Андре Агаси
Открито (16) (Автобиография)

Глава 16

Според мен трябва да махнеш тая перука, казва Брук. Подстрижи си косата късо, съвсем късо и край на мъките.

Не може. Ще се чувствам като гол.

Ще се чувстваш свободен.

Ще съм на показ.

Брук като да ми предлага да си извадя всички зъби. Казвам й да забрави за идеята си. Тръгвам си, но няколко дни постоянно ми се върти в главата. Мисля си за мъките, които ми е докарала косата ми, неудобството от перуката, лицемерието, преструвките, лъжите. Може пък да не е чак толкова налудничаво. Може пък да е първата стъпка към светостта.

Една сутрин се изправям пред Брук и й казвам. Хайде да го направим.

Кое да направим?

Да я отрежем. Да я отрежем до корен.

Решаваме церемонията да се състои късно вечерта, в часа на спиритическите сеанси и гуляите. Ще бъде в къщата на Брук, след като тя се прибере от театъра (Получила е ролята в Брилянтин.) Ще го отпразнуваме, обещава ми тя, покани приятели.

Идва Пери. Идва и Уенди, въпреки раздялата ни. Очевидно присъствието на Уенди не допада на Брук и обратното. Пери е изумен от ситуацията. Обяснявам на Брук и на Пери, че въпреки любовната ни връзка, Уенди си остава мой близък човек и приятелка и такава ще е до живот. Подстригването си е драматична стъпка и имам нужда приятелите ми да са с мен за подкрепа, така както имах нужда от Гил по време на операцията на китката ми. Минава ми през ума, че й за тази процедура май трябва да ме упоят. Изпращаме да ни донесат вино.

Фризьорът на Брук, Матю, надвесва главата ми над мивката, измива косата ми и здраво я събира.

Андре, наистина ли искаш да се подстрижеш?

Не.

Готов ли си?

Не.

Искаш ли да те подстрижа пред огледало?

Не. Не искам да гледам.

Настанява ме в дървен стол и после започва да реже. Разделям се с опашката си.

Всички ръкопляскат.

Започва да маха косата най-напред отстрани, реже ниско, направо до скалп. Спомням си индианската грива, която си направих в търговския център Брадентън. Затварям очи, усещам как сърцето ми бие лудо, сякаш ще играя на финал. Грешка. Най-неоспоримата грешка в живота ми. Джей Пи ме предупреждаваше да не го правя. Джей Пи ми казваше, че когато е на мой мач, хората винаги говорели за косата ми. Жените ме обичали заради нея, мъжете ме мразели. Джей Пи вече е приключил със задълженията си на пастор, посветил се е на музиката, има ангажименти в рекламата, пише джингли за реклами в радиото и телевизията, затова говори като малко нещо авторитет, когато заявява: За корпоративния свят Андре Агаси е неговата коса. Отиде ли си косата на Андре Агаси, отиват си и корпоративните спонсори.

Препоръчва ми строго да препрочета историята за Самсон и Далила в Библията.

Матю реже ли, реже, а аз се питам защо не послушах Джей Пи? Джей Пи кога ми е давал лош съвет? По пода падат кичури от косата ми, а аз сякаш се разделям с части от себе си.

Подстригването приключва за единайсет минути. После Матю измита валмата и казва: Тъ-дъ-дъ-дъъъм!

Отивам до огледалото. Виждам един непознат. Пред мен стои един напълно непознат мъж. Външният ми вид хич не се е променил, защото този в огледалото просто не съм аз. Обаче какво по дяволите точно съм загубил? Може пък с този вид да ми е по-лесно? През цялото време, докато се мъчех с Брад да оправя онова, което ми е в главата, изобщо не ми е хрумвало да оправя онова, което ми е на главата. Усмихвам се на образа си в огледалото, прокарвам ръка през скалпа си. Здравей. Приятно ми е да се запознаем.

Нощта отстъпва място на сутринта, преборили сме се с няколко бутилки вино, а аз се развеселявам и се чувствам страшно задължен на Брук. Права беше, признавам. Перуката ми беше като вериги, а абсурдно дългата ми естествена коса, боядисана в три различни цвята, беше като воденичен камък, който ме тегли надолу. Косата беше основният проблем на образа ми пред останалия свят, израз на моето аз, но беше и голяма измама.

Сега измамата лежеше на пода на Брук на малки купчинки. Без нея се чувствах добре. Бях истински. Свободен.

И така и играх. На Откритото първенство на Австралия излязох на корта като Невероятния Хълк^[1]. Не дадох нито един сет в тази тотална и светкавична война, чак до финала. За пръв път играех в Австралия и изобщо не разбирах как така бях отлагал толкова дълго появата си на този турнир. Харесвах настилката, мястото, жегата. Бях израснал във Вегас и жегата не ме смазваше така както останалите тенисисти, а най-голямата отлика на Откритото първенство на Австралия са жегите. Също както пушекът от пурата и лулата дълго останаха в спомените ми, след като играх на Ролан Гарос, така и мъгливият спомен как съм играл в огромна пещ не ме напусна със седмици след като си тръгнах от Мелбърн.

Допадат ми и австралийците, а очевидно и аз на тях. Не приличам на себе си, но им допадам. Аз съм чисто нов гологлав мъж с цветна кърпа, козя брадичка и халка на ухото. Вестниците разнасят новината за новия ми външен вид. Всеки има мнение. Феновете ми са объркани. Феновете, които са били за противниците ми, имат нов повод да не ме харесват. Изчитам и изслушвам забележителна серия от пиратски вицове. И представа си нямах, че има толкова много вицове за пирати. На мен ми е все тая. Когато вдигам купата си казвам, че сега на всички ще им се наложи да си имат работа с този пират, да приемат този пират.

На финала налитам на Пийт. Губя първия сет като нищо. Губя го безхарактерно, с двойна грешка. И ето че започваме отново.

Давам си време преди втория сет, за да се стегна. Хвърлям поглед към моите места на трибуните. Брад изглежда изнервен. Той така и не може да повярва, че Пийт е по-добър играч от мен. По лицето му чета. Ти си по-добрият тенисист, Андре. Не му се кланяй толкова.

Сервисите на Пийт са като истински гранати, връхлитат ме една след друга. Пийт ме подлага на обстрел в типичния си стил. Само че в средата на втория сет долавям, как започва да го обхваща умора. Гранатите му все още са смъртоносни. Умората го надвива физически и психически. През последните дни е преживял истински ад. Дългогодишният му треньор Тим Гъликсън е получил два удара, а след това са му открили тумор в мозъка. Пийт е съсипан. Когато мачът се обръща в моя полза, ме обхваща чувство за вина. Иска ми се да прекъснем мача, да оставим Пийт да се прибере в съблекалнята, да му поставят система и да се върне като онзи другия Пийт, който обича да ми съдира задника от бой по турнирите от Шлема.

Постигам на два пъти пробив. Раменете му увисват, отстъпва ми сета.

Третият сет се проточва в изнервящ тайбрек. Постигам преднина в резултата с 3–0 и изведнъж Пийт печели четири точки. Изведнъж вече той води с 6–4, бие сервис за мача. Надавам крясък, излязъл от дълбините на съществото ми, сякаш съм в залата за вдигане на тежести с Гил и влагам всичките си сили в ретур, който докосва мрежата и остава в линията. Пийт невярващо гледа топката, после мен.

При следващата точка, той играе твърде мощен форхенд. В задънена улица сме при 6–6. Бясното разиграване приключва, изумявам го, като се приближавам до мрежата и удрям лек бекхенд скъсено воле. Ударът дава толкова добър резултат, че го повтарям. Сет, Агаси. Момент, повторение.

Четвъртият сет е с предрешен край. Задържам педала на газта и печеля, 6–4. Пийт изглежда разнищен. Чака го голяма височина да изкачи. В действителност, когато идва на мрежата, Пийт е вбесяващо невъзмутим.

Втори по ред спечелен турнир от Шлема, трета моя победа на турнир от Шлема. Всички казват, че това е най-добрият ми турнир досега, защото е завършил с първата ми победа над Пийт на финал на Шлем. Като си мисля сега за него обаче, двайсет години по-късно, аз си го спомням като първия ми гологлав турнир от Шлема.

 

 

Разговорите на мига започват да се въртят около това как да стана номер едно. Пийт е номер едно от седемдесет седмици насам и всички членове на екипа ми започват да разправят, че тъкмо аз съм предопределен да го изритам от върха на тази покрита със слава планина. Обяснявам им, че тенисът няма нищо общо с предопределението. Предопределението си има по-важни задачи от това да брои точките на Световната тенис организация.

Все пак си поставям за цел да стана номер едно, защото такова е желанието на екипа ми.

Затварям се в залата на Гил и тренирам с хъс. Казвам му каква е целта и той съставя боен план. Най-напред планира проучване. Започва да съставя главен списък с телефонните номера и адресите на най-именитите спортни лекари и специалисти по хранене в света. Свързва се с всички тях, уговаря ги да ни станат консултанти. Отива при експертите от Олимпийския тренировъчен център на САЩ в Колорадо Спрингс. Прелита от едното до другото крайбрежие, разговаря с най-добрите, с най-знаещите, най-прославените изследователи в сферата на здравето и физическото благополучие и записва всяка тяхна дума в своите бележници на Да Винчи. Чете всичко от спортни списания до тайнствени медицински изследвания и сухи доклади. Абонира се за медицинския Ню Ингланд Джърнъл. За един миг време той се превръща в подвижен университет, с един преподавател и един студент. Студентът съм аз.

След това Гил определя границите на физическата ми издръжливост и ме докарва до самия й ръб. Бързо ме принуждава да вдигам тежест, която е два пъти по-голяма от моите килограми. Кара ме да вдигам двайсет и три килограмови гири в болезнени трикратни серии: назад-и-назад-и-назад огъвания, които натоварват три различни мускула по раменете ми. После работим върху бицепсите и трицепсите. Направо изпепеляваме мускулите ми. Обичам, когато Гил говори за изгаряне в мускулите, за нажежаването им. Харесва ми, че мога да използвам пироманията за съзидаване.

После се съсредоточаваме върху талията, започваме със специален уред, който е проектиран и направен от Гил. Всички машини Гил е насякъл, нарязал и заварил наново. (Проектите в неговите бележници на Да Винчи са впечатляващи.) Това е единствена по рода си машина в света, казва той, защото ти позволява да работиш над мускулите си, без да натоварваш уязвимия си гръб. Здравата ще поработим над мускулите ти, казва той, ще ги натоварваме, докато се нажежат до червено и после ще правим руско извиване^[2] : ще държиш двайсеткилограмов железен поднос, огромно колело и ще се въртиш наляво и надясно. Така ще натовариш страничните и косите си мускули.

Накрая се преместваме на домашнонаправената лат машина на Гил. За разлика, от който и да е лат уред във всеки гимнастически салон по света, Гил не подлага на риск гърба или врата ми. Лостът, който дърпам, за да натоваря лат мускулите си, е почти пред мен. Никога не се оказвам в неудобно положение към него.

Докато вдигам, Гил ме храни непрестанно, на всеки двайсет минути. Иска да приемам четири части въглехидрати и една част протеини, отмерва приемите ми с точност до наносекунда. Времето, в което се храниш, казва той, и в начина, по който се храниш, там е скрита тайната. Всеки път, когато се обърна, ми бута купа с високопротеинова овесена каша, сандвич с бекон или хлебче с фъстъчено масло и мед.

Най-накрая тялото ми отвън и отвътре умолява за милост, затова излизаме и се втурваме бегом надолу по хълма зад къщата на Гил и после се спускаме. Хълмът на Гил. Кратки изблици на сила и скорост, нагоре и надолу, нагоре и надолу, тичам, докато умът ми започне да ме умолява да спра, но аз продължавам да тичам, без да обръщам внимание на ума си.

Когато се настанявам в колата си по залез, често дори не знам, дали ще имам сили да шофирам до вкъщи. Понякога не се и опитвам. Ако нямам сили да завъртя ключа в стартера, аз се връщам вътре, свивам се на една от пейките на Гил и заспивам.

След ускорения военнотренировъчен лагер с Гил, изглеждам така, сякаш съм трансформирал старото си тяло, обновил съм го до най-нов модел. Все още има място за усъвършенстване. Мога да се старая повече за храненето си извън спортната зала. Гил обаче не размахва камшика заради моите прегрешения. Няма съмнение, че не одобрява начина, по който се храня в негово отсъствие, с тако и бургери, но казва, че от време на време имам нужда и от вкусна храна. Психиката ми, по думите му, е по-крехка от гърба ми, а той не иска да я претоварва. Освен това всеки човек има нужда от един-два порока.

Гил е истинско противоречие. Знаем го и двамата. Може да ми обяснява принципите на здравословното Хранене, докато пред очите му аз пия млечен шейк. Няма да избие с опакото на дланта си шейка от ръката ми. Напротив, и той може да го опита. Обичам хората с противоречия, разбира се. Харесва ми и че Гил не е строг учител. Имал съм достатъчно строги учители и съм им се наситил до смърт. Гил ме разбира, глези ме и понякога, само понякога, угажда на слабостта ми към вредната храна, може би защото и той има същата слабост.

В Индиан Уелс отново се изправям пред Пийт. Успея ли да го победя, ще съм на косъм от върха. Във върхова форма съм, но играя немарливо, допускам куп непредизвикани грешки. И двамата сме разсеяни. Пийт все още не е превъзмогнал случилото се с неговия приятел. Аз пък се тревожа за баща си, на когото скоро предстои сърдечна операция. Този път Пийт успява да надмогне вътрешния си смут, докато аз се оставям моят да ме погълне. Губя в три сета.

Втурвам се към медицинския център на Калифорнийския университет и заварвам баща си да лежи овързан към машини с дълги тръби. Тръбите ме подсещат за машината за топки от детството си. Не можеш да победиш дракона. Майка ме прегръща. Гледа мача ти вчера, казва ми тя. Гледа как загуби от Пийт.

Съжалявам, татко.

Лежи, натъпкан с лекарства, безпомощен. Клепачите му се повдигат. Вижда ме и с жест ми казва да се приближа. Приближи се.

Надвесвам се над него. Не може да говори. В устата му има тръба, която влиза в гърлото му. Мърмори нещо неясно.

Татко, не разбирам.

Пак жестове. Не разбирам, какво се опитва да ми каже. Жестовете му вече издават яд. Да имаше достатъчно сили, щеше да стане от леглото и да ме удари.

С движения показва, че иска лист и химикал.

После ще ми кажеш, татко.

Не, не. Клати глава. Сега трябва да ми каже.

Сестрите му подават лист и химикал. Надрасква няколко думи, после прави жест за изчеткване. Като художник, леко изчеткване. Най-накрая разбирам.

Бекхенд, опитва се да ми каже той. Удряй по бекхенда на Пийт. Трябваше повече да удряш по бекхенда на Пийт.

„Рапоти над болетата си“. Удряй по-_здраво_.

Стоя обзет от непреодолимо желание да му простя, защото осъзнавам, че такава е природата на баща ми и той е безсилен пред нея, а и изобщо не е в състояние да разбере сам себе си. Баща ми е такъв, какъвто е, и никога няма да се промени, но въпреки природата му, въпреки че не може да направи разлика между любовта си към мен и любовта си към тениса, чувството, което изпитваше все пак беше обич. Малцина измежду нас имат щастието да познават себе си, и докато е така, вероятно най-доброто, което можем да направим е да бъдем последователни. Баща ми е изключително последователен.

Слагам ръката на баща си до тялото му, спирам го да жестикулира, казвам му, че съм го разбрал. Да, да, към бекхенда. Следващата седмица ще удрям към бекхенда на Пийт в Кей Бискейн. И ще му съдера задника от бой. Не се притеснявай, татко. Ще го победя. Почивай си сега.

Татко кимва. Ръката му продължава да потрепва до тялото му. Затваря очи и се унася в сън.

Следващата седмица побеждавам Пийт на финала в Кей Бискейн.

След мача заедно летим за Ню Йорк, откъдето трябва да вземем самолет за Европа за Купа Дейвис. Но кацаме и аз веднага завличам Пийт в Театър „Юджийн О’Нийл“, за да види Брук в ролята на Ризо в Брилянтин. На Пийт ще му е първото представление на Бродуей, а на мен ще ми е петдесетото гледане на Брилянтин. Мога да изрецитирам всяка дума от „Тръгваме заедно“, този номер го изиграх за настроение в шоуто на Дейвид Летърман.

Обичам Бродуей. Театралната атмосфера ми е много близка. Работата на актьора на Бродуей е физически труд, напрегнат, изтощителен и напрежението вечерта на спектакъла е огромно. Най-добрите актьори на Бродуей ми приличат на спортисти. Ако не дадат всичко от себе си, ще го разберат, не го ли разберат, публиката ще им го покаже. За Пийт обаче цялата работа е безсмислена. Още от първата сцена той се прозява, непрестанно шава на мястото си, гледа си часовника. Театърът не му харесва и не схваща работата на актьорите, защото никога за нищо не му се е налагало да се преструва в живота си. Неудобството му ми е забавно и аз му се смея в здрача на залата. Незнайно как повече удоволствие ми доставя фактът, че съм го домъкнал на театър и съм го накарал да изгледа цялата пиеса, повече от победата над него в Кей Бискейн. Вървим заедно, като рама, лама лама…

 

 

На сутринта хващаме Конкорда за Париж, после се качваме на частен самолет за Палермо. Миг след като съм се настанил в хотела и телефонът звъни.

Пери.

В ръката си, казва ми той, държа последното подреждане на ранглистата.

Закови ме с него.

Ти си номер едно.

Детронирал съм Пийт от върха на планината. След осемдесет и две седмици като номер едно, Пийт вече ме гледа отдолу. Аз съм двайсетият поред тенисист, който излиза начело в ранглистата в двете десетилетия, откакто са започнали да правят компютърното подреждане на ранглистата. Следващият, който звъни по телефона, е репортер. Казвам му, че съм щастлив заради позицията си в ранглистата, че е хубаво усещане да си най-добрият.

Лъжа. Изобщо не се чувствам добре. Искам да се чувствам добре. Очаквам да се чувствам добре, казвам си, че така трябва да се чувствам. А всъщност ми е безразлично.