Андре Агаси
Открито (25) (Автобиография)

Глава 25

Щефани ми казва, че баща й ще дойде на гости във Вегас. (Родителите й са отдавна разведени, а майка й Хайди вече живее на петнайсет минути от нас.) И така, дошъл е неизбежният момент. Бащите ни ще се срещнат. Перспективата изнервя и двама ни.

Петер Граф е учтив, изискан, начетен. Обича шегите, многото шеги, от които аз нищо не разбирам, защото английският му е тромав. Иска ми се да го харесам, а виждам, че и той иска да го харесам, но в негово присъствие се чувствам неудобно, защото историята ми е известна. Той е немският вариант на Майк Агаси. Бивш футболист, фанатичен привърженик на тениса, който е накарал Щефани да играе още преди да излезе от пелените. За разлика от баща ми обаче, Петер никога не престанал да направлява кариерата й като неин мениджър, както и финансите й, и е прекарал две години в затвора заради укриване на данъци. Темата никога не се обсъжда, но се чувства като немския Слон в стаята.

Трябвало е да го очаквам: първото, което Петер иска да види след пристигането си в Невада не е язовирът Хувър или Стрип, а машината за топки на баща ми. Чувал е за нея и сега иска внимателно да я огледа. Отвеждам го с колата до къщата на баща ми и по време на пътуването той приятелски бърбори. Само че аз много не го разбирам. На немски ли говори? Не, на смесица от немски, английски и тенис. Пита ме за играта на баща ми. Колко често играе баща ми? Добре ли и колко добре играе? Опитвал се да си изгради представа за него, преди да го е видял.

Баща ми не се разбира добре с хора, които не говорят безупречен английски, не се разбира добре и с непознати, затова си знам, че вече сме с два удара назад, когато прекрачваме външната врата на дома на родителите ми. Изпитвам облекчение, когато разбирам, че спортът е универсален език, че тези двама мъже и двамата запалени почитатели на спорта, двама бивши спортисти, знаят как да използват телата си, за да си общуват с жестове, замахвания и сумтене. Казвам на баща ми, че Петер би искал да види неговата прочута машина за топки. Баща ми е поласкан. Отвежда ни на задния корт и изкарва дракона на колела. Пуска мотора, вдига платформата. Не престава да говори, изнася на Петер лекция, надвиква се с ревящия дракон, в благословено неведение, че Петер нищичко не разбира.

Иди и застани там, нарежда ми баща ми.

Подава ми ракета, сочи към другата страна на корта, насочва дракона към главата ми.

Покажи, нарежда пак.

Връхлитат ме страховити, свирепи спомени и само мисълта за текилата, която ме чака у дома, ми помага да продължа да се движа.

Петер застава зад мен и ме наблюдава, докато отигравам топките.

Аххх, казва той. Яя. Добре.

Баща ми включва машината. Нагласява я така, че топките идват едва ли не по две наведнъж. Баща ми сигурно е направил технически подобрения по дракона. Не помня топките да са идвали с такава бясна скорост. Времето не ми стига да прибера ракетата и да отиграя следващата топка. Петер ме нахоква за пропусната топка. Взима ракетата от мен и ме бутва настрана. Това, заявява той, е ударът, който трябва да отиграеш. Никога не си играл с този удар. Показва ми прочутия слайс на Щефани, за който твърди, че сам е научил дъщеря си. Трябва ти по-спокойно движение на ракетата. Ето така.

Баща ми е станал сивосин. Най-напред Петер не слуша неговата лекция. Второ, Петер се замесва с блестящия ученик на баща ми. Баща ми се приближава до мрежата и крещи: Този слайс не струва! Ако Щефани имаше този удар, щеше да е още по-добра. После показва бекхенда с две ръце, на който ме е научил.

С този удар, казва баща ми, Щефани щеше да спечели трийсет и два турнира от Шлема!

Двамата мъже не се разбират, а въпреки това между тях пламва разпален спор. Обръщам се и се съсредоточавам върху отиграването на топките. Целият съм се съсредоточил върху дракона. Понякога дочувам Петер да споменава имената на моите съперници, Пийт и Рафтър, а баща ми отвръща с враговете на Щефани, Моника Селеш и Линдзи Дейвънпорт.

После баща ми споменава бокса. Използва аналогия с бокса, а Петер с викове възразява.

И аз съм бил боксьор, казва Петер, и ми се иска да те бях нокаутирал.

Какво ли не може да каже човек на баща ми, но не и това. Никога. Изтръпвам, знам какво ще последва. Обръщам се точно в момента, в който шейсет и три годишния баща на Щефани сваля ризата си и казва на моя шейсет и девет годишен баща: Я ме погледни. Погледни в каква форма съм. Аз съм по-висок от теб. Няма да припариш до мен.

Баща ми казва, така ли мислиш? Хайде! Аз и ти.

Петер ругае на немски, баща ми ругае на арамейски и двамата размахват юмруци. Пристъпват в кръг, маневрират, подскачат и размахват юмруци, точно преди някой да е нанесъл удар, аз заставам между двама им и ги разделям.

Баща ми крещи. Това копеле говори глупости!

Сигурно, татко, но, моля те.

Задъхани са и изпотени. Очите на баща ми са широко отворени. Гръдният кош на Петер е цял в пот. Разбират обаче, че няма да ги оставя да се доближат, затова отиват в неутрални ъгли. Изключвам дракона и напускаме корта.

У дома Щефани ме целува и ме пита как е минала срещата.

По-късно ще ти разкажа, казвам и отивам за текилата.

Никога маргаритата не ми се е услаждала така.

 

 

След като съм играл добре на Купа Дейвис, губя в началото на турнира в Скотсдейл, който поначало си е мой. Играя слабо в Атланта и разтягам ахилесово сухожилие. Губя в третия рунд в Рим и неохотно си давам сметка, че така не мога да продължавам. Не мога да играя на всеки възможен турнир. Наближавам трийсетия си рожден ден, трябва внимателно да подбирам битките си.

Във всяко второ интервю вече ме питат за края на кариерата ми. На репортерите отговарям, че аз тепърва ще играя най-добрия си тенис, а те се усмихват несигурно, сякаш се надяват да се шегувам. Никога не съм говорил по-сериозно.

Когато идва време да защитавам титлата си на Откритото на Франция през 2000 година, излизам на Ролан Гарос и очаквам да ме обхване носталгия. Само че всичко е различно, мястото е обновено. Добавили са още места за публиката. Ремонтирали са съблекалните. Не ми харесва. Изобщо не ми харесва. Искам Ролан Гарос да си е същият като преди и такъв да си остане. Искам нищо да не се променя. Надявал съм се да излизам всяка година на централния корт и във въображението си да извиквам 1999 година, когато животът се е променил. На пресконференцията след победата си над Медведев казах на журналистите, че вече мога да напусна тениса без никакви съжаления. Но една година по-късно осъзнавам, че съм бъркал. Винаги ще съжалявам за едно, че не мога да се върна и да преживявам Откритото първенство на Франция отново и отново.

Във втория кръг се изправям срещу Кучера. Той винаги е бил голямо препятствие. Само като ме съгледа и у него започва да изригва адреналин. Дори като го видях в съблекалнята, той изглеждаше така, сякаш отново преживява победата си над мен от Откритото първенство на САЩ през 1998 година. Излиза на корта и играе страхотно, изважда ми душата от тичане и въпреки че удържам на темпото, ми излизат мазоли на десния крак. Напускам корта с куцукане и искам прекъсване поради нараняване. Физиотерапевт превързва отново крака ми, истинската превръзка обаче е върху мозъка ми. След този момент нататък губя всички геймове.

Поглеждам към моите места в трибуните. Щефани е свела глава. За пръв път ме вижда да губя така.

По-късно й признавам, че не знам защо понякога направо се разпадам. Все още се случва. Тя ми разказва за своите собствени преживявания. Престани да мислиш, казва ми тя. Разковничето е усещането. Усещането.

Не е нещо, което да не съм чувал вече. Звучи като по-сладък, по-нежен вариант на думите на баща ми. Когато обаче ги казва Щефани, думите ми въздействат по-силно.

Цели дни обсъждаме мисленето и усещането на корта. Тя казва, че разковничето е в това да не мислиш, само че не можеш да решиш да се оставиш на усещането. Не можеш да се мъчиш да усещаш. Човек трябва да се отдаде на усещането.

В други случаи Щефани знае, че няма смисъл да се казва каквото и да било. Докосва бузата ми, накланя главата и знам, че тя разбира — че е била там, и това е достатъчно. Точно от това се нуждая.

Заминаваме за Уимбълдън 2000. Страхотно удоволствие ми доставя да гледам как Щефани опознава Лондон. Най-после, казва тя, наистина може да разгледа този красив град, защото може да го гледа без мъглата от напрежение и травми. Тенисистите пътуват като всички спортисти, но напрежението и притесненията около мачовете ни пречат да виждаме. Сега Щефани се захваща да види всичко. Ходи навсякъде, обхожда всички магазини и паркове. Отива в ресторант, известен със своите палачинки, които е мечтала да опита. В ресторанта поднасят сто и петдесет вида палачинки и тя опитва почти от всички, без да се притеснява, че ще се чувства натежала на корта.

Верен на себе си, от Лондон виждам само схемата на моите мачове. Сляп за всичко останало, аз си проправям път до полуфинала. И се изправям пред Рафтър. Той е направил добра кариера. Двукратен шампион от Откритото на САЩ. Бил е номер едно. Сега казват, че се опитва да се върне в големия тенис след операция на рамото, въпреки че ме обстрелва от ляво и от дясно с асове. Когато не ме подлага на обстрел с асове, танцува след сервиса си и не изпуска нито една топка. Опитвам се да го прехвърля. Отигравам удари, които изглеждат недостижими, само че той винаги стига навреме до топката. Играем в продължение на три часа и половина тенис с изключително високо ниво и стигаме до шестия гейм в петия сет. В усилията си да придам допълнителна сила на сервиса си, допускам двойна грешка.

Брейкпойнт.

Сервирам, ретурът му е отсечен, забивам в мрежата.

Не мога да постигна пробив. Седемдесет и четири процента от първите му сервиси постигат целта си и си проправя път към финала с първи сервиси. Спечелва си правото да играе с Пийт на финала. Исках да играя срещу Пийт и Щефани да ме гледа, но не е било съдено. Преди година победих Рафтър на същото място на полуфинал, когато рамото вече му е създавало проблем. Сега се е завърнал и ме побеждава, а рамото му е напълно изцелено. Харесвам Рафтър, харесвам и равновесието. Не мога да споря за начина, по който са протекли събитията.

С Щефани взимаме обратния полет за дома. Трябва ми почивка. И изведнъж отвсякъде започват да ме заливат лоши новини. На сестра ми Тами е поставена диагноза рак на гърдата. Няколко дни по-късно поставят същата диагноза и на майка ми. Отказвам се от мястото си в олимпийския отбор, който заминава за Сидни. Искам да прекарам колкото е възможно повече време с моето семейство. Трябва да прекъсна за година, поне до януари.

Майка ми не иска и да чуе за подобна възможност.

Заминавай, казва ми тя. Играй. Върши си работата.

Опитвам се. Заминавам за Вашингтон, но играя по начина, по който го правя, когато не мога да се концентрирам. Срещу Кореча чупя три ракети от бяс и губя в два безволеви сета.

На Откритото първенство на САЩ за 2000 година съм поставен под номер едно. Фаворит за спечелването на турнира. В навечерието на турнира седя с Гил в хотел Лоуел, чувствам се обезверен, направо прецакан. Би трябвало да съм щастлив. Бих могъл да спечеля турнира, бих могъл да втрещя света. А не ми пука.

Гил, защо да продължавам?

Може би не трябва.

Защо се чувствам така, по този начин, отново?

Въпросът не се нуждае от отговор. Кейси се е възстановила напълно, изпълнена е с енергия, прави планове за колежа, но Гил никога няма да забрави какво преживява човек, когато любим човек лежи в болничното легло. Знае за какво говоря, дори не се налага да го изговарям: защо трябва да страдат хората, които обичаме? Защо животът не може да е идеален? Защо всеки ден някой някъде по тази земя трябва да загуби?

Не можеш да играеш, казва Гил, ако не се чувстваш вдъхновен. Такава е природата ти. Такава е природата ти открай време, от деветнайсетгодишната ти възраст. Но не можеш да се чувстваш вдъхновен, ако хората около теб не са добре. И затова те обичам.

Предавам някои хора, ако не играя. Предавам семейството си, ако играя.

Гил кимва.

Защо тенисът и животът сякаш непрекъснато са в противоречие?

Не ми отговаря.

Ние успяхме, нали? Искам да кажа, че ние стигнахме до края на състезанието, нали? В края на цялата тъпотия сме, нали?

Не мога аз да отговоря на този въпрос, казва ми той. Знам само, че в теб все още има сили. Ако напуснем, добре. Но все още не сме стигнали края, а мисля, че ти си обеща да играеш до последно.

В първия ден на тренировките играя с Брад, не мога и един сервис да направя, ако ще от него да зависи и животът ми. Напускам корта, а Брад знае, че не трябва да ме пита нищо. Връщам се в хотела, лягам на леглото и се взирам в тавана цели два часа, знам, че няма да остана дълго в Ню Йорк.

В първия кръг играя срещу студент от Станфорд, Алекс Ким, който направо на крака не може да се държи от притеснение. Съчувствам му, но го отстранявам в последователни сетове. Във втория сет се изправям срещу Клеман. Денят е горещ и двамата вече сме цели в пот, докато се борим за първата точка. Започвам добре, повеждам с 3–1. Всичко върви добре. И изведнъж сякаш никога преди това не съм играл тенис. Изходът ми е в кърпа вързан, а аз се разпадам.

Спортните журналисти подхващат старата песен. Краят наближава за Агаси. Гил се опитва да им обясни през какво преминавам. Казва: Силата, която изпълва Андре идва от сърцето му, от неговите чувства, от неговата вяра и от хората, които са му най-скъпи. Когато нещо не върви в тези елементи, всички го разбират по действията му.

Докато излизаме от Артър Аш Стейдиъм, някакво младо момиче казва, съжалявам, че изгубихте.

О, скъпа, не съжалявай толкова.

Тя се усмихва.

 

 

Бързам да се прибера във Вегас, да прекарам известно време с майка си. Тя обаче е невъзмутима, потънала е в книгите си и своите пъзели, прави всички нас, останалите за срам с нейното непоклатимо спокойствие. Разбирам, че съм я подценявал във времето. Взел съм погрешно нейното мълчание за слабост, за подчинение. Разбирам, че тя също като нас е творение на баща ми, но под видимата повърхност се крие много сила.

Разбирам и че в този опасен период за живота й, тя иска да имаме малко вяра в нея. Винаги съм приемал за даденост, че желанието на майка ми е било да я приемаме за даденост, че иска да се слее с обстановката. Сега обаче иска да бъде забелязана, да бъде ценена. Тя иска да знам, че е по-силна, отколкото съм предполагал. Лекува се, не се оплаква, а ако се гордее с това, ако иска от мен и аз да се гордея, то е, защото иска от мен да знам също, че аз съм замесен от същото тесто. Тя е надмогнала баща ми, както аз съм го надмогнал. Ще надмогне и болестта, аз също ще я надмогна.

Тами, която се лекува в Сиатъл, също се подобрява. Претърпяла е операция, а преди да започне химиотерапия идва във Вегас и остава със семейството си. Казва ми, че се ужасява как ще загуби косата си. Отговарям й, че не разбирам защо. Да загубя косата си е било едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. Тя се разсмива.

Казва, че може би идеята да се отърве от косата си, преди да е започнало лечението е добра. Като предизвикателство, като знак, че владее положението.

Харесва ми, отговарям. Ще ти помогна.

Правим барбекю в моята къща, а преди да пристигнат гостите, ние се затваряме в банята. Само Фили и Щефани присъстват като свидетели на официалната церемония по обръсването, която правим. Тами иска аз да й окажа честта да обръсна косата й. Подава ми машинката за коса. Нагласявам острието на най-тясната разредка и я питам дали пък не иска първо да си направи една индианска грива.

Може да нямаш друга възможност да видиш как би ти стояла.

Не, казва тя. Карай направо и до кожа.

Обръсвам я бързо и ниско. Усмихва се като Елвис в деня, когато постъпва в казармата. Докато косата й пада на пода, аз й казвам, че всичко ще се оправи. Сега си свободна, Тами. Свободна. Пък и, казвам й аз, твоята коса поне отново ще порасне. А Фили и аз завинаги сме се разделили с нея, скъпа. Тя се залива от смях, а аз се чувствам страхотно, че съм успял да разсмея сестра си, когато всеки ден дава всичко от себе си, за да я разплаче.

 

 

През ноември 2000 година положението в семейството ми се е подобрило дотолкова, че отново мога да започна да тренирам. През януари отиваме в Австралия. Чувствам се добре, когато кацаме. Сигурно в някой предишен живот съм бил абориген. На този континент винаги съм се чувствал като у дома. Винаги с удоволствие съм излизал на Род Лейвър Арина и съм играл под името на Род Лейвър.

Обзалагам се с Брад, че ще спечеля турнира. Чувствам го. И когато го спечелвам, той ще трябва да скочи в река Иара, мътен, мръсен приток, който тече през Мелбърн. Прегазвам съперниците си до полуфинала и отново се изправям пред Рафтър. В продължение на три часа играем невероятно мощен тенис, изпълнен с разигравания, при които всеки удар е съпроводен със стон. В резултата той води с 2–1 сета. И изведнъж той посърва. Австралийският пек. Потънали сме в пот и двамата, но той направо се гърчи. Печеля следващите два сета.

На финала играя с Клеман, изпълнен с яд мач, четири месеца след като ме е нокаутирал на Откритото първенство на САЩ. Рядко напускам основната линия. Правя няколко грешки, а онези, които допускам, бързо ги загърбвам. Докато Клеман си мърмори на френски, аз съм обзет от ведро спокойствие. Син на майка си. Бия го в последователни сетове.

Това е седмата ми победа на турнир от Големия шлем, което ме прави десети във вечната ранглиста. Изравнил съм се с Макенроу, Виландър и другите, имам с една повече титли от Бекер и Едберг. Само аз и Виландър сме печелили три пъти Откритото първенство на Австралия в ерата на откритите турнири. В този миг обаче от всичко най-много искам да видя как Брад плува по гръб в Иара, а после да се прибера у дома при Щефани.

 

 

Началото на 2001 година прекарваме във втората ми ергенска бърлога, която превръщаме от ергенска бърлога в истински дом. Купуваме мебели, които и двамата харесваме. Даваме вечери за малък брой хора. Късно вечер си говорим за бъдещето. Щефани ми купува кухненска дъска за „скъпи, направи“ списъци, само че аз я превръщам в дъска за признания. Окачвам дъската на стената в кухнята и обещавам на Щефани, че всяка вечер ще пиша нещо за любовта си към нея, а после ще изтривам дъската и ще пиша нови думи. Купувам и каса вино Бешвел 1989 и си обещаваме да изпиваме по една бутилка всяка година в деня на първата ни среща.

В Индиън Уелс стигам до финала и се изправям пред Пийт, а в съблекалнята преди мача, той ми е съобщил, че ще се жени за Бриджит Уилсън, актрисата, с която се срещаше.

Аз все още имам алергия от актриси, казвам.

Той се разсмива, но аз изобщо не се шегувам.

Казва ми, че я е срещнал на сценичната площадка на филм — Любовта е гадна.

Аз се разсмивам, но той не се шегува.

Има толкова много неща, които искам да кажа на Пийт, за брака, за актрисите, но не мога. Всъщност нашето не е точно приятелство. Има много неща, които искам да го попитам, как запазва концентрацията си, дали съжалява или не, че е посветил живота си на тениса. Различни сме като хора, ние сме вечни съперници и съперничеството ни изключва подобни близки отношения. Осъзнавам, че въпреки влиянието, което сме имали един върху друг, въпреки нашето полуприятелство, ние сме непознати, а може би и винаги сме били. Пожелавам му всичко най-добро, по-желавам му го от сърце. За мен, истинското щастие се крие в това да си с истинската жена. След цялото време, което посветих на изграждането на така наречения ми отбор, единственото, което искам сега, е, да се чувствам като важен член от екипа на Щефани. Надявам се, че и той се чувства така по отношение на своята годеница. Надявам се, че се старае за мястото си в сърцето й със същата сила, с която изглежда се старае да остане в историята. Искам да му го кажа.

Един час след турнира с Щефани даваме урок по тенис. Уейн Грецки ни е завел на благотворителна проява и иска да дадем един урок на неговите деца. Забавлявали сме се със семейство Грецки. Когато се стъмва, бавно се прибираме с колата към Лос Анджелис. По пътя си говорим колко сладки са били децата. Сещам се за децата на Костнър.

Щефани поглежда през прозореца, после към мен. Казва ми: Май закъснявам.

За какво?

Закъснявам.

О. Ти говориш за… о!

Спираме на няколко дрогерии, купуваме всевъзможни тестове за бременност от рафтовете, после се затваряме в хотел Бел Еър. Щефани влиза в банята и излиза оттам с непроницаемо изражение. Подава ми теста.

Синьо.

Какво значи синьото?

Ами май значи, нали знаеш.

Момче?

Според мен означава, че съм бременна.

Повтаря теста. И после отново. Всеки път е синьо.

Искали сме го и двамата, тя е и щастлива, и изплашена. Толкова много промени. Как ще се промени тялото й? Имаме само няколко часа заедно преди аз, неспал, да се кача на самолета за Маями, а тя да отлети за Германия. Излизаме на вечеря, в Матсухиса. Сядаме на суши бара, държим се за ръце, уверяваме се един друг, че ще е фантастично. Чак по-късно осъзнавам, че това е ресторантът, в който се разделихме с Брук. Също като при тениса. На корта, където си претърпял най-катастрофалното си поражение, може да изживееш най-щастливия си триумф.

След като сме вечеряли, плакали и празнували, казвам: мисля, че трябва да се оженим.

Очите й стават огромни. И аз мисля така.

Няма да има никакви панаири, решаваме. Без църкви. Без торти. Без рокли. Ще го направим в свободен ден, в пауза на тенис сезона.

 

 

Седя и давам цял час интервю на Чарли Роуз, любезен телевизионен водещ. По време на интервюто лъжа през зъби.

Не лъжа преднамерено, само че всеки въпрос на Роуз сякаш сам подава готовия отговор, отговор, който той очаква и е нетърпелив да чуе.

Като дете обичахте ли тениса?

Да.

Обичахте ли играта.

Щях да спя с ракетата, ако можех.

Когато се обърнете към миналото и стореното от баща ви за вас, казвате ли си сега: щастлив съм, че ме е накарал да преживея всичко това и така ме е направил по-силен?

Не може да има никакво съмнение, че съм щастлив да играя тенис. Щастлив съм, че баща ми ме е насочил към тениса.

Звуча като хипнотизиран, или като с промит мозък, което не е новост. Същите думи съм казвал и преди, повтарял съм ги по време на безброй пресконференции и интервюта и разговори по време на коктейли. Лъжи ли говоря, ако вярвам в лъжите отчасти? Лъжи ли са думите ми, ако след непрестанните им повторения вече са придобили облика на истината?

Този път обаче лъжите ми звучат различно, а и аз се чувствам различно. Увисват във въздуха, оставят горчив вкус в устата, след като съм ги изрекъл. След края на интервюто чувствам леко гадене. Не толкова вина, колкото съжаление. Усещане за пропусната възможност. Чудя се какво ли би се случило, какво ли би направил или казал Роузи, колко по-вълнуващ щеше да е и за двама ни часът, ако бях останал на нивото му, на неговото и на моето. Всъщност, Чарли, аз мразя тениса.

Гаденето не ме напуска цели дни. Засилва се, когато интервюто се излъчва. Обещавам си, че един ден ще погледна някой интервюиращ от ранга на Роузи и ще му кажа голата истина в очите.

 

 

На Откритото първенство на Франция за 2001 година в моите места на трибуните присъства невидим човек. Щефани е в четвъртия месец, а присъствието на нероденото ми дете ми дава криле и ставам пъргав като момче. Стигам до осминафиналите и играя срещу Скилари, с когото имаме дълга история. Когато излизаме на корта ми се струва, че нашата обща история е по-дълга от тази на Франция и Англия. Само като видя Скилари и се връщам в 1999 година и един от най-тежките мачове в моята кариера. Една от повратните точки. Ако онзи ден преди две години ме беше победил, не знам дали щях да стигна до тук. Не знам дали Щефани щеше да е тук, а следователно и нашето дете.

Вдъхновен от тези мисли, аз съм целеустремен. С напредването на мача набирам сили, ставам по-уверен. Концентрацията ми е неуязвима. Разпален фен крещи обиди към мен. Аз се разсмивам. Падам лошо, подвивам и срязвам коляното си. Не обръщам никакво внимание на събитието. Нищо не може да ме спре, най-малкото Скилари. Постепенно той изцяло изчезва от корта. Аз съм сам, повече отколкото обикновено.

На четвъртфинала играя със Себастиан Грожан от Франция. С лекота минавам през първия сет, изпускам само един гейм, после Грожан открива скрит извор на вяра, че може да победи. Сега неговата и моята увереност са се изравнили, но неговите удари превъзхождат моите. Постига пробив и повежда с 2–0, после отново постига пробив и печели втория сет с лекотата, с която аз съм спечелил първия.

В третия сет той постига пробив още в самото начало, печели гейма с красив прехвърлящ удар. После запазва сервиса си, после отново постига пробив. Притиснат съм в ъгъла.

В четвъртия сет имам възможност да пробия сервиса му, но не мога да се възползвам от тази възможност. Отигравам слаб и нетипично лош за мен бекхенд и докато гледам как топката излита извън очертанията на корта, разбирам, че времето ми изтича. Той сервира за мача, достигам топката на косъм, а после забивам с форхенд в мрежата. Мачпойнт. Той ме довършва с ас.

След мача репортерите ме питат дали концентрацията ми се е разколебала от пристигането на президента Бил Клинтън. От всички причини, които съм чувал и са ми се случвали, за да загубя мач, дори и аз не мога да се сетя за някоя по-нескопосана. Дори не знаех, че Клинтън е бил на мача, отговарям им аз. Имах си други грижи на главата. Други невидими зрители.

 

 

Отвеждам Щефани в залата на Гил, под предлог, че ще тренирам. Тя засиява, защото знае каква е истинската причина да ходим до залата.

Гил пита Щефани дали се чувства добре, иска ли нещо за пиене, иска ли да седне. Отвежда я до един велометър и тя сяда странично. Разглежда полицата, която Гил е направил на една от стените, за да държи купите ми от турнирите от Шлема, включително и онези, с които заместих потрошените след развилняването ми от случката по време на Приятели.

Играя си с въже за разтягане и после казвам: Слушай, Гил. Избрахме име за сина ни.

Майчице. И какво?

Джейдън.

Харесва ми, казва Гил, усмихва се, кима. Да, харесва ми. Наистина.

А освен това сме измислили идеалния вариант за неговото второ име.

Какво е?

Гил.

Той се втренчва.

Казвам, Джейдън Гил Агаси. Когато порасне и се превърне и наполовина в човека, който си, той ще е постигнал изумителен успех, а ако аз като баща се справя и наполовина, колкото ти се справи като мой баща, ще съм надскочил и най-високите си изисквания към себе си.

Щефани плаче. Очите ми са пълни със сълзи. Гил стои на три метра от мен до уред за разтягане на крака. Зад ухото му стърчи молива, на върха на носа му са очилата, а бележникът му на Да Винчи е отворен. Стига до мен с три стъпки и ме прегръща. Усещам верижката му. Баща, Син и Свети Дух.

 

 

Още малко ми остава да бия Рафтър на Уимбълдън 2001 година. Пети сет, сервирам за мача, на две точки съм от победата. Форхендът ми е колеблив. При следващата точка изпускам лесен бекхенд. Той възкръсва. Сега той вярва, че малко му остава да ме победи.

Провиквам се: Копеле.

Страничният съдия ме докладва на съдията на стола.

Предупреждават ме за нецензурен език.

Пъргаво, докладвалият ме съдия се настанява в мислите ми. Губя сета с 8–6 и мача. Загубата едновременно е разочароваща и без никакво значение.

Освен непрестанните грижи за здравето на Щефани и моето увеличаващо се семейство, в мислите ми непрестанно присъства и грижата за моето училище, което трябва да отвори врати през есента, с двеста ученици приети в три класа, макар че нашите планове са да се разширим и да обхванем възрастта от детската градина до дванайсети клас. До две години училището за средните класове ще бъде завършено. След още две години ще бъде завършена и сградата за последните класове на средното образование.

Обичам, когато мислим и градим планове за училището ни, но най-вече се гордея с нашия ангажимент финансово да издържаме училището. Влагаме много пари. С Пери бяхме ужасени, когато научихме, че Невада е щатът, който едва ли не харчи най-малко за образование — 6800 долара за ученик при средна издръжка за страната 8600 долара. Затова сме се зарекли в моето училище положението да е коренно различно. С помощта на отчасти държавно финансиране и частни фондове ще отделяме значителна сума за децата и по този начин ще докажем, че в образованието, както и във всички останали области, получаваш онова, за което си платил.

Възнамеряваме да държим децата и повече часове в училище — осем часа, вместо обичайните за Невада шест часа. Ако съм научил нещо, то е, че времето и упражненията означават постижения. Ще настояваме родителите да се обвържат тясно с училището. Поне единият от родителите на децата ще трябва да прекарва по дванайсет часа на месец като доброволен сътрудник в помощ на учениците в класните стаи или като ръководител при училищните екскурзии. Искаме родителите да споделят нашия ангажимент. Искаме да споделят задълженията и отговорностите, свързани с влизането на детето им в училище.

Много пъти, когато съм изтощен или отчаян отивам с колата до квартала и наблюдавам как училището придобива форма. От всички мои противоречия това е най-изумителното — момчето, което мразеше и се страхуваше от училището, се е превърнало в мъж, който се изпълва с вдъхновение и енергия, докато наблюдава как училището му се строи.

Но пропускам деня на откриването. Участвам на Откритото първенство на САЩ за 2001 година. Играя за своето училище, затова давам най-доброто от себе си. Профучавам през първите четири кръга и се изправям пред Пийт на четвъртфинала. От момента, в който излизаме от тунела, знаем, че това ще е най-свирепият ни двубой. Просто го знаем. Играем за трийсет и втори път, в баланса на победите той води — 17–14, а всеки от нас излиза с необичайно мрачно изражение на лицето за игра. Тук и сега, този мач ще реши съперничеството. Победителят получава всичко.

Пийт трябва да не е в най-добрата си форма. Не е печелил голям турнир от четиринайсет месеца. Стреснат е и открито говори за оттеглянето си. Само че всичко това няма отношение към мача, защото играе срещу мен. Печеля първия сет с тайбрек и вече се чувствам по-уверен във възможността да спечеля мача. Балансът ми при спечелен първи сет на този турнир е 49–1.

Нека някой да припомни тази статистика на Пийт. Той печели втория сет в тайбрек.

Третият сет също стига до тайбрек. Допускам няколко глупави грешки. Умора. Печели третия сет.

В четвъртия сет имаме няколко епични разигравания на топката. На път сме да стигнем до пореден тайбрек. Играем четири часа и нито единият от нас все още не е пробил сервиса на съперника си. Минава полунощ. Феновете — 23 000 и повече — стават на крака. Не искат да започваме четвърти тайбрек. Преди да продължим, публиката иска да ни благодари.

Трогнат съм. Виждам, че и Пийт е трогнат. Но не мога да мисля за феновете. Не мога да мисля за друго, освен за победата в петия свещен сет.

Пийт знае, че предимството минава на моя страна, ако мачът стигне до пети сет. Знае, че трябва да не допусне нито една грешка в тайбрека, за да избегне петия сет. Така и прави. Забитата с мой форхенд топка в мрежата слага край на тази вечер, изпълнена със съвършен тенис.

Пийт крещи.

Усещам как пулсът ми забавя бесния си ритъм. Не съм разстроен. Опитвам се да се чувствам разстроен, но не мога. Чудно ми е, дали започвам да привиквам да губя от Пийт на големи мачове или просто съм много по-доволен от кариерата и живота си. Каквато и да е причината, слагам ръка на рамото на Пийт и му пожелавам всичко най-добро, и макар че думите ми не прозвучават като сбогуване, приличат на репетиция за сбогуването, което няма да се забави много.

 

 

През октомври 2001 година, три дни преди термина на Щефи, каним майките си и един съдия в къщата си.

Обичам да гледам Щефани и майка си заедно. Двете стеснителни жени в моя живот. Щефани често носи на майка ми по два нови пъзела. А аз обожавам майката на Щефани, Хайди. Тя прилича на Щефани, затова ме спечели безрезервно още на Guten Tag. Двамата с Щефани сме боси, по джинси и стоим пред съдията в двора. За венчални халки сме избрали пръстенчета от старата рафия, която Щефани изрови от някакво чекмедже — същата, която използвах, за да украся първата си картичка за рождения й ден. Чак после двамата обръщаме внимание на съвпадението.

Баща ми настоява, че изобщо не се е почувствал пренебрегнат, задето не е поканен. Не иска да го каним. Последното, което иска е да присъства на сватба. Не обича сватбите. (Тръгнал си е по средата на моята първа сватба.) Изобщо не го е грижа къде, кога или как ще направя Щефани моя съпруга, казва той, стига да го направя. Тя е най-великата тенисистка на всички времена, казва той. Какво има да не й харесва човек?

Съдията минава в спринт през законовото каканижене и двамата с Щефани тъкмо се каним да кажем „да“, когато пристига екип работници по градината да косят тревата. Изтичвам и ги моля, ако обичат, да изключат косачките и машините за събиране на шу’ма за пет минути, за да можем да се оженим. Те се извиняват. Един слага пръст на устните си.

С дадената ми от щата власт, казва съдията, пред напрегнатия, много напрегнатия взор на двете майки и трима работници в градината, които ни наблюдават, Щефи Граф става Щефани Агаси.