Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жълтата къща (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
bonbon4e (2020)
Разпознаване и начална корекция
bonbon4e (2020)
Допълнителна корекция
plqsak (2021)
Форматиране
in82qh (2021)

Издание:

Автор: Дончо Цончев

Заглавие: Жълтата къща

Издание: първо (не е указано)

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „9 септември“ — София

Излязла от печат: 12.II.1982 г.

Редактор: Цветан Николов

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Петко Узунов

Рецензент: Божидар Кунчев; Светлозар Игов

Художник: Бисер Дамянов

Коректор: Мария Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7460

История

  1. — Добавяне

И все пак: какъв беше животът ни, след като аз, един от най-големите лъжци, които познавам, минавах за честен човек?

Д. Ц.

I

1.

Двама го водеха, да няма свободна страна. „Знаят, че съм без бог, виж ги ти, знаят, че мога да хукна и в двете посоки.“ Пристъпваше непременно на половин разкрач пред тях, радостта от това заслужаваше мъчителните усилия да го крие, беше горд в остатъка от срама си — бос, по пижама. Бавна процесия, трите чифта очи в земята („панихида на възможностите ми“), под краката му беше зелено и меко.

Спря. Нека го минат. Изведнъж знаеше, че пак трябва да има неща, достойни за всички усилия — до самия ръб на гладката фуния, която се казва унижение — сигурно ще има, трябва да вярва, вкопчи се в първите две, в последните, извика с всичка сила, но навътре в себе си, защото и другите бяха егоисти: „Слънцето и тревата!“ И навън го изтърва, изрева като звяр, и без това не можеше да се мълчи за толкова важни неща. То това го доведе дотук. А те нека си бъдат пак егоисти.

— Бос! Бос! Слънцето и тревата!

Цял изтръпна — доволен, че им го подари без нищо, а те не го и погледнаха. Тежаха си, мълчаха си, мъкнеха се от двете страни — две бели дисаги, пълни догоре с пустиня. Десният носеше пак така ненужно бяла шапчица, плитка като лъжа, над потния си сбърчен лоб, зад който също нямаше бог, а само тайната за това и глупавата смирена грижа за насъщния, който трябваше впрочем да се раздава за работа, но не и за маниери („Три милиарда станахме, без Снежния човек, а кълбото се свива от жегата и водораслите горчат“).

Левият беше космат.

— Ще се отбия до моргата — каза Шапката, кривна и се отдалечи.

Седна в тревата и се усмихна. „Ще се отбия де моргата.“ Тоест: внимавай сега, оставяме му една свободна страна. За него това е достатъчно. При най-малкия опит за бягство ти се хвърляш отгоре му, стискаш го с косматите си ръце и ми викаш.

— Помощ! Помощ!

— Какво има? — Косматия се наведе над него и докосна рамото му с три пръста; нафора се докосва така.

— Нищо, викам си. Забранено ли е?

Бързо го погледна отдолу. „Грозна маймуно, толкова ли нямаше една мотика за теб, един чук, една лъжа, та си станал слуга в лудницата?“ От двете страни на бакенбардите му клоните на каваците бяха хубави, макар че криеха небето, и листата на явора също, дори и тъй безсрамно нарязани като гол мъж и просяшка длан. Отново пусна носа си в земята, заби го центъра, в лавата; маймуната несръчно седна до него, откъсна една тревичка и я лапна. Тревичката никак не отиваше на бакенбардите му — дълги и сънени, чудно защо сам не се досещаше да я хвърли.

Извади нос от ливадата, там и сега нямаше нищо, помириса бурените отгоре. Те си живееха в този двор — буйни и хилави, изправени, прегънати, жилави, тлъсти, — както безредието на свободата нарежда да се живее под пътуващото слънце, в сянката на неизбежните покровители. А животът е кратък, също пътува — през нас; дори не можем да го прекъснем — макар че снегът затваря годините, а щъркелите ги отварят, уж нещо наистина свършва и почва.

— Само продължаваме.

— Кое?

— Щир, микроби и слонове — всички само продължават, като траверси.

Маймуната въздъхна — бакенбардите потекоха надолу и заспаха върху белите ревери — след това изплю тревичката (поумня), смени я с цигара.

— Почерпи и мен — без да го вярва най-малко.

Онзи се озърна, после в косматата ръка пакетчето се ухили с дългите си бели зъби.

— За тебе не е хубаво да пушиш.

— Зная.

Докато вземаше огън, много внимателно гледаше космите по ръката му.

— И аз нямам право да ти давам. Много е строго.

Пак искаше да каже „зная“ и „благодаря ти много“, но магията от първото всмукване и кротката тъжна струя очи от добрия космат санитар смазаха гърлото му, микробите и слоновете, един влак полудя над траверсите, които само продължават, листата на каваците изохкаха в слабия вятър, някои вече жълти — през юни, други — проядени от гъсеници, продупчени, само един скелет и няколко тънички жилки живот.

Като мен. Но аз ще остана. Трябва да остана, изглежда. Умори се от толкова усилие, волята му беше в носилката, при разума, вместо тях трябваше да вярват вътрешно на костите и ядрата на клетките — той чувствува, че може, иска, вика — цял стани на вяра, говедо от петите в щира до остриганата глава, и онова беше вяра, в бръснарницата, дето се разпиля по кърпата и на пода, а дребното момиче с гърмящите гърди тъй и не разбра какво помете, смеси го със суетата в кошчето, още повече се изпъчи, като мина край огледалото, и още повече засили радиото, та някак да заглуши, макар и временно, тринайсет луди гласа на този страшен пубертет под престилката.

Санитарят с маймунска ловкост му грабна цигарата и му намигна. Шапката се връщаше с един гюм — той не биваше да го вижда, че пуши. Продължиха както преди, сега гюмът хубаво тананикаше и след трийсетина крачки — това велико нищо през тревата под слънцето, от което се състоеше свободата му, — след тези трийсетина крачки се изправиха пред голямата желязна врата на жълтата къща.

Къщата само отвън беше жълта, а вътре — бяла, обратно на белите тикви. Бели стени, бели врати и без нито една дръжка, дебела жена в бяло. Само подът не беше бял, а студен и не го гъделичкаше между пръстите. Дадоха му чехли, нахлу ги.

— Слушай, докторът каза, че съм щял да почина тука. За естествена смърт ли говори, или го ускорявате?

И двамата едновременно с еднакви гласове:

— Ами!

— Глупости!

Явното им желание да го успокоят го изплаши. Жената даже се почеса по лакътя (лакът май никога не сърби) и гюмът млъкна подозрително.

— Става дума да полежиш при нас, да си починеш, това ти е казал докторът.

Погледна чехлите си — бяха еднакви, прави, като за два еднакви крака едновременно. Няма ляво, няма дясно, значи, и чехлите пазят от двете страни. Гърлото му засъхна.

— Аз не съм уморен и от никого не съм искал почивка. Тук има някаква грешка, още напред казах. И не мога да си почивам заключен.

— Това е временно. После ще излизаш по двора.

— Зная. Всичко хубаво винаги остава за после. Мога ли да седна някъде?

— Сега, сега.

Въведоха го в баня, почувствува слабост и се дръпна. Шапката го прегърна здраво — пак тъй нежно усмихнат — и той си спомни колко глупаво беше, когато опита да се съпротивява.

„Трябва да мисля светкавично, а да действувам съвсем бавно. Свикна ли ги веднъж мудната, ще ми остава време и за другите неща, тъй като едно нещо никога не е накрая, без връзка — преди него и след него има други и то зависи от тези отпред, а онези отзад зависят от него, винаги, и трябва да го извършиш бързо, все ти дават зор, и нямаш време да пресметнеш всичко отзад и отпред, но особено отзад, защото и ти оставаш отзад, зад всяко нещо, което си извършил, и после мислят, че си знаел какво вършиш. Те впрочем също лъжат, обикновено нищо не мислят. Използуват случая да ти щракнат капана, вече сме над три милиарда. Какво ли има на двата края на нещата, щом всички неща излизат така оградени от двете страни, все посред? Не съм в ред. Може би така е открито римуването. Пак ме заболя главата. Все ще има нещо и по краищата, но щом е без връзка, не може да е нещо. Значи, нищо. Все дотук стигам, може и това да ми е болестта; да имаше някой да ми го обясни.“

Шапката отвори вратата на банята, която досега беше само открехната. Той му каза:

— Хайде стига толкоз. Избърши се вече и излизай.

„Не мисля достатъчно бързо. Колко малко измислих, а вече съм окъпан и пак ми дават зор. Трябва да ги свикна мудната. Много време се губи с препинателните. Препъвателни са те. Някога ще опитам без тях.“

Като се изправи във ваната, залитна, но те го задържаха.

— Какво, лошо ли ти стана?

— Да, защото сте много припрени.

— Няма, няма. То е от горещото.

Заведоха го в стаята му, тя беше много чиста. Единият подреждаше леглото, а другият се суетеше — сега не ги познаваше, защото и двамата имаха бакенбарди и никой не носеше гюм. Изумително бързо пипаха, а и дрехите, и местата се сменяха светкавично, като на кино.

„Така не може да се продължава. Трябва да се науча на свръхзвуково мислене. По дяволите всички препъвателни. Ще си разбирам и без тях. Ето: кой може да открие какво мислиш и дали със запетайки или не то си е твоя работа човек може да си мисли каквото си ще това е най-висшата радост тези двамата си сменят физиономиите непрекъснато и ме изпреварват но на мен не ми пука ако искам мога да мисля че са трима или осем нека се смеят те го правят нарочно обаче аз мисля за съвсем друго вчера по-малко ме болеше главата спокойно спокойно ще опъна платната и хайде обратно в два часа може и в седем без десет никой няма вече ладия някои си направиха червени тези шестимата ме заключиха в лудницата и мислят че не знам какво ли мислят всъщност иди надникни в главите им понякога излиза че най-ужасното е дето не можеш да разбереш кой какво си мисли и преди малко беше най-висшата радост иди разбери какво става щом на тебе си е добре на другите не е и обратно значи светът е все още идиотски устроен много хитро кога най-после ще го турим в ред какво се мотаем приятно е да мислиш че има някъде по звездите по-добър свят пък то няма ще зарежа всякакви белергали и кофенали салбромат като домат януари февруари хе хе вече наистина си мисля както си искам и каквото си искам това е гениално най-после и аз направих нещо голямо изобщо ако чувствувам нужда от нещо това са сто хиляди милиона трилиона мултиквадрилиона дали беше мулти или мунти много съм мунти значи е било мулти и така толкова и толкова мулти удивителни чуденки които ще закова на края на това изречение слушайте ей хораааааа стига съм викал ааа това забавя мисълта ми исках да кажа че повечето са луди шизофреници математици политици трици любеници пак ме кара на поезия времето се сгъстява и стените омекват къде се е чуло и видяло да боли толкова много само една едничка глава ако искам мога да си мисля че главите ми са осем или сто и тринайсет като нищо иначе откъде толкова косми в бръснарницата и чак по седмата гърда на мис Метлана.“

Отвори очи и видя дебелата жена, надвесена над него.

— Много ли се удари?

Нищо не отговори, не беше сигурен дали сам е паднал или те нарочно го удариха със стената, защото ги беше яд, че не могат да мислят свободно и се препъват в запетайките и другите ограничения, и падат, и се давят в блатистата си миризлива завист. След малко се почувствува по-добре и пак реши да отплува за някъде. Поне на двора. Там тревата е накисната в слънцето, като реване — ще се подложи под лъчите и те ще писукат отгоре по главата му, по раменете и по корема и така, докато мръкне. После пак ще съмне. Виж, не е чак толкоз лошо намислено, нали?

— Удари ли се много?

— Не. Аз въобще не мисля, че съм се удрял. Не обичам много да се удрям. Ти каква си?

— Аз ли?

Тя седна на леглото и му се усмихна. Оправи бавно края на чаршафа.

(„О, лъчите ще писукат по главата ми!“)

— Не аз, ами ти.

— Тъй де, аз тука съм нещо като…

— Слушай, слушай: ако питах за мене, тогава щях да кажа аз. Сега питам за тебе, разбираш ли! Ти каква си. Нещо си се объркала с местоименията.

— Не аз, а ти си се объркал комай.

Тя се засмя гласно.

— Ето пак, виждаш ли. Май по-добре е да млъкнем, нали? Само ми кажи как ще повикаме тук слънцето и тревата. За мене е много важно трева и слънце, обърни внимание на това.

— Слънцето е голямо и е далеч на небето. Тревата си е трева. Такива големи и неодушевени предмети — как да ги вкараме тука?

— Взе да го усукваш.

— Нищо не усуквам, ти сам знаеш, че това не може. Само се шегуваш.

„Предмет. Пред мет. Задмет имаше ли? Подмет. Встранимет. Тайната е да си голям и невъодушевен, тогава не могат те заключи никъде. Пак ми щракна, не бива да си позволявам бързо мислене.“

— Лелке, аз съм неодушевномет, мисля, че трябва да ми отключиш.

— Какво каза, че си бил?

— Нищо. — Той въздъхна и затвори очи. — На тебе и времената ти като местоименията. Не съм бил, а сега съм. Сегашно време. Въобще никога не съм бил нищо, ясно ли е? И такива душевни да ги нямаме. — Отвори очи и ги заби в нейните. — Не ща ви нито грижата, нито почивката. Ако не ме пуснете, ще се случи нещо много лошо!

— Не викай толкова; аз чувам. Само да знаеш колко добре ще се чувствуваш след два-три дена. После няма да искаш да си отиваш, ще видиш.

— Толкова ли е хубаво тук? Тогава лягай ти на моето място и ми дай престилката си. Аз мога да беля картофи.

— Какви картофи?

— Ти не си ли готвачката на лудницата?

Тя се изсмя и стана още по-дебела, изведнъж с много по-големи гърди, стегнати като зимни пъпеши. На отказ се смееше.

— Добре де — той се усмихна, погледна пъпешите, — доктора го видях, санитарите също, остава ти да си готвачката, какво толкова.

— Не съм, момчето ми, не съм. Макар че бих искала, знаеш ли.

— Тогава каква си? — Той й показа с пръст нещо, което изскърца в малките й очи и запуши бъчвата със смеха внезапно. — Колко ти е таксата? Не се ли навиваш на обществени начала?

Жената стана от леглото, търсеше някаква дума, погледна си ноктите, после тавана и докато мислеше какво да направи, усети ръката му дълбоко между краката си, а другата на шията. Глухият й стон се загуби в рязкото, продължително разпаряне на дрехата й. „Ще ти купя апарат“ — изхърка в лицето й. Тя с мъка се освободи, блъсна го силно в лицето, думата още се бавеше; изтича в коридора и тресна вратата.

Дойдоха двама санитари и го вързаха за леглото. Дебеланата заби една дълга игла в ръката му и дълго, отмъстително я държа там, както той искаше, после пак седна на леглото и го погали по челото.

И пъпешите дишаха полека над него и бяха бели като гълъби.

 

 

Сънуваше зелено поле, едно момиче тичаше насреща му с дигнати ръце, искаше да го прегърне и все не можеше. Няколко свръхважни думи се боричкаха между него и момичето, клокочеха в тревата и кипяха като в концентрирана киселина, никоя не можеше да се измъкне цяла до устата му или поне до някое от жълтите цветя. Тревата се разми, вече нямаше момиче, а лодка; сричките заплуваха в зеленото море, губеха си буквите, бяха опашати удавници; един страхотен тътен ги удари в брега, после в скалата, в дънера на един дъб. Той всъщност сега знаеше, че сънува, не искаше да се буди, светкавично и неистово си повтаряше: „Разбирам какво става с мен“ — но голямата синя камбана го заглушаваше, надпяваше го високо в лилавите облаци и раждаше прокисната, подводна музика навсякъде; само отпред, отляво, на около една педя от челото му беше тихо и там подскачаше сиглата „случай“ от стенографията, заобиколена от разклечени печатни букви. Можа да си даде сметка, че никога не беше учил стенография, а сега знаеше вече и сигли, съвсем сигурно, дори каза, че ако се сложи отгоре една кривулка, ще стане сиглата случайно. Откъде го знаеше? Той ли го знаеше или някой друг? Какво търсеше този друг в него и къде ли беше отишъл самият той в такъв случай — дали в този другия? Как така можеше да се разменят един друг? Кой, аз, бил, съм и едно криво, лилаво, ужасно не бързай! — се нахващаха на хоро и се повлякоха, разменяйки местата си, ту само буквите си, и това трая от палеозоя до следващия потоп все в същия оранжев ритъм, поникнал от горе на долу, завалял като дъжд от белите пъпеши. Най-сетне друсането на конете и извиращата в началото съвсем тиха песен на кочияша, на лодкаря му показа жълтите звънчета и руската тройка, и вече знаеше, че пак ще диша нормално и пак ще бъде тъй спокойно мъртъв — без сиглите и без камбаната — просто само седнал в тази мека трева и гледащ тичащото, непристигащо момиче, понесло слънцето на главата си като пита — голямото, единствено слънце, което тихо писука отгоре.