Андре Агаси
Открито (9) (Автобиография)

Глава 8

Продължавам да живея и да тренирам в академия Болетиери. Ник е в ролята на мой треньор, понякога и мой спътник по време на пътуванията, но и довереник. Всъщност и в ролята на приятел. Новоизкованото ни примирие се е превърнало в учудващо хармонично делово сътрудничество. Ник е изпълнен с уважение към мен, заради начина, по който защитих позицията си, а пък аз храня уважение към него, защото е удържал на дадената си дума. Работим здраво, за да постигнем обща цел, да завладеем света на тениса. Не очаквам да ме просветли кой знае колко относно стратегиите на тениса, по-скоро разчитам на него за подкрепа. В същото време той полага усилия да ми осигури гръмки победи, които да засилят славата на неговата академия. Заплата не му плащам, защото не мога да си го позволя, но се подразбира, че стана ли професионален тенисист, той ще получава част от спечелените от мен средства. Счита, че това е повече от щедро.

В началото на пролетта през 1986 година обхождам цяла Флорида, играя в поредица от турнири-сателити. Кисими. Маями. Сарасота. Тампа. След цяла година тежък труд посветен изцяло на тениса, играя добре, стигам до петия турнир от серията Мастерс. Стигам до финала и го губя. Имам право на чек от 1100 долара.

Искам да взема парите. Казвам, че ще взема парите. Двамата с Фили можем да използваме парите. Само че взема ли парите, ставам професионален тенисист завинаги без възможност за връщане назад.

Обаждам се на баща ми у дома във Вегас и го питам как да постъпя.

Баща ми казва. Защо, по дяволите, се чудиш как да постъпиш? Взимай парите.

Взема ли парите, връщане няма. Ставам професионалист.

Е, и?

Татко, ако взема чека, всичко е решено.

Той се прави, че връзката е лоша.

Ти нали напусна училище! Завършил си само основно образование. Избор имаш ли? Какво друго можеш да станеш? Лекар ли?

Няма нищо ново в думите му, но не ми харесва начина, по който ми ги казва.

Казвам на директора на турнира, че ще взема парите. Още щом думите излизат от устата ми, усещам как цял куп възможности завинаги се стопяват. Не знам какво би могло да излезе от тези възможности и тъкмо в това е въпросът: никога няма да разбера. Директорът ми подава чек, излизам от кабинета му обзет от чувството, че поемам на дълъг, много дълъг път, който май води към тъмни и злокобни дебри.

 

 

29 април 1986 година. Моят шестнайсети рожден ден.

Цял ден, невярващ, си повтарям: Вече си професионален тенисист. Ето какво си. Ето кой си. Но колкото и да си го повтарям, думите просто не звучат смислено.

Без съмнение едно от хубавите последствия от решението ми да стана професионален тенисист е, че баща ми изпраща Фили да се грижи непрекъснато за мене, да ми помага около всички дребни и незначителни подробности и ангажименти, които са част от живота на професионалния тенисист: от наемането на кола и хотелските резервации до наплитането на ракетите.

Имаш нужда от него, казва баща ми. Но и тримата знаем, че двамата с Фили взаимно се нуждаем един от друг.

На другия ден след като съм станал професионалист, от Найк се обаждат на Фили. Искат да се срещнат с мен и да обсъдим договор за спонсорство. В Нюпорт Бийч се срещаме с представителя на Найк в ресторант, който се казва „Стария пеликан“. Представителят се казва Ян Хамилтън.

Обръщам се към него с „господин Хамилтън“, но той ми казва да го наричам „Ян“. Усмивката му на мига ми внушава доверие. Фили е резервиран.

Момчета, казва Ян. Според мен пред Андре има блестящо бъдеще.

Благодаря.

Бих искал Найк да стане част от това бъдеще, да си сътрудничите в изграждането му.

Благодаря.

Бих искал да ти предложа двугодишен договор.

Благодаря.

През тези две години Найк ще ти осигурява екипите и ще ти плаща 20 000 долара.

За двете години ли?

За всяка от двете години.

А!

Фили се намесва. А какво трябва да прави Андре в замяна на тази сума?

Ян изглежда смутен. Ами, каза той. Андре ще трябва да прави онова, което и сега прави. Ще продължи да бъде Андре и да носи екипите на Найк.

С Фили се споглеждаме, две хлапета от Вегас, които все си въобразяват, че много ги бива в блъфа. Само че каменните ни физиономии за покер отдавна са изчезнали. Оставили сме ги в Сизлър. Не можем да повярваме какво ни се случва и затова не можем да се преструваме на врели и кипели. Фили поне е запазил присъствие на духа донякъде, затова моли Ян да ни извини за малко. Нуждаем се от известно време да обсъдим предложението му само двамата.

Втурваме се към задната част на ресторанта и телефонираме на баща ни от телефонния автомат.

Татко, шепна, двамата с Фили сме на среща с представител на Найк, който ми предлага 20 000 долара. Ти какво ще кажеш?

Искай още пари.

Така ли?

Още пари! Още пари!

Затваря. Двамата с Фили се разбираме какво да кажем. Аз се правя на себе си, той се прави на Ян. Хората, които влизат и излизат от тоалетната, си мислят, че разиграваме някакъв скеч. Най-накрая се връщаме на масата уж най-небрежно. Фили казва нашето искане. Още пари. Изглежда сериозен. Изглежда, гледам и отбелязвам, също като баща ми.

Добре, отговаря Ян. Според мен можем да се договорим. Мога да предложа 25 000 долара за втората година. Договорихме ли се?

Стискаме си ръце. После излизаме от „Стария пеликан“. С Фили изчакваме Ян да се отдалечи с колата си, преди да се разскачаме и да запеем „Имаме пари“.

Вярваш ли, че се случва наистина?

Не, отвръща ми Фили. Нали, честно? Не мога да повярвам.

Може ли аз да карам на връщане към Ел Ей?

Не. Ръцете ти треперят. Ще караш само по средата, а сега трябва да си отваряме очите. Струваш двайсет хилядарки, братле!

И двайсет и пет през следващата година.

През цялото пътуване обратно до дома на Фили обсъждаме най-важната задача на дневен ред, каква хубава, но и евтина кола да си купим. Най-важното е да купим кола, чийто ауспух не бълва черни облаци. Да отидем до Сизлър с кола, която не е обвита в черни облаци дим, ето това вече е върхът на лукса.

 

 

Първият ми турнир като професионален тенисист е в Шенектъди, Ню Йорк. Достигам до финала на турнир с награден фонд 100 000 долара и губя от Рамеш Кришнан, 6–2, 6–3. Но загубата не ме разстройва. Кришнан е невероятен, по-добър е, отколкото предполага мястото му в ранглистата — четирийсет и някой си номер, а аз съм никому неизвестен хлапак, който се появява на финала на много важен турнир. Загуба, която не ми причинява опустошаваща болка, е изключителна рядкост. Чувствам единствено гордост. Всъщност у мен е живеело зрънце надежда, защото знам, че бих могъл да играя и по-добре, а знам, че и Кришнан го знае.

После заминавам за Шратън Маунтин, Върмонт, където побеждавам Тим Майот, който е дванайсети номер в ранглистата. На четвъртфинала играя срещу Джон Макенроу и усещането е като да свириш с Джон Ленън. Макенроу е легенда. Израснал съм с неговата игра, възхищавам му се, макар че често съм бил на страната на неговия противник, защото неговият най-голям съперник е Борг — моят идол. Ще ми се да победя Мак, но това е първият му турнир след известно прекъсване. Отпочинал е, изпълнен с желание да продължи напред, а и наскоро е станал номер едно в света. Малко преди да излезем на корта, аз се чудя защо му е на толкова обигран и опитен тенисист като Мак прекъсване. И той ми показва отговора. Нагледно ми изнася урок за ползата от почивката. Побеждава ме с гръм и трясък, 6–3, 6–3. Докато ме разгромяват обаче, аз съумявам да върна един неспасяем удар, форхенд ретур на сервиса на Мак, който буквално изгърмява покрай него. На пресконференцията след мача, Мак обявява пред репортерите: Играл съм срещу Бекер, Конърс и Лендъл, но никой от тях не е отвръщал с такава мощ на мой сервис. Дори не видях топката.

Тези думи, тази красноречива подкрепа на играта ми, дошла от играч от ранга на Мак, ме изважда на националната карта. Вестниците пишат за мен. Получавам писма от почитатели. Фили изведнъж се оказва затрупан от молби за интервюта. Щом се натъкне на такава и избухва в кикот.

Хубаво е да си известен, казва той.

Същевременно позицията ми в ранглистата расте заедно с известността ми.

 

 

Заминавам за първото си участие в Откритото първенство на САЩ в края на лятото на 1986 година. Нямам търпение турнирът да започне. И после виждам очертанията на Ню Йорк върху небето от илюминатора на самолета и нетърпението ми се стопява. Гледката е прекрасна, но и смазваща за израсло в пустинята момче. Безчислен брой хора. Безчислен брой мечти.

Безчислен брой мнения.

Вече отблизо, от улицата, Ню Йорк не е толкова смазващ, колкото изнервящ. Отвратителните миризми, пронизителните шумове и бакшишите. Отгледан съм с бакшиши, вярвам в ползата от тях, само че в Ню Йорк бакшишът приема съвсем различни мащаби. Разделям се със сто долара само докато се добера от летището до стаята си в хотела. През това време съм намазал ръката на шофьора на таксито, на портиера на вратата, на портиера във фоайето и на пиколото. Всичките ми пари са хвръкнали.

И непрекъснато закъснявам. Не смогвам да преценя колко време ми е необходимо, за да стигна от точка А до точка Б в Ню Йорк. В деня преди началото на турнира имам час за тренировка в два следобед. Излизам от хотела и си мисля, че имам колкото си искам време, за да стигна до стадиона във Флашинг Медоуз. Пред хотела взимам автобус, но след като едва си пробиваме път през задръстването в центъра на града и пресичаме Трайбъроу, закъснението ми вече е кошмарно. Някаква жена ми казва, че вече са дали на друг моя корт.

Стоя пред нея и я умолявам да ми назначи нов час за тренировка.

Бихте ли се представили?

Показвам й документите си и по лицето й пробягва усмивка.

Зад гърба и има дъска, покрита с куп изписани с тебешир имена на тенисисти, до която тя скептично се допитва. Напомня ми госпожа Джи. Жената прокарва пръстите си нагоре и надолу по лявата колона.

Става, казва ми тя. Четири часа. Осми корт.

Впил съм очи в името на играча, с когото ще трябва да тренирам.

Простете ми, но не мога да тренирам с този човек. Най-вероятно ще играя срещу него във втория кръг.

Тя отново проверява изписаната с тебешир дъска, въздиша с досада, а аз вече се размислям дали пък госпожа Джи няма някоя отдавна изгубена сестра. Поне вече не вея индианска грива, което щеше да се стори дори още по-възмутително на дамата. Но пък от друга страна, по възмутителност настоящата ми фризура отстъпва на гривата едва с една йота. Гъста, щръкнала прическа мулет в два тона — тъмни корени и изрусени върхове, с коса къса на темето и дълга към раменете.

Добре, казва тя. Седемнайсети корт. Но ще трябва да играеш на него с още трима други тенисисти.

Казвам на Ник: Ню Йорк явно ми идва в повече.

Ами, отвръща той. Ще се справиш.

Отдалече мястото е къде по-хубаво наглед.

Кое не е?

В първия кръг се изправям срещу Джеръми Бейтс, от Великобритания. Играем на заден корт, далече от тълпите и основната интрига. Вълнувам се. Горд съм. Но съм и ужасен. Имам чувството, че това е финалната неделя на турнира. Гъстите ята на пеперудите ми са се вдигнали до едно в полет.

Когато съм на един от турнирите от Големия шлем, енергията на мача е съвсем различна и аз за пръв път се сблъсквам с нея. По-трескава е. Играта се развива по-бързо от скоростта на светлината, а аз не съм свикнал с подобен ритъм. На всичкото отгоре денят е ветровит, затова топката прехвърча сред вихрушка от хартийки от дъвка и прахоляк. Нямам никаква представа какво става. Сякаш не играя тенис. Бейтс не е по-добър тенисист от мен, но играе по-добре, защото е в позната ситуация. Побеждава ме в четири сета, после вдига поглед към моите места в трибуните, където седят Фили и Ник и поставя юмрук в лакътната свивка на другата си ръка — международния знак за да ти го начукам. Очевидно Бейтс и Ник са си имали вземане-даване.

Разочарован съм и леко притеснен. Но съм и наясно, че не съм бил готов за първото си участие в Откритото първенство на САЩ или за Ню Йорк. Виждам каква пропаст зее между мястото, на което съм и онова, където трябва да съм. Почти съм сигурен, че ми е по силите да запълня тази пропаст.

Ще станеш по-добър, утешава ме Фили и ме прегръща с ръка. Трябва ти само време и това е.

Благодаря. Знам, че е така.

И е така. Наистина е така. Само че след това започвам да губя. И то не просто да губя, ами губя лошо. Грозно. С разгром. В Мемфис ме изхвърлят в първия кръг. В Кей Бискейн отново изхвърчам в първия кръг.

Фили, казвам, какво ми става? Нямам представа какво ми става. Като някой бездарник съм, тенисист за събота и неделя. Край на всичко.

Стигам дъното в Спектръм, Филаделфия. Спектръм не е спортно съоръжение, строено за тенис, ами пригодено баскетболно игрище и най-вече си е баскетболно игрище. Захлупено, сумрачно, с два тенис корта един до друг, на които се играят два мача едновременно. В момента, в който аз бия сервис, играчът до мен връща сервиса на корта до мен и ако неговият сервис е малко по-дълъг, а моята топка отскочи и двамата се опасяваме да не би топките ни да се сблъскат. Способността ми да се съсредоточавам е уязвима достатъчно и без да си представям как се блъскаме глава о глава със съседа ми по корт. Все още не знам как да не се поддавам на разсейващи събития. След един сет вече не мога да мисля, нито да чувам друго, освен биенето на собственото си сърце.

А и съперникът ми е слаб играч, което допълнително влошава положението. Щом съперникът ми е слаб играч, аз играя още по-слабо от него. Играта ми пада до неговото ниво. Не знам как да съобразявам нивото на играта си според противника, струва ми се, че е като вдишването и издишването в същото време. Срещу големите играчи аз играя на нивото на предизвикателството. Когато играчът срещу мен е слаб, аз го притискам, което в тениса ще рече, че пресилвам събитията. Да притискаш противника си е едно от най-самоубийствените неща в тениса.

Двамата с Фили се отправяме обратно към Вегас. Обезсърчени сме, но най-сериозният проблем е, че сме останали без пукната пара. От месеци не съм изкарал никакви пари, а с всичките тези пътувания и хотели, коли под наем и ресторанти, почти съм профукал парите си от Найк. От летището отивам направо у Пери. Затваряме се в стаята му с две соди. Едва затворил вратата и вече се чувствам по-сигурен, по-разумен. Прави ми впечатление, че по стените са залепени още няколко дузини корици от Спортс Илюстрейтид. Разглеждам лицата на великите спортисти от кориците и разказвам на Пери как открай време съм вярвал, че дали по мое или по нечие чуждо желание аз ще съм велик спортист. Приемал съм го на доверие. Върху тази вяра се е крепял целият ми живот и макар че не аз си го бях избрал, единствената ми утеха беше, че е сигурно. Вярата поне имаше вътрешна логика. А вече не знаех какво крие бъдещето. Едно-единствено нещо мога да правя добре, но изглежда, че тъкмо в това едно-единствено занимание не съм толкова добър, колкото съм си въобразявал. Може би съм стигнал края, още преди да започна. В такъв случай, какво, по дяволите, ще правим двамата с Фили?

Казвам на Пери, че искам да съм нормално шестнайсетгодишно момче, но животът ми става все по-ненормален. Не е нормално да те унижат на Откритото първенство на САЩ. Не е нормално да тичаш из Спектръм и да трепериш дали няма да се треснеш глава о глава с някой грамаден руснак. Не е нормално да те отбягват в съблекалните.

Защо са те отбягвали?

Защото съм на шестнайсет и съм един от стоте най-добри. А също и защото Ник е доста недолюбван, а пък мен ме свързват с Ник. Нямам приятели, нямам съмишленици. Нямам и приятелка.

С Джейми сме скъсали. Последната ми любов, Джилиън, още една от съученичките на Пери не отговаря на обажданията ми. Момичето не иска за приятел момче, което непрекъснато е на път. И аз не мога да я виня.

Пери казва. Представа нямам как ще се справиш с цялата работа.

Само че още не съм му казал кое е черешката на тортата. Пукната пара нямам.

Какво стана с двайсетте хилядарки от Найк?

Пътувания. Разходи. Не пътувам сам, пътувам с Фили, с Ник, това увеличава разходите. А когато човек не печели, разходите нарастват главоломно. Двайсет хилядарки могат да се изпарят за нула време.

Не можеш ли да поискаш заем от баща ти?

Не, изключено. Помощта от него винаги излиза през носа. Опитвам се да се освободя от него.

Андре, нещата ще потръгнат.

Да, как не.

Ще видиш, скоро ще стане дори още по-добре. Преди да се усетиш отново ще побеждаваш. Съвсем скоро лицето ти ще е на корица на Спортс Илюстрейтид наред с тези тук.

Ами!

Ще видиш! Убеден съм. Ами Джилиън? Я стига. Не си заслужава. Открай време не ти върви с момичетата. Такава е природата на звяра. Но скоро ядове ще ти създава не коя да е, ами Брук Шийлдс.

Брук Шийлдс ли? Откъде пък ти дойде на ум тая Брук Шийлдс?

Той се разсмива.

Не знам, скоро четох за нея в Тайм. Завършва Принстън. Брук Шийлдс е най-красивата жена в света, блестяща и известна, и един ден ще излизаш с нея. Няма грешка — животът ти може и да не е нормален, но твърде скоро ненормалният ти живот ще бъде жесток.

Окуражен от Пери, заминавам за Азия. Имам пари само колкото с Фили да идем до там и да се върнем. Играя на Откритото първенство на Япония, печеля няколко мача, преди да се изправя пред Андрес Гомес в четвъртфиналите. А после заминавам за Сеул, където стигам до финала. Губя финала, но моят дял от наградния фонд е 7000 долара, достатъчни са, за да изкарам още три месеца в търсене на своята игра.

Когато двамата с Фили се прибираме със самолета във Вегас, се чувствам живнал. Чувствам се окуражен. На летището ни посреща татко и докато прекосяваме международното летище „Маккарън“, казвам на Фили, че съм взел на мига едно решение. Ще прегърна татко.

Да го прегърнеш ли? И защо?

Чувствам се добре. Щастлив съм, мамка му. И защо пък не? Ще го прегърна. Веднъж се живее.

Баща ни е на изхода, носи бейзболна шапка и слънчеви очила. Втурвам се към него и обвивам ръце около него, прегръщам го здраво. Той дори не помръдва. Целият е замръзнал. Беше като да прегърна пилота.

Пускам го и се заричам повече никога да не правя такива неща.

 

 

През май 1987 двамата с Фили пътуваме за Рим. Аз съм в основната схема, затова стаите ни ще се платят от организаторите на турнира. Имаме по-добър вариант от дупката, запазена от Фили, в която няма нито телевизор, нито завеси на душа. Настаняваме се в нафукания Кавалиери, който се извисява на билото на хълма над града.

През трите дни преди турнира излизаме из града и обикаляме забележителности. Отиваме до Сикстинската капела и разглеждаме стенописите, на които Христос връчва на свети Петър ключовете към рая. Погледите ни обхождат изрисувания от Микеланджело таван и от екскурзовода научаваме, че той е бил свиреп перфекционист, който е изпадал в диви пристъпи на ярост всеки път, когато е откривал, че по работата му или дори по материалите, с които е мислел да работи, има и най-малкия недостатък.

Прекарваме един ден в Милано, посещаваме музеи и църкви. Половин час седим пред „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи. Научаваме за бележниците на Да Винчи, в които човешкото тяло е нарисувано в най-големи детайли, както и фантастичните му планове за хеликоптери и тоалетна. И двамата сме поразени от мащаба, в който един-единствен човек може да бъде вдъхновен. Да си вдъхновен, казвам на Фили, в това е ключът.

Откритото първенство на Италия се провежда на червен клей, настилка, която ми е непривична. Играл съм само на зелен клей, а това е прилично бърза настилка. Червеният клей, казвам на Ник, е нагорещено лепило и течна смола, изсипани върху слой от подвижен пясък. И как да биеш някого на тая червена гадост за настилка, оплаквам се на първата си тренировка.

Той се подсмихва ехидно. Ще се справиш, отвръща ми. Трябва само да й свикнеш. Имай търпение и не воювай за всяка точка.

Нямам ни най-малка представа какво иска да ми каже. Губя във втория кръг.

Летим за Париж за Откритото първенство на Франция. Пак червен клей. Успявам да победя първия си противник, но от втория си го получавам. Отново с Фили се опитваме да поразгледаме града, да поразширим кръгозора си. Отиваме в Лувъра. Огромното количество картини и скулптури ни втрещява. Не знаем накъде да свърнем, къде да стоим. Не разбираме всичко, което виждаме. Минаваме от зала в зала, онемели от страхопочитание. И тогава се изправяме пред картина, чийто смисъл ни е пределно ясен. Картината е от италианския Ренесанс и на нея е изобразен гол младеж, който стои на ръба на една скала. С едната си ръка се е вкопчил в сух, започнал да се чупи клон на дърво. В другата си ръка държи жена и две невръстни деца. На врата му е увиснал старец, който вероятно е негов баща и който упорито стиска торба, в която най-вероятно са парите му. Под тях зее бездна, обсипана с телата на онези, които не са могли да преминат. Всичко зависи от силата на голия мъж, от силата на неговата хватка.

Колкото по-дълго я гледа човек, казвам на Фили, толкова повече усеща как ръцете на стареца се вкопчват все по-силно във врата на героя.

Фили кимва. Гледа към мъжа на скалата и тихо казва: Дръж се здраво, брат ми.

 

 

През юни 1987 година отиваме на Уимбълдън. Според схемата трябва да играя срещу някакъв французин, Анри Льоконт, на втори корт, известен като Корта на скръбта заради фаталните загуби, преживени тук от мнозина играчи. Това е първото ми участие на най-възхваляваното и посещавано събитие в тенис календара, което аз намразвам от мига на пристигането си. Аз съм опърпан и необразован хлапак от Лас Вегас. Отхвърлям всичко чуждо, а по-чуждо място от Лондон не може и да има. Храната, автобусите, вековните традиции. Дори тревата на Уимбълдън има различно ухание от тревата у дома, колкото и малко да е тя в пустинята.

Още по-неприятно е, че служителите на Уимбълдън, по всичко личи, изпитват високомерно удоволствие наставнически да казват на играчите какво трябвало да правят и какво не трябвало да правят. Мразя правилата, а авторитарните правила ме вадят от кожата ми. И защо трябва да съм облечен в бял екип? Не искам да нося бял екип. Какво им влиза на тия хора в работата с какво съм облечен?

На всичко отгоре се засягам от ограниченията и забраните и от чувството, че съм нежелан. Трябва да покажа карта, за да вляза в съблекалнята и то не в главната съблекалня. Аз съм участник в турнира, а с мен се отнасят като с навлек, който дори не може да тренира на кортовете, на които ще се състезава. Ограничават ме във вътрешните кортове над улицата. Освен това ще играя за пръв път на трева, точно когато за пръв път играя на Уимбълдън. Шокът си го бива и още как! Топката не отскача както трябва, изобщо не отскача, защото тревата не е трева, ами лед, намазан с вазелин. И мен толкова ме е страх да не се подхлъзна, че едва пристъпвам. Оглеждам се, за да видя дали британските зрители са забелязали колко ми е несвойствено всичко и ме хваща страх: те са точно над мен. Сградата е къщичка за кукли. Добавете името ми към изгорелите на Корта на скръбта. Льоконт ме усмъртява. Казвам на Ник, че повече кракът ми няма да стъпи тук. По-скоро бих се навил да прегърна отново баща си, отколкото да се навия да участвам пак на Уимбълдън.

 

 

Все така в лошо настроение пътувам няколко седмици по-късно до град Вашингтон. Където в първия кръг играя срещу Патрик Кънан. Сили не са ми останали. Изморен съм до смърт. След дългото бъхтене из Европа едва ходя. Пътуването, загубите, напрежението, всичко това ме е оставило без никакви сили. На всичкото отгоре денят е необичайно горещ, а пък аз не съм в добра форма. Изобщо не съм подготвен, затова съзнанието ми изключва. Когато и двамата имаме по един сет, аз напускам корта, с разума си. Умът ми напуска тялото ми и започва да се рее над корта. Дълго преди началото на третия сет аз вече не съм там.

Губя с 6–0.

Отивам до мрежата и стискам ръка на Кънан. Той ми говори нещо, но нито го чувам, нито го виждам. Той е капчица енергия, готова да се отдели от тубата. Грабвам тенис сака си и напускам стадиона. Пресичам улицата и отивам в Рок Крийк парк, сред дърветата и когато вече съм убеден, че никой не ме чува, започвам да крещя на дърветата.

Не издържам на тоя гаден живот повече! Край с мен! Край!

Вървя без да спирам, докато не стигам до една поляна, където се озовавам сред група бездомници. Някои седят на земята, други са се изтегнали на някой дънер и спят. Двама играят карти. Приличат на тролове от вълшебна приказка. Приближавам се до един, който изглежда много изнервен. Отварям чантата си и му оставям няколко ракети Принс.

Я виж и ми кажи дали ги искаш? Искаш ли ги? Защото на мен повече няма да ми трябват.

Мъжът не разбира много добре какво се случва, но е напълно убеден, че най-накрая е срещнал по-голяма откачалка и от себе си. Другарите му се примъкват към нас и аз им казвам. Съберете се, приятели, съберете се тук. Може да е четирийсет градуса на сянка, но днес е Коледа.

Пускам тенис сака си на земята и измъквам от вътре и останалите ракети, всяка от които струва стотици долари и им ги раздавам.

Взимайте, не бойте се! Дяволски съм убеден, че повече няма изобщо да ми трябват!

След това се връщам в хотела, където сме отседнали с Фили и из пътя съм завладян от откритието колко е лек тенис сакът ми. Седя на едно от леглата, а Фили седи на другото, също като в старото време, наистина като преди. Казвам му, че ми е дошло до гуша. Повече не мога да продължавам така.

Той не ми възразява. Разбира ме. Че кой по-добре би ме разбрал?

Съсредоточаваме се върху подробностите, измисляме план. Как да кажем на Ник, как да кажем на баща ми, как ще си изкарвам прехраната.

С какво искаш да се занимаваш вместо с тенис?

Не знам.

Излизаме на вечеря, говорим, обсъждаме как съм с финансите, останали са ми неколкостотин долара. Шегуваме се, че сме на крачка от битието на картофи и леща.

Като се връщаме в хотела, телефонът ни звъни. Чака ме съобщение. Организаторите на тенис турнир в Северна Каролина се обаждат, за да кажат, че един от играчите им се е отказал. Искат да знаят, дали мога да участвам. Съглася ли се да участвам, ще ми платят 2000 долара.

Фили също е на мнение, че е добре да напусна тениса с малко пари в джоба си.

Добре, казвам. Един последен турнир. Ами да ида да си взема някакви ракети все пак.

 

 

В първия кръг играя срещу хлапе на име Майкъл Ченг. Откакто се помня, играем един срещу друг. Играли сме в турнирите за младежи и никога не съм губил мач с него. Дори проблеми не ми е създавал на корта. Пък и той е само на петнайсет, с две години е по-малък от мен. Издига се до моето ниво. А тъкмо това ми е препоръчал докторът за съсипаната ми психика. Една предизвестена победа. Излизам с усмивка на корта.

Оказва се обаче, че междувременно Ченг е претърпял някаква метаморфоза от последния ни мач. Качеството му на игра е дръпнало чувствително и сега играе с невероятно темпо и лекота. Трябва да дам всичко от себе си, за да го бия. И наистина го побеждавам. Първата ми победа от месеци. Решавам да поотложа оттеглянето си. С няколко седмици само. Казвам на Фили, че искам да отидем до Стратън Маунтин, където миналата година съм се справил много добре. Стратън би бил идеалното място за последната ми победна атака.

Летим до Върмонт с двама приятели тенисисти, Питър Дуан и Кели Евърнден. Кели казва, че е взел схемата в последния момент преди полета.

Иска ли някой да знае срещу кого ще играе?

Да, аз искам.

Не. Андре, ти не искаш да знаеш.

А не. Срещу кого съм определен да играя?

Люк Дженсън.

Мамка му.

Люк е най-добрият сред младежите в света и най-големите надежди се градят върху него. Потъвам в седалката си зареял поглед над облаците. Да бях се отказал, след като победих. Да бях се оттеглил след Ченг.

 

 

Люк бие сервисите си и с лява и с дясна ръка, затова всички го наричат Люк Двуръкия, а и с двете ръце сервисът му е с 210 километра в час. Но днес, докато играе срещу мен първият му сервис пропада, а вторият му сервис все едно връщам с тояжка. Изумен съм повече от него, когато го отвявам с три сета и преимущество.

Следва Пат Кеш, който тъкмо е спечелил Уимбълдън, дванайсет дни след кончината ми на Корта на скръбта. Кеш е машина, добре сложен и подвижен спортист, който покрива мрежата като хидра. Хич и през ум не ми минава, че мога да го победя, искам само да не съм разгромен. Но още в началото си давам сметка, че ударите му не са с голяма мощ, затова започвам да отвръщам с красиви, чисти, на нивото на очите недостижими топки. Така и така шансовете ми да победя са никакви, затова искам само да играя добре, свободен съм, нямам никакви страхове и така приклещвам Кеш в ъгъла. Изглежда слисан от развоя на мача. Пропуска първите сервиси, което ми развързва ръцете, и дойде ли моментът за моя ретур вече аз диктувам играта. Всеки път, когато изстрелвам топката покрай него, отправеният над мрежата поглед на Кеш говори. Планът не беше такъв. Играеш съвсем нова игра.

Глупаво и донякъде високомерно, той прекарва все повече и повече време в това да ме гледа през мрежата изненадано, вместо да се върне на основната линия и да измисли нова стратегия за мача. След един от най-добрите ми ретури, той връща с воле, което овладявам и той отново изпуска топката. Седи опрял ръце на кръста, погледът му не се отлепя от мен и в него се чете израз на оскърбено величие.

Зяпай, зяпай, мисля си. Зяпай и не спирай.

Към края на мача, той вече ми подава толкова болезнено уязвими топки, ударите му се овладяват с такава невероятно изящна лекота, с толкова вълшебна леснина, че отстрани изглежда просто нечестно. Имам възможност с всеки удар на ракетата си да бележа точки. Исках само да оставя белег, а се оказа, че оставям кървяща рана. Отбелязвам смайваща победа 7–6, 7–6.

Стратън Маунтин, заключавам аз, е моята вълшебна планина. Моят анти-Уимбълдън. Миналата година играх над нивото си тук, сега играя два пъти по-добре. Пейзажът е изумително красив, безгрижен и дълбоко американски. За разлика от онези нафукани британци, хората от Стратън ме познават или поне познават идеала, който представям пред тях. Те не знаят каква борба съм водил през изминалите дванайсет месеца, как съм подарил ракетите си на някакви бездомници, как съм възнамерявал да се оттегля. А и дори да го знаеха, нямаше да го използват срещу мен. Викаха за мен по време на мача ми срещу Дженсън, но след като направо разгромих Кеш, чисто и просто си ме присвоиха. Това е нашето момче. Това момче тук играе страхотно. Изпълнен със сили от грубовата им подкрепа, стигам до полуфинал с Иван Лендъл, който е номер едно в световната ранглиста. Това е най-великият ми мач досега. Баща ми пристига със самолета от Вегас.

Час преди мача, Лендъл излиза от съблекалнята, а единственото му облекло са обувките за тенис. Виждам го толкова нехаещ за предстоящия мач, толкова откровено гол, точно пред мен и вече знам какво ще последва. Разгромът на разгромите. В трисетовия мач губя. Въпреки всичко излизам от корта обнадежден, защото съм спечелил втория сет. За половин час, накарах най-добрият в света да напрегне всичките си сили, за да надделее над мен. Сега вече мога да продължа. Щастлив съм.

Така е, докато не прочитам във вестниците коментара на Лендъл за мен. На въпрос как ме оценява като тенисист, Лендъл изсумтява: Фризура и форхенд.