, знам. Но ти знаещ ли, че никой не ме е питал дали искам да се раждам изобщо и ако искам кога точно? Дадоха ли ми предварително списъка на възможните дати, видове семейства, времена и нрави, където бих избрал да се появя? Не, аз наистина ще се самоубия. И без това смъртта е по-стабилното състояние, вечното. Тя прилича на времето, преди да си се раждал въобще.

— Не те ли е страх?

— Да се страхуват щастливците и завистливците, които постоянно се сещат как и след тях ще има студ и слънце, любов и жени, жажда и чаша студена вода, а те, представяш ли си, вече няма да са живи.

— Такива хора като тебе не бива да мрат, моето момче. Смъртта не е за тях.

— Смърт — това също е една дума. Вие, лекарите, най-добре знаете, че нероденият и мъртвият е все едно и също. Иначе нямаше да убивате още в утробата. Изпивате на бири един цял живот, още незапочнал дори.

Той стана и пак пи вода. Каза каквото мисли за лекарите. Те никога не забравят разстоянието между себе си и пациента, наистина изпиват на бири толкоз цели, незапочнали животи, може би животи на по-добри бъдещи лекари от самите тях и на по-добри майки, и докато си играят на фалшивата, всъщност много обидна интимност, запазваха далеч своето истинско, приятничко, „по-особено“ АЗ. Същите лекари, които мислят, че тяхната купчина месо не може да бъде насечена в един чудесен слънчев ден от ръцете на някой забравил да се измие добре първокурсник, защото техните близки няма да имат нужда да продават приживе телата им за дисекционната. Онези лекари, които се ужасяват от половин аспирин, насочен към пълната им с латински думи уста, но с досада и равнодушие могат да ти предпишат и цианкалий.

— Не говори така — тихо каза доктор Димов, — не говори така за нашето време. Аз съм по-стар от тебе. Наистина не може да се говори така, разбираш ли? Сега чуй моето правило за живота и за самоубийството.

— И ти ли?

— Някога, да. Всъщност всеки нормален човек е помислил за това. Та ето какво: аз не се самоубих, а реших да остана, да видя какво ще стане. Ето ме жив и здрав, какъвто ме виждаш, и не мога да кажа, че съжалявам. Балансът, както казваш ти, не е толкова лош.

— Аз казах, че е лош.

— Да, но той не е лош. Има и хубави неща, най-различни. Даже няма лоши. Представи си, че си мъртъв за лошите, нали и без това беше решил да се самоубиеш. Така, за тях вече си мъртъв, а за хубавите си жив.

— Нещо като други релси, в които преместваш състоянието си и наблюдаваш оня, първия си образ, без много-много да се вълнуваш, така ли?

— Точно така.

— А ти си вече нещо друго: мъртъв за лошото и жив за хубавото.

— Точно така!

— Хитър си, докторе… Умен!… Мене ме заболя главата, пак тъй отляво, малко отпред.

Димов му подаде розовото хапче, което чакаше до мастилницата.

— Глътни го и върви да спиш. Днес прекалихме!

— Май чувам чинии и лъжици.

— Още по-добре. Обядвай и си легни.

От вратата 69 попита със слаба, тъжна усмивка:

— Доволен ли си от следствието? Ще ти свърши ли работа за картона там?

— Не знам, друг път ще попишем още малко… Слушай, Червенушка е златно момиче, нали?

— Някой ден ще ти разкажа за Бялата Ладия — каза 69 и си излезе.