Андре Агаси
Открито (27) (Автобиография)

Глава 27

Бавно отварям очи. Лежа на пода до леглото. Надигам се, сядам, за да кажа добро утро на Щефани, после осъзнавам, че тя е във Вегас, а аз съм в Санкт Петербург. Не, чакай, в Санкт Петербург бях миналата седмица.

В Париж съм.

Не, Париж беше след Санкт Петербург.

В Шанхай съм. Да, точно така, Китай.

Отивам до прозореца и дръпвам завесите. Някой е начертал хоризонта върху гъби. Хоризонтът прилича на някакъв фантастичен Вегас. Всяка сграда е ненормално различна, а всички сгради се извисяват към студеното синьо небе. Няма значение къде съм, честно казано, защото част от мен все още е в Русия, във Франция и на още десетина други места, където съм играл напоследък. А най-голямата част от мен е у дома с Щефани и Джейдън.

Няма значение къде съм, тенис кортът е неизменно същият, същата е и целта. Искам в края на 2002 година да съм номер едно. Ако мога да постигна победа тук в Шанхай, една малка победа, ще стана най-възрастният тенисист стигал до номер едно в световната ранглиста и ще победя рекорда на Конърс.

Тоя е пънкар, ти си легенда!

Искам да го постигна, казвам си. Нямам нужда от това постижение, но го искам.

Поръчвам си кафе от румсървиса, после сядам и пиша в дневника си. Не ми е присъщо да пиша дневници, но наскоро съм започнал да го правя и бързо се е превърнало в навик. Принуден съм да пиша. Завладяла ме е идеята да оставя написани от мен думи, отчасти заради разкъсващия ме страх, че няма да имам достатъчно време, за да ме опознае Джейдън. Живея в самолети, а светът става по-опасен, по-непредвидим, страх ме е, че няма да мога да разкажа на Джейдън какво съм преживял и какво съм научил. Затова всяка вечер, където и да съм, написвам няколко реда за него. Случайни мисли, впечатления, научени уроци. Сега, преди да тръгна към стадиона в Шанхай, пиша:

Здрасти, приятел! Ти си във Вегас с мама, а аз съм в Шанхай и ми липсваш. Отваря ми се възможност да завърша годината като номер едно след този турнир. Но ти признавам, че мога само да мисля как ще се прибера у дома при теб. Страхотно натоварване преживявам с моя тенис. Но съм необичайно решен да продължа да играя. Отне ми известно време, докато го осъзная. Толкова дълго се боря. Сега просто работя и давам всичко от себе си и оставям нещата да се случат, така както е писано. Все така не се чувствам добре през повечето време на корта, но се справям, в името на толкова много добри неща. Добри за играта, добри за твоето бъдеще, добри за децата в моето училище. Цени винаги останалите, Джейдън. В грижата за другите се крие толкова много душевен мир. Обичам те и винаги ще съм до теб.

Затварям дневника, излизам от стаята и отнасям страхотен бой от Иржи Новак от Чехия. Унизителна загуба. Още по-лошото е, че не мога да си тръгна от Китай и да се прибера у дома. Трябва да прекарам още един ден и да играя нещо като утешителен мач.

Обратно в хотела, задавен в емоции, отново пиша на Джейдън:

Току-що изгубих мача и се чувствам ужасно. Не искам утре да се връщам на корта. Толкова много не искам, че си пожелавах да получа травма. Представяш ли си какво е толкова много да не искаш да направиш нещо, че да пожелаеш сам да се нараниш. Джейдън, ако някога се чувстваш толкова съкрушен от нещо, както се чувствам аз тази вечер, просто се отдръпни и продължи да полагаш усилия, продължавай да работиш. Изправи се лице в лице с най-тежкото и си дай сметка, че не е толкова страшно.

Това ти дава възможност да намериш душевен мир. Искам да се откажа, да си тръгна, да се прибера у дома и виждаш сам. Трудно е да остана и да играя, лесно е да се прибера у дома и да съм с теб. Затова и оставам.

 

 

В края на годината, както се и очаква, номер едно е Хюит. Казвам на Гил, че трябва да положа повече усилия. Той съставя нов режим за моето по-зряло аз. Извлича идеи от своите бележници на Да Винчи и прекарваме цели седмици в работа само над моето измъчено, изтощено тяло. Ден след ден той стои приведен над мен, докато аз правя упражнения за мускулите на краката си и крещи: Дай всичко! Зове ни Австралия!

Слабите крака те подчиняват, казва Гил. Силните крака се подчиняват.

Когато се качваме на самолета от Вегас за Мелбърн, се чувствам така сякаш там ще тичам или ще плувам. В схемата на Откритото първенство на Австралия за 2003 година съм втори и на корта се появявам ръмжащ и безмилостен. Стигам до полуфинал и побеждавам Ферейра за деветдесет минути. В шест мача съм изпуснал само един сет.

На финала играя срещу Райнер Шутлер от Германия. Печеля в три последователни сета, губя само пет гейма и постигам най-несиметричната победа в историята на Открития турнир на Австралия. Това е осмата ми победа от Шлема и е най-доброто ми представяне в цялата ми кариера. Дразня Щефани, че е приличало на някой от нейните мачове, докоснал съм се до същия вид надмощие, каквото тя е имала.

Когато ми подават купата, казвам на публиката: Всеки наш ден е чудо, а дни като днешния са несъмнено изключителна рядкост.

По-късно някой каза, че съм звучал, сякаш съм усетил полъха на смъртта.

По-скоро полъха на живота. Така говори човек, който почти не е бил жив.

Аз съм най-възрастният тенисист, печелил турнир от Шлема от трийсет и една години и репортерите не ме оставят на мира. Преди да си тръгна от Австралия непрекъснато ме питат имал ли съм планове за оттегляне. Отговарям им, че обмислям много повече началото на различни начинания, отколкото края на други. Аз съм последният от едно поколение, казват те. Последният от мохиканите от 80-те години на миналия век. Ченг е обявил оттеглянето си. Къриър се е оттеглил преди три години. Хората се отнасят към мен като към чудак, защото Щефани отново е бременна и кой ли само не знае, че из Вегас пътувам с миниван. Само че аз се чувствам вечен.

По ирония, липсата на гъвкавост у мен удължава кариерата ми. Помага за стабилността ми във времето. Понеже не мога да се обръщам добре, винаги държа ракетата близо до тялото, винаги гледам топката да е пред тялото ми. Така няма нужда да подлагам на излишен стрес и усукване скелета си. В такава форма, казва Гил, тялото ми може да издържи още три години.

 

 

Кратко поемане на дъха във Вегас и отлитаме за Кей Бискейн. Печелил съм турнира две последователни години, общо пет пъти и нищо не може да ме спре. Стигам до финала и побеждавам Моя, старият ми съперник от Открития турнир на Франция, който е номер пети в ранглистата. Последователни сетове. Шестата ми победа на този турнир, надминавам отново рекорд на Щефани. Отново я дразня, че най-накрая съм постигнал някакъв успех, който надминава нейните постижения. Тя обаче има невероятен състезателен дух и гледам да не прекалявам със закачките.

 

 

Играя на турнир в Хюстън, който се провежда на кортове с клей. Само трябва да стигна до финала и ще бъда номер едно в ранглистата. Така и правя. Побеждавам Юрген Мелцер, 6–4, 6–1 и излизам да го отпразнувам с Дарън и Гил. Обръщам няколко коктейла с водка. Изобщо не ме е грижа, че на другия ден ще играя на финал с Родик. Вече съм номер едно в ранглистата.

И точно затова го побеждавам. Перфектната пропорция от загриженост и безгрижие, най-добрата подготовка.

Дни преди трийсет и третия си рожден ден, ставам най-възрастния тенисист, достигал номер едно в историята. Летя за Рим, чувствам се като Понсе де Леон и слизам от самолета със старческо пробождане в рамото. В първия кръг играя слабо, но не обръщам внимание на този факт, изхвърлям го от съзнанието си. Седмици по-късно, на Откритото първенство на Франция 2003 година, рамото все още ме боли, но на тренировките показвам добра форма. Дарън казва, че съм сила.

Във втория кръг излизам на Сюзан Ланглен корт, който ми навява много лоши спомени. През 1996 година тук съм загубил от Уудръф. През 1998 година съм загубил от Сафин. Играя срещу хлапе от Хърватия, Марко Анчич. Губя първите два сета и се влача през третия. Той е на деветнайсет години, над метър и осемдесет, невероятен в сервиса и волетата и изобщо не ми се плаши. Кортът Ланглен трябва да е мек, бавен, но днес топката върху него отскача бързо. Изненадващо за мен имам затруднения да я контролирам. Взимам се в ръце и въпреки всичко печеля следващите два сета. В петия сет съм останал без сили, рамото ме боли неистово, четири пъти постигам мачпойнт и четирите пъти ги губя. На три пъти го правя с двойна грешка. Побеждавам хлапето, но само защото неговият страх от загуба е малко по-голям от моя.

Отивам на четвъртфинал срещу Гилермо Кориа от Аржентина, друг младок. Пред всички е заявил, че съм негов идол. Вижте, казвам на репортерите, предпочитам да не съм негов идол и да играя срещу него на твърда настилка, отколкото да съм негов идол и да играя срещу него на клей. Как я ненавиждам само тая глина! Губя четири от първите пет гейма. После печеля сета. Как я обичам само тая глина!

Кориа остава невъзмутим. Във втория сет повежда убедително с 5–1. Не пропуска нито един удар. Бърз е и става все по-бърз. Изобщо някога бил ли съм толкова бърз? Мъча се да го объркам, пришпорвам го към мрежата, никаква полза. Днес той просто е по-добър от мен. Изхвърля ме от турнира, изхвърля ме и от първата позиция в ранглистата.

В Англия на турнир — загрявка за Уимбълдън, побеждавам Питър Лучак от Австралия. Това е моят хиляден мач в кариерата ми. Когато някой ми го казва, ме обзема непреодолимо желание да седна. С Щефани изпиваме по чаша вино и се опитвам да си припомня всичките си хиляда мача. Спомням си всеки един от тях. Казвам й го.

Нищо чудно, казва тя.

На рождения ден на Щефани отвеждам рожденичката на концерт на Ани Ленъкс в Лондон. Тя е една от любимите певици на Щефани, но тази вечер Ленъкс е моята муза.

Тази вечер тя, песните й и думите в тях са предназначени за мен. Всъщност обръщам внимание на Гил, че трябва да включим някои от песните на Ленъкс във втората част на Коремни спазми. Мога да ги слушам преди всеки мач.

Това е пътят, който няма да проправя, това са мечтите, които бих мечтал…

 

 

На Уимбълдън 2003 аз съм един от фаворитите. Как така? От двайсет години баща не е печелил Уимбълдън. Бащите не печелят турнири от Шлема. В третия кръг играя срещу Юнес Ел Анауи от Мароко. И той е новоизпечен татко. Пред репортерите се шегувам, че с нетърпение чакам да играя срещу някой, който е по-недоспал и от мен.

В инструкциите си преди мача Дарън ми казва: Когато съсечеш приятелчето с бекхенда в началото на мача, когато го видиш да отиграва своя слайс, направи, така че да му изкараш въздуха. Така ще му покажеш, че няма да мине със сигурни удари и защитна игра. Трябва да измисли по-интересен удар. Ето така рано-рано ще му изпратиш съобщение и ще го принудиш да допуска грешки по-късно в мача.

Добър съвет. Бързо повеждам в резултата, 2–1 сета, но Ел Анауи не ще да се скатае и да миряса. В четвъртия ми отвръща с хъс, получава три сет пойнта. Нямам желание мачът да стигне до пети сет. Твърдо съм против да стигаме до пети сет. Последните точки от четвъртия сет са ужасни, а аз правя всичко, което трябва, следвам едно към едно съветите на Дарън. Когато мачът приключва, когато съм спечелил сета и мача, аз съм изцеден. Имам един почивен ден, но знам, че не ми е достатъчен.

В четвъртия кръг играя срещу Марк Филипусис, австралийско хлапе с тонове талант и слава на тенисист, който пилее таланта си. Сервисът му е мощен, нечувано мощен, а този ден е направо фантастичен. Изстрелва топката с 220 километра в час. Прави четирийсет и шест аса. На всичко отгоре мачът върви към предвидимия и от мене, и от него пети сет. При 3–4 той сервира и по някакво чудо аз постигам пробив. Той пропуска първия сервис. Вече предвкусвам победата. Филипусис изстрелва топката с 222 километра в час при втория сервис и я насочва право в средата. Скоростта е богохулна, но пък ударът е насочен натам, накъдето съм предвидил. Протягам ракетата, връщам топката към него и той може само да стои и да гледа. Все едно го удрят с камшик. И все пак топката пада на милиметри зад основната линия. Аут.

Ако не беше излязла от корта, щях да съм постигнал пробив, да уловя мига и да сервирам за мача. Но не било писано. Той вече е изпълнен с вяра, че може да ме победи, Филипусис става още малко по-висок и прави пробив. Всичко става за миг. Минутата започва с възможността да сервирам за мача, а в началото на следващата той вдига победоносно ръце. Тенис.

В съблекалнята усещам тялото си различно. Тревата се е превърнала в мъчение за мен, а петсетов мач на трева направо ме разбива. Освен това тази година кортовете на Уимбълдън са подравнени, което означава по-продължителни разигравания, повече движение, отскачания и привеждания. Изведнъж гърбът ми напомня за себе си. Никога не е бил в добро състояние, но сега вече ме боли и притеснява. Болката се спуска от гърба към задната част на бедрото, заобикаля коляното, после обхваща пищяла и захапва глезена. Благодарен съм, че не съм победил Филипусис, че не съм останал в турнира, защото трябваше да загубя служебно следващия мач.

 

 

По време на Откритото първенство на САЩ, Пийт обявява оттеглянето си. На няколко пъти по време на пресконференцията спира, за да се овладее. И аз съм много развълнуван. Съперничеството ни е било една от пътеводните звезди в моята кариера. Загубите от Пийт са ми причинявали невероятна болка, но погледнати отстрани те са ме направили и по-жилав. Ако бях побеждавал Пийт по-често или ако бяхме от различни поколения, щях да имам по-добър баланс от победи-загуби, може би дори щях да имам повече победи, но като тенисист щях да съм много по-слаб.

Дълги часове след пресконференцията на Пийт съм обзет от безмилостна самота. Оставам последен. Последният американски шампион от турнир от Големия шлем, който продължава да се състезава. На репортерите казвам: Човек очаква да напусне дансинга с онези, с които е танцувал. После си давам сметка, че аналогията ми е погрешна, защото аз продължавам да танцувам, другите спират.

Стигам до четвъртфинала. Изправям се срещу Кориа, който ме е изхвърлил от Откритото първенство на Франция. Горя от желание да си вържа обувките и да изляза на корта, но мачът се отлага с дни заради дъжд. Затворен съм в хотела, друго, освен да чета или да чакам не мога да правя. Гледам как дъждовните капки се стичат по прозореца и всяка е сива като наболата ми брада. Всяка дъждовна капка е минута, която се е стопила и изчезнала завинаги.

Гил ме принуждава да пия коктейла Гил и да си почивам. Казва, че всичко ще е наред, но и той е наясно. Времето изтича. Най-накрая облаците се разкъсват и излизаме на корта, а Кориа не е същият тенисист, с който съм играл в Париж. Има травма на крака, а аз се възползвам от нея. Разхождам го по корта безмилостно, сравнявам го със земята и печеля първите два сета.

В третия сет имам четири мачпойнта и ги губя и четирите. Поглеждам към моите места в публиката и виждам Гил, който не знае къде да се дене. През цялата ми кариера нито веднъж не е ходил до тоалетната по време на мачовете ми. Никога. Нито веднъж. Казва, че не иска да се случи така, че да погледна към моите места в трибуните, да не го видя там и да загубя присъствие на духа. Той не заслужава да изпитва такова неудобство. Отново се съсредоточавам. Префокусирам. Прещраквам лещите вляво и вдясно, после се разплащам за мача.

Няма време за почивка. Дъждът е свил времето на турнира. На следващия ден трябва да играя на полуфинал срещу Фереро, който току-що е спечелил Откритото първенство на Франция. Увереността му е толкова голяма, че извира от порите му. По-млад е от мен със сто години и си личи. Отстранява ме в четири сета.

Покланям се към четирите ъгъла на корта, изпращам въздушни целувки към публиката и вярвам, че те знаят, че съм дал всичко от себе си за тях. Джейдън и Щефани ме чакат пред съблекалнята. Щефани е бременна в осмия месец с второто ни дете и разочарованието от загубата се оттича като дъждовна капка.

 

 

Дъщеря ни се ражда на трети октомври 2003 година, още една красива непозната. Наричаме я Джаз Ел и — както и при сина ни — тайно се заричаме тя да не играе тенис. (В задния ни двор дори няма тенис корт.) Има обаче още нещо, което Джаз Ел Агаси не иска да прави. Не иска да спи. Пред нея брат й е направо нарколептик. Затова тръгвам към Откритото първенство на Австралия 2004 година с вид на вампир. А всички останали тенисисти изглеждат така, сякаш са спали по дванайсет часа. Всичките са бодри, свежи и мускулести. Тенисистите изглеждат по-яки от миналите години, като да си има всеки от тях по един Гил.

Краката ми остават във форма до полуфинала, когато налитам на Сафин, а той играе с пъргавината на куче динго. Заради травма на китката е почивал по-голямата част от турнирите предишната година. Сега е напълно възстановен, отпочинал и не знае спирка. От едната до другата страна, напред и назад, всяко разиграване трае цяла вечност. Никой от двама ни не иска да загуби, да допусне непредизвикана грешка и след четири часа и двамата искаме най-малко победа в мача. Всъщност искаме не само победа. Разликата е в сервиса на Сафин. Петият сет е негов и аз се чудя дали това е бил последният ми двубой в Австралия.

Това ли е краят? От месеци чувам този въпрос всеки ден, но за пръв път аз съм този, който го задава.

 

 

Нашият съюзник е почивката, казва Гил. Трябва ти повече почивка между турнирите, а и вече трябва по-внимателно да подбираш битките си. Рим или Хамбург? Пас. Купа Дейвис? Съжалявам, не мога да участвам. Трябва да съхраниш силата си за големите турнири, а следващият голям турнир е Откритото на Франция.

Следвам съвета му и при пристигането ни в Париж се чувствам с години по-млад. Дарън хвърля поглед върху схемата на турнира и ми предрича чист път до полуфинала.

В първия кръг играя с Жером Енел, двайсет и три годишен тенисист от Елзас. В световната ранглиста е 271 и дори треньор няма. Няма проблем, казва Дарън.

Има и то какъв проблем. Изморявам се. При всеки бекхенд забивам в мрежата. Крещя си: Можеш много повече от това! Не си приключил!

Не допускай краят да е такъв! Гил, който седи на първата редица, е стиснал устни.

Въпросът не е само във възрастта, не е и в клеената настилка. Не отигравам чисто топката. Отпочинал съм си, но съм и ръждясал от почивката.

Вестниците определят загубата ми като най-лошата в моята кариера. Енел казва на репортерите, че негов приятел го е надъхвал преди мача, като му е говорил, че ще спечели, защото наскоро съм загубил от тенисист с неговите възможности. На въпроса какво има предвид под тенисист като него, той отговоря: слаб.

Спускаме се по финалната права, казва Гил на репортерите, искам само да не куцукаме докато пресичаме финиша.

Идва юни и аз се отказвам от участие в Уимбълдън. Загубил съм четири последователни мача — най-лошата ми поредица от 1997 година насам, а костите ми са като от порцелан. Гил ме кара да седна и ми казва, че не знае още колко ще издържи да ме гледа в това състояние. Трябва дълго и сериозно да си помисля, заради двама ни, за края на кариерата ми.

Обещавам му, че ще си помисля за оттегляне, но първо трябва да помисля за Щефани. Тя е избрана за Международната зала на славата в тениса. Заслужено, след като има повече спечелени турнири от Големия шлем, от всеки друг в историята на тениса, освен Маргарет Кърт. Щефани иска да я представя на церемонията по приемането. Летим до Нюпорт, Роуд Айлънд. Велик ден. За първи път оставяме децата за през нощта при друг човек и за първи път виждам Щефани истински и до краен предел притеснена. Страхува се до смърт от церемонията. Не обича да е в центъра на вниманието. Притеснява се, че ще каже нещо не както трябва или ще забрави да благодари на някого. Трепери от страх.

И аз самият не съм съвсем спокоен. В продължение на седмици съм мислил само за речта си. За първи път ми предстои да говоря на публично събитие за Щефани и в същото време сякаш трябва да напиша нещо на дъската за признания в кухнята, а да го прочете цял свят. Джей Пи ми помага да напиша няколко чернови. Свръхподготвен съм и докато вървя към подиума, дишам трудно. А в момента, в който започвам да говоря, се отпускам, защото ще говоря по любима тема, в която се считам за експерт. Всеки мъж би трябвало да има възможността да представи съпругата си на нейната церемония по приемането й в Залата на славата.

Оглеждам публиката, феновете, лицата на предишни шампиони и искам да им разкажа за Щефани. Искам и те да знаят онова, което знам аз. Сравнявам я със занаятчиите и майсторите, които са строили великите средновековни катедрали: те не са укротявали перфекционизма си, когато са изграждали покрива или подземията, или други скрити от погледа части от катедралите. Били са перфекционисти във всеки процеп и скрито ъгълче и такава е Щефани. А освен това тя е и катедрала, творение на перфекционизма. Пет минути възхвалявам етиката й в нейната работа, достойнството й, постиженията й, силата и грацията й. В заключение изричам най-истинските думи, които съм казвал за нея.

Дами и господа, представям ви най-великата личност, която познавам!