Андре Агаси
Открито (15) (Автобиография)

Глава 15

Третата ни среща с Брук е вечерта преди операцията на краката й. В Манхатън сме, на приземния етаж на къщата й. Целувките ни страшно са ни разгорещили, но най-напред трябва да й кажа истината за косата си.

Брук усеща, че нещо ме тормози и ме пита какво ме мъчи.

Нищо.

Кажи ми.

Ами не бях съвсем откровен с теб.

Лежим на дивана. Ставам, удрям с юмрук по възглавница, поемам дъх. Мъча се да намеря правилните думи, погледът ми се лута по стените. Украсени са с африкански маски, лица без очи и без коса. Зловещи са. Но и някак познати.

Андре, какво има?

Брук, има нещо, което ми е трудно да ти призная. Ами, виж, от известно време косата ми оредява и нося перука.

Протягам ръка, улавям нейната и я поставям на перуката си.

Брук се усмихва. Предчувствах го.

Така ли?

Голяма работа.

Нали не го казваш просто така.

Харесвам очите ти. И сърцето ти. А не косата.

Взирам се в лицата без очи и без коса и се чудя дали пък не се влюбвам.

 

 

Придружавам Брук в болницата и я чакам в стаята й. Там съм, когато я докарват, а краката й са целите овързани като моите преди мач. Там съм и когато тя отваря очи. Изпълнен съм с нежност и стремеж да я закрилям, който се поизпарява, когато й се обажда неин стар приятел. Майкъл Джексън. Не проумявам как продължава да поддържа приятелството си с него след всичките истории и обвинения. Брук обаче твърди, че и той е като нас. Още едно лишено от детство дете-чудо.

Отивам с Брук у дома й и се настанявам до леглото й, докато тя се възстановява. Една сутрин майка й ме открива на пода до леглото на Брук. Направо е скандализирана. Как е възможно да се спи на пода? Просто така не се прави. Казвам й, че предпочитам да спя на пода. Гърбът ми. Тя намусена си излиза.

Целувам Брук за добро утро. С майка ти нещо не вървим в крак.

Поглеждаме към нейните крака. Нелеп израз.

Налага се да тръгвам. Трябва да замина за Скотсдейл, където ще участвам в първия си турнир след операцията на ръката ми.

Ще се видим след няколко седмици, казвам й, отново я целувам и я прегръщам.

 

 

Извадил съм късмет със схемата в Скотсдейл, което не намалява страха ми. Предстои ми да направя първата истинска проверка на китката си. Ами ако не е оздравяла? Ако положението се е влошило? Непрекъснато сънувам кошмар, в който по средата на мача ръката ми отказва. Седя в хотелската си стая, затворил съм очи и се самонавивам, че китката ми е в ред и мачът ще завърши добре за мен. Изведнъж на вратата се чука.

Кой е?

Брук.

Дошла е при мен с два оперирани крака.

Печеля турнира. Изобщо никаква болка не чувствам.

 

 

Няколко седмици по-късно двамата с Пийт се съгласяваме заедно да дадем интервю пред един журналист. Пийт идва в стаята ми, където ще се проведе интервюто и изпада в шок при срещата с Пийчис.

Що за твар е това? Недоумява Пийт.

Пийт, запознай се с Пийчис. Тя е старо папагалче, което спасих от един фалиращ магазин за домашни любимци във Вегас.

Мило птиченце, подиграва ми се Пийт.

Тя е мило птиченце, настоявам. Не хапе. Имитира говора на хората.

Чий говор?

Моят. Киха като мен, говори като мен, само че има по-добър речник. Всеки път като звънне телефонът, аз си умирам от смях. Пийчис надава крясъци. Телефонът! Теле-фонът!

Разказвам на Пийт, че у дома във Вегас имам цяла менажерия. Котка на име Кинг, заек на име Бъди, всичко, което намалява самотата. Човекът не е самотен остров. Пийт невярващо поклаща глава. Той, оказва се, не счита тениса за толкова самотна игра, колкото на мен ми се вижда.

Правим интервюто и изведнъж ме обзема усещането, че в стаята има два папагала. Аз поне лъжа репортера, дори го правя с известен финес, със стил. Пийт звучи по-механично и от Пийчис.

Изобщо не намирам за необходимо да спомена на Пийт, че за мен Пийчис е неразделна част от моя отбор, който непрекъснато се увеличава, непрекъснато се променя и е в постоянен експериментален стадий. Изгубил съм Ник и Уенди, но част от него са станали Брук и Слим, светло и мило момче от Вегас. Заедно сме били в началното училище. Родени сме в последователни дни в една и съща болница. Слим е добро хлапе, но и лутаща се душа, затова съм го взел като личен помощник. Грижи се за къщата ми, той посреща човека, който поддържа басейна и останалите общи работници, подрежда пощата и отговаря на молбите за снимка и автограф от моите почитатели.

Вече се замислям, дали към екипа си да не добавя и мениджър. Дръпвам Пери настрана и го моля да прегледа състоянието на делата ми, да види дали не плащам много данъци. Пери преглежда договорите и ми казва, че наистина положението има къде да се подобрява. Прегръщам го, благодаря му и после ме осенява идея. Защо не ми станеш ти мениджър, Пери? Трябва ми някой, на когото имам доверие.

Знам, че е много натоварен. Втора година е в юридическия факултет в Аризона и си скъсва задника от учене. Само че аз го моля да обмисли предложението ми, може да работи за мен и почасово.

Втори път не трябва да го моля. Пери иска работата, освен това иска да започне веднага. Ще работи в свободното си време, така ми казва. Сутрин, през уикенда и всеки път щом е свободен. Освен че отваря пред него големи възможности, работата при мен ще му помогне отчасти и да ми се издължи. Дадох заем на Пери, с който да си плати следването в юридическия, понеже не искаше да моли баща си да му плати университета. Една вечер седна пред мен и ми разказа как баща му използва парите, за да държи хората в свое подчинение. Прилагал този подход особено старателно към Пери. Трябва да се освободя от баща си, каза ми Пери. Трябва да се освободя, Андре, веднъж и завинаги.

Малко са молбите, които са ми се сторили толкова належащи. Написах му чека още тогава, на място.

Като мой нов мениджър, първата задача на Пери е да ми намери нов треньор, заместник на Ник. Пери съставя кратък списък с кандидати, а най-отгоре на списъка се мъдри името на някакъв, който съвсем скоро е издал книга за тениса със заглавие: Да победиш с грозна игра.

Пери ми дава книгата и ме съветва да я прочета.

Отвръщам му с враждебен поглед. Благодаря, няма нужда. Приключих с училището.

Освен това хич не ми и трябва да чета книгата. Познавам автора, Брад Гилбърт. Познавам го, и още как. Тенисист е. Играл съм срещу него безброй пъти, за последен път няколко седмици преди да видя книгата му. Има съвсем различен стил на игра от мен. Той е загубеняк, което ще рече, че променя скоростта, прибягва до смяна на темпото, подвеждащо насочване и други номера. Няма кой знае каква дарба, с което очевидно се гордее. Ако аз съм класически неосъществена блестяща надежда на корта, Брад е завършен образ на вечната приятна изненада. Изправен пред непреодолим съперник, той го изнервя, издебва и се възползва от недостатъците му. Колко пъти само се е възползвал от моите. Станало ми е любопитно, но идеята ми се струва неосъществима. Брад все още се състезава. В действителност заради операцията ми и времето, което съм отсъствал от корта, той дори е на по-висока позиция в ранглистата, отколкото съм аз.

Не, казва Пери, Брад е към края на кариерата си. На трийсет и две е и вероятно обмисля идеята да стане треньор. Пери не спира да настоява, че книгата на Брад е много интересна и според него в нея се съдържа практична мъдрост, от която имам нужда.

През март 1994 година, докато всички сме на турнира в Кей Бискейн, Пери кани Брад на вечеря в италианския ресторант на остров Фишър. Кафене Порт Шерво. Направо над водата. Обожаваме мястото.

Рано вечерта е. Слънцето тъкмо залязва зад мачтите и платната на яхтите в пристанището. С Пери сме подранили, Брад пристига точно навреме. Забравил съм колко много външният му вид се набива в очи. Тъмен, рошав, не ще и съмнение, че има защо жените да го намират за привлекателен, без да е такъв в класическия смисъл на думата. Лицето му е като излято, чертите му не са ясно очертани. Не мога да си избия от главата мисълта, че Брад прилича на Първобитния човек, току-що изскочил от машината на времето и задъхан от вълнение, защото е открил огъня. Вероятно представата ми е породена от буйната растителност по него. Главата, ръцете, бицепсите, раменете и лицето му са покрити с черни косми.

Брад има толкова много косми, че хем съм ужасен, хем завиждам. Чак веждите му са впечатляващи. През ума ми минава: Какво чудно тупе мога да си спретна само от лявата му вежда.

Салонният управител Ренато ни упътва към терасата с изглед към пристанището.

Казвам, Струва ми се идеално.

Не, отвръща Брад. Ъ-Ъ. Трябва да седнем вътре.

И защо?

Заради Мани.

Моля? И кой е Мани?

Комарите мани. Комари, да, страшна слабост съм им и повярвай ми, мани са тук, настървени са и си падат по мен. Погледни ги само! Цели рояци! Гледай! Не, трябва да седна вътре. Далеч от мани!

Казва ни, че затова носи джинси, а не шорти, въпреки че е към четирийсет градуса и задушно. Мани, повтаря той и чак потреперва.

Споглеждаме се с Пери.

Ами, бива, съгласява се Пери. Нека да е вътре.

Ренато ни настанява на маса до прозореца. Подава ни менюта. Брад преглежда своето и се навъсва.

Има проблем, казва той.

Какъв?

Нямат моята бира. Бъд Айс.

Може би имат…

Трябва да е Бъд Айс. Друга бира не пия.

Става и ни казва, че ще отиде до магазина в съседство, за да си купи Бъд Айс.

Двамата с Пери поръчваме червено вино и чакаме. В отсъствието на Брад мълчим. Той се връща след пет минути с шест бири Бъд Айс и моли Ренато да ги сложи в лед. Само не в хладилника, обяснява Брад, защото там не е достатъчно студено. В лед, или пък във фризера.

Когато най-после Брад се е настанил удобно и вече е излял половин Бъд Айс в гърлото си, Пери подхваща главния въпрос.

Ами, Брад, виж, причината, заради която искахме да се срещнем с теб, е, че искаме ти да се грижиш за играта на Андре.

Я пак?

За играта на Андре. Ще ни е интересно да чуем ти какво мислиш за предложението ни.

Аз какво мисля?

Да.

Искате да научите какво мисля аз за неговата игра, така ли?

Точно така.

Направо и открито ли да говоря?

Ако обичаш.

Да бъда крайно откровен, така ли?

Карай направо.

Брад отпива огромна глътка бира и подхваща внимателен, разнищващ, обстоен като реклама анализ на недостатъците ми като тенисист.

Не е проблемът във владеенето на ракетата, казва той. Ако аз бях на твое място, имах твоите умения, твоя талант, ретура ти и подвижността ти, щях да съм на върха. Само че ти изгуби огъня в теб, когато беше на шестнайсет. Къде отиде и какво се случи с онова хлапе, което посрещаше рано топката и играеше агресивно?

Брад казва, че основният ми проблем, който застрашава да сложи без време край на кариерата ми — проблемът, на който гледам като на завет от баща си, е перфекционизмът.

Непрекъснато се опитваш да си съвършен, казва той, и винаги падаш рано, а това те удря в главата. Не си самоуверен, тъкмо заради перфекционизма си. Искаш всяка ударена от теб топка да ти носи точки, а всъщност, за да спечелиш деветдесет процента от мачовете ти трябва само да си методичен, последователен и обикновен. Говори цяла вечност, не спира дърдоренето нито за миг, също както комарите не спират да жужат. Излага вижданията си със спортни метафори от всички спортове, без да се отнася към никой от тях с пренебрежение. Брад има невероятна слабост към спортовете и също толкова голяма слабост към спортните метафори.

Спри да се стремиш към нокаут. Престани да замахваш откъм оградите. Трябва само да си стабилен. Единични мачове, двойни, напредвай. Спри да мислиш само за себе си и играта си, не забравяй, че съперникът ти от другата страна на мрежата също си има слаби места. Атакувай слабите му места. Не ти трябва да си най-добрият в света всеки път щом стъпиш на корта. Трябва само да си по-добър от своя противник. Вместо да се стремиш ти да успееш, накарай него да се провали. Всичко е въпрос на залози и на проценти. Ти си от Вегас и вероятно знаеш какво означава залог и процент. Казиното винаги печели, нали? Е? Защо ти не си казиното? Обърни залозите в своя полза. Започнеш ли да се мъчиш да направиш идеалния удар, залозите се обръщат срещу теб. Поемаш прекалено голям риск. Не трябва да се хвърляш в големи рискове. Майната им. Само поддържай разиграването на топката. Между теб и противника ти. Леко и приятно. Стабилно. Дръж се като гравитацията, човече, като шибаната гравитация. Когато хукнеш да преследваш съвършенството, да превръщаш съвършенството в своя единствена цел, знаеш ли след какво си хукнал? След едното нищо. Правиш всички около себе си нещастни. Самият ти ставаш нещастник. Съвършенство ли? Най-много пет пъти в годината се събуждаш съвършен, когато никой не е в състояние да те победи, но не тези пет пъти в годината те правят тенисист. Всъщност и човешко същество не те правят. Истината е в останалите дни. Всичко ти идва от главата, човече. С твоя талант, пет процента от играта ти да се падат на познанията ти за тениса, а деветдесет и пет да са здравомислие, ще печелиш. Ако обаче деветдесет и пет процента от играта ти са за тениса и само пет процента за здравомислието, ще губиш постоянно и непрекъснато. Хайде, нали си от Вегас, погледни го от тази страна. Необходими са ти двайсет и един сета, за да спечелиш турнир от Шлема. И толкова. Трябва да спечелиш само двайсет и един сета. Седем мача, три от пет. Това е двайсет и едно. В тениса, както и при картите, двайсет и едно печели. Блекджек! Съсредоточи се върху това число и няма как да сгрешиш. Стреми се към простотата, към простотата. При всеки спечелен сет си казвай. Един по-малко. Един вече е в джоба ми. В началото на всеки турнир, започни да броиш от двайсет и едно надолу. Това е позитивно мислене, разбираш ли? Ако говорим за мен, естествено, аз по-скоро ще спечеля с шестнайсет, защото това означава да спечеля с грозна игра. Нямам нужда да печеля двайсет и един сета. Нямам нужда да съм съвършен.

Говори цели петнайсет минути. Нито Пери, нито аз сме го прекъснали, не сме откъснали поглед от него, не сме пили и глътка от виното си. Най-после Брад пресушава втора бира и пита: Къде са му нулите на това място? Трябва да пусна една вода.

В мига, в който се отдалечава, казвам на Пери: Това е нашият човек.

Несъмнено.

Брад се връща и идва сервитьорът, за да вземе поръчките ни. Брад иска хлебчета арабиата с пилешко на грил и моцарела.

Пери поръчва пилешко с пармезан. Брад поглежда Пери с гримаса на отвращение. Кофти избор, казва той.

Сервитьорът спира да пише.

Трябва, подхваща Брад, да поръчате пилешки гърди отделно, после моцарела и към нея, но отделно, сос. Така пилешките гърди са истински, а не пропити със сос, пък и контролирате пропорциите между пилешкото, сиренето и соса.

Пери благодари на Брад за образователния курс върху менюто, но казва, че държи на своята поръчка. Сервитьорът поглежда въпросително към мен. Посочвам към Брад и казвам: Същото като него.

Брад се усмихва.

Пери прочиства гърлото си с прокашляне и пита: Е, Брад, проявяваш ли интерес към мястото на треньор на Андре?

Брад потъва в размишления. За три секунди. Да, казва. Добра идея ми се вижда. Мисля, че ще съм ви от полза.

Питам. Кога започваме?

Утре, заявява Брад. Ще се видим на корта в десет сутринта.

А! Ами. Има проблем. Преди един часа не играя.

Андре, отсича Брад, в десет започваме.

 

 

Закъснявам, естествено. Брад си поглежда часовника.

Не започвахме ли в десет?

Човече, че аз дори не знам има ли такова време като десет сутринта.

Започваме да тренираме, а Брад да говори. Не спира да говори, сякаш часовете между монолога от предишната вечер и тазсутрешната тренировка са били нещо като междучасие. Брад разнищва играта ми, предвижда и анализира ударите ми, още докато удрям. Основният момент, набляга той, е бекхендът на линията.

В момента, в който ти се удаде възможност да играеш бекхенд на линията, заявява Брад, трябва да го направиш. Това е печелившият ти удар. Това е звездният ти удар. Този удар ще ти плати много сметки.

Изиграваме няколко гейма и той при всяка втора точка идва при мрежата и ми казва как и защо съм постъпил по най-малоумен начин.

Защо ти беше този удар? Наясно съм, че ударът беше убийствен, но е напълно излишно всеки удар да е убийствен. Понякога най-добрият удар е овладеният удар, приличният удар, удар, който създава възможност противникът ти да го изпусне. Остави другия да играе.

Харесват ми вижданията му. Отговарям на идеите на Брад, на въодушевлението му, на енергията му. Успокояващо ми действа твърдението му, че съвършенството е доброволен избор. Аз съм избрал съвършенството, а то ме съсипва, затова имам право на друг избор. Трябва да направя нов избор. Никой никога досега не ми го е казвал. Досега на съвършенството съм гледал като на оредяващата си коса или на увеличаващия обема си седалищен прешлен. Вродена част от мен.

След лек обяд, вдигам крака, гледам телевизия, чета вестници, седя под сянката на някое дърво, после излизам и печеля мача срещу Марк Печи, британец на моите години. Следващият ми мач е срещу Бекер, чийто треньор в този момент е Ник. След публични изявления как не можел да си представи да тренира някой от съперниците ми, Ник е треньор на един от моите свръхнеприятели. Всъщност Ник седи на местата на Бекер. Сервисът на Бекер както винаги е мощен — 217 километра в час, но като гледам Ник в ъгъла, просто се давя в адреналин и мога да овладея всяка топка, която изстреля срещу мен. И Бекер го знае. Спира да се състезава и започва да играе за публиката. Губи със сет и пробив в моя полза, когато подава ракетата си на момичето, което гони топките и сякаш й казва: Ето и ти можеш да се справиш толкова добре, колкото и аз.

Мисля си: Така, остави я да играе, ще ви бия и двамата.

След като очиствам Бекер, отивам на финал. Кой ще ми е съперник? Пийт. Както винаги Пийт.

Мачът ще се предава по телевизия с национален обхват. Двамата с Брад вече сме изпълнени с хъс, влизаме в съблекалнята и заварваме Пийт легнал на пода. Над него са се надвесили лекар и физиотерапевт. Директорът на турнира се върти отзад. Пийт свива колене към гърдите си и простенва.

Хранително отравяне, заявява лекарят.

Брад ми прошепва в ухото. Я как току-що спечели Кей Бискейн.

Директорът дръпва настрани мен и Брад и пита, дали ще бъдем така добри да дадем на Пийт време да се възстанови. Усещам как Брад се напряга. Знам какво иска да кажа. Само че аз казвам на директора. Дайте на Пийт колкото трябва време, за да се възстанови.

Директорът въздъхва и ме хваща за ръка. Благодаря, казва ми той. Отвън ни чакат четиринайсет хиляди зрители. И телевизията.

С Брад се мотаем из съблекалнята, прещракваме каналите по телевизията, говорим по телефона. Обаждам се на Брук, която в момента е на прослушване за Брилянтин^[1] на Бродуей. Иначе щеше да е с мен.

Брад ме стрелка с навъсени погледи.

Спокойно, казвам му. По всяка вероятност Пийт няма да се оправи.

Докторът поставя на Пийт система, после го изправя на крака. Пийт едва пристъпва, като новородено жребче. Няма как да се оправи.

Директорът на турнира идва при нас.

Пийт е готов, казва той.

Мамка му, казва Брад. И ние сме готови.

Очертава се да приключим бързо, казвам на Брад.

Само че Пийт отново се възражда от пепелта. Изпраща на корта своя зъл близнак. Това не е Пийт, който лежеше свит на кълбо на пода в съблекалнята. Това не е Пийт, на когото включиха система и се олюляваше, докато прави кръгчета. Този Пийт е в разцвета на силите си. Сервисът му с лекота отвява. Играе най-добрия си тенис, непобедим е и повежда с 5–1.

Вече съм полудял от бяс. Чувствам се така, сякаш съм намерил ранено птиче, прибрал съм го вкъщи, грижил съм се за него, докато оздравее, а накрая то се опитва да ми изкълве очите. Влизам наравно в битката и печеля сета. Убеден съм, че съм удържал на единствената атака на Пийт, която ще е в състояние да предприеме. Вероятно няма да има сили за повече.

Във втория сет е още по-добър. А в третия е направо нечовешки добър. Печели мача с два от три сета.

Връхлитам в съблекалнята. Брад ме чака и страшно му е накипяло. Повтаря ми, че на мое място е щял да поиска Пийт да се откаже от мача. Щял да помоли директора да поправи чека на победителя.

Но не и аз, казвам на Брад. Не искам да печеля така. Пък и ако не мога да победя някой, който е пострадал от хранително отравяне и се е превивал на пода, тогава не заслужавам победата.

Брад изведнъж млъква. Ококорва се насреща ми. Кимва. Срещу този аргумент не може да спори. Уважава принципите ми, така ми казва, независимо, че не е съгласен.

Излизаме заедно от стадиона като Богарт и Клод Рейнс в края на Казабланка^[2]. Сложили сме начало на едно красиво приятелство. Незаменим нов член на моя екип.

 

 

И тогава екипът преживява поредица от драматични загуби.

Да усвоя принципите на игра на Брад е като да се науча да пиша с лявата си ръка. Самият той нарича философията си Брадтенис. Аз я наричам Брадология. Както и да я наричаме, е страшно трудна, по дяволите. Струва ми се, че съм се върнал в училище, нищо не разбирам и душа давам да съм на друго място. Брад не спира да ми повтаря, че трябва да съм последователен, стабилен и като гравитацията. Повтаря го постоянно и непрекъснато: Бъди като гравитацията. Непрестанен натиск, притискай противника си. Опитва се да ми разкрие радостта от победата с грозна игра, ползата от такава победа, само че единственото, което аз знам, е да губя грозно. И да мисля грозно. Вярвам на Брад, знам, че съветите му са много уместни, правя всичко, което ми казва, защо тогава не печеля? Зарязал съм всякакъв там перфекционизъм, защо тогава не съм перфектен?

Заминавам за Осака, където отново губя от Пийт. Вместо да съм като гравитацията, аз съм като балон с въздух.

Заминавам за Моите Карло и губя срещу Евгени Кафелников в първия кръг.

За да стане още по-болезнена загубата, на конференцията след мача питат Кафелников какво е усещането от победата над мен, след като толкова много фенове са ме подкрепяли.

Трудно беше, казва Кафелников, защото Агаси е като Христос.

Представа си нямам какво е искал да каже, ама хич и не си мисля, че ми е направил комплимент.

Заминавам за Дълът, Джорджия, където губя от Маливай Уошингтън. След мача седя в съблекалнята и съм съсипан. Идва Брад и се усмихва. Хубавото, казва той, ни предстои.

Гледам го с недоверие.

Той казва. Страданието ти е необходимо. Трябва да изгубиш доста мачове един след друг. След това един ден ще спечелиш един мач, небесата ще се отворят и ти ще влезеш в тях. Трябва ти само един такъв пробив, едно отваряне и после вече нищо няма да ти попречи да си най-добрият в света.

Ти си луд.

А ти се учиш.

Ти си откачил.

А ти сам ще видиш.

 

 

Заминавам за Откритото първенство на Франция за 1994 година и играя пет свирепи сета срещу Томас Мустер. Губя с 1–5 в петия сет и изведнъж настъпва промяна. Принципите на Брад винаги са били в главата ми, този път обаче започвам да се водя от тях, а НЕ само да ги разбирам. Стават част от вътрешния ми свят, също като навремето гласът на баща ми. Връщам се в играта и изравнявам резултата в сета 5–5. Мустер постига пробив. Сервира за мача. Аз все още мога да взема гейма при 30–40. Имам надежда. На пръсти съм, готов, само че той отвръща с бекхенд и аз не овладявам топката. Стигам, но изкарвам от игрището.

Мач за Мустер.

На мрежата, той ми разрошва косата, мачка я. Не стига, че се отнася към мен със снизхождение, ами жестът му едва не размества перуката ми.

Добър опит, казва ми той.

Гледам го с откровена омраза. Каква грешка, Мустер. Не ми пипай косата. Никога не ми пипай косата. Само заради това, казвам му на мрежата, ти обещавам, че за последен път ме биеш.

В съблекалнята Брад ме поздравява.

Хубавото, казва, предстои.

Така ли?

Той кима. Имай ми вяра. Предстои.

Очевидно е, че не разбира страданието, което ми причиняват загубите на корта. А когато някой не разбира, няма и смисъл да му се обяснява.

На Уимбълдън през 1994 година стигам до четвъртия кръг, където губя на косъм от Тод Мартин. Наранен съм, изплашен, разочарован. В съблекалнята Брад се усмихва и казва. Предстои.

Заминаваме за Откритото първенство на Канада. Преди началото на турнира Брад ме втрещява. Не предстоят хубави неща, казва ми той. Напротив, съзирал няколко много лоши неща на хоризонта.

Поглежда към схемата на турнира. МЛ, казва той.

И какво ще рече МЛ, по дяволите?

Много лошо. Жребият ти е кошмарен.

Я да погледна.

Измъквам листа от ръката му. Прав е. Първият ми мач е безпроблемен и срещу Якоб Хласек от Швейцария, във втория кръг обаче играя срещу Дейвид Уитън, който винаги ми е създавал проблеми. Обаче има много малко неща, които обичам така, както никаквите надежди. Само да ми се каже, че не мога да направя нещо. Обявявам на Брад, че ще спечеля всички мачове и турнира.

А когато спечеля, добавям, ти ще трябва да си сложиш обеца.

Не си падам по бижутата, заявява ми той.

Поразмисля.

Дадено, казва. Разбрахме се.

 

 

Кортът на Откритото на Канада ми е невъзможно малък, а от това съперникът изглежда по-голям.

Уитън е едър, а тук в Канада ми изглежда като великан. Знам, че става дума за оптическа измама, но не мога да се отърся от чувството, че се е наврял на сантиметри от физиономията ми. Разсейвам се и се оказвам догонващ с два мачпойнта в тайбрека на третия сет.

И тогава нетипично за мен, аз се вземам в ръце. Отърсвам се от всички елементи, които ме разсейват, от оптическата илюзия, нападам и печеля. Правя, каквото Брад ме е учил. Печеля един равен мач. После казвам на Брад. Това беше мачът, за който предричаше, че ще спечеля. Това е мачът, който според теб ще промени всичко.

Той се усмихва, сякаш току-що съм седнал в ресторант и сам-самичък съм си поръчал пилешко с пармезан, отделно пилешките гърди, соса и сиренето. Много добре, Скакалецо. Подмазвай се, побесней.

Играта ми набира скорост, а разумът ми се успокоява, профучавам през останалата част от схемата на Откритото първенство на Канада.

Брад си избира обеца с диамант.

 

 

Заминаваме за Откритото първенство на САЩ, номер двайсети съм, следователно не съм и в основната схема. От 60-те години няма случай, в който тенисист извън основната схема да е печелил турнира.

На Брад това положение много му допада. Казва, че е искал да съм извън схемата. Иска да се окажа жокерът в колодата карти. Ще играеш със силен тенисист в началните кръгове, казва той, победиш ли го, турнирът си го спечелил.

Изобщо не се съмнява. Толкова е убеден, че обещава да избръсне цялото си тяло, когато спечеля турнира. Непрекъснато натяквам на Брад, че е много космат. Кара Саскуоч да изглежда като Коджак. Трябва да си обръсне гърдите, ръцете и веждите. Да ги обръсне или да ги кръсти с имена.

Повярвай ми, казвам му, обръснеш ли тоя гръден кош, ще откриеш усещания, каквито досега не си изпитвал.

Спечели Откритото на САЩ, отвръща ми той, и ти ще откриеш такива.

Заради ниската си позиция в ранглистата, изобщо не попадам сред интересните тенисисти на Откритото на САЩ. (Щях да съм още по-безинтересен, ако под ръка не ме държеше Брук, която позираше за снимка, при всяко завъртане на главата.) Напълно съм съсредоточен в задачата си и съм се облякъл подходящо за мисията си. Нося черна шапка, черни шорти, черни чорапи и обувки в черно и бяло. Преди началото на мача ми от първия кръг обаче ме връхлитат познатите раздрънкани нерви. Стомахът ми се свива. Полагам усилия да не се поддам, мисля си за Брад, отхвърлям всяка мисъл за съвършенство. Съсредоточавам се върху това да съм стабилен, да оставя Ериксон да загуби, което той и прави. Изстрелва ме към втория кръг.

После — на косъм от краха — побеждавам Ги Форже от Франция. Прегазвам Уейн Ферейра от Южна Африка в последователни сетове.

Идва ред на Ченг. Сутринта на мача се събуждам със свирепо разстройство. Преди началото на мача съм останал без сили. Изтощен съм и бръщолевя като Пийчис. Гил ми дава да изпия допълнителна доза от коктейла на Гил. Сместа е гъста и плътна като олио. С усилие я преглъщам, на няколко пъти ми се повдига. Когато успявам да я преглътна, Гил прошепва. Благодаря за доверието ти.

След това дефилирам в класическото шоу на Ченг. И той е същият рядък феномен, противник, който иска да победи със същата сила, с която го искам и аз, нито повече, нито по-малко. От първия сервис и двамата сме наясно, че борбата ще е до последния миг от мача. Фото финиш. Няма как мачът да се разреши по друг начин. В петия сет обаче, когато вече сме с нагласата за тайбрек, улавям ритъма и скоро постигам пробив. Ударите ми са бесни и усещам как той започва да губи устрема си. Струва ми се, едва ли не е непочтено, след такава ожесточена битка, да измъкна мача по този начин. Предполага се, че ще ми създаде повече ядове в края на мача, финалът обаче е греховно лесен.

На конференцията Ченг измисля някакъв мач, в който аз май не съм играл допреди малко. Разказва, че можел да издържи още два сета. Андре извади късмет, казва той. Ченг не спира дотам, ами с много гордост разкрива пропуски в играта ми и предрича как останалите играчи в турнира щели да са му благодарни. Разсъждава как в момента съм бил уязвим. Свършен съм бил направо.

След него се изправям пред Мустер. Удържам си, и още как, на обещанието, че повече никога няма да загубя от него. Трябва да напрегна цялата си воля, за да не се поддам на изкушението да му разроша косата на мрежата.

На полуфинал съм. Трябва да играя в събота срещу Мартин. В петък следобед с Гил обядваме в ресторанта на Пи Джей Кларк. Поръчали сме си каквото винаги си поръчваме на това място: препечени английски хлебчета със сирене. Седим в периметъра на любимата ни сервитьорка, онази, която винаги е готова да разкаже някаква история, стига да се случи достатъчно смел клиент, който да я помоли за такава. Докато чакаме да ни донесат поръчката, ровим из куп нюйоркски вестници. Виждам, че Лупика е посветил колоната си на мен. Не е добра идея да я чета, но я изчитам. Пише, че няма как да загубя на Откритото първенство на САЩ, но че човек можел да се обзаложи, че ще намеря начин как да го загубя.

Агаси, пише Лупика, просто не е шампион.

Затварям вестника и ме обхваща усещането, че стените се приближават, сякаш зрението ми се стеснява до иглен връх. Лупика е толкова убеден, сякаш е провидял бъдещето. Ами ако е прав? Ами ако това е именно моят миг и изведнъж се окаже, че съм някакъв хапльо? Ако сега не се случи, кога друг път ще ми се удаде случай да спечеля Откритото първенство на САЩ? Толкова много неща могат да ми попречат. Финалите не растат по дърветата. Ами ако не спечеля турнира? Ами ако после винаги си спомням за този момент със съжаление? Ами ако ангажирането на Брад е било грешка? Ами ако Брук не е истинското момиче за мен? Ами ако моят екип, който съм събрал с такова внимание, не е точният екип?

Гил вдига поглед и забелязва как лицето ми е побеляло.

Какво става?

Изчитам му колонката във вестника. Той не помръдва.

Иска ми се някой ден да се срещна с тоя Лупика, казва той.

Ами ако той е прав?

Дръж под контрол онова, което можеш да контролираш.

Да.

Дръж под контрол, онова, което можеш да контролираш.

Хубаво.

Идва поръчката ни.

 

 

Мартин, който съвсем скоро ме е бил на Уимбълдън е страховит съперник. Играе добре при прихващане и стабилно за пробив. Огромен е, колкото висок, толкова и широк и ретурът му и при двата замаха е точен и сигурен. С лекота овладява сервиси, които не са първокласни, а това е огромно натоварване за тенисист като мен, чийто сервис е прилично посредствен. При своя сервис Мартин е неестествено точен. Не улучва само когато се е прицелил на комар в оная работа. Удря по линията и изобщо не го интересува да се прицелва във вътрешната половина зад нея, иска топката да попада във външната половина. По някаква причина аз съм по-добър срещу майсторите на сервиса, които пропускат много. Обичам да предугаждам, да познавам откъде ще дойде сервисът, а с играчи като Мартин предвижданията ми често се оказват неверни, по този начин оставам по-открит. Той е зловещ огледален образ на тенисист с моите дарби и в началото на полуфинала, аз съм по-склонен да заложа на твърденията на Лупика и за Мартин, отколкото за себе си.

След първите няколко гейма обаче разбирам, че има няколко фактора в моя полза. Мартин е по-добър на трева, отколкото на твърда настилка. Това е моята настилка. Другото е, че също като мен той е уязвимата вечна надежда. Поддава се на напрежението като мен. Мога да проникна в ума на съперника си и да разчета нагласата му безпогрешно. Да може човек да проникне в мислите на своя противник е огромно предимство.

На всичко отгоре Мартин има тик. Издайнически. Има тенисисти, които при сервис гледат в съперника си. Някои се взират в нищото. Мартин поглежда към определено място в полето на сервиса. Ако се загледа по-продължително в това място, ще бие сервиса в противоположната посока. Ако само го погледне, ще бие сервиса направо към мястото. При 0–0 може и да остане незабелязано, дори при 15–0, но при брейкпойнта той вече се взира като хипнотизиран, като убиец във филм на ужасите, или поглежда и отмества поглед като новак в игра на покер.

Мачът тръгва толкова лесно, че нямам нужда от издайническия тик на Мартин. Той е нестабилен, притеснен в играта, докато аз играя с непривична решимост. Разбирам, че се съмнява в себе си, почти чувам съмненията му и му съчувствам. Когато напускам корта, като победител в четири от пет сета, си мисля. Трябва да стане малко по-зрял. И сам се улавям. Наистина ли тъкмо аз си мисля такива неща за друг човек?

На финала играя срещу Михаел Щих от Германия. Играл е на три финала на турнири от Шлема, затова е различен от Мартин, той е заплаха на всяка настилка. Щих е и невероятен спортист с немислим обсег на замаха. Първият му сервис е много мощен, тежък и бърз и когато той е с бойна нагласа, с каквато всъщност е, Щих е в състояние да бие сервиси до следващата седмица. Толкова е точен, че когато пропусне, противникът му се втрещява, и трябва да положи усилия да се съвземе от потреса, ако иска да спечели точката. Дори когато наистина пропуска, човек не е в безопасност, защото след това е подложен на неговия безпогрешен сервис, топовният му изстрел го просва на земята. И за да извади още по-силно противниците си от равновесие, в играта на Щих няма никакви характерни и повтарящи се елементи, нито наклонности. Човек никога не знае дали ще бие сервиса и ще мине напред в игрището, или ще остане назад на основната линия.

Изпълнен с надежда да установя контрол, да диктувам условията, бързо се отърсвам от пречките и удрям чисто, сигурно. Преструвам се, че не ме е страх. Харесва ми звукът, който издава топката, когато излита от ракетата ми. Харесва ми шума от публиката, техните ахкания и охкания. Междувременно Щих започва да се държи плашливо. Когато човек изгуби толкова бързо първия сет, както той го прави с 6–1, у него инстинктивно се надига паника. По езика на тялото му разбирам, че той е на път да се предаде на този инстинкт.

Във втория сет се взима в ръце и ми отвръща с ожесточена съпротива. Печеля със 7–6, но се чувствам късметлия. Ясно ми е, че е имало възможност резултатът да е и в негова полза.

В третия сет и двамата вдигаме залога. Усещам как финалът на мача ме привлича, но Щих влага цялата си душа в битката. В миналото е имало моменти, когато се е предавал пред мен, когато е предприемал ненужни рискове, защото е бил неуверен в себе си. Сега обаче е друго. Играе умно, показва ми, че ще ми се наложи да изтръгна от него купата, ако наистина искам да я получа. А аз я искам с цялото си същество. И ще му я изтръгна. Разиграваме дълго топката след моите сервиси, докато той не си дава сметка, че и аз съм навит, че мога да играя с него целия ден. Улавям как се е хванал за едната страна, задъхан. Вече си представям как ще изглежда купата у дома във Вегас.

В третия сет няма пробиви. До 5–5. Най-накрая постигам пробив и сега аз бия сервис за мача. Толкова ясно чувам в главата си гласа на Брад, сякаш стои зад мен. Цели се към неговия форхенд. При съмнение, форхенда, форхенда. Затова подавам към форхенда на Щих. Той пропуска и пропуска. Резултатът и за двама ни вече, мисля, е предсказуем и ясен.

На колене съм. Очите ми са пълни със сълзи. Поглеждам към моите места в публиката, към Пери и Фили, към Гил и най-вече към Брад. Научавате всичко за хората, когато видите лицата им в моментите на своя най-голям триумф. Вярвал съм в таланта на Брад от самото начало, но сега, когато виждам неговото искрено и безкрайно щастие за мен, аз му вярвам безкрайно.

Спортните журналисти ми казват, че съм първият шампион извън основната схема от 1966 година насам, който печели Откритото първенство на САЩ. По-важното е, че човекът, който го е направил, е Франк Шийлдс — дядото на петия човек, който също седи на моите места на трибуните. Брук, която не е пропуснала нито един мач, изглежда щастлива точно колкото и Брад.

Моята нова любима, моят нов треньор, моят нов мениджър, моят втори баща.

Най-после екипът ми е здраво и окончателно съставен.