Петър Константинов
Синият аметист (8)

7.

Чифликът Хюсерлий, на брега на Марица, беше потънал в рано нацъфтелите клони на дърветата.

Леля Еленѝ излезе на терасата, огледа двора пред къщата и после, като се обърна към горния етаж, извика:

— Софѝ… Софѝ… Хайде слизай… Баща ти е вече на масата…

— Ей сега… Идвам, лельо… — чу се гласът на София и в следния миг момичето се показа на отворения прозорец на стаята си.

Беше още по нощница и черните коси, прибрани нагоре, правеха малката глава още по-грациозна.

— Хайде — кимна леля й.

— Сега… — усмихна се с очи момичето и се дръпна от прозореца.

Заобиколи бързо масата и легна на леглото. До възглавницата стоеше отворена книга. Тя остави да паднат на килима сините везани чехли от краката й и зачете отново.

От трапезарията за трети път нетърпеливо удари гонгът. Аргиряди не започваше закуската, преди дъщеря му да седне на масата.

София стана, сложи бележка на разтворената страница и остави книгата на масата.

— Пфу… — изпъшка тя, — и страницата не може да си прочете човек…

После свали бързо нощницата и започна трескаво да се облича.

Днес щяха да имат гости и трябваше да избере какво да облече. Погледна навън. Най-напред щеше да язди. Напоследък толкова рядко имаше хубави дни в чифлика. Момичето отвори гардероба, извади черната си кадифена амазонка и я хвърли на леглото. Изправена пред огледалото, свали един по един фуркетите й додето извитите черни кичури коса падаха по шията й, тя ги разбъркваше с пръсти и пилееше като в игра.

В трапезарията баща й и леля Еленѝ седяха смълчани на масата. Чаят беше запарен и препеченият хляб все още вдигаше ароматна па̀ра.

София влезе бързо и се усмихна. Амазонката подчертаваше изящните, макар още момичешки форми на тялото й.

Аргиряди я погледна мълчаливо. Тя целуна баща си, после леля си и седна на мястото си.

— Ще яздиш ли днес? — попита баща й, като наливаше чая.

— Веднага след закуска, татко — отвърна тя, — само за половин час…

— Не забравяй, че ще имаме гости — каза Аргиряди и намаза съвсем тънко с масло една филийка хляб. После добави: — И не слизай към реката. Глината е още хлъзгава, а брегът се рони…

— Бъди спокоен, всичко ще бъде както трябва — отвърна София и вдъхна аромата на чая, като повдигна от удоволствие веждите си.

Навън изтропаха коне. Някой разговаряше високо пред стълбището.

— Господин Игнасио и братовчед му — побърза да съобщи Цвета, която бършеше прах по столовете на терасата.

Миг след това по стълбите се чуха стъпки и в трапезарията влязоха двамата подранили гости.

— Заповядайте — покани ги любезно Аргиряди, като стана и отиде да ги посрещне. После се обърна към прислужницата:

— Цвето, донеси прибори за още двама души.

— Благодаря, закусвали сме — отклони поканата Апостолидис, отивайки да поздрави леля Еленѝ и София.

Апостолидис беше облечен в нов, необикновен по кройка костюм. Панталоните му бяха от кариран плат, три четвърти, пристегнати около прасците с кожени гетри, по които висяха множество токи и връзки. Той забеляза любопитството, с което го разглеждаше Аргиряди, и побърза да поясни, като хвърли доволен поглед върху костюма си:

— Мода… Английски фасон… Играели с него някаква игра, подобна на крокет… Аз пък го намирам удобен за езда…

— Вие сте с коне? — погледна го София.

— Да, ma cousine — отвърна сукнарят. — Реших да опитам ездата с новия жребец, който купих миналата седмица. Моя кон предоставих на Игнасио. Той все още е новак и му е нужен спокоен кон.

Игнасио се усмихна примирено, седнал на стола до камината, още по-закръглен в кадифения си брич за езда.

Когато закуската привърши, всички с изключение на леля Еленѝ излязоха на терасата.

Въздухът беше свеж. Слънцето огряваше цялата околност на Хюсерлий, сякаш след толкова дъждовни дни се радваше най-сетне на цъфналата земя. Голямата порта на чифлика беше разтворена и през нея в този момент влизаше файтонът на Аргиряди.

Търговецът вдигна ръка над очите си, после се обърна към дъщеря си:

— Това е Грозев, за когото ти говорих… И френският журналист.

Файтонът направи широк завой под разкошните липи от двете страни на стълбището и спря.

От него слязоха Борис Грозев и Жан Петрѝ, кореспондент на вестник „Курие дьо л’Ориан“. Последният, жив, черноок, рано оплешивял французин, беше човекът, който най-точно се осведомяваше за всички предстоящи събития в града.

— Добре дошли — слезе няколко стъпала Аргиряди и се ръкува най-напред с Грозев, след това с журналиста.

— Как ви харесват околностите на Пловдив, господин Грозев? — обърна се той към младия човек.

— Живописни са — усмихна се гостът, — но не толкова, колкото градът…

Те тръгнаха заедно по стълбището. Борис вдигна поглед към фасадата и на площадката пред вратата видя София. До нея стояха Апостолидис и италианецът.

— Да ви представя дъщеря си, господин Грозев — каза Аргиряди, после се обърна към журналиста: — Господин Петрѝ вече я познава.

Грозев се поклони сдържано. София му подаде ръка. Момичето беше в черна амазонка, с малък кожен бич в ръка. Стори му се, че го гледа с присвит, малко ироничен поглед. С Апостолидис и италианеца Грозев се поздрави, кимайки глава.

— Един момент, да изпратя файтона отново в града — каза Аргиряди и слизайки по стълбите, извика на черногореца гавазин:

— Никита, от къщата на Вълкович вземи господин Сарафоглу, а след това от конгрегацията на мисионерите до католишката църква вземете и мис Ани Пиърс. Другите ще дойдат със свои файтони.

— Татко, и господин Христофоров да не забрави — обади се София.

— Той знае… — каза Аргиряди, после се обърна към гостите: — Е, господа, вътре ли предпочитате или да останем на терасата?

Дъщеря му го погледна с леко повдигнати вежди.

— Нали никога не забравяш обещанията си… — закачливо каза тя. — Ние ще слезем покрай оризищата до долния водоем. Там е равно и е приятно за езда…

— Добре — отвърна баща й, — вземете тогава и господин Грозев с вас.

София се обърна към госта:

— Господинът язди ли?

— Да. Когато се наложи, госпожице — усмихна се той.

— Тогава и господин Петрѝ сигурно ще дойде с нас — каза София, обръщайки се към французина.

— Благодаря — леко се поклони журналистът, — не съм любител на този вид спорт. Предпочитам да остана с баща ви и да вкуся някоя от старите напитки на Хюсерлий…

София се съгласи, повдигайки рамене.

— Заповядайте тогава вие — обърна се момичето към Грозев и тръгна надолу по стълбите. Апостолидис и италианецът я последваха. На път за конюшнята София хвърли кос поглед към панталоните на Апостолидис и после се обърна с весела нотка в гласа си към Грозев.

— Вие сте без специално облекло, ще можете ли да яздите?

— Свикнал съм да яздя при всички обстоятелства, госпожице — отвърна той, като я погледна бегло.

От конюшнята изведоха кон за Грозев. Съвсем близо до тях, на забития в средата каменен стълб беше завързана кобилата на София — дълго и грациозно животно с алест косъм и остри, малко косо разположени уши. Задницата й беше висока и предните й крака стояха съвсем прибрани, като у добре обучените коне.

— Животното е прекрасно! — каза Борис със светнали от възторг очи. — Как се казва?

— Докса — отвърна София, която също гледаше с нескривано удоволствие леките потръпвания на коня. После добави: — Бъдете внимателен с вашия жребец. Обязден е едва от миналата есен.

И тръгна към коня си.

Апостолидис и италианецът приближиха на конете си и спряха на почетно разстояние. Подпомогната от един слуга, София се качи на коня и като едва го докосна по ушите с бича си, го подкара в лек тръст. Апостолидис и Игнасио я последваха, заобикаляйки я от двете страни.

Грозев постоя миг, любувайки се на плавния ход на Докса, след това се метна ловко на жребеца и стегна бедрата си в гърдите му. Конят действително беше млад и буен, но усетил опитен ездач на седлото си, изви няколко пъти шия и после се поддаде на юздата си.

Ездата върху степни, полудиви коне — това беше чудесното удоволствие, което Борис Грозев беше изпитвал още като дете, живеейки в Браила и Болград. Сега той отново усещаше гъвкавото пружиниращо тяло на животното между краката си и това го изпълваше с чудесно самочувствие.

Грозев последва ездачите, оглеждайки обширните обработени земи на чифлика Хюсерлий. Навикнал с еднообразната картина на пасища и кукурузови нивя из Северна Добруджа и Влашко, той сега се възхищаваше на богатството и щедростта на южната земя.

Аргиряди беше създал действително образцово стопанство, със зеленчукови градини, мелница и водни колела, които вадеха обилно вода от реката. В дъното се виждаха оризищата, а вляво, наредени терасовидно, към брега на реката се спущаха обградените с дъски квадрати на ранния разсад на чифлика.

Грозев се озърна и видя ездачите доста далеч от себе си. Увлечен от гледката, той се бе отклонил от липовата алея, по която яздеха останалите, и затова обърна коня си към тях.

Когато ги доближи на около стотина метра, се случи нещо неочаквано. Конят на Апостолидис изглежда попадна в дупка на мравуняк, препъна се и се изплаши. Миг след това, въртейки се на задните си крака, той се изправи срещу коня на Игнасио. Главите на двата коня се докоснаха и юздите им се вплетоха, опънаха шиите на животните и те вече съвсем подплашени се впуснаха със стегнати като в примка глави напред.

София запази самообладание и като подкара коня в същия галоп, доближи ездачите откъм Игнасио, викайки му спокойно:

— Опъни леко юздата, леко лявата юзда…

Италианецът обаче не чуваше нищо. С мъка се крепеше на седлото. Виждайки главата на Докса до себе си, той направи рисковано движение, опитвайки се да се залови за гривата на кобилата. Тогава изглежда бръкна в очите й и Докса, подплашена, се понесе като стрела напред. Игнасио се наклони, загуби опора и се свлече на земята, но падна леко и бързо се изправи, отупвайки дрехите си.

Грозев, който беше вече съвсем близо, прецени опасността и опъна юздите. Пред него амазонката на София се развяваше от бесния галоп. Дъщерята на Аргиряди се държеше все пак отлично.

Докса стигна брега, обърна се рязко и попадна в храстите по самата урва над реката. Под нея в широк вир изтичаше улеят на мелницата.

Грозев мина от другата страна на улея, прекара ловко коня си през гредата и спря до храстите.

София беше пребледняла, но държеше опънати юздите на Докса и леко я потупваше по страната. Тя дишаше възбудено от бързия бяг на коня и търсеше с поглед място, откъдето би могла да изведе кобилата.

Грозев скочи.

— Дръжте добре коня — каза той и се промъкна през храстите.

— Не, недейте — отвърна София, — аз ще я изкарам сама оттука… Оставете…

— Не виждате ли, че сте на ръба на урвата — каза Грозев. — Една крачка и ще се свлечете долу заедно с коня.

— Оставете, моля ви, оставете… — настояваше упорито момичето, опитвайки се да обърне кобилата.

— Бих ви оставил — изрече спокойно Грозев, — ако реката не беше под вас и водата не е толкова студена…

Той улови кобилата за юздите и внимателно я изведе по срутващата се глина на урвата. Когато излезе на брега, пусна юздите и каза:

— Сега може да карате сама…

— Благодаря… — отвърна София. Лицето й беше леко поруменяло. Може би от това, че все пак бе приела подкрепата му.

Грозев се качи на коня и потърси с поглед другите. Накуцвайки към чифлика, Игнасио продължаваше да отупва полепналия прахуляк по дрехите си. Апостолидис беше спрял някъде в долния край на оризището, в тинята.

Грозев подкара коня си към него.

— Обърнете коня насам — извика му той, като стигна на високия бряг на оризищата — и го изведете по брега на потока!

— Не мога, там е хлъзгаво — отвърна Апостолидис, държейки здраво юздите, без да смее да се обърне.

— Слезте тогава! — извика отново Грозев.

Ездачът не отвърна нищо, но конят му стоеше неспокоен, затъвайки все по-дълбоко в тинята на чалтъка.

Грозев избра с поглед местата, по които можеше да стигне до Апостолидис, и пусна коня си по урвата. Когато стигна до сукнаря, той повтори:

— Слезте сега…

— Не мога — отвърна с досада Георгиос, — гетрите ми са закачени за опорката на стремето.

Грозев му помогна да откачи крака си и като хвана юздите на двата коня, ги поведе след себе си.

София ги чакаше на брега. Когато дойдоха, тя обърна мълчаливо коня си. После всички се отправиха нагоре към къщата. Настроението беше паднало рязко. Близо до алеята с липите настигнаха Игнасио. Виновникът за произшествието беше все още изплашен.

— Боже мой — погледна ги той с големите си очи. — Косата на майка ми ще настръхне, като й разкажа всичко това.

София сви хладно устни.

— Наистина — каза тя, без да се обърне към него, — личи си, че все още имате нужда от майка си…

Грозев я погледна отстрани. Устните й бяха свити. От ездата косата й се беше разбъркала и един кичур падаше на челото й. Явно беше от този род жени, които можеха да простят всичко на един мъж, но не и страха.

 

 

Обедът у Аргиряди ставаше все по-шумен. Масата беше сложена в трапезарията, чиито прозорци гледаха към ливадите на чифлика.

София беше в средата на масата. Аргиряди обичаше да държи по европейски дъщеря си, дори когато канеше в дома си турци или се налагаше да ходят другаде на гости. От двете й страни бяха баща й и Теохар Сарафоглу, срещу нея Амурат бей и мютесарифът Хамид паша. До мютесарифа седеше хаджи Стойо Данов, а между него и сина му бяха сложили мис Ани Пиърс, сестра на Едвин Пиърс. Англичанката беше живяла дълго в Самоков, но после, прибрала се в Англия, се беше превърнала в ревностна последователка на Уилям Гладстон и сега изпълняваше функцията на дописник за някои либерални, вестници в Лондон.

До Павел Данов Игнасио, вече успокоен, се беше облегнал в удобния стол пред камината. От другата страна на Амурат бей седеше Апостолидис, до него Грозев, Жан Петрѝ и Айдер бег, помощникът на мютесарифа. Отсреща беше старият домашен учител по френски на София — Лука Христофоров, пламенен привърженик на Ламартин и републиката. До него, точно срещу Жан Петрѝ, в самия край на масата, почти незабележима, седеше Еленѝ — плаха, оглеждаща за десети път масата, обезпокоена дали всичко е наред.

При домакина беше само Щилиян Палазов — облечен изискано, усмихнат, изпитващ цялото удоволствие от пищната трапеза и спокойните си жестове — според него израз на европейска рутина и вкус.

Докато се хранеше лакомо, хаджи Стойо Данов не обръщаше внимание на разговора, който се водеше на масата. Сега обаче той обърса плувналите си в мазнина устни, гледайки под вежди седящите срещу него. После се оригна в шепата си и протегна ръка към чашата с вино.

— Кой каквото ще да мисли — каза той, като отпи от гъстия станимашки мавруд, — но Русия няма да смее да отвори война по туй време. От онзи ден ми разправяха какво казва онзи… Как му викаха? Англичанина де…

— Дизраели — помогна му Апостолидис от другата страна на масата.

— Дизраели… Или, казва, мир трябва да има по Дунава, или ако почне война, Турция няма да е сама…

И хаджи Стойо поклати глава, като присви многозначително едното си око.

— И все пак, господа — авторитетно се обади Палазов, — поведението на европейските страни ще да се решава от много фактори — стратегически, политически, чисто търговски, ако щете дори. То не е каприз или просто симпатия.

— Та какво искаш да кажеш ти — погледна го хаджи Стойо, — че Англия ще скръсти ръце да гледа как Русия си разиграва шалварите ли… Хм… Язък ти за ходенето по Европа…

Палазов се усмихна снизходително.

— Не ме разбирате, бай хаджи. Искам да кажа, че в действията на великите сили играят роля много и различни моменти, които трябва да имаме предвид.

Щилиян Палазов, човек на средна възраст, обиколил преди пет-шест години Европа, беше отрано прозрял големите преимущества, които машината разкриваше за натрупването на парите. Още с връщането си той беше отворил първата сукнена фабрика в Пловдивско, на юг от Дермендере. Усилията му обаче да разшири производството, да привлече съдружници, да организира дори акционерно дружество бяха претърпели неуспех и това го правеше самомнителен и затворен.

— Остави, холан, тия твои моменти — махна с ръка хаджи Стойо, — замътила ти е главата на теб Австрията, Прусията… Това е. Фабрики, чаркове — и оттам иде всичко…

Хаджи Стойо считаше Палазов за шмекер, който се бе вмъкнал между тях и вършеше неясни машинации с единствената цел да бърка в кяра им. От своя страна, Палазов почувствува досада и гняв от тъпата ограниченост на житаря и от неудобството, в което го поставяше пред Амурат бей, но се овладя и каза сдържано, с намерение да приключи спора:

— По отношение на Англия моето мнение не се отличава от твоето, бай хаджи. Но искам да ти кажа, че държавите не се обичат помежду си заради черните си очи. Горе-долу както и ти например няма да ме потупаш по рамото, додето не знаеш какво имам в джоба си.

Амурат бей слушаше разговора, без да погледне спорещите. Лицето му беше сериозно и съсредоточено. Той остави вилицата си.

— Предполага се, че Англия ще ни подкрепи, ако бъдем нападнати — каза той, — но това е отделна работа. Тя влиза в сметките на Портата. Думите на Дизраели и на всеки друг не трябва да скръстват ръцете ни. Най-сигурно спокойствие за една държава е сигурната й войска. Имаме ли това, ще имаме и увереност при една война.

Тези думи бяха изречени без надуто самочувствие, а спокойно и сухо и само по интонацията на гласа можеше да се разбере онова, другото, което искаше да каже. В сиво-зелените му очи имаше разумно предупреждение.

Жан Петрѝ изчака да завърши беят, после се намеси на турски език, който той владееше до съвършенство:

— Не знам откъде е взел господин Данов думите на Дизраели, но ми се струва, че напоследък в камарата английският министър-председател е твърде въздържан по отношение на подобни обещания.

— Аз знам — отвърна троснато хаджи Стойо, — че Англия винаги е държала за Турция, но такъв й е на нея табихетът — малко говори, повече работа върши…

Никой не оспори и не допълни това мнение и на масата настъпи неловко мълчание.

Теохар Сарафоглу, член на държавния съвет, българин, живущ в Цариград, където получаваше рентите си, отпи от чашата и избърса деликатно устните си със салфетката. Беше към шейсетгодишен, висок, сух, с бяла жилетка и диамантени копчета на ризата. Много педантичен, той се възхищаваше от всичко, прието за възхищение, и отричаше всичко, обявено за порок.

Сарафоглу се изкашля, погледна Амурат бей и каза:

— Отношението на Англия към Отоманската държава, господа, е било винаги повече от ясно. А не може да бъде и другояче. Единствената сила, която може да запази Проливите, е Турция. А сигурни ли са Проливите, сигурен е и Суец. Разбира се, Англия е давала съответна материална или морална подкрепа при нужда. А турските държавници, търсещи приятелството на Англия, са имали винаги поддръжката на широките обществени слоеве.

— Затова пратиха на заточение Мидхат паша — обади се на български Лука Христофоров и намигна многозначително на Жан Петрѝ.

Сарафоглу сбърчи леко чело. Не обичаше да го прекъсват.

— Случаят с Мидхат паша, господине — продължи той плавно обясненията си на турски — е съвсем друг. Мидхат паши наруши член 113 от Конституцията и това наложи събитията от миналия месец. Ако Мидхат паша спазваше всички изисквания на обявения с милостта на падишаха закон, нещата биха протекли съвсем иначе.

— Извинете, господин Сарафоглу — каза на английски мис Пиърс, въпреки че разбираше и говореше добре турски, — но мисля, че вие превратно тълкувате един акт, който имаше чисто формално значение и целеше да попречи на Цариградската конференция на посланиците.

— Защо смятате така, любезна мис Пиърс? — обърна се към нея с лека нотка на раздразнение в гласа си Сарафоглу.

— Та това го знае всеки — отвърна уверено англичанката.

— Мис Пиърс е напълно права — обади се и Жан Петрѝ от своя ъгъл, — това беше турската реплика на тази сцена, в която не се знаеше кои са актьорите и кои фигурантите.

— Конституцията — повиши леко гласа си Сарафоглу, продължавайки да говори все тъй на турски — е основен закон на отоманската държава, който не е създаден за Цариградската конференция, а има своите корени още в Хатихумаюна и осигурява правата и равноправието на всеки гражданин в империята. Никой няма право да наруши тези принципи, пък бил той и Мидхат паша.

— И изобщо тези принципи бяха добре потвърдени на гърба на вашите сънародници през миналата година — каза мис Пиърс на английски, с красноречиво изражение на погледа си, отправен към Сарафоглу.

— Госпожице — каза Сарафоглу, — ние говорим за грешките на Мидхат паша, вие поставяте нещата на твърде широка и наклонена плоскост…

Амурат разбираше само това, което говореше Сарафоглу. Той не проумяваше с какво го предизвиква англичанката. Твърд последовател на реформаторските идеи на Мидхат, той беше изживял болезнено свалянето на великия везир и слушаше сега с присвити очи високопарната реч на Сарафоглу. „Ето, такива объркват нещата — мислеше си той, — като този надут пуяк. Ако утре Мидхат се върне, тоя ще бъде първият, който ще го посрещне с най-ласкателна реч.“

Поддържащ в душата си всичко ново и напредничаво в Европа, Амурат ненавиждаше многобройните чужденци, които от десетилетия вече нахлуваха в обществения и военния живот на Турция. Той погледна двамата си сънародници. Мютесарифът и помощникът му, несмущавани от разговора, лакомо се хранеха. Амурат се обърна към Сарафоглу, който продължаваше да убеждава англичанката на турски в широката демократичност на султанските реформи от двайсет години насам. „Политиката у нас я правят чужденците — помисли си раздразнено беят, — това е нещастието на Турция…“

— Добре, господин Сарафоглу — отвърна англичанката, — но аз не виждам с какво облагодетелствуват тия реформи народа, нито пък как народът, нека да бъде дори само правоверният, участвува в това демократично, според думите ви, управление.

— Нещата са много прости, госпожице Пиърс — усмихна се Сарафоглу. — Добро управление е това, което е добро за народа, грижи се за спокойствието и имота на гражданите, стреми се да създаде ред в държавата и мир вън от нея.

— Кажи й бе, господин Сарафоглу — обади се хаджи Стойо на български, — няма ли гюрултии, вестници и чапкъни в една държава, значи, всичко е наред. Туй да разбере, останалото е лесно… Всичко си е рахат и кротко… Тъй я…

— А лани по това време каква треска ни тресеше, бай хаджи — обади се от мястото си Христофоров и поклати глава.

— Мълчи бе, голтак… — кимна презрително житарят. — Гледай си борчовете ти…

Сарафоглу вдигна ръка и продължи обясненията си, обърнал лице към мис Пиърс:

— Вие искате изкуствено да разделяте мюсюлманското от християнското население в държавата. Политиката на правителството обаче им дава еднакви права и гарантира тези права. За мене истинско управление е това, което създава мир и спокойствие в страната. Такова ли е управлението на негово величество султана? Какво искате повече? Какво друго е демокрация?

— Не може да ме убедите, господин Сарафоглу — отвърна англичанката, — че при липса поне на някаква форма за участие на народа в управлението може да се говори за демокрация.

— Мис Пиърс, желанието на бога е воля на народа. А падишахът е изразител, на божията промисъл — каза Сарафоглу и отпи от виното си, доволен от съкрушителния удар, с който слагаше края на спора. После погледна многозначително Амурат. Турчинът му отвърна със студен безизразен поглед.

— О — възкликна Жан Петрѝ, — колкото и да съм религиозен, с тия доводи мъчно ще убедя някого. Европа от деветнайсети век е Европа на идеите, господине. И не забравяйте, че епидемията на идеите е най-страшната и непредотвратима за човечеството.

— Ние ще се постараем да ги предотвратим тия ваши идеи, господин Петрѝ — с иронична усмивка го погледна Сарафоглу.

— Мисля, че човечеството — обади се раздразнено Щилиян Палазов, оставяйки вилицата и ножа на чинията си — няма нужда от идеи, а от машини… Всички поразии по нас лани дойдоха от идеите, а не от друго… Идеите не са нахранили никого.

— Идеите, господине — отвърна му Жан Петрѝ, — носят машините, а машините носят идеите, а после тия идеи могат да чупят машините или да създават нови… Зависи… — И журналистът хитро намигна към фабриканта.

Палазов разбра, че французинът намеква за чупенията на машини, които ставаха от време на време из фабриките в Англия, и този намек, отправен единствено към него, го накара да пламне.

— И на това има лек… — засмя се злъчно той. — Я у нас. Лани викаха, пушкаха, като им запушиха къщите, укротиха се…

— Господине! — каза твърдо от мястото си Павел Данов, пламнал в червенина. — Не ви прави чест да говорите така за народа си…

— Сус бе… — наведе се настръхнал над масата хаджи Стойо. — Я си свивай устата, хаирсъзин такъв…

Палазов се беше също зачервил. Репликата действително не беше в неговия тон. Той поклати глава и хвърли бегъл поглед към Павел.

— Може би след някоя и друга година вие другояче ще мислите, млади момко… — каза той, усмихвайки се с края на устните си. — Животът не е такъв, както изглежда на пръв поглед.

Аргиряди поиска да отклони остротата на разговора и попита Амурат бей харесва ли мавруда. Беят го погледна мълчаливо и му кимна с удоволствие. Той беше доловил тона на спора, който се водеше на български, но тъй като не можеше да разбере същността му, се направи, че нищо не е разбрал и продължи внимателно да гледа тъмночервената течност в чашата си. Айдер бег обърна студените си очи към Павел, спря ги дълго върху него, но като вадя, че беят не реагира с нищо забележимо, се наведе отново над чинията си.

Апостолидис, останал целия обед в потиснато настроение от случката с ездата, най-после се оживи.

— И в града всичко ще се умири — каза многозначително той, като хвърли приятелски поглед на Палазов. — Господин Найден Геров стяга багажа си…

Лука Христофоров се наведе над масата.

— Кир Апостолидис — каза на български той, — вие четете ли библията?

Апостолидис сложи монокъла си и погледна учителя по френски.

— Е? — вдигна въпросително вежди той.

— Там има едно място — продължи Христофоров, — дето се казва: „Прокудените ще се върнат отново…“

София хвърли дяволит поглед към учителя.

Апостолидис пусна монокъла си и като вдигна презрително рамене, отвърна:

— Не съм чел такива глупости…

Амурат бей се обърна към Грозев, който досега не беше се обаждал никак, и каза:

— Вие предпочитате да не взимате участие в този разговор.

Грозев се усмихна.

— Понякога действително е по-интересно човек да слуша, ваше превъзходителство.

Амурат също се усмихна приятелски и му кимна в знак на съгласие.

Грозев отново се наведе над чашата си, но инстинктивно усети, че някой го гледа. Вдигна глава и срещна очите на София. Той поиска да хване погледа й, но момичето ловко го отмести и го прехвърли към Апостолидис.

Гласовете заглъхнаха. Прибраха вече блюдата и гостите станаха да пият кафето си на терасата.

Разговорът продължи и тук, но хората бяха насядали на групи по столовете и той нямаше вече тоя нерв, както в трапезарията.

Аргиряди беше успял междувременно да промени и темата. Говореха за засаждането на нови оризища и за преимуществата на филибийския пембе-ориз пред египетския. Този разговор беше предназначен за Хамид паша. Аргиряди знаеше, че мютесарифът се интересуваше сега най-много от ориза заради земите, които беше купил на юг, към Хасково, по двата бряга на Марица.

Грозев слушаше Жан Петрѝ, който с цветистия си език му разправяше подробности от живота в Пловдив. Но мисълта му беше другаде, тя прехвърляше един по един хората, това, което бяха казали и което премълчаваха, но може би мислеха. Отсреща София Аргиряди, седнала между мис Ани Пиърс и Лука Христофоров, говореше нещо закачливо и весело. Игнасио Ландузи седеше мълчалив на един стол зад гърба й.

Спокойно отпуснат в креслото си, Грозев едва сега спря по-продължително погледа си върху момичето. Продълговатите й ахатовосини очи гледаха със сдържано достойнство. Това придаваше особен чар на още детското й чело с припадналия на него кичур коси. Имаше нещо изящно, но своенравно и непреодолимо в това лице.

Пролетният ден беше къс и слънцето клонеше на запад. Сенки лягаха на младата трева и я правеха да изглежда мастиленосиня. Време беше гостите да тръгват към града.

Най-напред се сбогуваха Амурат бей и двамата му спътници. После и останалите гости почнаха да слизат по стълбището, за да вземат файтоните си.

Когато Грозев и Жан Петрѝ се приближиха, за да се сбогуват с домакините, София се ръкува с журналиста и леко се усмихна. С Грозев тя също се ръкува, но изражението на лицето й остана спокойно.

— Господин Грозев — каза тя, — ездата ни днес не може да се състои. Не зная дали ще ви бъде приятно, ако ви поканим отново в една от следващите недели в Хюсерлий.

— Благодаря, госпожице — отвърна Грозев, — с удоволствие ще приема поканата.

Той я погледна и сега му се стори, че в очите й няма вече насмешка. В тях се таеше повече хладна предизвикателност.

Грозев и Жан Петрѝ се качиха във файтона на хаджи Стойо. Файтонът на Аргиряди откарваше Сарафоглу, мис Пиърс и Христофоров.

По пътя тримата млади мъже разменяха от време на време думи по незначителен повод. Но разговорът не вървеше. Жан Петрѝ слезе пред Куршумли хан.

Когато Грозев слезе от файтона пред къщата на Джумалиеви, хаджи Стойо каза:

— Видиш ли тоя чиляк — и австрийци, и турци му свалят шапка. Но ум има в главата си, не мъгла като теб.

Павел вдигна леко рамене и отвърна:

— Може да бъдеш сигурен, че аз няма да съм между тези, които ще му свалят шапка.

— Ти все много знаеш, ама да видим доде ще я докараш — каза старият и се намести тежко на седалката.

Павел не отвърна нищо, загледан в тъмнеещите фасади на къщите по хълма.

 

 

Последен тази вечер от Хюсерлий към Пловдив се прибираше Щилиян Палазов.

Денят беше минал добре и въпреки това в душата му тегнеше досада. Беше го раздразнила препирнята с тия празни дърдорковци. За какви идеи му говореше журналистът? И какво достойнство търсеше житарският син? Палазов и друг път се бе сблъсквал с непонятните за него разбирания на Павел. Прозрял с практичния си ум несравнимите възможности на манифактурата, той считаше младия Данов за празен фантазьор.

Щилиян Палазов погледна свежата тъмнина наоколо, сякаш да се освободи от мислите си, но те натрапчиво възбуждаха мозъка му.

Кому се зъби тоя доморасъл мъдрец, чиято уста мирише още на мляко? Кой е по-справедлив към хората — хаджи Стойо Данов, дето пребива ратаите си по полето от кърска работа, или той, Палазов, който дава не само хляб, но и занаят на хората?

Колкото за другото, за което си дерат гърлата тия или ония — то е празна работа. Малко се интересува някой турско ли е, гръцко ли е, българско ли е. Всеки на тоя свят търси кяр. Другото е измама, прах, който хвърлят в очите на хората.

Палазов плю презрително от файтона. Хората в Европа изливат по цели вагони чугун на ден, а тук са стиснали кесиите си, гледат те под вежди и от сутрин до вечер броят абите и крините с жито.

Какви ще ми ги дъвче Павел Данов! Земята дава толкова, колкото дава господ. Нищо повече. Машината е друго. Колкото пъти я натовариш, толкова пъти повече ти дава. Желязото е сила и то ражда пари и богатства. Но там е работата, че тук още не могат да го разберат. Не знаят магията на колелото, завъртяно от човешка ръка.

Палазов удари тежко облегалката на файтона и погледна отново наоколо си. Файтонът се качваше по западния склон на Небеттепе. През клоните на дърветата светлините на къщите се пръскаха надолу до брега на реката.

Най-много от всичко го потискаше това, че търговците и еснафът гледаха на работата му под око. Но машините не чакат. За тях трябва винаги готова пара. А какво по-добро от това да си подадат ръка? Всеки ще тегли печалбата си по частта, която има в главницата^[1]. Като медена пита ще се пълнят кесиите им. Но не разбираха това тукашните хора, не можеха да го усетят.

Файтонът мина площадчето на Пазаричи и тогава през тъмнеещия свод на Хисаркапия се видя в дъното къщата на Джумалията — стара и мрачна.

— Спри — каза Палазов на кочияша, обладан от някаква внезапна мисъл. После, като слезе, добави: — Карай в къщи, аз ще се прибера пеш…

Джумалията го нямаше днес в Хюсерлий. Палазов сега изведнъж се сети за него. Устабашията беше човек, който, макар и загубил значението си на конкурент в търговията, имаше име в еснафа и влияеше така или иначе на останалите.

Палазов на няколко пъти беше говорил с него да съберат всички лонджи наедно, да създадат общ съвет, да се оживи търговията, да доставят машини за занаятите. Но трябваше да се повтаря, да се настоява и да се убеждава. Примерът на устабашията значеше много за еснафа в тоя проклет Ориент. И Палазов знаеше това.

Той потропа на външната порта. По калдъръма минаха тежки стъпки и Лука открехна вратата с фенер в ръка.

— Тук ли е уста Димитър? — попита късо Палазов.

— Заповядай, чорбаджи — отвори портата Лука и се поклони ниско, по стария обичай.

Гостът влезе и огледа с присвити очи тъмнината в двора. В долния кат два прозореца светеха и пред тях чимширите изглеждаха тъмни и тайнствени.

— Къде е бай Димитър? — попита отново той, като вървеше напред.

— Под сайванта е, на миндера… — отвърна Лука и избърза да мине пред госта.

В дъното до асмата някой се раздвижи и Палазов вадя ниската набита сянка на Джумалията.

— Влез, влез, Щилияне — обади се в тъмното устабашията и се изкашля глухо.

— Добър вечер… — поздрави Палазов и свали моравия си фес на малката маса пред миндера. Той рядко носеше фес, но когато влизаше някъде, го сваляше като европейска шапка. — Наминах да те видя, бай Димитре…

— Добре си сторил. И добре си дошъл… — отвърна Джумалията. После се обърна към пазача: — Лико, донеси една лампа от горните.

За малко двамата останаха в тъмното и докато мълчаха, Палазов слушаше тихия ромон на чешмата между чимширите. Този еднообразен и приспивен шум го дразнеше. „Каква убийствена досада“ — мислеше си той. Но попита гласно:

— Какво правиш? Не те виждам от много време… Къде се губиш?

— Губя се… — повдигна рамене Джумалията. — Тук съм, къде ще се губя… А колкото до правенето, сам виждаш — няма какво да се прави в тия времена…

Донесоха лампата и меката светлина запали изведнъж шарките по копривщенските халища на миндера. Клоните на асмата пълзяха по сайванта и се спускаха ниско над главите им. Край пъпките на филизите мъзгата вече сълзеше.

— Тъй — процеди Палазов и сложи ръце върху коленете си, — няма какво да се прави, така ли?

Той спря за миг поглед върху устабашията и дълбоките бръчки по челото на стареца му се сториха тежки и яки като железа.

— Губим си времето, уста Димитре — поклати глава Палазов, — пилеем си силите, а хората в това време вършат работа, вадят стока, света владеят…

— Е, какво да правим според тебе, като е тъй? — присви очи Джумалията.

— Казал съм ти много пъти — наведе се напред Палазов, — престанете с тия лонджи. Извадете парите от кесиите си. Дайте да открием клон на една банка. Да видим от кое има кяр, от кое няма. Да пометем всички тия дюкянчета и сергии по чаршията. Да отворим път за стоки, които се правят на машина или навън, но са по-евтини, по-спорни и по-хубави от занаятчийските…

Джумалията се облегна назад. Той мълчаливо гледаше човека пред себе си. За него Палазов беше олицетворение също на оная чужда, нечиста сила, която беше нахлула в занаятчийския свят, беше обърнала всичко, изпепеляваше човешкото в хората. Той го ненавиждаше.

— Чии сергии и чии дюкяни ще пометеш ти бе, Щилияне? — проговори бавно устабашията. На светлината на лампата жилата на челото му се беше издула като връв. — Знаеш ли какво е това стока за човека… Правил ли си я някога с ръцете си… То е животът, сърцето му, собствените му ръце… Разбираш ли ти това, усетил ли си го поне веднъж…

Палазов се усмихна снизходително.

— Стоката… — поклати глава той. — Стоката е пари, уста, а парите са стока… Това е всичко на тоя свят. Друго няма…

— Слушай… — изправи се Джумалията. — Аз съм почнал с гайтаните, с чекръците при баща си… И знам какво значи да дадеш душа на шепа вълна, на кофа разтопен бакър… Ръцете на човека са от бога и всичко, което правят, е свято… Знаеш ли какво е да изковеш един гюм и да пръснеш цветя по него, да излееш една камбана и да й дадеш глас? Познал ли си го, усетил ли си го някога?

— Остави, уста — присви с досада вежди Палазов. — Това са минали работи. Какви гюмове и какви камбани ще ми приказваш. Сега за всичко се пита: Дава ли кяр? Всичко може да правиш, стига да се търси и да носи кяр. Така е. А кярът не идва от цветята по гюмовете, а от това с какво го правиш — с ръце или с машина… На другото му мина времето… Празна работа…

Джумалията го гледа един миг мълчалив, неподвижен, сякаш търсеше да прозре мислите му. После седна и каза уморено:

— Всичко може да направите вие. Фабрики ще вдигнете. Машини и стоки ще натрупате. Ще завладеете света. Но сърце няма да има в тая стока и това ще изсушава хората по-страшно от суховей. Ще им отнеме насладата и радостта. Ще ги направи такива, каквито сте вие… Тъй да знаеш!

И като помълча малко, добави:

— А сега ме остави. Иди си и не ми говори повече за това. Межда има между нас и аз не мога да я премина. Ще остана тук, с времето си…

Палазов не каза нищо, само поклати глава. Не беше улучил стария в добър час. Стана прав, сложи феса си с достойнство и като тръгна към вратата, рече:

— Не ти се меся в нищо, уста… Твоя воля, твое сърце… Прави, каквото си решил…

Джумалията беше взел лампата и вървеше напред тежко.

— Върви си сега — говореше той сякаш на себе си. — Остави ме. Върви си…

На вратата Палазов каза „лека нощ“, без да се обърне, после тръгна в тъмното надолу по улицата.

Джумалията затвори вратата, пусна желязото и се ослуша. Стъпките, самоуверени като думите на госта, заглъхнаха скоро. Възцари се спокойна и празна тишина.

Тогава той духна лампата и се обърна. През клоните на дърветата трептяха едри звезди. И на бледата нощна светлина къщата, дворът, тъмните еркери му се сториха като нещо отдавна минало, далечно и недействително.