Андре Агаси
Открито (23) (Автобиография)

Глава 23

На борда на Конкорд по време на полета към къщи Брад ми казва, че това е съдба — съдба. Изпил е две бири.

Спечели Откритото първенство на Франция за 1999 година при сингъл мъже, казва той. И кой би трябвало да спечели турнира при сингъл жени? Кой? Кажи ми ти.

Усмихвам се.

Точно така. Щефи Граф. Съдбата казва, че двамата трябва да се съберете. Само двама души в световната история са спечелили и четирите турнира на Шлема и златен медал — ти и Щефи Граф. Златен шлем. Съдбата казва, че трябва да се ожените.

Всъщност, казва той, слушай какво ще пророкувам. Взима някакви рекламни брошури на Конкорд от джоба на седалката и надрасква в десния ъгъл: 2001 — Щефи Агаси.

Какво значи това, по дяволите?

Двамата ще се ожените до 2001 година. А първото ви дете ще се роди през 2002 година.

Брад, тя си има приятел. Забрави ли?

След двете седмици, които преживяхме, точно ти ли ще ми разправяш, че има невъзможни неща?

Ще кажа, че сега, когато спечелих Откритото на Франция, наистина се чувствам малко по… знам ли? Значим?

Така. Ти го казваш.

Не вярвам, че съдбата определя кой да печели турнирите. Съдбата може и да определя кой с кого да се събере, но не и кой да отиграва повече печеливши удари и асове, отколкото своите съперници. Въпреки това не мога да не се поразмисля върху приказките на Брад. Затова, само за всеки случай, и защото ми харесва как изглежда, откъсвам ъгълчето от програмата на конкорда, на което написа последното си пророчество, и го пъхам в джоба си.

Следващите пет дни прекарваме на остров Фишър, възстановяваме се и празнуваме. Главно второто. Празненството се разраства. Съпругата на Брад, Кими, взима самолета и пристига. Пристигат Джей Пи и Джони. Късно вечерта слушаме оглушително по стереоуредбата как Синатра пее „Това е животът“, а Кими и Джони танцуват на леглото и на масата.

После се запътвам към тревните кортове на хотела. Няколко дни тренирам с Брад и се качваме на самолета за Лондон. На половината полет над Атлантика, аз осъзнавам, че ще кацнем на рождения ден на Щефи. Какви са шансовете? Ами ако я срещнем случайно? Няма ли да е хубаво да й подарим нещо?

Поглеждам към Брад, който спи. Знам, че той ще иска от летището да идем веднага на кортовете за тренировка, затова няма да има време да спрем в книжарница. Налага се да измайсторя някаква картичка сега. Как да го направя обаче?

Менюто за храната от първа класа ми хваща окото. На корицата има снимка със селска църква под сребриста луна. Правя от две корици картичка и от вътрешната страна пиша:

Скъпа Щефи, бих искал да ти пожелая щастлив рожден ден. Трябва много да се гордееш. Поздравления за събитието, което, уверен съм, е само малка частица от онова, което те чака занапред.

Пробивам дупчици в двете менюта. Сега ми трябва само нещо, с което да ги прихвана заедно. Питам стюардесата дали има някакъв шнур или панделка. А дали няма нещо сребристо? Тя ми дава малко лико, с което е обвито гърлото на бутилката с шампанско. Внимателно промушвам рафията през дупчиците. Сякаш наплитам кордажа на тенис ракета.

Когато завършвам картичката, събуждам Брад и му показвам резултата от труда на своите ръце.

Европейско занаятчийско майсторство, казвам.

Той разтрива с юмруци очи и кима одобрително. Трябва ти един поглед и нищо повече, казва той. Открехване. Пъхвам картичката в тенис сака си и чакам.

 

 

Тренировъчните кортове на зоната за тренировки Аоранги Парк и Уимбълдън са на три нива. Терасовидна планина, като ацтекски храм от тенис кортове, това е. С Брад тренираме на средното ниво към половин час. Когато приключваме, отивам да си събера тенис сака, без да бързам, както винаги. Не е лесно да се подреди сак след презокеански полет. Подреждам внимателно, преподреждам, пъхвам мократа си тениска в найлонов плик, когато Брад ме бухва с юмрук по рамото.

Пич, ето я идва, идва.

Вдигам очи с погледа на ирландски сетер. Ако имах опашка, щях да я размахам. На трийсетина метра от нас, облечена в син клин за тренировки. Забелязвам, за пръв път, че и тя ходи с леко обърнати навътре пръсти на краката си като мен. Русата й коса е дръпната назад, прибрана в конска опашка и блести на слънцето. Отново ми прилича на ореол.

Стоя. Тя ме целува два пъти по европейски маниер.

Поздравления за Франция, казва тя. Толкова бях щастлива за теб. Просълзих се.

И аз.

Тя се усмихва.

Поздравления и за теб, казвам аз. Ти проправи пътя. Загря корта за мен.

Благодаря.

Мълчание.

За радост наоколо няма нито фенове, нито фотографи, затова изглежда по-спокойна и не е припряна. Аз също съм необичайно спокоен. Брад, обаче, издава кратки писукания, като въздух, който бавно излиза от балон.

О, казвам. Ами. Току-що си спомних. Нося ти подарък. Знаех, че имаш рожден ден, затова ти направих картичка. Честит рожден ден.

Взима картичката, гледа я няколко секунди, после вдига очи, трогната.

Откъде разбра, че имам рожден ден?

Ами просто разбрах.

Благодаря, казва тя. Наистина.

Бързо се отдалечава.

 

 

На следващия ден тя напуска корта за тренировки, точно когато с Брад пристигаме. Този път е пълно с тълпи от фенове и репортери навсякъде и тя изглежда болезнено притеснена. Поспира, плахо ни махва и на площадката прошепва: Как да ти се обадя?

Ще дам номера си на Хайнц.

Добре.

Довиждане.

Довиждане.

След тренировката тримата: Пери, Брад и аз седим в къщата, която сме наели, и разсъждаваме кога ще позвъни тя.

Скоро, казва Брад.

Много скоро, казва Пери.

Денят минава, без да позвъни.

Минава още един ден.

Аз съм в агония. Уимбълдън започва в понеделник, а аз не мога да спя, не мога да мисля. Приспивателните хапчета са безполезни при този тип тревога.

Няма да е зле да се обади, казва Брад, или ще загубиш още в първия кръг.

Събота вечерта, точно след вечеря, телефонът звъни.

Моля?

Здрасти. Щефани е.

Щефани ли?

Щефани.

Щефани… Граф!

Да.

О. Името ти е Щефани ли?

Тя ми разказва, че майка й от години я нарича Щефи и пресата е започнала да използва това име и никое друго. Но за себе си тя мисли като за Щефани.

Ами тогава нека е Щефани, казвам.

Говоря с нея и в същото време се пързалям из дневната на мокрите си от пот чорапи. Нося се шеметно по дървения паркет. Брад ме умолява да спра, да се укротя на някой стол. Убеден е, че или ще си строша крак, или ще си разтегна коляно. Успокоявам устрема си до кротко приплъзване из периметъра на стаята. Той се усмихва и казва на Пери. Турнирът ще е добър за нас. Ще имаме успешен Уимбълдън.

Шъткам им да млъкват.

След това се затварям в задната стая.

Слушай, казвам на Щефани, в Кей Бискейн каза, че не искаш да има никакви недоразумения между нас. Ами и аз не искам никакви недоразумения. Затова искам да ти кажа, искам да ти го кажа преди отношенията ни да поемат в каквато и да било посока, че според мен ти си прекрасна. Към теб изпитвам уважение, възхищение и страшно искам да те опозная по-добре. Това ми е целта. Това е единственият план, който имам. Така и това мисля аз. Кажи ми, че може. Кажи ми, че можем да вечеряме заедно.

Не.

Моля те.

Не може. Тук не може.

Тук не може. Хубаво. Можем ли да идем другаде?

Не. Имам приятел.

Мисля си: приятелят. Още го има. Чел съм за него. Състезателен пилот. С него е от шест години. Мъча се да измисля нещо умно, някакъв начин, по който да я убедя да си даде възможност да бъде с мен. Мълчанието се проточва и става смущаващо, мигът бавно се изплъзва, единственото, което измислям е:

Шест години е много време.

Да, казва тя. Много е.

Ако връзката ви не върви напред, тръгва назад. Преживял съм го.

Не казва нищо. Но тъкмо в начина, по който не казва нищо, улавям намека. Докоснал съм струна.

Продължавам. Не може да е това, което търсиш. Искам да кажа, не искам да правя никакви предположения, но…

Затаявам дъх. Тя не ми възразява.

Казвам. Не искам да проявявам дързост или да си позволявам волности, но можеш ли, би ли могла, знам ли, да ме опознаеш?

Не.

Кафе?

Не мога да се появя на публично място с теб. Няма да е правилно.

Ами писма? Мога ли да ти пиша?

Тя се засмива.

Мога ли да ти изпратя нещо? Може ли да ти покажа какъв съм, преди да решиш дали искаш да ме опознаеш?

Не.

И писма ли не може?

Четат ми писмата.

Разбирам.

Удрям с юмрука си по челото. Мисли, Андре, мисли.

Казвам, Добре, виж, какво ще кажеш да направим така: следващият ти турнир ще е в Сан Франциско. Ще тренирам там с Брад. Каза, че обичаш Сан Франциско. Хайде да се срещнем в Сан Франциско.

Това е… възможно.

Това… възможно ли е?

Изчаквам тя сама да предложи нещо. Тя не казва нищо.

Мога ли да ти се обадя или ти искаш да ми се обадиш?

Обади ми се след турнира, казва тя. Да играем и двамата, и когато ти приключиш с турнира, обади ми се.

Дава ми номера на мобилния си телефон. Записвам го на салфетка, целувам го, слагам го в тенис сака си.

 

 

Стигам до полуфинала и играя срещу Рафтър. Побеждавам го в последователни сетове. Няма нужда да питам кой ме чака на финала. Пийт. Както винаги Пийт. Довличам се обратно до къщата, мисля да си взема душ, да се нахраня и да поспя. Телефонът звъни, убеден съм, че е Щефани, за да ми пожелае късмет срещу Пийт, да потвърди срещата ни в Сан Франциско.

Само че е Брук. В Лондон е и иска да намине да се видим.

Когато затварям телефона и се обръщам, виждам Пери, който е на няколко сантиметра от лицето ми.

Андре, кажи ми, че си отказал. Моля те, кажи, че няма да пуснеш тук тази жена.

Идва. Утре сутрин.

Преди да играеш на финала на Уимбълдън ли?

Всичко ще е наред.

 

 

Пристига в десет, носи огромна британска шапка с широка и извита периферия и изкуствени цветя. Набързо я развеждам из къщата. Сравняваме я с къщите, които наемахме двамата в миналото. Питам я дали иска да пие нещо.

Имаш ли чай?

Разбира се.

Чувам как Брад кашля в съседната стая. Знам какво означава прокашлянето. Сутринта преди финала е. Един спортист никога не трябва да променя режима си сутринта преди финала. Всяка сутрин по време на турнира съм пил кафе. Би трябвало да пия кафе.

Само че искам да се покажа добър домакин. Правя кана чай и пием чай на масата под кухненския прозорец. Говорим си, без да си кажем нищо съществено. Питам я дали има да ми каже нещо. Липсвал съм й, казва ми. Искала това да ми каже.

Вижда купчина списания на края на масата, броеве на Спортс Илюстрейтид. На корицата е моята снимка. Заглавието е Палавият Андре. (Започвам да мразя тази дума.) Служителите на турнира ги изпратиха, казвам й. Искат ги с автограф за феновете, служителите и работещите в Уимбълдън.

Брук взима едно от списанията, взира се в снимката ми. Наблюдавам я как гледа съсредоточено. Спомням си как преди тринайсет години с Пери седим в неговата спалня, под стотици корици на Спортс Илюстрейтид и мечтаем за Брук. Ето я сега нея, а на корицата на Спортс Илюстрейтид съм аз, Пери е бивш продуцент на нейния сериал и ние едва си говорим.

Чете на глас заглавието. Палавият Андре. Отново го изчита. Палавият Андре?

Поглежда ме. О, Андре.

Какво?

О, Андре. Толкова, толкова съжалявам.

За какво?

Ами ето че това е твоят велик миг, а те всичко обръщат към мен.

 

 

Щефани също е на финал. Губи от Линдзи Дейвънпорт. Играла е и в смесените двойки с Макенроу и са стигнали до полуфинал, но тя е отпаднала заради болки в ахилесовото сухожилие. Аз съм съблекалнята, обличам се за мача с Пийт, а Макенроу разправя на група тенисисти, че Щефани го е подхлъзнала.

Можеш ли да повярваш от страна на оная кучка? Моли ме да играя на смесени двойки и аз се съгласявам, мамка му, стигаме полуфинал и тя ме зарязва?

Брад слага ръка на рамото ми. Спокойно, шампионе.

Започвам мощно срещу Пийт. Умът ми хвърчи в разни посоки, как си позволява Мак да говори така за Щефани? Каква беше тая шапка, която Брук носеше? Някак обаче успявам да стоя солидно на корта и да играя решително. Резултатът е 3–3 в първия сет, Пийт сервира при 0–40. Троен брейкпойнт. Виждам как Брад се усмихва, удря с юмрук по Пери и вика, Хайде! Давай! Спомням си за Борг, последният, който е печелил френския турнир и Уимбълдън последователно, постижение на една ръка разстояние от мен.

Представям си как Борг ми звъни отново и ме поздравява. Андре? Андре, аз съм. Бьорн. Завиждам ти.

Пийт ме изважда от сънищата. Сервисът му е изумителен. Изумителен сервис. Мълния. Ас. Гейм, Сампрас.

Гледам смаяно Пийт. Никой, измежду живите или мъртвите, никога не е изстрелвал подобен сервис. Няма тенисист в историята, който да е в състояние да върне подобен сервис.

Отвява ме в последователни сетове, довършва ме с два аса, две свирепи удивителни в края на едно непрекъснато представление. Това е първият мач, който съм загубил на финал от Шлема през последните четиринайсет мача, с подобно надмощие над мен, почти без прецедент в кариерата ми. Историята ще запише, че това е шестият Уимбълдън на Пийт и неговият дванайсети шлем, което го изравнява с най-добрите за всички времена, както се и полага на историята. По-късно Пийт ще ми довери, че на този мач за пръв път съм удрял топката с такава мощ и толкова чисто, както в първите шест гейма и това го накарало да вдигне нивото на играта си, да вдигне скоростта на втория си сервис с трийсет и два километра в час.

В съблекалнята трябва да премина през обичайния допинг тест. Отчаяно искам да дам урина и да хукна към къщата, за да позвъня на Щефани, но не мога, защото пикочният ми мехур е като на кит. Отнема цяла вечност. Най-накрая пикочният ми мехур влиза в положение на сърцето ми.

Хвърлям сака в първия коридор и се втурвам към телефона като при къса топка. Пръстите ми треперят. Набирам номера. Попадам на гласова поща. Оставям съобщение. Здрасти. Андре е. Турнирът свърши. Изгубих от Пийт. Съжалявам за загубата ти от Линдзи. Обади ми се, щом можеш.

Седя. Чакам. Денят минава. Никой не се обажда. Минава още един ден. Никой не се обажда.

Държа телефона пред лицето си и му повтарям: Звънни!

Отново набирам номера й, отново оставям съобщение. Нищо.

Летя обратно за Западното крайбрежие. Едва слязъл от самолета и проверявам съобщенията си. Нищо.

Летя за Ню Йорк за благотворителен мач. Проверявам си съобщенията на всеки петнайсет минути. Нищо.

С Джей Пи се срещаме в Ню Йорк. Обикаляме града. Пи Джей Кларкс и Кампаньола. Посрещат ни с оглушителни овации, когато влизаме. Виждам приятеля си Бо Дийтл, ченгето превърнало се в телевизионна знаменитост. Седи на дълга маса заедно с екипа си: Майк Руснака, Шели Шивачката, Ал Доматите, Джоуи Тиганчета с похлупаци. Настояват да седнем при тях.

Джей Пи пита Джоуи Тиганчета с похлупаци как е получил прякора си.

Обичам да готвя!

По-късно всички избухваме в смях, когато звъни телефонът на Джоуи. Той го отваря и крясва: Тиганчета!

Бо съобщава, че следващия уикенд дава празненство в Хамптън. Настоява двамата с Джей Пи да отидем. Тиганчета ще готви, обявява той. Кажи му кое е любимото ти ядене, каквото и да е, ще ти го сготви. Думите му ме подсещат за старото време на вечерите в четвъртък в къщата на Гил.

Казвам на Бо, че няма да го пропусна.

 

 

Тълпата в къщата на Бо е сякаш смесица от снимачните екипи на Добри момчета1^[1] и Форест Гъмп2^[2]. Седим около басейна, пушим пури, пием текила. От време на време вадя номера на Щефани от джоба си и го гледам. По едно време влизам в къщата на Бо и й се обаждам от стационарния му телефон, в случай че си преглежда позвъняванията. Попадам на гласова поща.

[1^[3] Филм от 1990 година на Мартин Скорсезе с участието на Робърт де Ниро, Джо Пеши и Рей Лиота. Филмът е за група приятели гангстери, които се наричат „Добри момчета“.]

[2^[4] Филм от 1994 година на Робърт Земекис със Сали Фийлдс и Том Ханкс. Филм за момче с ограничени интелектуални способности и изключителна способност да обича.]

Ядосан, неспокоен, изпивам още три или четири маргарити в повече, после вадя портфейла си и мобилния на някакъв стол и се хвърлям в басейна както съм си с дрехите. Всички скачат след мен. Един час по-късно, аз си проверявам отново гласовата поща. Имате едно съобщение.

По някаква причина мобилният ми не е звънял.

Здрасти, казва тя. Съжалявам, че не ти позвъних. Бях много болна. След Уимбълдън тялото ми направо рухна. Трябваше да се откажа от Сан Франциско и да се върна вкъщи в Германия. Сега обаче съм по-добре. Обади ми се, когато можеш.

Не си е оставила номера, разбира се, та тя вече ми го е дала.

Потупвам джобовете си. И къде дянах номера й?

Сърцето ми спира. Спомням си, че съм го записал на салфетка, която е била в джоба ми, когато скочих в басейна. Внимателно бъркам в джоба си и изваждам салфетката. Пълна мацаница е.

Сещам се, че звънях на Щефани веднъж от стационарния телефон на Бо. Вкопчвам се в ръката му и му казвам на всяка цена, каквито и услуги да трябва да прави, каквито и подкупи да дава, ще бие ли, ще убива ли, няма значение, но трябва да намери разпечатка с изходящите телефонни обаждания от неговата къща за този ден. И трябва да го направи веднага.

Дадено, казва Бо.

Свързва се с един приятел, който познава приятел, който има приятел, който има братовчед, който работи в телефонната компания. Един час по-късно разпечатката е пред нас. Списъкът с направените позвънявания от къщата прилича на указателя на Питсбърг. Бо крясва на екипа си: От сега нататък ви държа под око, скапаняци! Нищо чудно, че сметката за шибания ми телефон е толкова висока!

Само че там е и номерът. Записвам го на шест различни места, включително на ръката си. Набирам Щефани, а тя отговаря на третото позвъняване. Разказвам й какво ми е минало през главата, докато я открия. Тя се разсмива.

И двамата играем близо до Лос Анджелис. Можем ли да се срещнем там? Може би?

След твоя турнир, казва тя. Да.

 

 

Летя за Лос Анджелис и играя добре. На финала излизам срещу Пийт. Губя със 7–6,7-6 и не ми пука. Напускам корта бегом, като най-големия щастливец в света.

Взимам душ, бръсна се, обличам се. Грабвам си тенис сака и се запътвам към вратата, а там е Брук.

Чула, че съм в града и решила да намине и да погледа как играя. Оглежда ме от глава до пети.

Майчице, възкликва. Нагласил си се. На важна среща ли отиваш?

Всъщност, да.

О, с кого?

Не отговарям.

Гил, настоява тя, с кого има среща той?

Брук, мисля, че най-добре е да попиташ за това Андре.

Тя втренчва поглед в мен. Въздъхвам.

Излизам с Щефани Граф.

Щефани ли?

Щефи.

Знам, че през ума и на двама ни минава спомена за залепената на вратата на хладилника снимка. Казвам. Моля те, не казвай на никого, Брук. Тя е много стеснителна и не обича вниманието.

Няма да кажа на никого.

Благодаря ти.

Изглеждаш прекрасно.

Така ли?

Ъхъ.

Благодаря.

Вдигам тенис сака си. Съпровожда ме в тунела под стадиона, където тенисистите паркират колите си.

Здравей, Лили, казва тя и слага ръка на блестящия бял гюрук на кадилака. Гюрукът вече е спуснат. Мятам сака си на задната седалка.

Всичко най-хубаво, казва Брук. Целува ме по бузата.

Бавно потеглям, гледам към Брук в задното огледало. За втори път си тръгвам от нея с Лили. Знам, че този път обаче ще е последен и че си говорим за последен път.

 

 

На път за Сан Диего, където играе Щефани, аз звъня на Джей Пи, който ми дръпва насърчително слово. Не пришпорвай нещата, казва. Не се опитвай да си съвършен. Бъди себе си.

Мисля си, че знам как да се водя от тези съвети на корта, но при среща със сигурност ще загубя.

Андре, казва ми, има хора, които са термометри, други са термостати. Ти си термостат. Не отчиташ температурата в помещението, ти я променяш. Затова бъди уверен, бъди себе си, дръж се в ръце. Покажи й твоята същност.

Мисля, че с това мога да се справя. Когато я взимам, гюрукът спуснат ли да е или вдигнат?

Вдигнат. Момичетата се притесняват за косите си.

Че не се ли притесняваме всички за тях? Не е ли по-готино със спуснат гюрук?

Косата й, Андре, косата й.

Оставям гюрукът спуснат. Предпочитам да съм повече готин, отколкото кавалер.

 

 

Щефани е наела апартамент в голям курорт. Откривам курорта, но не и апартамента, затова й се обаждам да ме упъти.

Каква кола караш?

Кадилак, грамаден като циркаджийски фургон.

А. Да. Виждам те.

Вдигам поглед. Стои на висок, затревен хълм и маха.

Вика към мен: Чакай там!

Слиза бегом по хълма и сякаш понечва да скочи в колата ми.

Чакай, казвам. Искам да ти дам нещо. Може ли да се кача за минута?

О! Ами.

Само минута.

Тя неохотно тръгва обратно нагоре по хълма. Заобикалям с колата и паркирам пред входната врата на апартамента й.

Подарявам и кутия с красиви свещи, които съм купил за нея в Лос Анджелис. Струва ми се, че ги харесва.

Хубаво, казва тя. Готово ли е?

Надявах се първо да изпием по чаша.

По чаша ли? Какво?

Не знам. Вино?

Казва, че няма вино.

Можем да поръчаме от румсървиса.

Въздъхва. Подава ми листа с вината и ме моли да избера бутилка.

Когато момчето от румсървиса чука на вратата, тя ме моли да я изчакам в кухнята. Казва ми, че не иска да ни виждат заедно. Чувства се неудобно заради срещата ни. Виновна. Мисли си, че момчето от румсървиса ще се върне обратно на мястото си и ще разкаже на приятелите си. Има приятел, напомня ми тя.

Но ние само…

Няма време за обяснения, казва тя. Избутва ме към кухнята.

Чувам горкото момче от румсървиса, влюбено е малко в Щефани и е изнервено колкото нея, по много по-различни причини. Опитва се да го накара да побърза, той се суети около бутилката и, разбира се, я изпуска. Шато Бешвел, реколта 1989 година.

Когато момчето излиза, помагам на Щефани да събере парчетата от счупената бутилка.

Казвам. Според мен началото е прекрасно, нали така?

 

 

Запазил съм маса до прозореца в Джордж-он-дъ-Ков с изглед към океана. И двамата си поръчваме пилешко и зеленчуци върху картофено пюре. Щефани се храни по-бързо от мен и не докосва виното си. Разбирам, че не е придирчива към храната, няма разни три-ястия-едно-след-друго-и-висене-над кафето. Не е такъв тип момиче. А не може и място да си намери, защото зад нас седи неин познат.

Говорим си за фондацията. Възхитена е като чува за училището, което строя; тя също има фондация, която осигурява психологически грижи за деца, пострадали от войната на места като Южна Африка или Косово.

Естествено стигаме до темата за Брад. Разказвам й за невероятните му треньорски похвати, за странните умения, които има в отношенията към хората. Разсмиваме се и двамата, когато й разказвам какви усилия е положил, за да се случи срещата ни тази вечер. Не й казвам за предсказанието му. Не я питам за приятеля й. Питам я какво обича да прави в свободното си време. Казва, че обича океана.

Искаш ли утре да идем до брега?

Не трябваше ли да пътуваш за Канада?

Мога и да побудувам и да летя утре вечер.

Тя обмисля идеята.

Добре.

След вечеря я оставям в курорта. Тя ме целува два пъти по двете страни, с движение, което напомня защитни хватки от каратето. Влиза бегом в апартамента си.

По обратния път звъня на Брад. Той вече е в Канада и там е много по-късно. Събуждам го. А той сам се разсънва, когато му съобщавам, че срещата е минала добре.

Хайде, казва и сподавя прозявка. Давай!

 

 

Простира кърпа на пясъка и сваля джинсите си. Отдолу е по бели монокини. Влиза във водата до колене. Стои с една ръка на бедрото си, с другата е засенила очите си и оглежда хоризонта.

Пита: Ти ще влизаш ли?

Не знам.

Нося бели шорти за тенис. Не помислих да си взема бански, защото съм дете на пустинята. Не се справям добре във водата. Но в този момент бих плувал и до Китай, ако се наложи. Както съм си с бели шорти за тенис влизам до мястото, където стои Щефани. Тя се засмива на банския ми костюм и се преструва на шокирана, че не нося бельо. Казвам й, че ходя така от Откритото на Франция и че повече няма да сложа бельо.

За първи път споменаваме тениса. Когато й казвам, че го ненавиждам, тя се обръща към мен и погледът й казва. Разбира се. Че кой не го ненавижда?

Разказвам й за Гил. Питам я за нейната подготовка. Споменава, че е тренирала с олимпийския отбор на Германия по лека атлетика.

На коя дистанция си най-добра?

Осемстотин метра.

Майко мила. Това се вика проверка. За колко най-бързо го взимаш?

Тя се усмихва стеснително.

Не искаш ли да ми кажеш?

Не отговаря.

Хайде. За колко?

Сочи надолу по брега към червен балон в далечината.

Виждаш ли червеното петно там?

Да.

Никога няма да ме победиш дотам.

Хайде де.

Хайде, де.

Усмихва се. И хуква. Аз хуквам след нея. Сякаш цял живот съм тичал след нея, а сега буквално тичам по петите й. Отначало само това мога да правя, за да удържа на темпото, но близо до финалната линия, скъсявам разстоянието. Тя стига до червения балон две дължини преди мен. Обръща се и се залива в смях, а вятърът подхваща смеха й и го връща към мен.

Моята най-щастлива загуба.