Дончо Цончев
Жълтата къща (3)

3.

69 разбра, че очите му са отворени, защото нещата, които виждаше, бяха в обичайните си цветове. Онова отляво пред челото му беше се уморило да боли и сега само тихо почукваше като капчук. Нещата, които виждаше, бяха различни, натрупани едро връз друго, без трето измерение: едно врабче, необикновено малко и весело, което подскачаше на клончето до решетката; едно жълто лице с хлътнали бузи, вероятно на петдесетгодишен мъж; друг мъж, прекалено развит, с мустаци на морж и червена като на пуяк шия; извънредно красива момчешка глава, на върха на скелет, увит в тънка кожа; три огромни топки месо, над които се крепеше тлъста оплешивяла глава. Затвори очи и си заповтаря наум: „Слон, слон, слон. Тигър и маймуна, и зоологическа градина. Лъв и паун, и козел.“ Онова отляво зачука тревожно и силно, сякаш то пазеше спомените и сега се бе залисало в нещо, те искаха да го измамят и да побягнат в съзнанието на човека както преди и той се напрягаше с всички сили, но пулсиращите удари отново заключиха черната стоманена врата и подгониха вътре — в тази кошмарна яма — думите и понятията, шибаха ги с плющящия бич, за да възстановят отново реда на болезнения и жесток безпорядък. Буквите не знаеха къде да се скрият, лутаха се в страха си, разменяха се и се нареждаха в неясни и мъчителни съчетания. Слогър, слогър, зоопаун, козелун, градимун.

— Поспа ли? — попита го петдесетгодишният.

69 отвори очи отново и чак сега видя колко бели бяха очите на този човек. А устните му — сухи, с цвета на пръст, и непрекъснато примляскваха.

— Спах — каза той. — Но ти иди да пийнеш вода.

— Аз пих. Все пия — усмихна се сухата уста. — Да не би да те е страх? Не бой се, аз съм бай ти Георги. Няма от какво да се боиш, трябва да знаеш.

Якият дръпна стареца за рамото и даде знак на трите топки месо. „Аз съм Карфицата“ — изломоти тлъстата глава над тях.

— Смейте се, идиоти! — изгърмя якият със страхотен глас. — Това е смешно!

Бай Георги захихика. Красивото слабо момче разтегна с пръсти устата си и погледна виновно към 69. Тритопковеца занарежда уморено и безстрастно едно „хо-хо-хо-хо“ на равни интервали, с безжизнени жълти очички. Якият отново ги опръска с фонтан от слюнки:

— Достатъчно идиоти! Продължи ти, аб имо пекторе!^[1] — Той посочи извънредно красивата глава на върха на скелета.

Скелетът направи две меки крачки напред, към леглото на 69, и без да получи третото си измерение, каза: „Извинявай, аз съм единственият истински болен тук, като дойде раздавачът, ще ти обясни. Казвам се 14-ти Април, тъничък като писмо!“

— Така! — Якият му затвори устата с удар, от който 14-ти Април политна назад, главата му се удари последователно в стената, леглото и пода, все тъй извънредно красива, докато мършавото му тяло се нагъваше надолу като разхлабен дървен метър. — А сега ти говоря самият аз! Баща ми е Херкулес. Той управлява там, аз — тук! Ще научиш моята конституция, по която ще продължиш жалкото си съществувание в нашия борчески колектив. Иначе няма да има съществувание. Кондицио синекванон.^[2] Тя е най-демократичната конституция по всички земни кълбета. Има само три члена.

Член първи: правиш това, което бих харесал.

Член втори: не правиш неща, които не обичам!

Член трети: мементо мори!^[3]

Не е много голяма, трябва да се научи изведнъж. Латинският ми е патерен език, а този, на който съм принуден да говоря заради тебе и другите идиоти — матерен. Зная английски, испански, френски… Всъщност аз зная всичко. Дори това, което още не съм научил, и онова, което вече съм забравил. Нил нове суб соле.^[4] Видиш ли другите голи — събличай се и ти. В началото ще ми бъдеш любимец. Омне игнотум про магнифико.^[5] Сега спи, за да добиеш желязно-хармонични линии, като мен, този, който ти говори, така наречения Херкулес Младши Филипес Втори Великия!

69 затвори очи, вече не слушаше. Да затвориш очи не е малка работа. Да ги отвориш отново — също. Да ги отваряш и да ги затваряш, когато си искаш, и светът да се скрива и да се показва по твое желание — каква радост, нали? Всички облаци и къщи, и скритите мравки в корените на лютичетата, даже тези, които отдавна са измрели, и другите, които тепърва ще се излюпват, малки бели яйчица под едно камъче до оградата, всички те се показват или изчезват единствено в зависимост от двете ти клепки. Милиарди години нещата и предметите са се нагаждали, и динозаврите, и морските охлювчета, така трудно и постепенно, а ти с едно мигване (ето откъде идва думата „миг“; каква смешна и нищожна дума, за да бъде в мъжки род), та ти с едно мигване само, което трае един миг, можеш да унищожиш всичко. Не са малка работа очите на човека. Който вярва, че светът е по-важен от възможността да го гледаш, е напълно луд. Все едно динята да е червена, преди да си я срязал. Нейното червено е девствено, докато никой не го е видял, докато тя е здрава и цяла. Погледнеш ли го някак, то вече не е девствено. А как да го видиш, ако не си я срязал, ако няма дупка? Наистина, ужасно е, че е така, но вече всички са по-умни, отколкото им трябва, за да живеят живота си. Та някой умник може да се сети за една съвсем тънка тръбичка, с крушка и батерийка, мушне я в динята бързо, светне автоматически и види червеното в специален микроскопичен хроматичен перископ. Това са глупости. Колкото и да е тънка тръбичката, колкото и светкавично да се извършва всичко, дупката си е дупка. Девствеността не можеш да премериш със скорост, нито с време и дебелина. То е девственост, докато не си го видял. Нима динята е червена, преди да си я срязал? Ето как се разлагат думите. Девственост няма, защото това е дума. Скоро ще останат само неща, без думи. При комунизма дали и думите ще отпаднат? Какво ще остане? Дали Бялата Ладия е нещо, или и тя е само дума? Сигурно е нещо, защото аз я обичам. Аз обичам само нещата. „Заобичай нещата едно по едно и така ще обикнеш живота“ — умна глава съм все още, помня цитати. Имам три неща: слънцето, тревата и Бялата Ладия, трябва да се оправя заради тях. И повече са, защото Бялата Ладия — това са много неща. Даже всичките заедно. И тези, които не са били, и другите, които отдавна се свършиха. Този червендалестият е прав.

— Отвори си очите, сине! — каза Херкулес Младши Филипес Втори Великия.

69 го погледна. Мустаците му бяха увиснала още повече, като буквата „омега“. Седеше на леглото му.

— Не се чуди как попадна тук. Аз те повиках, защото преди две седмици открих в тебе образа на моя герой. Сега довършвам романа си и е крайно време да те вмъкна. Ти не знаеше, че пиша, нали?

— Не, не знаех това — каза 69.

— Добре, сега го знай. И не забравяй! Романът ми е много хубав!

— Какво му е заглавието?

— „Спомени от бъдещето“. Какво ще кажеш?

— Нищо, добре е. Някои ще го разберат, има всякакви хора. А за какво се разказва в него?

— За тук, разбира се. За лудницата. Нима може да се напише нещо по-разумно? И положително ще го разберат. А тук — Херкулес извади от джоба на пижамата си „Арда“, — тук са записани седемстотин имена. Това е таен апарат. Но нито едно от тези имена не ми харесва достатъчно за главен герой, затова аз ги изпушвам. — Той извади смачкана цигара и я лапна. — Три милиона идиоти равно на един гений, нали?

— Не знам — каза 69. — Сигурно.

— Няма значение, не си длъжен да знаеш. Това повече би подхождало на мен. А сега кажи си името и по-небрежно, по възможност. — Той поднесе кутията към устата на 69 и притвори очи.

69 кимна дружелюбно, всичко това му се хареса. Бееше добил приличен и почти свеж вид. Отвори уста и почна някакво име с „Б“, но в очите му се виждаше, че той няма да го каже. Устните му дълго се напрягаха, после посиняха и затрепераха.

— Нещастно момче — каза Херкулес, — ако губиш толкова време за едно глупаво име, кога ли би завършил цял роман? Плачете, идиоти! Това е толкова покъртително!

Бай Георги сгърчи лице, Тритопковеца зави като вълк, 14-ти Април се облегна на касата на вратата и от очите му закапаха едри, искрени сълзи и скелетът му потръпваше. Внезапно вратата до него се отвори и в рамката й застана фигурата на леля Тинка — фигура, достойна и за бригадирка, и за главна готвачка, на която са поверили закуска за дипломати, но все пак повече за учителка, поради тешителния, отегчен поглед, в който светеше вечното желание да „тури нещата в ред“. Макар да знаеше много добре как тук няма нито един, който да го е еня за този ред. Зад нея подаде главата си и санитарят — онзи с космите и огромните ръце. Тя каза:

— Какво правите тук? Защо сте тук? Не ви ли е срам. Бързо по стаите! Никой от командата на Херкулес не помръдна; те гледаха в краката си. Тогава той скочи от леглото на 69 и изрева гръмовито:

— Какво правите тук, идиоти? Защо сте тук? Не ви ли е срам? Бързо по стаите си!

В същия миг тримата изчезнаха, като се блъскаха в стената, във вратата, в големите гърди на леля Тинка и в бакенбардите на косматия санитар. 69 се надигна на лакти, разшири очи и пак се отпусна на възглавницата.

 

 

Нарязана от железата на решетката, слънчевата светлина нахлуваше в кабинета на Димов на дълги отвесни резени, галеше пода, кушетката и стените и когато той тупваше с длан по бюрото си, няколко любопитни прашинки скокваха, завъртваха се на хоро в някои от резените и дълго оставаха там, светнали като крилца на малки мушици.

— Всичко ми е ясно, докторе — каза 69, — но мисля, че ще е по-добре и за мен, и за вас да ме пуснете. Оставете ме да се махна оттук. И без това не съм притрябвал на някого от този свят.

— Още е рано, не мога да те пусна. Аз съм лекар, разбираш ли?

— По-голямо лекарство от това да оставиш някого на свобода има ли?

— Свободата е нещо, което се завоюва, братле. Тя е право!

— Което раздаваш ти, така ли?

— Тук, в тази сграда, да. За това не можеш да ми се сърдиш.

— Мога да ти се сърдя за всичко, на всички.

— Е, сърди ми се… Един ден ще разбереш много неща. И то скоро.

— Зная. Когато много бързаш за нещо, винаги ти казват: „Скоро, скоро ще стане.“ А когато им говориш за свобода, учат те на правила. То свобода ли е, като има правила?

— А ти как искаш? — попита докторът, докато си вадеше цигара. — Кой каквото му скимне — така ли? Човек се ражда в общество, не в гората.

— Е?

— Ами ако за някого свободата е да пречи на свободата на другите, ясно е, че тя трябва да му се отнеме. Не си ли съгласен?

— Че аз с какво преча? Кой е моят грях в това твое общество?

Доктор Димов въздъхна, поседя така с незапалена цигара и после каза, че имал едно заседание, на което трябвало да отиде веднага. И повтори на 69, че ако до края на седмицата не прави никакви глупости в отделението — ще го зачисли на трети режим и ще го пускат на двора, при слънцето и тревата.

— Кажи каквото те питах — настоя 69. — С какво съм пречил на твоето общество?

— После. Утре. Сега бързам.

69 направи вежливо ориенталско темане и излезе бързо, като напсува доктора високо и грубо. В коридора видя пет-шестима от болните, застанали неподвижно като паметници.

— Здравейте, пижами! — извика им той.

Херкулес се хвърли към него и го опръска със слюнка.

— Разбра ли си името?

— Тази сутрин се мих, но все пак благодаря. — 69 се обърса. — Нищо не разбрах. Ти твоето разбра ли го?

— Моето го знаят всички! — изпъчи се Херкулес.

— Какво знаят?

— Лумен Мунди^[6] Великия!

— Вчера беше Херкулес, това-онова, не знам какво си, сега пък Лумен Лунди. И твоята не е лесна, брат. Какво става с романа? Върви ли?

— Върви. Даже мога да те смажа с едно духване само, но си прототип на главния ми герой и не ща. Не си идиот, затова.

— Все едно, ти пък си — спокойно каза 69.

Червената гуша на Херкулес посиня, ръцете му се стрелнаха право нагоре и той извика:

— О, бедни Мурджо! Ти ли подстрекаваш нещастника?! — Херкулес се втурна към кабинета на Димов, но вратата се оказа заключена. — Отвори, куче! Сега вече или аз, или ти, терциум нон датур.^[7]

— Не тропай, адаш! — извика отвътре Димов. — Имам си работа.

— Отвори ми!

— Ще отворя, по-после пак ти ще съжаляваш, както винаги.

Херкулес заудря вратата, със страшна, сила. Внезапно спря и се обърна към 69.

— Какво знаеш ти за моето могъщество? Идиоти! Легни!

Неподвижно застаналите болни се хвърлиха по очи на пода, от усърдие някои си разбиха носовете, но това не ги разсея и най-малко.

— Стани! — извика Херкулес.

Те скочиха и пак тъй се поцепиха.

— Доцендо дисцимус^[8] — каза той. — Разбираш ли нещо?

— Разбрах — каза 69, — че тези тук наистина са идиоти.

В това време желязната врата в дъното на коридора се отключи и се показа леля Тинка. Тя имаше намерение да влиза, но като видя лицето на Филипес Втори Великия, върна се обратно. Чуха гласа й зад вратата: „Гатьо! Гатьо, тичай!“

— Волентем дукунт фата, нолентем трахунт^[9] — каза Херкулес. — Един ден Фроско, Боско и Чипоноско решили да си построят къщичка. Фроско носил тухлички, Боско — дървенца, а Чипоноско зидал. — Херкулес се разхождаше все по-неспокойно и от време на време плясваше някого от паметниците. — Станала къщичката, обаче ей го иде Кумчо Вълчо! Лигите му потекли (той ги наплю) и решил да духне един път!

В момента, в който произнасяше „духне“, Херкулес се засили с гръб към вратата на кабинета и якият му задник се стовари върху й.

— Марине! — извика отвътре Димов.

— … Духнал втори път — още по-силен удар — и като духнал трети път…

Вратата се сцепи надлъжно, на около една педя от пантите си. С ожесточени ритници Херкулес я доразби и нахълта при доктора. Сниши се, протегна полека ръце към него и показа зъбите си. Гушата му беше подута и синьо-червена. По някакъв каприз на паметта си в този миг Димов се сети за колегата си от една друга психиатрия, когото трима болни бяха одрали жив с бръснарски ножчета под предлог, че бил много дебел и трябвало да му помогнат да съблече кожата си, да не му е горещо лятно време. После искали нафталин, да му я осолят и запазят за зимата — тогава щели да му я облекат. Депресиите у Херкулеса напоследък бяха зачестили и все го избиваше на безразсъдна агресивност. Димов пребледня.

— Онази свиня Гатьо е за храна — прошепна Херкулес, — а Тинка избяга още преди да съм я погледнал. Няма на кого да разчиташ, познаваме се. Кажи сега: Аве Херкулес, моритури те салутант!^[10] Казвай го бързо!

— Глупости! — каза Димов, докато очите му шареха. — Кой ще плаща тази врата? Знаеш ли как ще те напляскам! Прибирай се веднага в стаята си и от утре — на първи режим!

Никой по-добре от него не знаеше, че разумните приказки не хващат място в тези крайни случаи, но най-големият закон в практиката му беше: винаги, при всички обстоятелства да се държи с болните като с пълноценни, пълноправни и разумни граждани. Това му бе дълг номер едно, ядрото на теорията му, нещото, от което знаеше, че никога няма да се откаже.

— Чуваш ли? — продължи на своето той, вместо да потърси начин да избяга или да го залъже с нещо. — Това, което правиш сега, е най-голямата ти глупост! Язък ти за културата и за всичко! Я се виж! Не стига, че ти прощавам, дето се гавриш с другите, но на всичко отгоре…

Той още щеше да приказва, докато докара работата изобщо до словесен двубой, но Херкулес го стисна за шията и го събори зад бюрото. Димов помисли, че това е краят, Херкулес беше невероятно едър и силен. Усети пръстите му почти вътре в гръкляна си. Последното, което успя да направи, бе отчаяното усилие да го ритне с коляно в корема, но лудият се беше прилепил плътно до него и не можа.

Желязната врата се отвори отново и Гатьо, косматият санитар, влезе в коридора. Зад него вървеше новопостъпилата санитарка — смешно дребна в сравнение с другите, със зелено лице. Санитарят видя разбитата врата и се затича. Той видя и стола, който 69 държеше над главата си, понечи да му го отнеме, но закъсня. 69 го стовари върху главата на Херкулес и едрото красиво тяло, омекнало внезапно като вощеница, се строполи на пода.

Димов падна върху него.

Това беше първата сценка, която новата санитарка видя в службата си. Тя изтича към 69, спря се пред него задъхана, прехапа си устната, но той я погледна учудено, отстрани я от пътя си и полека затътри чехли към трапезарията.

 

 

Големи промени настъпиха в отделението след този ден. Херкулес бе изолиран сам в стая и вързан за леглото си. 69 внезапно и упорито се разсърди на света — млъкна и престана да се храни. Доктор Димов отсъствува няколко дни, нямаше кой да въведе новата санитарка в работата и тя се луташе по коридорите като загубена в лабиринт. От страна на колегите си получаваше някакво странно съчувствие, което я обиждаше, но не можеше да им се сърди за това.

69 прояде и проговори чак на четиринадесетия ден, пак така внезапно, както беше спрял. Херкулес беше излежал наказанието си, държеше се сравнително нормално и го пуснаха. Сам Димов го доведе в трапезарията и му посочи крайното място на пейката до стената.

— Ето, тук ще стоиш отсега нататък, винаги тук. Щом се преместиш, макар и само веднъж, ще бъдеш наказан. От днес си на втори режим. Въпреки че не заслужаваш.

— Тимео данаос, ет дона ферентес^[11], — каза Херкулес. — Все пак благодаря. Докато бях вързан, не можех да работя. — Внезапно се обърна към 69, подаде му ръка и каза: — Здравей, ти си истински мъж. Аз те ценя!

Тъкмо тогава стана малкото чудо: 69, след като не беше казал ни една дума цели четиринадесет дни, произнесе леко и весело:

— О, Херкулес, ти жив ли си бе?

Новата санитарка скочи от мястото си и се обърна към Димов, но той й направи знак да седне и да мълчи.

— Чух, че не се храниш добре — каза Херкулес към 69. — От глад човек може да се разболее, а даже и да откачи. Да не би да се страхуваш да не станеш като тази свиня, с която поддържам дипломатически отношения от немай-къде? — Той посочи Тритопковеца. — Няма такава опасност за теб. Неговото, е от шизофренията. Абузус нон толит узум^[12].

— Майка му стара — каза Гатьо, който в това време сипваше яденето в чиниите, — осем години ги гледам и не мога да им се нагледам!

И се разсмя гърлено и сърдечно. Той беше толкова сдържан и замислен човек — неговият звучен смях се оказа последното от чудесата в този ден.