Андре Агаси
Открито (12) (Автобиография)

Глава 11

Щом се налага да играя тенис, който е най-самотният спорт от всички, ще направя всичко по силите си, за да се заобиколя с колкото се може повече хора извън корта. И всеки от тях ще има своя точно определена роля. Пери ще се грижи за хаоса в мислите ми. Джей Пи ще ми помага с хаоса в душата ми. Ник ще отговаря за основите на играта. Фили ще ми помага с подробностите, детайлите, с ангажиментите и винаги ще е мой гръб.

Спортните журналисти ме разкъсват заради моя антураж. Според тях пътувам с толкова много хора, за да подхранвам егото си. Имал съм нужда от целия куп хора, защото не съм понасял самотата. Отчасти имат право. Не обичам самотата. Хората около мен обаче не са антураж, те са отбор. Имам нужда от тяхната компания, съвета им и от знанията, които получавам от тях. Те са моят екип, но също и мои духовни учители, моята първа награда. От тях получавам и крада знания. От Пери заемам израз, история от Джей Пи, поведение или жест от Ник. Опознавам себе си, създавам себе си с помощта на имитацията. Как иначе да го направя? Детството ми е преминало в изолирана стая, а юношеските ми години са протекли в стая за мъчения.

Всъщност вместо да искам да намаля хората в отбора си, аз искам да ги увелича. Искам към него официално да се присъедини Гил. Искам да работи за мен, на пълен работен ден, за да ми помогне да стана по-издръжлив и да подобря спортната си форма. Звъня на Пери в Джорджтаун и му разказвам за проблема, пред който съм изправен.

Какъв проблем?, пита той. Искаш ли да работиш с Гил? Ами сключи договор с него.

Но за тази цел съм наел Пат. Плюещият чилиец. Не мога да уволня човека. Не съм в състояние да уволня никого. А дори да можех, как щях да се осмеля да поискам от Гил да напусне известната си, високоплатена работа в Университета на Невада, за да работи само и единствено с мен? Че кой съм аз, мамка му?

Пери ме съветва да накарам Ник да пренасочи Пат към други тенисисти, на които Ник е треньор. После, продължава Пери, седни с Гил и му кажи какво искаш. Остави го той да реши.

През януари 1990 година питам Гил дали ще ми окаже огромната чест да работи с мен, да е мой треньор, да пътува по турнири с мен.

Да напусна работата си в Университета на Невада ли?

Да.

Но аз нищичко не знам за тениса.

Нищичко за тениса не знам и аз, така че не се притеснявай.

Гил се разсмива.

Гил, според мен мога да постигна много. Мисля, че мога да постигна… нещо. Но за краткото време откакто те познавам, ясно си давам сметка, че мога да постигна успех само с твоята помощ.

Не му трябва да го убеждавам много. Добре, съгласява се той. Искам да работя с теб.

Не ме пита колко ще му плащам. Не споменава думата пари. Казва, че ние сме сродни души, които се отправят на велико приключение. Казва, че го е предчувствал кажи-речи от деня, в който сме се срещнали. Според него ме чака забележителна съдба. Казва, че съм като Ланселот.

И кой е този?

Сър Ланселот. Нали се сещаш, крал Артур. Рицарите на Кръглата маса. Ланселот е бил най-великият от рицарите на Артур.

Той ли е убивал дракони?

Всеки рицар убива дракони.

Има само едно препятствие на пътя ни. Гил не разполага със спортен салон в къщата си. Ще му се наложи да преустрои гаража си в напълно оборудвана спортна зала, което ще отнеме доста време, защото сам иска да направи спортните съоръжения.

Да ги построиш ли?

Трябва да заварявам, да направя въжета и скрипци със собствените си ръце. Не искам да оставям нищо на случайността. Не искам да си докараш травма. Не и докато аз отговарям за теб.

Сещам се за баща си, как сам строи машината за топки и духалките и се чудя дали пък това не е единственото общо между него и Гил.

Докато спорната зала на Гил стане готова, продължаваме да работим в спортната зала на университета. Не напуска работата си, тренира баскетболния отбор на Бунтарите през един блестящ сезон за тях, чиято връхна точка е зашеметяващата победа над отбора на университета Дюк за титлата в националния шампионат. Когато приключва със задълженията си, когато спортната зала в дома му е почти готова, Гил казва, че вече е готов.

Сега въпросът е, дали ти си готов, Андре? За последен път те питам дали си сигурен в решението си?

Гил, за никое свое решение не съм бил по-сигурен.

И аз.

Казва, че тази сутрин ще отиде с колата си до университета и ще върне ключовете.

Няколко часа по-късно, когато излиза от университета, аз съм отвън и го чакам. Вижда ме и се засмива, отиваме да отпразнуваме събитието със сандвичи със сирене.

 

 

Понякога тренировката с Гил е всъщност разговор. Не се и докосваме до щангите. Седим на свободните пейки и обменяме мисли. Има много начини, казва Гил, с чиято помощ да станеш силен, а понякога да разговаряш е най-добрият. Когато не ме ограмотява за моето тяло, аз го уча на принципите на тениса, за живота по време на турнирите. Обяснявам му правилата на играта, циклите от малки турнири и четирите големи турнири или турнирите от Големия шлем, които са мерило за всеки един тенисист. Разказвам му за календара на тенис турнирите, как започвам годината на другия край на света с Откритото първенство на Австралия, а после вървим след слънцето. След това идва сезонът на настилките с клей, в Европа, чиято връхна точка е турнирът в Париж на Откритото първенство на Франция. После през юни започва сезонът на кортовете с трева и Уимбълдън. Изплезвам език и се намръщвам. После идва време на застой, сезонът на твърдите настилки, който приключва с Откритото първенство на САЩ. След него започва сезонът на закритите кортове — Щутгарт, Париж, Световното първенство. Прилича на Денят на мармота^[1]. Местата на срещите не се променят, нито съперниците. Променят се само годините и резултатите от мача, а с времето резултатите от мачовете се натрупват и заприличват на телефонни номера.

Мъча се да обясни на Гил как работи психиката ми. Започвам от самото начало, истината скрита в самото сърце.

Той се засмива. Всъщност ти не мразиш тениса, казва ми той.

Напротив, Гил, ненавиждам го.

Лицето му придобива странно изражение и аз си мисля, дали пък не е започнал да гледа на напускането на работата си в университета като на грешка и че е действал прибързано.

Ако наистина е така, пита той, защо тогава играеш тенис?

Не ставам за друго. Не знам да правя нищо друго. Тенисът е единственото нещо, от което разбирам. Пък и тръгнех ли да се занимавам с друго, баща ми би ритнал камбаната.

Гил се почесва по ухото. Думите ми го изненадват. Познава стотици спортисти, но за пръв път познава спортист, който мрази спорта. Не знае какво да каже. Успокоявам го, че не трябва да казва нищо. И аз самият не проумявам цялата каша. Мога единствено да му разкажа как стоят нещата, не и да му ги обясня.

Разказвам на Гил и за ада с Образът е всичко. Обзет съм от някакво усещане, че той трябва да знае в какво се замесва, да разбере напълно положението. Връхлетелите ме събития след рекламната фраза все още ме вбесяват, но някак гневът вече се е уталожил някъде дълбоко. Трудно ми е да говоря за него, трудно ми е да го извадя наяве. Усещам го като лъжица киселина в стомаха си. Гил изслушва историята и също се вбесява, но гневът му намира по-лесно израз. Иска да направи нещо, веднага. Иска да разбие физиономията на някой представител на рекламата или на двама. Казва: Измъдрил някакъв си мухльо от Медисън авеню идиотска рекламна кампания, карат те да кажеш някаква фраза пред камерата и тя започва да те описва, така ли?

Милиони хора мислят, че ме описва. И твърдят, че е така. И пишат, че е така.

Преметнали са те, казва. Чисто и просто. Грешката не е твоя. Не си знаел какво си казвал, нито как ще се възприеме и как злонамерено ще се интерпретира.

Разговорите ни продължават и извън спортната зала. Излизаме на вечеря. Закусваме заедно навън. По шест пъти на ден се чуваме по телефона. Обаждам му се веднъж посред нощ и си говорим с часове. Когато разговорът вече приключва, Гил ми казва. Защо утре не наминеш да потренираме?

С удоволствие, отговарям, но съм в Токио.

Три часа вече си говорим, а ти си в Токио? Мислех, че си в другия край на града. Чувствам се виновен, човече. Държа те толкова време…

Сам спира. Казва. Знаеш ли какво? Не се чувствам виновен. Не. Чувствам се поласкан. Имал си нужда да поговориш с мен и няма значение дали си в Токио или на Тимбукту. Разбрах. Добре, приятел, разбрах те.

От самото начало Гил старателно води бележки за моите тренировки. Купува си бележници с кафяви корици и отбелязва всяка почивка, всеки сет, всяко упражнение, ден след ден. Записва теглото ми, диетата ми, пулса ми, пътуванията ми. В полетата прави схеми и дори рисунки. Казва, че иска да проследи прогреса ми, да натрупа база данни, с които да се консултира в следващите години. Изучава ме, за да ме изгради отново из основи. Той е като Микеланджело, който преценява къс мрамор, но недостатъците ми не го отблъскват. Прилича на Да Винчи, който отбелязва всичко в бележниците си. По бележниците на Гил, по грижата, с която води бележките си, по старанието му да не пропуска и ден, разбирам, че аз го вдъхновявам, както и той вдъхновява мен.

От само себе си се разбира, че Гил ще ме придружава на много турнири. Трябва да наблюдава спортната ми форма по време на мачовете, да се грижи за храната ми, да бъде сигурен, че организмът ми е достатъчно хидратиран. (Но не просто хидратиран. Гил си има специална отвара от вода, въглехидрати, сол и електролити, която трябва да пия вечерта пред мач.) Тренировките с него не приключват при пътуване. А стават и още по-важни на път.

Първото ни пътуване, уговаряме се, ще бъде през февруари 1990 година до Скотсдейл. Казвам на Гил, че трябва да сме там две вечери преди началото на турнира, за играй-и-се-забавлявай.

Играй и какво?

Ами това е събиране на известни тенисисти, които набавят пари за благотворителност, за да се радват корпоративните спонсори, за да се забавляват феновете.

Струва ми се забавно.

Пък и, казвам му аз, ще пътуваме с новия ми корвет.

Изгарям от нетърпение да му покажа каква бърза кола имам.

В мига, в който се появявам пред къщата на Гил разбирам как не съм обмислил добре нещата. Колата е много малка, а Гил е грамаден. Колата е толкова миниатюрна, че прави Гил два пъти по-грамаден, отколкото е. Той се сгъва на четири, за да се смести на седалката си и дори така трябва да се извие на една страна, че главата му опира в тавана на колата. Корветът изглежда така, сякаш всеки миг ще се пръсне по шевовете.

Като гледам Гил свит и притеснен, ме обзема желание да натисна педала на газта. Естествено допълнителна мотивация да карам бързо корвета изобщо не ми е необходима. Колата се движи със свръхзвукова скорост. Пускаме музиката и излитаме от Вегас, прелитаме над язовира Хувър, спускаме се към скалистите местности, обрасли с дървото на Юда из северозападна Аризона. Решаваме да спрем за обяд преди Кингман. Идеята да похапна, в комбинация с бързината на корвета, високата музика и присъствието на Гил ме карат здраво да настъпя газта. Движим се по-бързо от звука. Виждам как Гил се намръщва и сочи с пръст. Поглеждам в огледалото за обратно виждане, на сантиметри от бронята ми се движи пътен полицейски патрул.

Полицаят, без да се помайва, ми връчва глоба за превишена скорост.

Не ми е първата, признавам на Гил, който клати глава.

В Кингман спираме пред ресторант за щедро похапване. И двамата обичаме да ядем, и двамата имаме тайна слабост към ресторантите за бързо хранене, затова влизаме в заведението и си поръчваме пържени картофки, после повтаряме поръчката и допълваме със сода. Когато принуждавам Гил отново да се сгъне на няколко ката в корвета, виждам, че закъсняваме доста. Трябва да наваксаме. Скачам на газта и отпрашваме. Триста и двайсет километра до Скотсдейл. Два часа път.

След двайсет минути, Гил повтаря отново жеста си.

Този път полицейският патрул е друг. Взима ми шофьорската книжка и талона и пита. Скоро да сте получавали глоба за превишена скорост?

Поглеждам към Гил. Той се мръщи.

Ами ако имате предвид преди около час, тогава да, господин офицер, имам.

Изчакайте тук.

Връща се до колата си. След една минута отново идва.

Съдията в Кингман иска да ви види.

Какво? Кингман ли?

Придружете ме, господине.

Да ви придружа ли…, ами колата?

Приятелят ви ще я кара.

Ама как така ще ви придружавам?

Господине, ще слушате какво ви казвам и ще изпълнявате каквото ви казвам, затова и няма да отидете до Кингман с белезници. Ще седнете на задната седалка в колата ми, а вашият приятел ще шофира вашата. Сега слизайте.

Седя на задната седалка в полицейската кола, Гил ни следва с корвета, който го пристяга като корсет. Насред пущинака сме и слушам хита на Пол Макартни и Майкъл Джексън и как онзи малоумник в нея дрънка на банджо. Стигаме до съда на град Кингман за четирийсет и пет минути. Влизам след полицая през една странична врата и се озовавам пред дребничък, възрастен съдия, с каубойска шапка и огромна тока на колана.

Дрънкането на банджо става още по-силно.

Оглеждам се за диплома на стената, за някакво доказателство, че наистина се намирам в съдилище и той е истински съдия. Виждам само глави на мъртви животни.

Съдията започва да ми задава някакви случайни въпроси.

В Скотсдейл ли ще играете?

Да, господине.

Преди участвали ли сте в турнира?

Ами да, господине.

Къде сте в схемата?

Простете не разбирам?

С кого ще играете в първия кръг?

Съдията, оказва се, е фен на тениса. На всичкото отгоре следи зорко кариерата ми. Според него е трябвало да бия Къриър на Откритото на Франция. Има мнение за всичко и всички, за Конърс, Лендъл, Ченг, за положението на тениса, за липсата на велики американски тенисисти. След като е споделял вижданията си с мен за играта най-спокойно в продължение на около двайсет и две минути, той пита. Ще дадете ли автограф за децата ми?

Никакъв проблем, господине. Ваша чест.

Подписвам всичко, което ми подава и после чакам присъдата.

Хубаво, казва съдията. Отсъждам да ги попилеете в Скотсдейл.

Моля? Не разбр… Искам да кажа, ваша чест, че докато пътувах насам обратно тези сто километра си мислех, че ще ме пратите в затвора или най-малкото ще ме глобите.

Не! Не, не, не, исках само да ви видя. Вие обаче най-добре да помолите приятелят ви да ви закара до Скотсдейл, защото получите ли още една глоба днес, ще се наложи да ви задържа тук, докато цъфнат тоягите.

Излизам от съда и се втурвам към корвета, където ме чака Гил. Разказвам му, че съдията е луд фен на тениса и искал да ме види. Гил мисли, че лъжа. Моля го само да кара и да се махаме от този съд. Той потегля бавно. При нормални обстоятелства Гил е предпазлив шофьор. Но е толкова изнервен от срещите ни с правосъдието на Аризона, че минава на шеста и кара с деветдесет километра в час чак до Скотсдейл.

Естествено, окъснял съм здраво за благотворителните мачове. Затова докато влизаме в паркинга, аз си навличам екипа за тенис. Спираме пред охраната и казваме, че ме очакват, аз съм един от участниците. Той не ми вярва. Показвам му шофьорската си книжка, за която съм щастлив, че още е в джоба ми. И той ни дава знак с ръка да влизаме в паркинга.

Гил казва. Не се притеснявай за колата, аз ще се погрижа за нея. Ти тръгвай.

Грабвам си сака и удрям спринт през паркинга. По-късно Гил ми разказва, че когато съм влязъл на кортовете, чул овациите. Прозорците на корвета били вдигнати, но въпреки това чул тълпата от зрители. В този миг проумял какво съм се опитвал да му обясня. След постъпката на съдията-каубой от Дивия запад, след като чул как публиката се взривява при излизането ми на стадиона, той взел да проумява положението. Признава, че до това пътуване не осъзнавал колко ненормален е животът. Наистина не разбирал в какъв живот навлиза, когато подписвал договора с мен. А аз му отвръщам, че в това отношение всъщност сме двама.

 

 

Страхотно си прекарваме в Скотсдейл. Опознаваме се, така както може да се опознаят хората на път. Играя по пладне, после спирам играта и чакам служител от турнира бързо да осигури чадър на мястото, където е Гил. Той се пече под слънцето и се поти обилно. Когато служителят му подава чадъра, Гил изглежда смутен. После поглежда към мен, вижда ме да му махам и разбира. Целият грейва в усмивка и двамата се разсмиваме.

Една вечер излизаме на вечеря. Късно е, едновременно закусваме и вечеряме. В ресторанта се втурват четирима и сядат в другото сепаре. Обсъждат и се присмиват на прическата ми, на дрехите ми.

Май е педи, казва един.

Няма грешка, хомо е, отговаря му приятелчето.

Гил се прокашля, избърсва устата си с хартиената салфетка и ми казва да се нахраня добре, той вече бил сит.

Гили, няма да ядеш сега или какво?

Не, приятел. Последното нещо, което ми трябва по време на бой, е да съм преял.

Приключвам с яденето и Гил казва, че има да уреди едни въпроси със съседите в другото сепаре. Ако нещо се случи, казва ми, не трябвало да се притеснявам хич, знаел как да се прибере и сам. Изправя се бавно-бавно. Приближава се към четиримата юнаци. Обляга се на масата им. Масата проскърцва. Разперва грамадния си гръден кош в лицата им и им казва: Добре ли ви е да съсипвате апетита на другите? Така ли си пилеете времето, а? Ами да взема и аз да видя какво е. Какво ядете? Хамбургер ли?

Грабва хамбургера на единия и отхапва половината наведнъж.

Кетчуп му трябва, казва Гил, с пълна уста. Знаете ли какво? Ожаднях сега. Викам да си сръбна малко сода. Да. А сега вече си мисля, че ще върна поръчката върху масата, да я наместя откъдето я взех. Нека — нека някой от вас посегне да ме спре.

Гил отпива здрава глътка, после бавно, почти със скоростта, с която кара изсипва като душ содата върху масата.

Никой от юнаците не смее да шавне.

Гил поставя празното шише на масата и ме поглежда. Андре, готов ли си да тръгваме?

 

 

Не печеля турнира, но няма значение. Доволен съм, щастлив съм, когато си тръгваме обратно за Вегас. Преди да напуснем града спираме да похапнем. Обсъждаме събитията от последните три денонощия и двамата споделяме мнението, че това пътуване всъщност е началото на едно много по-дълго пътуване. В своя бележник на Да Винчи Гил ми прави скица, на която съм с белезници.

Седим на паркинга отвън и гледаме звездите. Изпитвам огромна обич и благодарност към Гил. Благодаря му за всичко, което прави за мен и той ми казва, че няма нужда повече никога за нищо да му благодаря.

После дръпва една реч. Гил, който е учил английски от вестниците и бейзболните коментари, произнася гладък, напевен и поетичен монолог, както сме си там пред ресторанта. До края на живота си горчиво ще съжалявам, че нямах касетофон, за да го запиша. Но я помня кажи-речи дума по дума:

Андре, никога няма да се опитвам да те променям, защото никога никого не съм опитвал да променям. Ако можех да променя някого, щях да променя себе си. Знам обаче, че мога да ти дам карта и план как да постигнеш мечтите си. Товарният кон и състезателният кон са различни. Човек не се отнася по един и същ начин с тях. Не ги слушай всички тия приказки как към хората човек трябвало да се отнася еднакво, не съм сигурен дали еднакво означава по един и същ начин. Ако питаш мен, ти си състезателен кон и аз винаги ще се отнасям към теб като към такъв. Ще съм твърд, но честен. Ще те подтиквам, но няма да те притискам. Не съм от онези, които лесно изразяват или дават воля на чувствата си, но отсега нататък, знай следното: В битка сме, приятел. В битка сме. Разбираш ли какво ти казвам? Започнали сме война и ти можеш да разчиташ на мен, докато има и един останал човек. Някъде там горе има звезда с твоето име. Може и да не успея да ти помогна да я откриеш, но имам як гръб и ти можеш да се покачиш на него, докато търсиш своята звезда. Чу ли ме? И така ще е, докато ти искаш. Дръж се изправен на гърба ми и се извиси, човече. Извиси се.

 

 

Глава 12

 

На откритото първенство на Франция през 1990 година влизам в новините заради розовото. Името ми е на първата страница на всички спортни вестници, а и на някои ежедневници. Агаси в розово. Имат предвид най-вече розовия клин под избелелите джинси. Обяснявам на репортерите: това не е розово, води се цвят разтопена лава. Изумен съм колко внимание обръщат на някакъв си цвят. Но всъщност си мисля, че е по-добре да пишат за цвета на моите къси панталони, отколкото за лошите страни на характера ми.

Гил, Фили и аз не искаме да влизаме в пререкания нито с пресата, нито със зрителите, нито с Париж. Не ни харесва да се чувстваме чужденци, изгубени и хората да ни зяпат само защото говорим на английски. Затваряме се в хотелската ми стая, включваме климатика и поръчваме храна от Макдоналдс и Бъргър Кинг.

Ник обаче получава неприятни пристъпи на клаустрофобия. Иска да е навън, да разглежда забележителностите на Париж. Момчета, казва той, в Париж сме! Ами Айфеловата кула? Ами шибания Лувър?

Бяхме вече на едното, разгледали сме другото, отвръща му Фили.

Не искам и да доближавам Лувъра. А и не ми е необходимо. Само да затворя очи и виждам страховитата картина със сграбчилия любимите си хора мъж на скалата и неговия баща, вкопчил се във врата му.

На Ник казвам, че никого и нищо не искам да виждам. Искам само да спечеля шибания турнир и да се прибера у дома.

 

 

Минавам през първите кръгове, играя добре и после налитам отново на Къриър. Печели първия сет с тайбрек, но след това играе несигурно и му взимам втория. Третият сет също е мой, а после в четвъртия Къриър се срива и умира, 6–0. Лицето му е в цвят разтопена лава. Искам да му кажа: Надявам се, че това физическо натоварване вече ти е достатъчно. Само че на мен не ми е. Може пък да задобрявам. Безспорно е, че физически съм по-издръжлив.

Следва Ченг. Победителят от миналата година. Мисълта, че е спечелил турнир от Големия шлем преди мен ми е като обеца на ухото. Завиждам на дисциплината, с която тренира, възхищавам се на дисциплината му на корта, обаче момчето жестоко ме дразни и това си е. Без капка угризения продължава да разправя, че Христос бил на негова страна, а от това самовлюбено поведение и от тия религиозни демонстрации направо побеснявам. Бия го с четири сета.

На полуфиналите излизам срещу Йонас Свенсон. Човекът има сервис като топовно гюле и без да се плаши играе близо до мрежата. Играе по-добре на бързи настилки, затова съм доволен, че се сблъсквам с него на клей. Заради мощния му бекхенд с висока траектория, отрано решавам, че ще съсипя бекхенда му. Прицелвам се отново и отново в уязвимия му бекхенд и бързо повеждам в резултата, 5–1, Свенсон потъва. Сет за Агаси. Във втория сет повеждам с 4–0, той наваксва до 3–4. Съвсем близо съм да го довърша. Той обаче намира у себе си трошичка самоувереност и печели третия сет. При обичайните обстоятелства щях да се изнервя. Но тази година поглеждам към моите места на трибуните и там виждам Гил. Повтарям си думите му от паркинга и печеля четвъртия сет, 6–3.

Най-накрая стигам до финал. Първият ми финал на турнир от Големия шлем. Изправям се срещу Гомез, от Еквадор, когото съм победил само няколко седмици по-рано. Той е на трийсет, на път е да се оттегли, всъщност аз си мислех, че той вече се е оттеглил. Най-накрая вестниците са на мнение, че Агаси ще реализира своя потенциал.

 

 

И тогава настъпва катастрофата. Вечерта преди финала, докато си вземам душ, перуката, която Фили ми е купил най-неочаквано се разпада в ръцете ми. Вероятно съм объркал балсама. Основата й се разнищва, проклетото нещо става на парчета в ръцете ми.

Напълно отчаян, извиквам Фили в хотелската си стая.

Какъв шибан късмет, казвам му. Виж ми само перуката!

Той я оглежда.

Ще я изсушим, после ще я закрепим, казва той.

С какво?

С фиби за коса.

Преброжда цял Париж, за да открие фиби за коса. И не намира. Звъни ми по телефона. Що за град е това по дяволите? Фиби нямат ли си?

В лобито на хотела се сблъсква с Крис Евърт^[2] и я моли да му даде нейните фиби. Тя обаче няма. Пита го защо са му дотрябвали. Не й отговаря. Най-накрая попада на приятел на сестра ни Рита, който има цяла чанта пълна с фиби за коса. Помага ми да закрепим перуката и да я поставим, слагаме й най-малко двайсет фиби за коса.

Дали ще удържи?, питам.

Ще удържи. Само не шавай много.

Засмиваме се мрачно.

Мога, разбира се, да играя и без перука. Но след толкова месеци присмех, критика и подигравки съм станал твърде докачлив и чувствителен. Образът е всичко, така ли? Какво ли ще кажат за мен, ако разберат, че нося непрекъснато перука? Няма да има значение ще губя ли, или ще печеля, играта ми няма да ги интересува. Само за перуката ми ще говорят. Няма да ми се смеят само някакви деца в академия Болетиери, нито някакви си дванайсет хиляди германци на Купа Дейвис, целият свят ще ми се присмива. Достатъчно ми е да затворя очи и присмехът гръмва в съзнанието ми. И знам, че не мога да го понеса.

 

 

Загрявам преди мача и се моля. Не се моля да победя, моля се перуката ми да не падне. Това е първият ми финал на турнир от Големия шлем и при нормални обстоятелства щях да съм притеснен. Малката ми перука обаче направо ме е докарала до кататония. Може и да не се разхлаби, но аз я усещам как се разхлабва. При всеки удар, при всеки отскок си представям как пада на земята, като ястреб от небето, отстрелян от баща ми. Във въображението си чувам как тълпата ахва. Виждам как милиони зрители се залепват за екраните на телевизорите си, обръщат се един към друг и на безброй езици и диалекти казват нещо от рода на: косата на Андре Агаси не падна ли преди малко?

Планът ми за играта срещу Гомез отразява разстроените ми нерви, страха ми. Известно ми е, че не е подвижен, че няма да издържи до петия сет. Решавам да проточа мача, да поддържам дълги разигравания, да му изпия силите. Мачът започва и става ясно, че и Гомез много добре си знае годините, затова се опитва да направи мача кратък. Играе бърз и рисков тенис. Печели за нула време първия сет. Втория губи, също толкова бързо.

Вече знам, че е по-вероятно играта ни да продължи три часа, а не четири, което означава, че спортната форма вече не е от такова значение. Играта ни ще е бърза и ще играем в мач, който Гомез може да спечели. Два сета вече са минали и бързо се приближаваме към финала, а аз играя срещу човек, който може преспокойно да издържи и пет сета.

Разбира се, стратегията ми за мача е фатално сгрешена от самото начало. Откровено жалка. Била е всичко, но не и печеливша, каквато и да е била продължителността на мача, защото финал не се печели, като човек играе, за да не загуби, нито като чака съперникът му на корта да загуби. Стремежите ми да поддържам дълги разигравания откровено окуражават Гомез. Той е опитен тенисист, който знае, че вероятно това е последното му участие на турнир от Големия шлем. Единственият начин да го победя е, като уязвя увереността му и желанието му да спечели. Като съм нападателен. А той ме вижда да играя защитно, да налагам темпо на игра, вместо да доминирам играта и се изпълва с увереност.

Печели третия сет. В началото на четвъртия сет осъзнавам още една своя лоша преценка. При повечето тенисисти с проточването на мача до известна степен отслабва силата на сервиса им. Мускулите на краката им са уморени и им е трудно да се протягат. Гомез обаче бие сервиса ниско. Изобщо не се протяга и не напряга краката си. Надвесва се над топката. С натрупването на умората започва да се привежда още повече и тази особеност на сервиса му става още по-видима. Очаквал съм сервисът му да отслабне, вместо това той става по-остър.

С приближаването на победата, Гомез става изключително любезен и пръска чар. Просълзява се. Маха към камерите. Знае, че в родния си Еквадор ще се превърне в национален герой. Чудя се, какво ли е там в Еквадор. Може пък да се преселя в Еквадор. Може пък това да е единственото място, където ще мога да се скрия от обзелия ме срам. Седя в съблекалнята със сведена глава и си представям какво ще напишат стотиците спортни журналисти и автори на заглавия от първа страница и водещи новини, да не говорим какво ще кажат моите почитатели. Думите им звучат в ушите ми. Образът е всичко, Агаси е нищо. Господин Разтопена лава е разтопена каша.

Влиза Фили. По очите му познавам, че не просто ми съчувства, той съпреживява болката ми. Поражението ми е и негово поражение. И него го боли. И тогава той казва правилните думи, с верния тон и аз осъзнавам, че ще го обичам до последния си миг.

Я да се махаме от тоя шибан град.

 

 

Гил бута огромна количка за багаж на летище „Шарл де Гол“. Вървя една крачка по-напред. Спирам се да погледна таблото с разписанието на полетите. Гил продължава. Количката има остър метален край, който се врязва в ахилесовото ми сухожилие, а аз нося ниски обувки на бос крак. По блестящия под руква струя кръв. После руква втора. Ахилесът ми кърви. Гил трескаво търси превръзка от чантата си, но му казвам да не се притеснява, да търси спокойно. Наред е, казвам. Става. Поне половин литър кръв изтича от петата ми на пода, преди да напуснем Париж.

 

 

Пропускам Уимбълдън отново, тренирам здравата с Гил през лятото. Спортната зала в неговия гараж е завършена, пълна е с десетина саморъчно направени спортни уреди и безброй уникални приспособления. На прозореца е монтирал огромен климатик. На пода е поставил изкуствена спортна трева. А в ъгъла има стара маса за билярд. В почивките играем билярд. Много често оставаме в спортната зала до четири сутринта, Гил търси подход, как да изгради съзнанието ми, самоувереността ми, също както и тялото ми. Потресен е от случилото се на Открито първенство на Франция, аз също съм потресен. Една сутрин точно преди изгрев ми казва думи, които майка му постоянно му повтаряла.

Que lindo es sonar despierto, казва той. Колко е хубаво да имаш прекрасен сън наяве. Прекрасен сън наяве, Андре. Всички могат да сънуват прекрасни сънища, докато спят. Но ти трябва да сънуваш прекрасните сънища непрекъснато, да произнасяш на глас сънищата си, да вярваш в тях.

С други думи, когато съм на финал на голям турнир, трябва да мечтая. Трябва да играя за победата.

Благодаря му. Давам му подаръка, който имам за него. Верижка със златна пирамида с три халки в нея. Образ и символ на Отец, Син и Светия Дух. Сам го измислих, а изработката му поръчах на бижутер във Флорида. За себе си поръчах обеца, която върви към верижката.

Гил поставя верижката на врата си и съм сигурен, че по-скоро огнените пламъци на ада ще замръзнат, отколкото той да я свали.

Гил обича да ми крещи, докато тренирам, но виковете му ни най-малко не напомнят тези на баща ми. Виковете на Гил са изпълнени с обич. Ако се мъча да постигна нов личен рекорд, ако се готвя да вдигна повече, отколкото съм вдигал досега, той застава зад мен и вика, Давай, Андре! Хайде! Дай всичко! Виковете му карат сърцето ми да бие силно в гърдите ми. После за допълнителна порция вдъхновение, понякога ме кара да се дръпна настрани и постига своя личен рекорд — 205 килограма. Вдигнал толкова много желязо над гърдите си, Гил е страховита гледка и винаги ме кара да си мисля, че всичко е възможно. Колко е красиво да сънуваш прекрасен сън наяве. Само дето прекрасните сънища, казвам на Гил в един от спокойните ни мигове, са крайно изтощителни.

Той се засмива.

Не ти обещавам, че няма да си изтощен, казва той. Само едно запомни: преживееш ли изтощението, чакат те много хубави неща. Стигни до изтощението, Андре. Така ще опознаеш себе си. Когато преживееш изтощението.

Под вещите и неотстъпни грижи на Гил и неговите напътствия до август 1990 година съм натрупал четири килограма мускулна маса. Заминаваме за Ню Йорк и Откритото първенство на САЩ. Чувствам се жилав, издължен и опасен. Отвявам Андрей Черкасов, Съветски съюз, в безпроблемен трисетов мач. Прегазвам противниците си и си проправям път към полуфиналите, побеждавам Бекер в четири яростни сета, след които ми е останало достатъчно гориво в резервоара на ракетата ми. С Гил се прибираме в хотела и заедно гледаме другия мач на мъжките полуфинали, за да разберем с кого ще играя на следващия ден. Макенроу или Сампрас.

Изглежда невероятно, но хлапето, за което си мислех, че повече никога няма да срещна на корта, е възстановило играта си. И оказва на Макенроу такъв отпор, какъвто той не е виждал. После изведнъж осъзнавам, че не той, ами Макенроу се съпротивлява и губи. На другия ден мой противник на корта ще бъде, невероятно, но факт — Пийт.

Дават лицето на Пийт в едър план и виждам, че у него няма останала и капка живот. Коментаторите споменават, че краката му са целите в бинтове и мазоли. Гил ме пои с коктейла си, докато не започва да ми се повръща, а после си лягам с усмивка и мисълта каква забава ме чака на другия ден, когато ще хвърля един як бой на Пийт. Има да го юркам здравата от едната до другата страна на корта, ще го лашкам наляво и надясно, от Сан Франциско, та до Брадентън, докато от мазолите му не потече кръв. Сещам се за старата максима на баща си: Залепи му мозъка с лейкопласт. Спокоен, в добра форма, доволно самоуверен, спя неподвижно като някоя от грамадните гирички на Гил.

На сутринта имам сили да издържа и десетсетов мач. Нямам никакви проблеми с перуката, защото не нося перука. Използвам нов, не изискващ сложна поддръжка метод, който се състои от широка лента за коса с ярки ефектни шарки. Просто няма начин да загубя срещу Пийт, безпомощното хлапе, което със съчувствие наблюдавах миналата година, онова тромаво момченце, което едва удържаше топката в границите на корта.

И изведнъж пред мен излиза съвсем ново издание на Пийт. Пийт, който няма празен удар. Разиграваме дълги точки, изпиващи точки, а той е безупречен. Постига всяка своя цел, овладява всеки удар, стига до всяка точка на корта, пъргав като газела. Сервисът му е като оръдеен изстрел, насочен към мрежата. Прицелен към мен. Срещу моя сервис е непоклатим. Безпомощен съм. Мисля си: Не е истина.

Напротив, истина е.

Не, не може да е истина.

И тогава, вместо да се съсредоточа върху мисълта как да спечеля, започвам да мисля как да не загубя. Допускам същата грешка като срещу Гомез и резултатът е същият. Когато мачът приключва казвам на репортерите, че Пийт ми е ударил един добър, старомоден пердах в стила на нюйоркските улични сбивания. Несъвършена метафора. Чисто и просто ме ошушкаха. Отнеха ми нещо, което ми принадлежеше. Но не мога да напиша оплакване в полицията и няма надежда справедливостта да възтържествува, а всички ще се нахвърлят обвинително към жертвата.

 

 

След часове отварям очи. Лежа в леглото си в хотела. Всичко е било просто прекрасен сън. За една вълшебна секунда си мисля, че трябва да съм задрямал на онзи прохладен хълм, докато Фили и Ник се смеят на съсипаната игра на Пийт. Сънувал съм, че тъкмо Пийт, а не някой друг, ми е хвърлил един бой на финал на турнир от Големия шлем.

Но не. Истина е. Случило се е. Гледам как стаята бавно просветлява, докато разумът и духът ми бавно потъват в мрак.