Дончо Цончев
Жълтата къща (14)

14.

Тракаше влакът отново, железните колелета все тъй отброяваха фугите между железните релси (ужасяващо бързо и пълно с въпроси, вместо с надежда и страх) — той няма да затвори ума си за тези въпроси, той непременно ще се опитва да узнае привидно безмислената, велика истина за нещата.

Отново бабичка, отново войници. Кондуктор, разбира се. Вечният вик на око, крак, гръб: „Сграбчи ме, веднага, ей тук, накъсай ми дрехите и хич да не ти пука!“ Отново всичко, както си е било, както ще бъде — освен промяната в нас. Няма значение дали са минали нищожни две-три години или пък фатални четири-пет часа. Или пък трийсет години (всичките на човека) — господи, без да настъпи промяна.

Силата е в промяната, вътрешната промяна в човека. Тъй както спокойствието се ражда от статуквото, статуквото вън от човека.

Пое дълбоко дъх (надсмя се на жиците покрай прозореца на летящия влак) усети се силен: толкова еднакво бе всичко навън, толкова явна беше промяната вътре. Какво искаше повече? Освен, разбира се, да продължава промяната вътре. Безкрайно много. Например… докато земната кора свикне не със сегашните си три милиарда лайна на ден, а с триста милиарда. Засмя се — както седеше облегнат в ъгъла на купето до прозореца. Представи си народ по къра, като на събор. Навсякъде. Един до друг, като гредите. И земната кора отдолу, под този народ. Не можеше да няма смърт. Или ако тя се отмени, тогава трябваше да спре раждането. Но как да спре раждането, след като тъкмо то е скоковата промяна? Раждането, което всъщност е прераждане, щом придобитото в този живот (дори един глупав тиков жест) се онаследява.

(Боже, един от рибарите при Колю на Рада си навиваше кичур коса над челото. Всяка вечер. Всеки свободен час. Бавно и дълго — беше автоматизирал това свое движение. Роди му се момиченце и ходиха да го видят. В люлката, на два месеца, бебето с голяма мъка вдигаше ръката си към челото и пръстчетата му „въртяха“ невидимия несъществуващ все още кичур…)

Тялото се изморява и затова трябва да изгние. Духът се усъвършенствува, пътува някъде и иска ново тяло. Това е цялата работа с раждането и смъртта.

Духът, духът… Който е започнал в малката буболечица. Който подскача с бълхата и пълзи със змията. Духът в окото на орела и в зъбите на вълчицата. В сълзата на сърната, в рева на лъва.

Духът, който подлага тялото пред куршумите — напълно умишлено — за да продължи своя път чрез останалите живи, през следващите живи; този дух.

Разкошно беше пътуването назад, към жълтата къща, промяната беше осезаема така, във влака — той просто можеше да слезе на гарата и веднага да вземе обратния влак.

Наистина, защо му бяха обитателите на жълтата къща сега? Какво искаше да види повече в тях? Да продължи разговорите си с доктор Марин Димов. Да чуе сухото мляскане на бай Георги и да види скелетното тяло на 14-ти Април. Да остави ушите си широко отворени за латинските мъдрости на Херкулес, който в последна сметка — понякога само макар — беше далеч по-умен от рибарите, милутиновците, кондукторите и техните началници.

Защо му е жълтата къща сега, когато той знае, че цялото земно кълбо е една „жълта къща“, че разликата между малката и голямата жълта къща не съществува в дълбочината си — точно тъй, както разликата между свободните граждани и онези, които са в затвора е в това, че просто първите не са заловени. И още нещо: пренаказаните затворници са по-чисти от много съдии. Затворените в малката жълта къща понякога са далеч по-умни, по-нежни, от много лекари, генерали и блюстители на реда.

Затуй ли затваряха всъщност невинни?

Затуй ли заключваха някои „луди“?

Да скрият себе си — за какво друго?

Добре, той чува възможните възражения и пита: няма ли страшни престъпници на свобода?; няма ли луди със златни пагони?; може ли милиони човеци да бъдат против други милиони човеци — взаимно против — и същевременно двете огромни групи да бъдат едновременно прави?

Ето, сега най-сетне разбра до дъното на понятието какво значи „гражданска отбрана“: разумът на човека трябва да се отбранява от лудостта.

Това е всичко.

И не от лудостта в жълтата къща, а от онази — в голямата жълта къща.

ТАКА НАПРИМЕР НАД ЯПОНСКИТЕ ГРАДОВЕ ХИРОШИМА И НАГАЗАКИ, ЗА КОИТО

ВЕЧЕ СПОМЕНАХМЕ, БЯХА ХВЪРЛЕНИ БОМБИ С ТРОТИЛОВ ЕКВИВАЛЕНТ ПО 20 КИЛОТОНА (КТ). МОЩНОСТТА НА ВЗРИВА НА ТАКАВА БОМБА СЕ РАВНЯВА НА МОЩНОСТТА НА ВЗРИВА НА 20 000 ТОНА ТРОТИЛ. ЗА ДА СЕ ДОСТАВИ ТОЗИ БОМБОВ ТОВАР ПО ОНОВА ВРЕМЕ, БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ ПОЛЗУВАТ ДВЕ ХИЛЯДИ НАЙ-МОЩНИ БОМБАРДИРОВАЧА ОТ ТИПА НА Б-29 („ЛЕТЯЩИ КРЕПОСТИ“).

Ей тъй, под парфюмираната пяна от думи лежи лудостта — вечната и неизбежната; ей тъй, в тихата нощ, топлата, с песните на щурците и с неудържимата мечта за утро, лежи земетръсът — онази частица от секундата, която може да убие труда и надеждите на милиони.

Как да се отбраняваме, господи?…

Наистина щеше да слезе на гарата, да се поразходи из големия град и после да се върне обратно, във фургона. Защо да се докосва отново до милата, нежната паяжина от емоции в малката жълта къща? Защо да се връща към Червенушка? Защо да вие в себе си, зад микроскопа в очите си, над прашинките, от които се състои душата? Та той така ще умре, без да е изпълнил предназначението си. (А какво ми е предназначението — аз ли трябва да си го избера?). Няма защо да се блъска повече в себе си — ще бъде доктор на голямата жълта къща. Сега не знае как — в момента, във влака. Някак. Всякак. С каквото дойде. Нима лястовицата, като тръгне от долината на Нил и дойде да свие гнездото си под стряхата на рибарската хижа, мисли с какви материали ще стори това? Тя има слюнка. Навсякъде има сламки и сухи треви. Той има дух и тяло. Навсякъде има парченца от лудостта.

Големият майстор не носи своите материали отдалеч!

Излезе в коридора на вагона, загледа се в пейзажа през прозореца. Повтори си: „под парфюмираната пяна от думи“ и реши, че всъщност думите означават повече онова, което искаме от тях, отколкото това, което те си значат. Реши още, че рецептата за самия него ще бъде: умерена свръхдеятелност. Така се чувствуваше най-силен и най-спокоен. Можеше да кара до… докато потъне още веднъж в забрава на всичко зад себе си, защото какво друго е смъртта? Забрава. Толкоз. Та той веднъж вече я преживя. Наистина той вече бе умрял на двайсет и седем-осем години — после се беше родил в същото тяло. Пое си дъх, усети го цялото — не беше недоволен. Върна се на мястото си в купето, седна и се загледа в пейзажа от тази страна на влака. С голямо удивление откри, че той е различен.

Та една диня разрежи и тя вече е лява и дясна половина. Една ябълка разрежи. А света, през който минаваш?

Човекът е нож — върви по света и го разрязва на лява и на дясна половина.

Той е хоризонтална, безкрайна вълна — върви по света и го разделя на минало и бъдеще.

Горкият, той непрекъснато сам разделя нещата (накръст, та и по апликатата), носейки вечното си желание да ги обедини.

В кой от шестте куба на триосната система да спреш? Все ще е лъжа спрямо другите. Тогава в средата, като нула. Досмеша го; „Като мен.“ А всъщност всеки човек е нула, стига да е толкова умен, да може да разбере.

Слезе на гарата на големия град спокоен, взе си такси и го освободи недалеч от вратата на жълтата къща. Обиколи двора отдалеч. Изпуши две цигари — не даже много замислен. После тръгна полека и вървя по непознати улици, докато го заболяха краката. Вечеря в ресторанта на гарата, изпи една бутилка вино и се качи на обратния вечерен влак.

Сутринта заспа с дрехите, по очи във фургона. Второто му детство бе свършило и той беше един зрял тригодишен дух в трийсетгодишно зряло тяло. Вечерта намери Михо, играха разсеяно две партии шах и на другата сутрин поиска да си прекрати отпуската.

— Няма какво да правиш сега — каза началството. — Освен… да дежуриш по гражданската отбрана. Ти нали си в една от командите?

Богомил кимна.

— Ами това е. Идваш редовна смяна и дежуриш. Навсякъде из завода. Надницата ще ти върви по тарифната ставка, докато дойдат другите от бригадата и почнете с тях пак.

Кимна доволен и си излезе, в нежното му ухо още звучеше гласът на началството: „… другите от бригадата и почнете с тях пак“, о, как искаше вече да идват, да потъне в работата и да не мисли така, както мислеше, когато е сам — сантиментално го искаше, като момиче — в същото време неясното, могъщото и жестокото липсаяние му шепнеше с божествения си и кротък глас, че той повече никога нямаше да види другите от бригадата и никога няма да почне пак работа с тях.

Игра до полунощ с Михо, би го като „маче о дирек“, прибра се във фургона премръзнал, изпи една водна чаша коняк и заспа седнал до печката, зазяпан в една мишка, която имитираше позата му.

Тази мишка отдавна се занимаваше с това — ту го разсмиваше, ту го ужасяваше. Веднъж щеше да я убие с обувката си (с изключителна точност хвърляше предмети по набелязани цели), но тогава Кръстина му беше разказала за един кос, който имитирал гласа й.

Къде ли са сега — Кръстина и косът? Пеят ли пак? За какво?

Не му се живееше. Нещо много дълбоко беше сбъркано. Но нали единственият начин да се оправи е тъкмо това: да живееш.

Събуди се замръзнал, направи си чай и се обръсна внимателно, като офицер, изпълнен с отчаяние, но и със съзнанието, че очите на всички бойци търсят спасение в него. Шибна и две глътки коняк — за блясък — пое с широки крачки към дежурството си.

Към катастрофата (ужаса, бедствието, Нещото) — започнала тихо двайсет минути по-късно.

Той знаеше още преди отпуската за отделението с бидоните — имаше инструкции, предупредителни знаци и много разговори, че е опасно. Но какво има в бидоните, кое е точно опасно — никой от бригадата, дори Милутин, не беше в състояние да обясни. Все едно, дългият коридор с бидоните привличаше окото отдалеч — обвит в естествената малка тревога пред неизвестното. Запъти се първо нататък, но го спря един от бай Василовите кофражисти, да му иска огън за цигарата си.

Как е работата? Горе-долу, ама това не е работа. Ти защо не отиде с бай Васил? Скарахме се. А ти защо не си в отпуска? Какво да я правя? Милутин къде е? При булката. Хората си имат барем булки, майка му стара. Някои си имат. Абе, здраве да е.

Онзи замина, нашият продължи пътя си. Ела, ела, викаше коридорът с бидоните. Под него, в машинното отделение, някой пееше силно и радостно.

Виж как върви светът: Кръстина пее, косът пее с нея. После те млъкват, един работник в машинното отделение почва да пее. И той ще млъкне (само след малко) и няма кой да му каже: бягай! Защото никой не знае кога, къде и как — според втръсналите, смешни думи на пожарникарите. Всичко е втръснало, всъщност. Банално е. Най-много въздухът, хлябът, водата. Любовта — нима не е банална, въпреки всичките й приумици? Всъщност банална е самата дума „банално“. Тарикатска измислица на онези, които някак са се докопали до ролята на арбитри и чрез тази дума отблъскват милионите кандидати за: слава, пари, власт (взаимно измеримите, подобно на електрическата, топлинната и механичната енергия) — милионите никнещи кандидати за лесно добруване.

Няма лесно добруване!

Няма!

И всичко е смешно, когато не те засяга пряко. Много смешно е, когато човек се спъне и падне — друг човек. Когато го ударят с торта в лицето. Когато го ритнат. Наистина е толкова смешно.

И сериозното е много смешно — когато не те застрашава.

В такъв случай: кое какво е, наистина?

Изглежда истина няма — сто пъти човек стига дотук.

Една жена излезе от коридора с бидоните, изтича няколко крачки и се подпря на стената. Закашля се и се свлече на земята. Богомил се затича към нея, вдигна я и я попита какво става. Тя махаше с ръце и се давеше в кашлица. Той я оставя и се затича към коридора.

Това помнеше, докато можеше да помни: в носа и в гърдите го парна остра воня, пеещият работник отдолу изрева силно, някой заудря с желязна пръчка вързаното парче релса и някой каза прегракнало и истерично:

— Чувалите!

Помнеше още и това, че бидоните бяха се издули като развалени консерви, дъната на четири или пет от тях бяха се отпрали от поцинкованите цилиндри и бавна безцветна течност полека се стичаше по пода. Там, където тази течност беше стигнала до най-долния от чувалите, той беше разяден, бял прах се изсипваше полека и от кашата, която образуваше с течността, се дигаше силен, непоносим пушек.

Смътно помнеше и това, че работникът, който пееше (откъде знаеше, че тъкмо той е пял?), избяга навън, олюлявайки се и викайки:

— Пожар! Пожар!

Пожар още нямаше всъщност, само отровният адски дим се увеличаваше много бързо и през него изтичаха още двама навън.

Краката му го теглеха навън, всичко в него пищеше: бягай! Той тичаше към чувалите — онзи, който не беше само крака, ръце, нос, истина сама за себе си. Искаше и това да разбере в тези секунди: кой беше този „той“, който върви против самия себе си, направен от плът? Минаваха му светкавично фатални думи: „дъхът“, „гражданската отбрана, ето я най-сетне самата тя, нейната същност“, „аз“, „онова, което сменя тленното тяло“, „помогни им, помогни им, те са диви и нещастни, духът съвсем не е един и същ навсякъде, у всекиго, ти си човекът, който трябва да им помогне, да ги спаси, ти си, разбира се, това винаги е било в тебе, давай, давай!“… Чувалите бяха тежки, но не толкова и за него — лудия, докера, бетонджията, детето в якото трийсетгодишно тяло. Ужасното дете…

Умираше, когато изнесе четвъртия от чувалите, не можеше повече — течността засилваше пълзенето си и захапваше с отровните си зъби следващия чувал. Около четиридесет бяха всичките. Дойдоха десетина души, които се давеха в кошмарната мъгла и крещяха силно. Един от тях също изнесе два чувала, след което се олюля и избяга далеч.

Това беше смисълът на живота, сега го откри: служи на другите тъй, както искаш те на теб да ти служат. Силата е в многото. Едно зрънце не е пясък, една пчела не е кошер. Сега е твоят ред, Богомиле. Този дух е изгарян на клади, разпъван, обесван, застрелван — какво чудно да свършиш тъкмо тук, в този коридор?

Всъщност трябваше да се издърпа само още един от чувалите и на пътя на течността към следващите да се изсипе нещо. Пясък имаше наблизо, книжни торби с перлит; противогази имаше, разбира се, но защо още не идват с тях, боже?

Зад отровната мъгла (като зад стената между реалния живот и онзи, в които ни се иска да вярваме) другите махаха смешно ръце и крещяха, изговарваха ужасяващи глупости и, общо взето, нищо не правеха.

Точно тъй: те всъщност, общо взето, нищо не правеха. Това е.

Хвана последния чувал, почти се свлече върху него, опъна го с последните си сили и с гърба си видя как един от бидоните в другия край на коридора лумна с трясък.

Не можеше повече. Това беше краят. Мъничко не му стигна — както, когато дяволът пипа. Както когато (беше чел неотдавна) Доналд Кямпбел поставяше поредния си рекорд със скутер — петстотин километра в час, или мили — той сам беше съобщил, секунди преди да стане на трески и пяна: „дет’с дъ енд, айм даинг“. Разбира се, че човек знае, кога му е краят. И ето явяват се близките на помощ. 14-ти Април размахва писмото с огромните си скелетни ръце (дошло е най-сетне), бай Георги плюе така изобилно срещу пламъците, доктор Димов закрива очи пред ужасната гледка и само Херкулес Филипес Втори, Великия Лумен Мунди (именно) крещи насърчително как Богомил да се справи с непосилното: „Консилио манукве! Консилио манукве!“

Разбира се. Консилио манукве — с какво друго? А те не стигат за всеки дух.

Йона Димова извика — без пръчка в ръка, за първи път, — като раздираше пазвата си: „Бягай, момчето ми! Бягай!“

Би избягал най-сетне, но вече не можеше и това.

Би повторил всичко в живота си (тези години, които помнеше, последните) точно по същия начин. Включително днешния ден, последните часове, минути, секунди. За нищо не съжаляваше. Само се обърна, да види дали Червенушка още лежи под смокинята, и, като я завари там, в същата поза, искаше нещо да й извика. Да й прошепне, да й даде знак само дори, че тъкмо тя и той са онази двойка, с която са пълни безсмъртните книги и пиеси. Да го знае тя. Той да знае, че тя го знае.

Следващият трясък беше десет пъти по-силен от първия, от него се разбягаха и близките.

Никой не остана — ни болката, ни тялото — Богомил Тодоров Бижев гледаше отвисоко всичко това, мъглата не пареше в носа и в гърдите, чувалите бяха смешно леки, пламъците не обгаряха; каква красива батална картина, каква лекота, колко заблудени бяха тези скачащи, тичащи хора (а, ето най-сетне и противогазите), които правеха грешка след грешка от истеричната си чувствителност на телата, а ето, тялото няма чувствителност, то е само очи и дух — бесен спин от опиянено спокойствие, вечен спин, лишен от страхове, намерения и надежди; въздух, през който всичко минава, без да го съсече; облак без очертания, разположен върху докоснатото, докато е бил тяло; приятна (и малко тъжна) поправка на всичко онова, което е сбъркал, докато е имал земна чувствителност; спокойно (и малко гордо) дежурство над следващите, които ще се появят от две клетки, та да направят тяло, та да треперят в него от хиляди неудобства — известно време.

Червенушка беше легнала под смокинята, но тя беше същевременно седнала на стол до прозореца в позната стая и навиваше малко кълбце червена прежда. Херкулес крещеше: „Консилио манукве!“ — но същевременно бе легнал в жълтата къща, на леглото си, и четеше задълбочено. Доктор Димов също четеше — в кабинета си, хванал главата си в длани.

Богомил се усмихна, докосна Червенушка по рамото и каза:

„Ей“…

Тя не му обърна никакво внимание. Тогава той бутна кълбцето от ръцете й, то се търкулна на пода. Тя се наведе и го взе.

„Не ме ли чуваш? Не ме ли виждаш? Сърдита ли си ми?“

Нищо.

Той влезе при доктор Димов и седна на кушетката, срещу него.

„Добър ден, докторе.“

Нищо.

Седна на леглото на Херкулес и го тупна силно по яките гърди.

Нищо.

Значи така — сега пък те нищо не усещат. Ето какво било отвъд стената. Ти нямаш тяхната телесна чувствителност — те нямат твоята невидима.

Той мислеше за това и все се усмихваше, когато някой много грубо го смачка с две ръце, обърна го и го натъпка в тялото му.

Ужасно неудобно беше, започна да вика и да се опитва да рита, но тялото още не го слушаше и само сплескваше, сплескваше вътре в себе си духа му, докато го удуши.

Отвори едното си око, стоя дълго така, после отвори с мъка и другото.

Бяла стая, бели дрехи и тишина. Болница, ясно. Чудесно. Значи не бяха го убили съвсем. Защото, когато онзи с тежката пръчка го удари по главата (последното, което помнеше от боя), той мислеше, че това е краят.

Виж ти, човек не знаел кога му е краят. А беше чел (неотдавна), че Доналд Кямпбел, когато поставяше рекорда си със скутер — петстотин километра в час, или мили — казал по радиото: „дет’с дъ енд, айм даинг“. Просто е познал. Случило се е. Различно се случва както обикновено.

Една разкошна сестра го гледаше в очите и му се усмихваше. Той се опита да каже нещо, но не успя. На всичкото отгоре тя сложи показалеца си пред устните и му намигна.

Искаше да я пита коя дата е, та да разбере дълго ли е бил в безсъзнание. Е, не можеше засега. Но знаеше, че ще живее. Обърна се с голяма мъка към прозореца — листата на дърветата приятно шумоляха — жълти, червени и кафяви.

Виж ти: беше поледица, когато стана боят. Очакваше се първият сняг. Краят на ноември беше.

Тринадесети ноември, разбира се, той помнеше съвсем точно датата. Всичко помнеше отлично — какви са тези листа отвън.

Видя вестник на шкафчето и го поиска с очи от сестрата. Тя разбра, кимна му и отвори вестника така, че да може той да го види.

Пролетарии от всички страни, съединявайте се!

РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО

Усмихна се. Боят стана сноши (още го болеше всичко) — на тридесети ноември, ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГОДИНА.

Какъв беше този вестник от седем години по-късно?

Сестрата обърна внимателно страницата. Той видя няколко заглавия, не им обърна внимание, мигна с очи. Тя — страхотно хубава — обърна вестника на четвърта страница. Същите футболни отбори, но съвсем друга класация — той помпеше таблицата отлично. Зачете имената на играчите — и те не бяха същите. Въздъхна дълбоко, погледна отново в прозореца.

— Кога? — прошепна с крайни усилия.

— Кое? — прошепна сестрата.

— Това време.

— Кое време?

— Сега сме хиляда деветстотин петдесет и шеста година, не може да съм бил в безсъзнание седем години.

— Сега сме хиляди деветстотин шейсет и трета година, четвъртък, двайсет и четвърти октомври, вестникът е днешен.

Защо да не е възможно? Пак се усмихна — толкова силно, че усети болки по цялото тяло.

— А колко време съм така? — прошепна.

— Как?

— В кома. Нали така се казва?

— Да. Трийсет и три часа.

Тя го погали по челото и той едва не припадна от удоволствие.

Е, губеха ми се седем години; какво от това? Ами тези две хиляди без малко, от времето на Христа — нали също ни се губят? На всички, които живеем сега. Какво от това? Ами другите хиляди години между гърнетата, които се изравят в могилите, и сега — нали също се губят?

Искаше да извие главата си и да захапе ръката на сестрата.

Нежно — както жребецът захапва гривата на кобилата. Не можеше. И тя — горката — не знаеше, че трябва веднага да тури ръката си в устата му. Откъде да знае? На нея й се губеше онази секунда, в която това се усещаше като висша заповед.

Добре де, губят ни се толкова хиляди години назад — какво от това, наистина?

Важни са онези напред.

Каза, почти с глас:

— Само онези, които са напред!

— Кои? — попита сестрата.

— Годините.

Вече нямаше капчица сила. Сети се една арабска мъдрост, която беше чел наскоро. (А какво значи наскоро — през черната яма от седем години?) Все едно, арабската мъдрост гласеше: „Годините летят, дните се влачат“. Искаше да я каже на сестрата, да я докосне по дрехата само макар — не успя. Нямаше никаква, никаква сила.

Намигна й с двете очи, пое си дъх — знаеше, че на този свят имат значение само годините, които са напред. И беше великолепно, че никой не знаеше колко са му отредени.

— Страхотно! — прошепна той.

— Какво?

Сестрата се наведе много близо до лицето му.

— Страхотно си хубава! — каза.

И заспа — лек и усмихнат до ушите.