Андре Агаси
Открито (7) (Автобиография)

Глава 6

И какви още мога да ги натворя? Ник, Гейбриъл, госпожа Джи и доктор Джи, май никой вече не обръща внимание на шутовщините ми? Прическата ми е чудовищна, пуснах си маникюр, а на едното кутре нокътят ми е дълъг три сантиметра и е лакиран в огненочервено. Продупчил съм си тялото, нарушавам правилата, не спазвам вечерния час, участвам в побоища, избухвам, бягам от час и дори се промъквам в казармените бараки на момичетата в късните часове. Пия уиски с литри, често дори най-безочливо си седя на нара, а като още една проява на нахалство съм си издигнал цяла пирамида от празни бутилки. Висока почти метър кула от празни бутилки Джак Даниелс. Дъвча тютюн, силен тютюн като Скоал или Кодиак, натопен в уиски. Загубя ли мач, натъпквам в устата си бучка колкото орех и колкото по-голяма е загубата, толкова по-голяма е и бучката. Какво друго непокорство ми остава да проявя? Какъв друг грях да сторя, за да покажа на света, че съм нещастен и искам да си ида вкъщи?

Всяка седмица, единственото време, в което не замислям някаква нова проява на непокорство, е часът за почивка, когато мога да се размотавам из помещенията за тренировка, или събота вечер, когато мога да ида до търговския център Брадентън и да се свалям с момичетата. Това прави десет часа на седмица, в които съм щастлив, или най-малкото, когато не се тормозя да измислям нова форма на гражданско неподчинение.

На четиринайсет съм. Академията Болетиери наема автобус, натоварва ни и ни откарва до северната част на щата на голям турнир в Пенсакола. Питомците на академия Болетиери няколко пъти в годината пътуват до подобни на този турнири, из цяла Флорида, защото според Ник те са добър начин да изпитаме силите си. „Да си ги премерим“, както се изразява той. Флорида е рай за тениса, казва Ник, и ако сме по-добри от най-добрите във Флорида, тогава сме и най-добрите в света.

Без проблем стигам финала в моята възрастова група, но останалите деца не се справят с такъв успех. Всичките отпадат в началните кръгове. Затова са принудени всички заедно да гледат моя мач. Нямат избор, няма къде да ходят. Когато мачът ми приключи, всички вкупом ще се качим обратно в автобуса и ще потеглим на дванайсетчасов път обратно към академия Болетиери.

Не си давай зор, шегуват се децата.

Никой не изгаря от нетърпение да изтърпи дванайсетчасовото пътуване с бавния и миризлив автобус.

За по-забавно решавам да изляза на корта по джинси. Не по къси панталони за тенис, не по спортен екип, ами със съдрани, избелели, мърляви джинси. Сигурен съм, че няма да окажат никакво влияние върху изхода от мача. Момчето, срещу което играя, е чисто дърво. Мога да го бия дори ако едната ми ръка е вързана за гърба и съм облечен в костюм на горила. За да съм сигурен в ефекта си слагам очна линия и най-яките си обеци.

Побеждавам в мача в последователни сетове. Останалите бурно ме поздравяват. Дават ми и допълнителни точки за стил в играта. По време на обратния път към академия Болетиери се радвам на особено внимание, потупват ме по гърба и ми казват „браво“! Най-после имам чувството, че съм намерил мястото си сред тях, че съм се превърнал в едно от готините момчета, един от онези със специален статут. Пък и съм победителят.

На следващия ден Ник внезапно ни привиква.

Съберете се всички, ревва той.

Нарежда ни да идем на задния корт с откритите трибуни. Когато всичките двеста ученици се настаняват и притихват, той започва да върви напред-назад пред нас и да ни разтяга приказки какво било то академията Болетиери и каква привилегия било за нас да сме в нея. Създал мястото от нищото, приказва той, и се гордее, че била наречена на негово име. Академия Болетиери означавало съвършенство. Академия Болетиери означавало класа. В цял свят била известна и уважавана институция.

Млъква.

Андре, би ли се изправил?

Изправям се.

Всичко, което казах за това място, Андре, ти си опетнил. Ти нанесе петно на това място, посрами го с представлението си вчера. Как можа да се появиш с джинси, грим и обеци на финалния мач? Виж какво ще ти кажа, момченце: не промениш ли поведението си, не престанеш ли да се развяваш като жена, ще взема мерки. На следващия ти турнир ще те накарам да облечеш пола. Обадих се на известен производител на спортни облекла да пратят няколко тенис поли за теб и ти ще излезеш с такава, господинчо, защото явно се имаш за момиче, а в такъв случай ще се обличаш и като такова.

Погледите на двеста деца се вперват в мен. Двеста чифта очи не свалят погледа си от мен. Много от тях се смеят.

Ник продължава. Вече нямаш свободно време. Свободното ти време вече е мое. Имаш график, господин Агаси. От девет до десет ще отговаряш за чистотата в баните. Когато тоалетните лъснат от чистота, ще подравняваш кортовете. Не ти ли харесва, много е просто. Можеш да си идеш. Ако ще се държиш като вчера, нямаме нужда от теб в училището. Щом не можеш да покажеш загриженост за това училище, така както нас ни е грижа за него, тогава хващай си пътя.

Последните думи, хващай си пътя, прозвъняват и отекват над празните кортове.

Това е, казва той. Връщайте се към заниманията си.

Децата се разбягват. Аз стоя като истукан и се мъча да реша какво да правя. Можех да тегля една на Ник. Или да му се заканя с бой. Или да завихря скандал. Замислям се за Фили, после за Пери. Какво щяха да ме посъветват те? Замислям се за баща си, когото баба ми за наказание изпращала на училище облечен като момиче. Онези дни са го превърнали в боксьор.

Не остава време за решения. Гейбриъл заявява, че наказанието ми започва веднага. До края на деня, на колене, казва той. Подхващай корта.

 

 

Вечерта, освободен от наказанието с чистенето, влизам в стаята си. Дотук с нерешителността. Знам с какво ще отвърна на наказанието. Хвърлям дрехите си в куфара и се запътвам към магистралата. Но през ума ми минава, че съм във Флорида, напълно възможно е да ме докопа някой вманиачен изрод и никой никога повече да не чуе за мен. По-добре вманиачен изрод, отколкото Ник.

В портфейла си имам кредитна карта от баща ми за спешни случаи, а според мен случаят не е спешен, ами с най-висока степен на тревога. Тръгвам към летището. Утре вечер по същото време ще седя в стаята на Пери и ще му разказвам за случилото се.

Отварям си очите за прожектори. Чувам далечен кучешки лай на булдози. Целият съм нащрек.

Приближава кола. Отварям вратата, готвя се да метна куфара си на задната седалка. Шофьорът е Джулио, надзирателят от хората на Ник. Казва ми, че баща ми ме чака на телефона в академия Болетиери и иска да говори с мен — веднага.

Булдозите бяха за предпочитане.

 

 

Казвам на баща си, че искам да се прибера у дома. Казвам му какво е направил Ник.

Обличаш се като педал, заявява баща ми. Заслужил си го, изглежда.

Минавам на резервния план.

Татко, казвам, Ник направо ми съсипва играта. Играем само от линията, никога не тренираме игра на мрежата. Не работим по сервиса, нито по волетата.

Баща ми отвръща, че щял да обсъди с Ник играта ми. Казва ми как Ник го уверил, че наказанието ми ще трае само няколко седмици, за да станело ясно, че Ник командва парада в тенис училището. Не можели да оставят някакво дете да си развява байрака. Трябвало да покажат ред и дисциплина.

Накрая баща ми отново повтаря, че оставам в училището. Нямам избор. Трак. Свободен сигнал.

Джулио затваря вратата. Ник взима слушалката от ръката ми и казва, че баща ми му е казал да ми вземе кредитната карта.

Как пък няма да му дам кредитната си карта. Нали това е единственият начин, по който мога да се измъкна от това училище? Само през трупа ми.

Ник се опитва да ме придума и изведнъж всичко ми става ясно: Той има нужда от мен. Изпратил е Джулио да ме върне, обадил се е на баща ми, сега се опитва да се докопа до кредитната ми карта, така ли? Каза ми да си ида, ако не ми харесва, а когато избирам да си тръгна, ме връща обратно. Пипнал съм го да блъфира. Въпреки поразиите, които натворявах, очевидно той държи да съм в училището.

 

 

Денем съм образцов затворник. Плевя, мия тоалетните, нося приличен екип за тенис. Нощем съм отмъстителят с маската. Свивам един ключ и, докато всичко живо спи, с няколко недоволни съмишленици вилнеем. Моят вандализъм не е съвсем отявлен, задоволявам се с бомбички от крем за бръснене, но кохортата ми се нахвърля върху стените с графити, а на вратата към кабинета на Ник изтипосват: Да го духаш, Ник. Ник нарежда вратата да се пребоядиса, но графитите пак цъфват.

Най-верен сподвижник в кохортата ми за среднощни веселби е Роди Паркс. Момчето, което ме победи в деня, в който Пери се запозна с мен. Роди обаче го спипват. Съседът му по легло го изпял. Научавам, че Роди е изключен. Е, вече знаем, какво е да те изключат. Да го духаш, Ник. Роди понася удара с достойнство и чест. Не натопява никого.

Освен с не кой знае какъв по мащаб вандализъм, протестирам най-вече с мълчание. Заричам се, че докато съм жив, няма да проговоря на Ник. Това се превръща в свят закон за мен, в религия, в моя същност. Това съм аз, момчето, което не говори. Естествено, Ник не забелязва. Той минава през кортовете и ми подхвърля някоя дума, на която аз не отвръщам. Той свива рамене. Но на другите деца мълчанието ми им прави впечатление. Уважението към мен расте.

Отчасти Ник не осъзнава напълно значението на поведението ми, защото мисълта му е изцяло заета от организирания от него турнир, с който се надява да привлече най-добрите тенисисти от цялата страна. Хрумва ми блестяща идея, с която по още един начин да си го върна на Ник. Дръпвам настрана един от неговите хора и му разказвам за едно дете у дома във Вегас, което е идеално за участник в турнира. Има невероятен талант, казвам. Винаги ме докарва до ръба, когато играя с него.

Как се казва?

Пери Роджърс.

Все едно да сложа апетитна мръвка за стръв в капана, предназначен за Ник. Той душа дава да открива млади таланти и да се хвали с тях на своите турнири. Новите звезди предизвикват интерес. Новите звезди увеличават сиянието на аурата около академия Болетиери, напомпват образа на Ник като велик ментор на таланти в тениса. Работата е сигурна, след няколко дни Пери получава самолетен билет и лична покана да участва в турнира. Пристига във Флорида и взима такси до академия Болетиери. Чакам го на двора, прегръщаме се и се заливаме от смях как съм преметнал Ник.

Срещу кого ще играя?

Мърфи Дженсън.

О, не. Той е велик.

Не се коси за Мърфи. Това е чак след няколко дни. Сега да празнуваме.

Една от многото екстри, предназначени за децата, които участват в турнира, е екскурзия до увеселителния парк Буш Гардънс в Тампа. В автобуса за увеселителния парк разказвам на Пери всичко, за публичното унижение, колко нещастен се чувствам в академия Болетиери. А и в академия Брадентън. Казвам му, че съм пълен провал в училище. И за пръв път най-близкият ми приятел не е в състояние да ме разбере. За първи път той не успява да види същината на проблема ми. Пери обожава училището.

Мечтае да влезе в добър колеж на Източното крайбрежие, а после да учи право.

Променям темата. Разпитвам го най-обстойно за Джейми. Питала ли е за мен? Как изглежда? Носи ли моята гривна на глезена си? Казвам на Пери, че искам да й занесе подарък от мен, когато се върне във Вегас. Може пък да намерим нещо хубаво в Буш Гардънс.

Добра идея, казва той.

И десет минути няма да сме прекарали в Буш Гардънс, когато Пери вижда сергия пълна с плюшени играчки. На висок рафт седи огромна черно-бяла панда, с разперени крачета и вирнато червено носле.

Андре, ето какво трябва да вземеш за Джейми!

Да, стига да се продаваше. Трябва да спечелиш голямата награда, за да получиш пандата, а никой никога не печели на тая игра. Голяма измама е. Не обичам измамите.

Ами! Трябва чисто и просто да нанижеш два гумени пръстена около гърлото на бутилка от кока-кола. Ние сме спортисти. Ще успеем.

Половин час се мъчим, разхвърляли сме гумени пръстени из цялата сергия. Гумените пръстени не искат и не искат да се нанижат на бутилката от кока-кола.

Добре, казва Пери. Ще направим друго. Задръж вниманието на жената от сергията, ще се промъкна вътре и ще нанижа два пръстена на бутилките.

Не знам. Ами ако ни спипат?

После обаче се сещам: за Джейми е. За Джейми съм готов на всичко.

Обръщам се към дамата: Извинете, госпожо, имам въпрос.

Тя се обръща към мен. Моля?

Задавам някакъв безумен въпрос за правилата на играта с пръстените. С периферното си зрение виждам как Пери се промъква в сергията. След четири секунди се измъква.

Печеля! Печеля!

Жената от сергията се извърта. Взира се в двете бутилки от кока-кола с нанизани на тях гумени пръстени. Онемяла е от изненада. После става подозрителна.

Я, почакай, момченце…

Спечелих! Дайте си ми пандата!

Обаче аз не видях…

Ваш си е проблемът, че не сте видели. Няма правило, че задължително трябва да видите. Къде пише, че трябва да видите? Искам да говоря с управителя! Доведете ми господин Буш Гардънс тук! Ще съдя целия увеселителен парк. Какви са тия мошенически работи? Платих цял долар да играя на тази игра, а това си е като договор. Дължите ми една панда. Ще ви съдя. Баща ми ще ви съди. Имате точно три секунди да ми дадете пандата, която най-честно и почтено си спечелих, ясно!

Пери се е развихрил в любимия си стил. Също като баща си и той продава въздух. А жената от сергията прави онова, което най-много мрази, върти сергия в увеселителен парк. Няма място за спор. Не иска да си навлече ядове и да си докара главоболия. С помощта на дълга пръчка, сваля голямата панда и ни я подава. Висока е почти колкото Пери. Той я сграбчва сякаш е гигантска шоколадова курабийка с пълнеж от сладолед и двамата се омитаме, преди да е променила мнението си.

В останалата част на нощта сме тройка: аз, Пери и пандата. Отиваме с пандата в едно кафене, в тоалетната, на влакчето на ужасите. Отстрани погледнато изглеждаме така, сякаш дундуркаме изпаднало в кома четиринайсетгодишно момче. Да беше истинска панда нямаше да е такава голяма беля. Когато идва време да се качим на автобуса, и двамата сме капнали и доволни да настаним пандата на една седалка, която тя заема напълно. Колкото е широка, толкова е и висока.

Казвам. Дано й хареса на Джейми.

Пери отвръща. Направо ще лудне по нея.

До нас седи малко момиченце. Осем или деветгодишно. Не може очите си да отлепи от пандата. Гали и реше козината й.

Каква красива панда само! Откъде я взехте!

Спечелихме я.

За какво ви е?

Ще я подаря на една приятелка.

Моли ни да седне до пандата. Пита дали може да я гушне. Казвам й, че може, щом иска.

Надявам се Джейми да хареса пандата поне наполовина колкото това момиченце.

 

 

Двамата с Пери висим в бараките на следващата сутрин, когато изведнъж цъфва главата на Гейбриъл.

Големият човек те вика.

За какво?

Гейбриъл свива рамене.

Вървя умишлено бавно, нарочно се мотая. Спирам пред вратата на кабинета на Ник, усмихвам се недоловимо и си спомням. Да го духаш, Ник. Липсваш ни, Роди.

Ник седи зад писалището си, облегнал се е на високия си черен кожен стол.

Андре, влизай, влизай.

Сядам на дървен стол насреща му.

Кашля леко. Подочувам, казва, че си бил в Буш Гардънс вчера. Хареса ли ти там?

Не отговарям. Той чака. После отново се прокашля.

Ами, знам, че си се прибрал в училището с огромна панда. Продължавам да го гледам в упор.

Няма значение, казва, изглежда дъщеря ми направо се е влюбила в тази панда. Ха-ха.

Мисълта ми се връща към малкото момиченце в автобуса. Дъщерята на Ник ли, ама разбира се. Как не се сетих по-рано?

Не спира да говори за нея, продължава Ник. Така че имам към теб предложение. Искам да купя пандата от теб.

Мълчание.

Андре, чуваш ли ме?

Мълчание.

Разбираш ли какво ти говоря?

Мълчание.

Гейбриъл, защо Андре дума не обелва?

Не ви говори.

И от кога така?

Гейбриъл се мръщи.

Виж, продължава Ник, само ми кажи колко искаш за пандата, Андре.

И погледът ми не трепва.

Разбирам. Защо тогава не напишеш колко искаш за пандата?

Побутва лист хартия към мен. Не помръдвам.

Двеста долара добра цена ли е?

Пълно мълчание.

Гейбриъл казва на Ник, че по-късно ще поговори с мен за пандата. Добре, казва Ник. Хубаво. Помисли си за предложението ми, Андре.

 

 

Никога няма да повярваш, казвам на Пери в бараките. Искаше пандата. За дъщеря си. Малкото момиченце в автобуса било дъщерята на Ник.

Бъзикаш се. А ти какво му каза?

Нищо не му казах.

Как така нищо не си му казал?

Дадох си дума, че няма да му проговоря, не помниш ли? Никога. Андре, прекалил си. Не, не, изпуснал си късмета си. Обмисли пак положението, налага се. Ето какво ще направиш. Взимаш пандата, даваш я на Ник и му казваш, че не му искаш парите, че искаш да успееш и да се измъкнеш от това място. Искаш участия в турнири и то участия по заслуги и без квалификации. Искаш правилата да са различни за теб. По-добра храна, всичко да е по-добро. И най-важното, че повече не искаш да ходиш на училище. Сега е моментът да си извоюваш свободата. Това е истинска възможност.

Не мога да дам на онази гад пандата си. Не мога и това е. Ами Джейми?

После ще мислим за Джейми. Сега говорим за твоето бъдеще. Трябва да дадеш пандата на Ник!

Продължаваме да спорим дълго след като лампите са загасени, спорим шепнешком. Най-накрая Пери успява да ме убеди в доводите си.

Значи, казва той и се прозява, утре отиваме и му даваме пандата.

Не. Глупости. Веднага отивам в кабинета му. Ще вляза с моя ключ и лично ще сложа пандата във високия кожен стол на Ник, и то навирила задника нагоре.

 

 

Преди закуската на другия ден Гейбриъл отново идва за мен.

В кабинета. На бегом.

Ник седи в стола си. Сега пандата е в ъгъла, подпряна и зареяла празен поглед. Ник поглежда пандата, после към мен. Не ми говориш, казва той. Имаш грим. Явяваш се по джинси на турнир. Изиграваш ме да поканя приятеля ти Пери на турнира, независимо от факта, че не може да играе, та той едва смогва едновременно да дъвче дъвка и да ходи. Да не говорим за косата ти. Само да не подхващам темата за косата ти. Сега ми даваш пандата, която съм ти поискал, но си се вмъкнал посред нощ в кабинета ми и си я тръшнал със задника нагоре в шибания ми стол, така ли? Как, по дяволите, си успял да влезеш в кабинета ми? Исусе, какъв ти е проблемът, момченце?

Какъв ми е проблемът ли питате?

Дори Ник се стряска от гласа ми.

Виквам. Вие сте ми шибаният проблем. Вие. И ако не сте го разбрали, тогава сте по-тъп, отколкото изглеждате. Изобщо имате ли представа какво означава да се живее в това училище? Какво е човек да живее на пет хиляди километра от дома си, да живее в тоя затвор, да става в шест и половина, да има само трийсет минути да се нахрани с противната храна за закуска, да се натовари на потрошения автобус, за да иде в онова въшливо училище, където да изтърпи четири часа, да бърза обратно и да има трийсет минути, за да се нахрани с още по-противни гадости, преди да излезе на тенис корта, ден след ден, ден след ден? Някаква представа имате ли? И единственото хубаво, единственото забавно събитие, за което може да си мисли тук човек е, как всяка събота вечер ще иде в търговския център Брадентън и после всичко започва отначало! Това означава да живее тук човек! Тук е ад и ми се иска да го срина до земята!

Очите на Ник са станали по-широки от тези на пандата. Но не е ядосан. Нито е тъжен. Дори е леко развеселен, защото той разбира само този език и никой друг. Напомня ми Пачино в „Белязаният“^[1], когато жената му казва: С кого, защо, кога и как се чукам, не е твоя работа, а Пачино отвръща. Сега вече наистина говориш с мен, скъпа.

На Ник, давам си сметка, адски му допада грубата игра.

Добре, отвръща ми той, каза си мнението. Какво искаш?

Чувам гласа на Пери.

Искам да напусна училище, отговарям. Искам да мина задочно, за да мога да работя върху играта си през цялото време. Искам да ми помогнеш да играя по-добре, а не да ми пробутваш глупостите досега. Искам участия без квалификации, записвания за турнири. Искам да направя така, че да стана професионален тенисист.

Естествено, в действителност, нищо подобно не искам. Пери ми е казал, че го искам, а то е по-добро от онова, което имам. Дори когато излагам исканията си, усещам у себе си несигурност. Ник обаче поглежда към Гейбриъл, Гейбриъл гледа към мен, а пандата гледа към трима ни.

Ще си помисля, заключава Ник.

 

 

Няколко часа по-късно Пери си тръгва за Вегас, а Ник изпраща Гейбриъл да ми съобщи, че първото ми участие, без да съм минал през квалификации, ще е на големия турнир в Ла Кинта. Освен това ще уреди участието ми и в следващия сателитен турнир във Флорида. Оттук нататък да съм се считал за освободен официално от академия Брадентън. Той щял да уреди някаква форма на задочно обучение, щом може.

Гейбриъл си тръгва и се подсмихва. Стана твоята, хлапе.

Наблюдавам как останалите се качват в автобуса за академия Брадентън и докато той боботи и бълва черен дим, седя на пейката и се грея на слънце. На четиринайсет си, казвам на себе си, и повече не трябва да ходиш на училище. От днес нататък всеки ден ще е като Коледа и първия ден на лятната ваканция накуп. Усмихвам се за пръв път от месеци. Край с моливите, край с книгите. Край на недоволните погледи на учителите. Свободен си, Андре. Повече никога нищо няма да се налага да учиш.