Андре Агаси
Открито (28) (Автобиография)

Глава 28

Всички около мен непрекъснато говорят за оттегляне. Оттеглянето на Щефани, оттеглянето на Пийт, моето. А в същото време друго, освен да играя не правя и погледът ми е насочен към следващия турнир от Шлема. В Синсинати за всеобща изненада, побеждавам Родик на полуфинал, което ме придвижва към първия ми финал на СТО от миналия ноември. После побеждавам Хюит, което ме прави най-възрастния победител на такъв турнир от Конърс насам.

Следващия месец на Откритото първенство на САЩ 2004, на репортерите казвам, че според мен имам заряд да спечеля турнира. Те ми се усмихват, сякаш съм откачил.

С Щефани наемаме къща извън града, в Уинчестър. Има повече стаи от хотелски апартамент и не трябва да се притесняваме как ще бутаме детската количка по натоварените улици на Манхатън. Най-хубавото е, че къщата има на приземния етаж стая за игри, в която спя вечерта преди мач. На приземния етаж мога да се преместя от леглото на пода, когато гърбът ми ме събуди, без да притеснявам Щефани. Понеже татковците не печелят турнири от Шлема, обича да казва Щефани, можеш да слезеш на приземния етаж и да спиш като необвързан мъж, както трябва и да се чувстваш.

Виждам, че начинът ми на живот я натоварва. Аз съм разсеян съпруг, уморен татко. На нея се пада по-голямата част от товара, свързан с децата. И въпреки това тя никога не се оплаква. Проявява разбиране. Нейната мисия, на която се отдава със страст всеки ден, е, да ме заобиколи с атмосфера, в която мога да мисля само за тенис. Помни колко насъщно е било това за нея, когато тя е играла. Докато пътуваме към стадиона например, Щефани знае точно коя песен на Елмо да пусне в колата, за да кротуват Джейдън и Джаз, а ние с Дарън да можем да изградим стратегия. По отношение на храната тя е като Гил: никога не забравя, че е важно не само какво ядеш, но и кога ядеш. След мач на път за вкъщи с Дарън и Гил знам, че минем ли през вратата, ще ни чака лазаня, от която се вдига пара и настърганото отгоре й сирене, още ще е вряло.

Знам също, че децата на Дарън, Джейдън и Джаз ще са нахранени, изкъпани и вече сложени да спят.

Заради Щефани стигам до четвъртфинала, където излизам срещу поставения под номер едно в схемата, Федерер. Той не е тенисистът, когото съм победил в Кей Бискейн. Израства с всеки изминал гейм пред очите ми като един от най-великите тенисисти на всички времена. Изгражда постепенно водачеството в резултата, 2–1 сета, а аз мога само да отстъпя и да се възхищавам на невероятната му вещина, великолепното му самообладание. Федерер е най-величественият тенисист, срещу когото съм играл. Преди да успее да ме довърши обаче, мачът е прекъснат заради дъжда.

Връщам се в Уинчестър, гледам през прозореца и си казвам: не мисли за утре. Не мисли и за вечерята, защото мачът е бил кратък и се прибирам по-рано с часове. Само че Щефани има свой човек в синоптичната служба. Някой й е подсказал, че от Олбъни насам приближава буря, скочила е в колата, втурнала се към къщи и е приготвила всичко. Когато влизаме през вратата, тя ни целува и ни подава чиниите едновременно и с лекотата, с която бие сервис. Искам да повикам съдия в къщата и да повторя брачния си обет.

 

 

На следващия ден излиза страшен вятър. Пориви със скорост 65 километра в час. Боря се с вихъра и с мощните като ураган удари на Федерер и изравнявам мача до 2–2 сета. Федерер поглежда към краката си, а така реагира, когато е изненадан.

После напряга всички сили, повече отколкото аз мога да събера. Имам чувството, че ако поиска дори ще полети. Измъква тежък пети сет и казвам на всички, които искат да ме чуят, че е на път да се превърне в най-добрия тенисист.

Преди ветровете да утихнат, отново се надигат приказките за оттегляне. Репортерите искат да научат защо продължавам. Обяснявам им, че с това си изкарвам прехраната. Имам да издържам семейство и училище. Всяка отиграна от мен топка носи полза на много хора. (Един месец след Откритото първенство на САЩ, двамата с Щефани сме домакини на Детски Голям шлем, който се провежда за девета година и който събира шест милиона долара. Събрали сме всичко четирийсет милиона за моята фондация.)

На репортерите казвам също. Имам още игра пред себе си. Не знам още колко, но имам. Мисля, че още мога да побеждавам.

Отново втренчени погледи.

Не разбират може би, защото не съм им разказал цялата история, не съм им обяснил всички причини, поради които продължавам. Не мога, понеже и аз едва започвам сам да ги осъзнавам. Играя и продължавам да играя, защото избирам да играя. Дори това да не е животът на твоите мечти, винаги можеш да избираш. Няма значение какъв е животът ти, изборът да го живееш, променя всичко.

 

 

На Открития турнир на Австралия 2005 побеждавам Тейлър Дент в три сета, стигам до четвъртия кръг и пред съблекалнята спирам пред страшно симпатичен телевизионен коментатор — Къриър. Странно ми е да го видя в тази нова роля. Продължавам да гледам на него като на велик шампион. И все пак телевизията му подхожда. Справя се добре и изглежда щастлив. Изпитвам голямо уважение към него, надявам се и от негова страна да е същото. Неразбирателствата между нас са останали в миналото, в детството.

Слага микрофон пред мен и пита: След колко време Джейдън Агаси ще победи сина на Пийт?

Поглеждам в камерата и казвам: Най-голямата ми надежда е детето ми да се насочи към своя цел.

После добавям: Надявам се да избере тениса, защото самият аз много го обичам.

Старата, стара лъжа. Сега обаче е дори още по-срамна, защото съм въвлякъл в нея и сина си. Има опасност да прехвърля лъжата си като наследство. С Щефани сме по-убедени, откогато и да било, че не искаме този луд живот за Джейдън или за Джаз, така че какво ме накара да го кажа? Както винаги, предполагам, че това е отговорът, който хората искат да чуят. Пък и изпълнен с усещането от победата, чувствам, че тенисът е красив спорт, който ме е облагодетелствал и искам да го почета. А може би, защото съм изправен пред шампион, когото уважавам и се чувствам виновен, че съм го мразил. Лъжата може да е била моят начин да прикрия вината си или да я компенсирам.

 

 

В последните месеци Гил е направил няколко тежки промени в тренировъчния ми режим. Накарал ме е да се храня като спартански воин и ме е превърнал в красиво и наточено острие.

Били са ми и третата за тази година инжекция с кортизон. Допустимият им брой за година е четири. Рисковано е, казват докторите. Просто не знаем какви са последствията от кортизоновите инжекции в дългосрочен период върху гръбначния стълб и черния дроб. Но не ме е грижа. Докато гърбът ми не ме боли.

И той не ме боли. Стигам до четвъртфинала, където отново се изправям пред Федерер. Не мога и сет да спечеля. Той ме изхвърля като учител тъп ученик. От всички надъхани младоци, които завладяват тениса, той най-много ме кара да осъзнавам възрастта си. Когато го гледам с неговата лекота и подвижност, с мощните му удари и пъргавина на пума, осъзнавам, че съм на кортовете от времената на дървените ракети. Все пак мой зет е бил Панчо Гонзалес, а той е бил шампион във времената на Берлинския въздушен мост^[1]. Съперник е на Фред Пери, а Федерер е роден в годината, в която се запознах с моя приятел Пери.

 

 

Ставам на трийсет и пет точно преди Рим. Щефани и децата идват с мен в Италия. Искам да изляза с Щефани, да разгледам Колизеума, пантеона, но не мога. Когато съм идвал в този град като момче, като младеж, непрекъснато са ме мъчели вътрешни терзания и стеснителност и не съм излизал от хотела. Сега, въпреки че имам желание да разгледам града, гърбът ми няма да го позволи. Докторите твърдят, че дългата разходка по каменната настилка може да съкрати действието на кортизона от три месеца на един.

Печеля първите си четири мача. Губя от Кориа. Отвратен съм от себе си и се чувствам виновен, че са ме аплодирали на крака. Репортерите отново настояват с въпроса за оттеглянето.

Казвам: Замислям се за него четиринайсет пъти на година, защото в толкова турнира участвам на година.

С други думи: Толкова пъти съм принуден да преживявам пресконференциите.

В първия кръг на Откритото първенство на Франция, играя с Ярко Ниеминен от Финландия. Само като стъпвам на корта и поставям рекорд. Това е моят петдесет и осми турнир от Големия шлем. С един повече от Ченг, Конърс, Лендъл и Ферейра. Повече от който и да било от Ерата на откритите турнири. Гърбът ми обаче не е в настроение да почете това забележително събитие. Кортизонът се е абсорбирал. Когато бия сервис, ме боли, когато стоя, ме боли. Дишам с мъка. Мисля да отида до мрежата и да загубя служебно. Но това е Ролан Гарос. Не мога просто да напусна този корт, не и този корт. Ще трябва да ме изнесат от този корт на моята ракета.

Гълтам осем болкоуспокоителни. Осем. По време на смяната на полетата, покривам лицето си с кърпа, докато здраво стискам в зъби друга кърпа, за да потисна болката. В третия сет Гил разбира, че се случва нещо ужасно. След като отигравам топката, не спринтирам към центъра на корта. През всичките тези години, той нито веднъж не ме е виждал да не спринтирам към центъра на корта. Немислимо е, равносилно е на това той да иде до тоалетната по време на някой от моите мачове. След мача с Гил вървим към ресторанта, а аз съм се превил като гигантска скарида. Казва ми: Не можем да насилваме и да насилваме тялото ти.

Отказваме се от участие в Уимбълдън, мъчим се да се подготвим за летния сезон на кортовете с твърда настилка. Необходимо е, но изглежда като хазарт. Вече ще посвещавам всичкото си време и ще влагам всичките си сили в по-малко турнири, което означава, че ще се стесни полето на грешките, напрежението ще нарастне. Загубите ще нараняват повече.

Гил се заравя в своите бележници на Да Винчи. Гордее с факта, че никога не съм получавал травма в неговата спортна зала, а сега виждам как докато тялото ми остарява, той е напрегнат. До краен предел.

Някои вдигания чисто и просто повече няма да можеш да ги правиш, заявява той. Други ще трябва да удвоиш.

Прекарваме с часове в залата за тежести, обсъждаме мускулатурата на торса ми. Отсега нататък до самия финиш, казва Гил, залогът е върху мускулатурата на торса.

 

 

Отказъл съм се от Уимбълдън и вестниците и списанията излизат с нов порой от възпоминателни възхвали. На възраст, в която повечето тенисисти…

Отказвам се от вестниците и от списанията.

В края на лятото играя на турнира на Мерцедес-Бенц и печеля. Джейдън вече е достатъчно голям, за да ме гледа и по време на връчването на купата излиза тичешком на корта, защото си мисли, че купата е негова. И то е така.

Заминавам за Монреал и със зъби и нокти стигам до финала, където играя срещу едно испанче, за което всички говорят. Рафаел Надал. Не мога да го победя. Не мога да го разчета. За пръв път виждам някой, който да се движи като него на тенис корта.

На Откритото първенство на САЩ 2005 аз съм новина, допълнителна атракция, трийсет и пет годишен тенисист, който участва в турнир от Големия шлем. Участвам за двайсети пореден път на този турнир, много от тенисистите, дошли за участие, не са живели толкова години. Спомням си как съм играл срещу Конърс и съм го изхвърлил от турнира в двайсетото му участие. Не съм аз човекът, когото да попитат: Къде отлетяха годините? Знам точно къде са отлетели. Усещам всеки изигран сет в гръбначния си стълб.

Играя срещу Разван Сабау от Румъния, в първия кръг. Били са ми четвъртата и последна за годината кортизонова инжекция, затова гърбът ми си кротува. В състояние съм да отиграя най-обичайния си удар, който създава ядове на Сабау. Когато основният ти удар създава ядове на някого, когато съперниците се предават пред удара, който отиграваш при сто удара от сто удара, знаеш, че денят ще е хубав. Същото е както когато виждаш юмрукът ти да оставя следа върху челюстта на другия, а все още не си приложил съкрушителния си удар. Побеждавам го за шейсет и девет минути.

Репортерите казват, че било истинско клане. Питат ме дали ми е криво, че съм го победил.

Отговарям: Никого не бих лишил от обогатяващото изживяване, което дава загубата.

Те се разсмиват.

Аз говоря сериозно.

Във втория кръг играя с Иво Карлович от Хърватия. Описват го като двуметров мъж, но най-вероятно е стоял в канавката, докато са го премервали. Той е висок като кула, телеграфен стълб, а ръстът придава на сервиса му деформирана траектория. Когато Карлович бие сервис, кортът технически се удвоява. Мрежата се снишава с трийсет сантиметра. За пръв път играя с толкова висок тенисист. Не знам как да се подготвя за съперник с неговия ръст.

В съблекалнята се представям на Карлович. Той е симпатичен, ведролик, с блеснали от вълнение очи, че ще участва на Откритото първенство на САЩ. Моля го да вдигне ръката, с която ще бие сервис, колкото може, после викам Дарън. Изкривяваме вратове, вдигаме поглед нагоре, опитваме се да видим връхчетата на пръстите на Карлович. Невъзможно ни е.

Сега, казвам на Дарън, представи си ракетата в тая ръка. А сега си представи как той отскача. А сега си представи къде ще се пада главата на ракетата и си представи топката, която изсвистява от тази ракета. Все едно ще я мята от рекламен дирижабъл.

Дарън се разсмива. Карлович се разсмива. Казва: Бих разменил обхвата на ракета си за вашия ретур.

За щастие аз знам, че ръстът на Карлович ще бъде и негова слаба точка в някои моменти от мача. Ниските топки ще му създават проблеми.

Няма да може да се втурва бързо към топката. Дарън ми казва, че Карлович се движи несигурно. Напомням си да не се притеснявам от броя на асовете му. Трябва само да изчакам онзи единствен път или онези два пъти, в които ще пропусне първи сервис, после да се нахвърля на втория. Това ще реши мача. Макар че Карлович също го знае, аз трябва да му го поизясня още малко. Трябва да го накарам да го усеща, като го притисна при втория сервис, а това означава изобщо да не пропускам.

Побеждавам го в последователни сервиси.

В третия рунд играя срещу Томас Бердих, тенисист, син на тенисист. И преди съм играл срещу него, преди около две години, във втория кръг на Откритото първенство на Австралия. Дарън ме предупреждава: Предстои ти мач срещу тенисист, който познава играта изотвътре и е добре да си готов за битка. Може да сцепва топката и от двете страни, сервисът му е като изстрел, а след няколко години ще е сред най-добрите десет.

Дарън не го е прехвалил. Бердих е един от най-добрите тенисисти, срещу които съм играл през годината. Победил съм го в Откритото първенство на Австралия, 6–0, 6–2, 6–4, а след мача съм се чувствал късметлия. Мислех си: Добре, че играем на три от пет.

Сега обаче изненадващо се оказва, че Бердих не е станал много по-добър от предишния ни мач. Все още му трябва да поработи върху подбора на играта си. Прилича на мен от времето преди да срещна Брад: мисли си, че трябва да спечели всяка точка. Не знае колко е важно да оставиш съперника си да загуби. Когато го побеждавам, когато се ръкуваме, искам да му кажа да не го приема много навътре, на някои им отнема повече време да изучат играта. Но не мога. Не е моя работа.

След това играя с Ксавие Малис от Белгия. Той се движи възхитително и отиграва с една ръка. Има здрав форхенд и ас-сервис, но не е последователен. А и бекхендът му е нищо и никакъв: на пръв поглед трябва да е страхотен, защото го отиграва с такава отработеност, но повече го интересува как изглежда удара, а не самото му изпълнение. Просто не може да отиграе бекхенд до над линията, а ако не можеш да го направиш, не можеш и да ме победиш. Твърде добре контролирам корта. Ако не можеш да отиграеш бекхенд до над линията, аз диктувам всяка точка. Съперникът ми трябва да ме пораздвижи, да ме махне от централния знак, да ме постави на място, където ще си имам работа с него или ще трябва да играе по моите правила. А моите правила са тежки. Колкото повече остарявам, толкова по-тежки правила налагам.

Вечерта преди мача с Къриър пием по едно питие в хотела. Предупреждава ме, че Малис играе добре.

Може би, отговарям, но всъщност с нетърпение очаквам мача. Няма често да ме чуеш да казвам такива думи, но ще бъде забавно.

Мачът е забавен, като куклено шоу. Имам чувството, че държа конците и щом ги подръпна Малис подскача. За пореден път съм изумен от връзката между тенисистите на корта. Мрежата, която уж ни разделя, всъщност ни свързва като в паяжина. След два часа на голяма съпротива, човек се убеждава, че е заключен в клетка със своя съперник. Може да се закълне, че го пръска потта му, че дъхът му замъглява очите му.

Водя с 2–0 сета, доминирам. Малис няма никаква вяра в себе си. Не вярва, че мястото му е на този корт. А когато започва третият сет, на Малис най-накрая му идва до гуша да го разкарват от единия до другия край. Такъв е животът. Полудява, заиграва със стръв, изведнъж започва да прави неща, които изумяват и него самия. Отиграва бекхенд над линията, чисто и стабилно. Гледам го с изражение, което казва: Ще повярвам, че го можеш, ако продължиш да го правиш.

Той продължава.

Виждам облекчение по лицето му и по езика на тялото му. Все още не мисли, че ще победи, но вярва, че ще направи добър спектакъл и това е достатъчно. Взима третия сет в тайбрек. Сега аз съм посивял. Имам по-добри неща, които да правя, вместо да вися още един час тук с тебе на корта. Само заради това ще те накарам да се гърчиш.

Но Малис вече не се подчинява на моите заповеди. Един сет, един нищо и никакъв сет, напълно е променил поведението му и е възстановил увереността му. Вече не се страхува. Иска да направи добър спектакъл, и прави такъв, само че сега залага с пари на казиното. В четвъртия сет ролите ни се обръщат и сега той диктува темпото. Печели сета и изравнява резултата от мача.

В петия сет обаче, той се спихва, докато аз едва започвам да черпя от запасите, които са от Банката на Гил. Имам още резерви. Когато идва на мрежата, Малис се усмихва, отнася се към мен с изключително уважение. Стар съм, той ме е състарил още повече, но е наясно, че съм го накарал здраво да се потруди, че съм го принудил да се поизпоти и да научи нещо за себе си.

Къриър ме открива в съблекалнята и ме тупва с юмрук по рамото.

Казва: Стана на твоето. Каза ми, че ще се забавляваш и се виждаше, че се забавляваш.

Забавлявал съм се. И като съм се забавлявал, защо съм като премазан от камион?

 

 

Готов съм за месец във ваната, но следващият ми мач се задава, а съперникът ми играе като обсебен. Блейк. На предишния ми мач на турнира във Вашингтон направо ме е отвял с нападателната си и постоянна игра. Всички твърдят, че оттогава е станал още по-стабилен.

Единствената ми надежда е, че този път няма да играе така нападателно. Особено след като е захладняло. При хладно време кортът в Ню Йорк става по-бавен. Това е в полза на тенисисти като Блейк, който е страшно подвижен. На бавен корт Блейк може да достигне всяка топка, а аз не мога, и така той може да ме притиска. Човек усеща, че трябва да вложи повече от обикновено и от тук нататък мачът се превръща в сеч.

В мига, в който стъпваме на корта, най-страшният ми кошмар става реалност. Блейк е самата стръв, стои пред основната линия при вторите ми сервиси, сече при замахванията и в двете посоки и създава у мен напрежение от първата минута. Прекършва ме в първия сет, 6–3. Във втория сет ми показва как го е направил в първия: 6–3.

В началото на третия сет в мача се прокрадват сенки от Малис. Само че аз съм Малис. Не мога да го победя този приятел, знам, че не мога, затова пък може и да успея да направя добър спектакъл. Без напрежението от стремежа към победата, на мига започвам да играя добре. Преставам да мисля, започвам да чувствам. Ударите ми стават с половин секунда по-бързи, решенията ми произтичат повече от инстинкта, отколкото от логиката. Виждам как Блейк отстъпва и отбелязвам промяната. Какво стана преди малко? Направо ми посинява мозъка от бой в седем последователни рунда, а в края на осмия аз му отвръщам с един прикрит юмручен удар и той губи равновесие, точно когато удря камбаната. Сега той се запътва към ъгъла си, невярващ, че неговият пребит, съсипан съперник все още диша.

Блейк има огромна свита в Ню Йорк и всичките й членове са в публиката тази вечер. Найк, които вече не ме подкрепят, са дали тениските си на неговите фенове и ги насърчават да го аплодират. Когато надигравам Блейк в третия сет, те престават да викат за него. Когато печеля сета, те притихват.

По време на четвъртия сет Блейк е в паника, хич вече не е му е до нападателна игра. Разбирам какво си мисли, мога почти да чуя мислите му: Мамка му, нищо свястно не мога да направя.

Печеля четвъртия сет.

Сега, когато Блейк е видял ползата от моето немислене, и той решава да прибегне до него. Играем петия сет, той сменя цялата си нагласа. Най-накрая след цели три часа, ние се срещаме при равни условия. И двамата сме под пара, а неговата пара е малко по-нажежена от моята. В десетия гейм на него му се отваря възможност да сервира за мача.

После отново се отдава на размисли. Противоречията на разума. Притиска ме. Отигравам първокласни ретури, постигам пробив, а публиката си променя мнението.

Те скандират, Ан-дре, Ан-дре.

Аз сервирам. Удържам.

По време на смяната на полетата стадионът звучи като при рок концерт. Ушите ми кънтят. Слепоочията ми пулсират. Грохотът е толкова оглушителен, че увивам главата си в кърпа.

Той сервира. Удържа. На път сме да играем тайбрек.

Чувал съм старите тенисисти да казват, че петият сет няма нищо общо с тениса. В петия сет става дума за емоции и спортна форма. Бавно напускам тялото си. Приятно ми беше да се запознаем, тяло. Имал съм няколко подобни преживявания в кариерата си, но това е здравословно. Уверен съм в уменията си и се отдръпвам от пътя му. Изваждам се от уравнението. При мачпойнт, 6–5 играя стабилен сервис. Връща към моя форхенд. Отигравам настървено към неговия бекхенд. Той го достига и разбирам — грешка. Ако при такъв удар, той тича, следователно ме притиска. Не мисли ясно. Откъснал се е от позицията си, позволил е на топката да го ръководи. Не се поддава на възможността да отиграе най-добрия възможен удар. Така разбирам, че могат да се случат две неща. Няма да може да достигне добре до топката ми и ще я отиграе вяло. Или пък ще пресили удара и ще допусне грешка.

И в двата случая, имам доста добра представа къде ще се приземи топката. Гледам към мястото, където ще тупне. Блейк тича, измята по-ниския си торс извън траекторията и нокаутира топката. Тя пада на три метра от мястото, където съм предвидил. Неспасяем удар.

Преценката ми е била напълно погрешна.

Правя единственото, възможно нещо. Връщам се. Подготвям се за следващата топка.

При 6–6 разиграваме смъртоносно, бекхенд към бекхенд, а аз съм огромна торба разбъркани нерви. При разиграване с десет бекхенда, човек знае, че някой ще вдигне залога всеки момент и е напълно сигурен, че това ще е неговият противник. Чакам. И чакам. Но при всеки удар, Блейк не вдига залога. Затова на мен се пада да го направя. Влизам навътре, сякаш ще отразя топката и вместо това отигравам къс бекхенд. Навлязъл съм навътре в полето.

В мача се случва, човек да иска да отиграе топката със солиден, подобен на сервиса замах, но кръвта е толкова наситена с адреналин, че пресилва удара. Това често се случва на Блейк, не със замаха, ами със скоростта. Тича по-бързо, отколкото е искал и стига до топката по-бързо, отколкото е предвиждал. Това се случва и в този момент. Спринтира с всичка сила, за да достигне топката от моя къс бекхенд, държи ракетата така че да отиграе ниско, вместо това стига толкова бързо до топката, че не трябва да отиграва ниско. Топката е на неговото ниво, а той е с погрешния захват. Вместо да посрещне топката, както би трябвало, заради захвата си трябва почти да я боксира. После остава при мрежата, а аз изпращам топката с бекхенд над линията. Минава съвсем близо до него.

Той сервира при 6–7. Имам преднина от мачпойнт. Изпуска първия сервис. Разполагам с наносекунда, за да реша накъде ще насочи топката при следващия сервис. Агресивен ли ще е? Или ще играе на сигурно? Решавам, че той погрешно ще заложи на сигурността. Ще я изпрати към моя бекхенд. Следователно трябва да преценя. Колко агресивен трябва да съм аз? Къде да застана? Трябва ли да направя окончателно решение, да остана, където съм и да убия топката, ако съм преценил правилно, но няма да мога да я достигна ако съм сгрешил? Или трябва да играя петдесет на петдесет и да се разположа по средата на полето, където мога да играя със сравнително добър удар при повечето сервизи и не мога да отиграя идеалния удар при нито един?

Ако трябва да има решаващ миг в този мач, едно последно решение в нощта на стоте хиляди решения, искам това последно решение да е мое. Решимостта ми е непоклатима. Той сервира според очакваното, към моя бекхенд. Топката се движи както съм предвидил, като сапунено мехурче. Цялото ми тяло настръхва. Усещам как публиката се изправя на крака. Казвам си: Качествено посичане, съсечи я, съсечи я, съсечи я, мамка му. Когато топката се отлепя от ракетата ми аз проследявам всеки милиметър от полета й. Виждам как сянката от топката се събира със самата топка. Когато те бавно се сливат, на висок глас умолявам топката: Моля те, моля те намери дупка.

Намира я.

Блейк ме прегръща на мрежата и двамата знаем, че сме изиграли невероятен мач. Само че аз го знам по-добре от него, защото съм изиграл осемстотин мача повече от Блейк. А този мач се отличава от другите. Никога не съм бил толкова интелектуално въвлечен, никога не съм чувствал необходимостта да вложа толкова мисъл в един мач и в известен смисъл изпитвам интелектуална гордост от крайния продукт. Искам подписът ми да стои под него.

След като срязват лентите от краката ми и след пресконференцията, с Гил, Пери, Дарън и Фили отиваме в Пи Джей Кларкс да хапнем и да го полеем. Прибирам се в хотела в четири сутринта. Щефани спи. Влизам, а тя сяда в леглото и се усмихва.

Ти си луд, казва ми.

Разсмивам се.

Беше невероятно, казва Щефани. Беше изумителен на корта.

Така е, мила. Бях изумителен.

Лягам на пода до леглото, мъча се да заспя, но не мога да спра да мисля за мача.

Чувам гласа й в тъмнината да се носи някъде над мен, като глас на ангел.

Как се чувстваш?

Страхотно си прекарах вечерта.

 

 

На полуфинала трябва да играя срещу Роби Джинепри, надценено хлапе от Джорджия. Си Би Ес искат моя мач да е късно. Отивам при директора на турнира и му падам на колене. Казвам му. Имам ли късмет да се справя с тоя мач, ще трябва да се върна утре вечер. Моля ви, не правете така, че един трийсет и пет годишен тенисист да се прибере у дома по-късно от неговия двайсет и две годишен съперник на финала.

Той променя часа на мача ми, моят полуфинал е ранният.

След два последователни петсетови мача никой не вярва, че ще победя Джинепри. Той е бърз, стабилен и в двете посоки, играе най-добрия тенис в живота си и е млад. А и още преди да вляза в двубоя с Джинепри знам, че най-напред трябва да изсека пролука в стената на моята умора. Последните три сета срещу Блейк са най-добрият тенис, който съм играл в кариерата си, и най-изтощителните. Казвам си, че ще изляза срещу Джинепри и ще изработя адреналин, като се преструвам, че изоставам с два сета, ще се помъча да вляза в онова несъзнателно състояние, в което изпаднах срещу Блейк.

Става. Измислям си сложно положение и печеля първия сет. Сега целта ми е да съхраня от енергията си за утрешния финал. Започвам да играя на сигурно с мисълта за следващия ми съперник, а така, разбира се, оставям Джинепри да замахва свободно ракетата, да се възползва от възможностите. Печели втория сет.

Изхвърлям от главата си всички мисли за финала. Съсредоточавам напълно вниманието си върху Джинепри. Той е замаян от разпиляната енергия при изравняването на мача, а аз печеля третия сет.

Той обаче печели четвъртия.

Трябва да започна бясно петия сет. Трябва също да призная, че не мога да печеля всяка точка. Не мога да гоня всяка топка, не мога да се втурвам към всяка нормална или къса топка. Не мога да надбягам хлапе, на когото все още му растат зъби. Той иска да прекара цяла нощ на корта, само че на мен ми остават сили само за още четирийсет и пет минути игра, тялото ми ще може да действа още само четиридесет и пет минути. Или може би само трийсет и пет.

Печеля сета. Не е за вярване, но аз съм на финал на Откритото първенство на САЩ на трийсет и пет години. Дарън, Гил и Щефани ме събират от пода на съблекалнята и си разпределят работата като отдавна сработен екип. Дарън грабва ракетите ми и хуква с тях към Роман, който ги наплита. Гил ми подава коктейла Гил. Щефани ми помага да стигна до колата. Бързаме към „Четири сезона“, за да гледаме как Федерер и Хюит воюват за честта да играят срещу стария болник от Вегас.

Най-възстановяващо преди финал е да гледаш другия полуфинал. Казваш си: Каквото и да ми е на мен в този момент, аз съм по-добре от онези двамата. После Федерер печели естествено. Облягам се назад на дивана и мисля само за него, и знам, че там някъде навън, той мисли единствено за мен. Между сегашния миг и утрешния следобед аз трябва да направя така, че всичко при мен да е малко по-добре от него, включително да се наспя.

Само че имам деца. Преди спях до единайсет и половина сутринта преди мача. Сега не мога да спя повече от седем и половина. Щефани внимава децата да пазят тишина, но нещо в тялото ми казва, че те са будни, че искат да видят татко. Нещо повече, техният татко иска да ги види.

След закуска ги целувам. Отивам с колата до стадиона с Гил, мълчалив съм. Знам, че нямам никакви шансове. Древен съм, играл съм три петсетови мача един след друг. Нека да гледаме истината в очите. Единствената ми надежда е, ако мачът продължи три или четири сета. Ако мачът е бърз и физическата издръжливост, не е от най-решаващо значение, може и да извадя късмет.

Федерер излиза на корта като Кари Грант^[2]. Замалко да се почудя, дали пък няма да играе с вратовръзка и смокинг. Той нито за миг не губи спокойствието си, аз нито за миг не се отърсвам от напрежението си, дори когато сервирам при 40–15. Той е опасен от всяко кътче на корта, няма къде да се скрия. Играта не ми върви, когато няма къде да се скрия. Федерер печели първия сет. Играта ми става френетична, правя всичко, което мога, за да го извадя от равновесие. Изкопчвам пробив във втория. Отново постигам пробив и печеля сета.

Мисля си: Господин Грант може пък днес да има проблеми.

В третия сет, постигам пробив и повеждам с 4–2. Аз бия сервис, а бризът идва откъм гърба ми. Федерер отиграва обратно топките. Водя с 5–2 и в някакъв мимолетен миг, двамата мислим, че ни предстои нещо забележително. Затваряме очи. Споделяме изживяването. И после 30–0, сервирам вяло към неговия бекхенд, той отиграва направо. Топката прозвучава странно, когато се отлепя от ракета му, като някои от моите умишлено лоши удари като дете. Но този странен, грозен лош удар преминава над мрежата и тупва. Точка. Постига пробив и отново сме на сервис.

В тайбрека, той прави неща, които не разбирам. Открива механизъм, който останалите играчи нямат. Печели със 7–1.

Целият мач тръгва надолу за мен и никой не може да го спре. Мускулите ми са сгърчени. Гърбът ми приключва за тази нощ. Решенията ми са лоши. Напомня ми се колко незначителна е разликата на тенис корта, колко са близо величието и посредствеността, славата и анонимността, щастието и отчаянието. Играли сме оспорван мач. Били сме невероятно равностойни. Сега заради тайбрека, при който просто зяпвам от възхищение, започва разгромът ми.

Отивам до мрежата и съм убеден, че съм загубил от по-добрия, от Евереста на следващото поколение. Жал ми е за младите тенисисти, които ще трябва да си съперничат с него. Съчувствам на мъжа, когото съдбата е осъдила да играе Агаси срещу своя Сампрас. Не споменавам името на Пийт, но в ума ми Пийт е най-великият, когато казвам на репортерите: Много е просто. Повечето хора имат слабости. Федерер няма.