Андре Агаси
Открито (11) (Автобиография)

Глава 10

Недалеч от бащиния ми дом се простира обширният, построен от бетон кампус на Университета на Невада, Лас Вегас. През 1989 година университетът започва да печели слава заради отборите си в различни спортове. Баскетболният му отбор е невероятен, а членовете му са готови за НБА звезди. Отборът му по американски футбол е станал много по-добър. Бунтарите, както ги наричат са известни с бързината си и с невероятната си концентрация. Пък и говорим за бунтовници, а бунтарството ми носи късмет. Пат казва, че вероятно в Университета на Лас Вегас все ще има някой, който ще ми помага да тренирам, когато той не е в града.

Един ден отиваме до кампуса и намираме спортните зали, които са в нова сграда и на мен ми се виждат толкова внушителни, колкото и Сикстинската капела. Пълно е с хора с перфектни тела. Пълно е с яки мъжаги. Висок съм около метър и шейсет, петдесет и пет килограма, а екипът ми на Найк виси по мен. Грешен ход, казвам си. Не само че се чувствам като джудже, ами попадна ли в училищна атмосфера, ставам дръпнат, каквото ще да е училището.

Пат, кого будалкам? Мястото ми не е тук.

Дошли сме, казва той и от устата му се понасят пръски слюнка.

Намираме кабинета на треньора, който отговаря за силовите тренировки. Казвам на Пат да изчака, ще вляза и ще поговоря сам с човека. Надзъртам през вратата и в другия край на офиса, зад бюро с размерите на моя корвет, съглеждам истински жив великан. Напомня ми статуята на Атлас пред Центъра Рокфелер, която видях при първото си участие в Откритото първенство на САЩ. Този Атлас тук обаче е с дълга коса и очи черни и огромни, колкото старателно подредените тежести в салона. Вижда ми се човек, който като нищо би повалил някой, дето му се пречка.

Пъргаво се дръпвам от вратата.

Пат, иди ти.

Пат влиза. Чувам го да говори. Чувам в отговор да боботи и дълбок баритон. Прилича ми на тътнеж от двигател на камион. После Пат ме вика.

Задържам за миг дъха си и отново влизам.

Здравейте, поздравявам.

Здравейте, поздравява и великанът.

Ами, аз, казвам се Андре Агаси. Играя тенис и ами, аз, живея тук в Лac Вегас и…

Знам кой сте.

Изправя се. Висок е сто и осемдесет, а в раменете е широк като гардероб. За миг през ума ми минава, че може да обърне масата в пристъп на гняв. Той обаче заобикаля бюрото и протяга ръка да се ръкуваме. По-голяма ръка не съм виждал. Ръката му отговаря на широките му рамене, бицепси и крака, които също са с рекордни за моя опит размери.

Гил Рейес, представя се той.

Приятно ми е, господин Рейес.

Наричай ме Гил.

Добре, Гил. Знам, че вероятно си много зает. Не искам да отнемем от времето ти. Само се питах — всъщност, двамата с Пат се питахме, дали можем да обсъдим при какви условия от време на време би споделял с нас твоите познания. Полагам страхотни усилия да подобря физическите си показатели.

Разбира се, отвръща той. Има глас, който събужда в съзнанието ми асоциации за океанските дълбини и земните недра. Гласът му обаче е колкото дълбок, толкова и мек.

Развежда ме наоколо, представя ме на няколко студенти-спортисти. Говорим за тенис, баскетбол, приликите, разликите. После влиза отбора по футбол.

Извини ме, казва Гил. Трябва да си поговоря с тези приятели. Разполагайте се и се чувствайте удобно. Използвайте, който от уредите желаете. Но ви моля да бъдете внимателни. И дискретни. Технически погледнато, знаете, нарушаваме правилата.

Благодаря.

Вдигам малко от лег, упражнения за крака, клякания, но всъщност по-интересно ми е да наблюдавам Гил. Футболистите се събират пред него и го гледат със страхопочитание. Прилича на испански генерал, който се обръща към своите конкистадори. Определя бойните им задачи. Ти вземи тапи лежанка. Ти — този уред. Ти — стойката за щанги. Всички го гледат в очите, докато говори. Не е изисквал от тях да го слушат внимателно, просто ги кара да го слушат. Накрая им казва да се съберат по-близо около него и им напомня, че здравата работа е единственият начин и друг път към успеха няма. Всеки един от тях има заслуга за него. Хванете се за ръце. Едно, две, три: Бунтари!

Пускат се, разпръсват се и започват да тренират. През ума ми минава, колко добре бих се чувствал в отбор.

 

 

С Пат всеки ден ходим в спортната зала на Университета и докато правя упражнения, разбирам, че Гил внимателно следи какво правим. Осъзнавам, че си е дал сметка в каква лоша форма съм. Осъзнавам, че и другите спортисти са си дали сметка за лошата ми форма. Чувствам се като аматьор и често ми се приисква да си тръгна, но Пат ме спира.

След няколко седмици Пат трябва да се върне на изток. Семейни проблеми. Чукам на вратата на кабинета на Гил и му казвам, че Пат е заминал, но ми е оставил режим, който да спазвам. Подавам на Гил листа хартия със съставения от Пат режим и го питам ще има ли нещо против да ми помага в изпълнението му.

Няма проблем, отговаря Гил извил една вежда. Оглежда режима на Пат, обръща листа, мръщи се. Окуражавам го да ми каже мнението си, но той само още повече се мръщи.

Пита ме. И каква е целта на това упражнение?

Не съм много сигурен, че я знам.

Я пак ми разкажи, откога спазваш подобен режим?

Отдавна вече.

Моля го да сподели мнението си.

Не искам никого да засягам, казва той. Не искам да прибързвам с изказванията, но не мога да те лъжа: ако някой може да напише режима ти на лист хартия, тогава този режим не си струва писането. Искаш от мен да ти помогна да тренираш по режим, в който изобщо не е отразена настоящата ти физическа форма, как се чувстваш, какви цели ще си поставиш за постигане. Така съставен режимът ти не предполага промяна.

Смислено звучи. Би ли ми помогнал? Би ли ми дал някои насоки?

Ами, добре, какви цели искаш да постигнеш?

Разказвам му за съвсем скорошната загуба, която претърпях от аржентинеца Алберто Манчини. Как ме е надиграл физически, как ме е надвил като някогашен хулиган в плажно сбиване, като ми е хвърлил пясък в очите с крак. Печелех мача, бях с единия крак на врата му, а Манчини направи пробив, после спечели тайбрека и след това отбеляза още три пробива в петия сет. Бях безпомощен. Трябва да подобря физическата си форма, за да не се повтаря такава загуба никога повече. Да загубя е едно на ръка; да ме смажат от бой е съвсем друго. Втори път няма да понеса чувството.

Гил слуша неподвижно и безмълвно с цялото си внимание.

Топката за тенис е отскоклива и иска отскокливост и от играча, казвам му аз, а аз не мога да я контролирам непрекъснато. Онова, което би трябвало да контролирам през цялото време, е моето тяло. Или поне вероятно бих могъл, ако знаех какво трябва да правя.

Гил изпълва широкия си гръден кош с въздух и после бавно издиша. Казва. Какъв ти е графикът?

Няма да съм тук следващите пет седмици. Сезонът на летните турнири на твърда настилка. Когато се прибера обаче, за мен наистина ще е чест да работим заедно.

Съгласен съм, казва Гил. Ще измислим нещо. Лек път и успех на турнирите. Ще се видим, когато се върнеш.

 

 

На откритото първенство на САЩ през 1989 година отново играя срещу Конърс на четвъртфинал. Това е първият ми спечелен мач след пет сета и след пет петсетови загуби. Кой знае защо тази победа отново разгаря критиките срещу мен: трябвало да довърша Конърс в третия сет. Някой ме бил чул как крещя към Фили в моите места на трибуните: Ще проточа до пет сета и ще го нагазя накрая!

Майк Лупика, колумнистът на нюйоркския Дейли Нюс обръща внимание на моите деветнайсет непредизвикани грешки в третия сет и пише, че аз почти съм принудил Конърс да докаже, че съм достатъчно издръжлив, да устисква до края на петия сет. Ако не ме засипват с унищожителни критики за умишлените загуби, тогава ме разкъсват на парчета заради начина, по който съм спечелил.

 

 

Когато се връщам в спортната зала, по лицето на Гил виждам, че ме е очаквал. Ръкуваме се. Слагаме начало на някаква история.

Повежда ме към лежанката с тежести и ми казва, че повечето от упражненията, които правя са погрешни, откъдето и да ги погледнеш, а пък съм ги и изпълнявал по тотално сбъркан начин. Търсел съм си белята. Съсипвам си тялото.

Накратко ми описва как работи тялото, физиката, хидравликата и архитектурата на човешкото тяло. За да познаваш нуждите на тялото си, казва ми той, за да разбереш от какво се нуждае то и от какво не, трябва да си донякъде инженер, донякъде математик, артист и дори мистик.

Лекциите много-много не ми понасят, но ако всички лекции бяха като тези на Гил, все още щях да съм в училище. Попивам всеки факт, всеки детайл, уверен, че никога и една дума няма да забравя.

Изумително е, твърди Гил, колко много заблуди има за човешкото тяло, колко малко знаем за собствените си тела. Например: момчетата често накланят лежанките, за да работят върху горните си гръдни мускули. Но това не е много резултатно, казва той. От трийсет години не съм правил подобни упражнения. По-голям ли щеше да е гръдният ми кош, ако правех?

Не, господине.

Вдиганията, упражненията с голяма тежест на гърба, докато се изкачваш, ами те? Направо си просиш страховита травма. Късметлия си, че не си съсипал коленете си.

И защо?

Андре, става дума за ъгли. При единия ъгъл, ти натоварваш квадрицепса си. Добре, страхотно. При друг ъгъл обаче, натоварваш коляното си, караш го да понася страховит товар. Ако натоварваш по този начин често коляното си, то ще те изостави.

Най-добрите упражнения, казва той, използват гравитацията. Показва ми как да използвам гравитацията и съпротивлението, за да направя един мускул по-силен. Показва ми как да упражнявам бицепсите правилно и без опасност от травма. Води ме до почистена дъска и прави схема на моите мускули, крайници, стави, сухожилия. Споменава лък и стрела, показва ми точките на напрежение по лъка, когато тетивата му е опъната, после използва същия модел, за да ми обясни как работи гърбът ми, защо ме боли след мачове и тренировки.

Разказвам му за гръбначния си стълб, за моята спондилолистеза, прешлена, който е излязъл от обичайното си място. Той си записва за него, казва, че ще проучи травмата в медицинските си справочници и ще научи всичко за мен.

В крайна сметка, казва той, ако продължиш по същия начин, кариерата ти скоро ще приключи. Очакват те страхотни проблеми с гърба и коленете. Продължавай да натоварваш бицепсите си така, както те видях да го правиш, и ще си навлечеш проблеми и с лакътя.

Докато набляга на някои думи, Гил ги изписва на дъската. Обича да подчертава даден факт, като изписва ключовата дума. Обича да ми разяснява думите, да ги разнищва, да открива скритото в тях познание, сякаш вади ядка от черупката. Калориите, например. Обяснява ми, че идва от латинската дума calor, която означава единица енергия, топлина. Хората приписват на калориите лошо значение, а всъщност ние се нуждаем от топлина. С храната ние всъщност подхранваме естествената пещ. Защо да е лошо това? Важно е кога човек се храни, колко се храни, с какво се храни, това е от значение.

Според хората храната е истинска злина, казва той, но ние имаме нужда да подхранваме вътрешния си огън.

Да, мисля си аз. Вътрешният ми огън има нужда от гориво.

Когато говори за топлината, Гил споменава, че ненавижда горещините. Изобщо не ги понася. Към високите температури е необичайно чувствителен и за него истинско мъчение означава да седи под слънчевия пек. Включва климатика.

Запомням този факт.

Разказвам му за кросовете с Пат по Хълма на гърмящите змии и как според мен съм в застой. Пита ме колко тичам всеки ден?

Осем километра.

И защо?

Не знам.

По време на мач осем километра ли тичаш?

Не.

Колко често се случва по време на мач да пробягаш повече от пет стъпки в една посока, преди да спреш?

Всъщност рядко.

От тенис не разбирам нищо, но ми се струва, че след третата стъпка ти трябва да мислиш как да спреш. Иначе ще върнеш топката и ще продължиш да тичаш, което ще означава, че няма да си в позиция при следващия удар на противника. Номерът е да забавиш темпото, да удариш топката, после да скочиш на спирачките и да се втурнеш обратно. Според моите разбирания твоят спорт не набляга толкова на тичането, колкото на затичването и спирането. Трябва да насочиш усилията си към изграждане на мускулите, които са ти необходими, за да се затичаш и да спреш.

Разсмивам се и му признавам, че думите му вероятно са най-прозорливите, които някой някога е казвал за тениса.

Когато идва време да затворим спортната зала, помагам на Гил да подреди и да изгаси лампите. Сядаме в моята кола и продължаваме да говорим. Най-накрая той забелязва, че зъбите ми тракат.

Тая кола-мечта няма ли си парно?

Има си.

И защо не е включено?

Защото ми каза, че не обичаш да ти е топло.

Гил онемява. Не му се вярва, че съм запомнил. А мисълта, че ми е било некомфортно през цялото време направо му е непоносима. Включва парното на максимална степен. Продължаваме да говорим, скоро забелязвам капчици пот по челото и горната устна на Гил. Спирам парното и спускам прозорците. Разговорът ни се проточва още половин час, когато той забелязва, че започвам да посинявам от студ. Отново включва парното на максимална степен. Така разговаряме между жега и студ, за да покажем уважението, което храним един към друг и откарваме до малките часове на деня.

Разказвам на Гил оттук-оттам историята си. За баща ми, дракона, Фили, Пери. Разказвам му за заточението в академия Болетиери. После той ми разказва своята история. За детството си в Ла Крусес, Ню Мексико. Родителите му били земеделци. Отглеждали орехи и памук. Преселили се в източен Лос Анджелис и Гил на бърза ръка станал възрастен сред суровия живот на тамошните улици.

Истинска война се водеше, казва той. Простреляха ме. В крака си още имам куршум. Не говорех и английски, само испански, затова в училище бях свит и не говорех. Научих английски като четях Джим Мъри в Лос Анджелис Таймс и слушах Вин Скъли, докато коментира играта на Доджър по радиото. Имах малък транзистор. Всяка вечер слушах радио. Моят учител по английски беше Вин Скъли.

След като поусвоил английския, Гил решил да поработи върху тялото, което Бог му бил дал.

Само силните оцеляват, нали? Пита той. И понеже в нашия квартал нямаше спортни зали за тежести, ние си ги направихме. Бивши затворници ни показаха как да си ги направим. Да речем, пълнехме кофи с цимент, закрепяхме ги към прът и така си правехме щанга. За лежанката използвахме щайги от мляко.

Разказа ми как е получил черния си колан по карате. Разказа ми за своите двайсет и две срещи като професионален каратист, дори за онази, в която му разбили челюстта. Но не ме нокаутираха, заявява ми с гордост.

Когато идва време да си вземем довиждане, защото небето вече е започнало да просветлява, неохотно разтърсвам ръката му и му казвам, че утре пак ще дойда в спортната зала.

Знам, отвръща ми той.

 

 

Тренирам с Гил през есента на 1989 година, напредъкът е видим и отношенията ни стават много стабилни. Гил е с осемнайсет години по-възрастен от мен и може да се каже, че влиза в образа на бащата. В известен смисъл и аз си давам сметка, че съм синът, който няма. (Има три деца и трите са момичета.) И това отношение е едно от малкото неща, които не обсъждаме. Всичко останало се разнищва и обсъжда.

Гил и съпругата му Гайе имат прекрасна традиция. В четвъртък вечер всеки от семейството казва какво му се яде за вечеря и Гайе го приготвя. Една от дъщерите иска хот-дог, така ли? Хубаво. Другата шоколадов сладкиш ли иска? Никакъв проблем. Придобивам навика четвъртък вечер да спирам колата пред къщата на Гил и да си хапвам от ястието на всеки един. Не след дълго всяка вечер ям у Гил. Когато стане много късно и не ми се кара до вкъщи, направо се строполявам на пода у тях.

Гил поддържа и друга традиция. В колкото и неудобна поза да спи човек, щом той спи, няма значение колко се мъчи на сън, никой не го притеснява. Затова никога не ме събужда. Просто хвърля отгоре ми едно одеяло и ме оставя да спя до сутринта.

Слушай, казва един ден Гил, харесва ни да си с нас и сам знаеш. Трябва обаче да те попитам, хубаво и здраво момче като теб може да иде на къде по-интересни места, а ти идваш у дома всеки четвъртък вечерта на хот-дог. Спиш сгънат одве на пода.

Обичам да спя на пода. Гърбът ми се чувства по-добре.

Не говоря за пода. Говоря за моя дом. Сигурен ли си, че това е мястото, където искаш да си? Сигурно има по-добри места, на които да отидеш.

На никакво друго място не искам да съм, Гил.

Гил ме прегръща. Мислех си, че знам какво е да те прегърнат, но никой не може да знае какво точно означава, докато не го прегърне човек, широк като гардероб в раменете.

На Коледа 1989 година, Гил ме пита дали не искам да му гостувам за празника, да го отпразнуваме със семейството му.

Мислех, че никога няма да попиташ.

Докато Гайе пече курабийки, а дъщерите й спят на горния етаж, двамата с Гил сме в дневната и подреждаме играчки и влакчета от дядо Коледа. Признавам на Гил, че не помня някога да съм се чувствал толкова спокоен.

Няма ли да ти е по-добре на някое празненство? С приятели?

Аз съм точно там, където искам да бъда.

Спирам да сглобявам играчката, която държа в ръцете си и впервам поглед в Гил. Казвам му, че в моя живот никога нито един ден не ми е принадлежал. Животът ми винаги е принадлежал на някой друг. Първо на баща ми. После на Ник. И винаги, от самото начало на тениса. Дори и тялото ми не ми е принадлежало, докато не срещнах Гил, който прави онова, което се предполага, че се пада на бащата да направи. Прави ме по-силен.

И сега, когато съм тук с теб, Гил, и със семейството ти, за първи път в живота си усещам, че съм там, където ми е мястото.

Това ми стига. Никога повече няма да те питам. Весела Коледа, синко.