Петър Константинов
Синият аметист (51)

16.

В средата на декември по билото на Балкана паднаха дълбоки снегове. Виелиците разнасяха снега и долу, от Тракия, в ясни дни гледаха белите облаци на тази вихрушка като спасение, което единствено можеше да спре руския пробив на юг.

Още от началото на месеца обаче Сюлейман започна прехвърлянето на войските си от линията Русе-Варна по море в Цариград.

След дълги обсъждания от Илдъзкьошк наредиха войските да се насочат към западната част на подбалканския фронт. Войските на Гурко се съсредоточаваха от другата страна към Орхане и това беше най-правилното, което можеше да се предприеме като контрамярка.

При Шипченския проход с трийсетхилядна армия стоеше Вейсел паша.

И въпреки всичко в Истанбул и във Филибе, в София и Казанлък бяха убедени, че зимата осигурява фронта им до топенето на снеговете по Балкана. А дотогава много неща можеха да се променят и много да се поправят.

На тринадесети, четиринадесети и петнадесети декември войските на генерал Гурко, използувайки странични на Арабаконашкия проход гънки на планината, преминаха билото на Балкана и се озоваха в Софийското поле.

Сюлейман научи тази потресающа новина в Пловдив. Войските се превозваха денонощно с влакове, каруци и пешком от Цариград.

На петнадесети декември късно през нощта основното ядро на армията му беше съсредоточено около Саранбей.

Още на другия ден при неспирен снеговалеж започна изнасянето на войските към Ихтиманските височини. Вечерта, в пълна тайна, маршалът замина за София и се върна на втората нощ, едва спасил се от летящ казашки отред някъде под Вакарел.

В това време армията на Шекир паша водеше безнадеждна битка за спасяването на София.

Сюлейман се надяваше, че в няколко дни ще успее да стигне София и да даде решително сражение. Честолюбивата му душа след тягостните месеци на лятото и есента жадуваше за нещо, което да я удовлетворя и да уталожи болката в нея, макар с цената на всичко.

Войските му обаче успяха да заемат линията Ихтиман-Самоков едва на двадесети декември следобед.

Нея вечер Сюлейман остана да нощува в Долна баня. Той се затвори в ниската стая на къщата, където се беше настанил щабът, и за пръв път усета безизходицата, в която се намираше. Чудесната му самоувереност на хазартен играч, играещ с чужди средства, се стопяваше.

Шекир отначало даваше сигурни и твърди уверения за отбраната на София, но от два дни тревожно мълчеше.

По сведения от Камарското поле операциите последните дни не се развиваха благоприятно. Гурко беше успял да прехвърли през планината почти цялата ударна сила на войската си, да я прегрупира и незабавно да влезе в бой.

А четиридесет и пет хилядната армия на маршала, изтощена до крайност от дългия преход след стоварването й в Истанбул, беше изминала разстоянието от Саранбей до Ихтиман за цели пет дни.

За зла участ снегът от три дни валеше непрекъснато и хората недохранени, зле облечени и обути пъплеха като пребити по тесните клисури на Костенец. По пътищата липсваше и храна за добитъка. Планинците бяха подпалили или ограбили сеновалите и животните едва се държеха на краката си от глад.

И природата, и хората бяха срещу него и озлобената душа на Сюлейман чувствуваше още по-болезнено това. Щастливата звезда на живота му, в която винаги беше вярвал, потъваше в пушеците на войната. Към полунощ маршалът излезе от стаята си, слезе на двора и погледна околните хълмове.

Огньовете на войнишките биваци по скатовете горяха далечни и червени. Снегът беше спрял да вали и силуетите на околните планини се изправяха застрашителни, сякаш преграждаха всички пътища в живота му.

Сюлейман усети този мрак, дълбоката тишина на нощта като злокобно предзнаменование, почувствува хладни тръпки, загърна шинела си и се прибра в стаята.

— Какви ще бъдат разпорежданията до биваците утре, ваше превъзходителство? — попита адютантът, като прибра от масата диспозицията за колоната на войските, която току-що бе изготвил.

Сюлейман мълчеше. Очите му бавно минаваха по силуетите, отразени в прозореца. Без да помръдне, адютантът стоеше изправен зад гърба му.

— Оставаме тук… следващите два дни… — произнесе бавно и решително Сюлейман. Очите му продължаваха да обикалят черното от нощта стъкло.

Адютантът тракна токове и мина в съседната стая.

Сюлейман свали шинела от раменете си. Всеки опит да се влезе в сражение при състоянието, в което се намираха сега войските, беше безумие, значеше поражение, разгром. Да помогне на София, на Шекир, на Реджеб? Сюлейман поклати глава. Не. Той щеше да остане тук. В края на краищата тези височини пазеха Румелия. И ако трябва да се приложи цялата румелийска отбрана, тя щеше да започне оттук.

Той духна свещта на масата и се доближи отново до прозореца. Оттатък планинските вериги небето светеше със синкава, неспокойна светлина. Там някъде сега се решаваше съдбата на София. Сюлейман поклати отново глава. Не. Той няма да мръдне оттука, докато нещата не се решат, докато хората му не станат годни за бой. В края на краищата беше обсъдил тази позиция и с Истанбул по телеграфа.

Очите му светеха в тъмнината, оглеждайки безпокойно нощното небе. Може би времето не работеше само срещу него, може би бе започнало да работи и за него. Дори и най-невероятното можеше да се случи. Ако Шекир съумее да удържи сражението при София и да изтощи русите, след пет, след шест дни той щеше да нанесе решителния удар на Гурковата армия в полите на Балкана. Арабаконак зиме не се минава така лесно, както Шипченския боаз през юли. Там, в теснините на камарските планини, можеше веднъж за винаги да реши бъдещето на кариерата си, на живота си.

Вън на двора сменяха караулите. Железните затвори на пушките щракаха и заглъхваха в стъпките на войниците.

Сюлейман седна в тъмното до прозореца. Небето над планините ставаше още по-синьо и загадъчно, сякаш криеше в себе си неизвестността на идващия ден.

 

 

София падна след две решителни сражения в подножието на Балкана. Градът бе опразнен без бой на двадесет и трети декември при бързо и безразборно отстъпление на войските.

Късно вечерта на същия ден от Илдъзкьошк телеграфически предадоха, че започва изпълнението на румелийския отбранителен план и че за главнокомандуващ на турските войски се назначава военният министър Реуф паша.

Сюлейман изслуша депешата и реакцията в душата му, която нормално би настъпила при този нов удар, сега се стопи в объркването от отстъплението при София, от светкавично последвалите събития. Той слушаше безразлично по-нататъшното тракане на апарата. Предаваха нареждания на новия главнокомандуващ.

За три дни цялата армия на Сюлейман и отстъпващите войски на Шекир се върнаха към Пазарджик и Пловдив.

Няколко дни не беше валяло и снегът край пътя беше потъмнял, утъпкан от хилядите отстъпващи войници. Тракийската низина лежеше от двете страни на пътя мълчалива и безлюдна. Скърцането на колите, подвикванията на хората и глухият говор на върволиците, които пъплеха на юг, звучаха още по-тягостно в тази зимна тишина.

На двадесет и седми декември в Пазарджик на Сюлейман беше донесено точното прегрупирване на армията на Гурко. Без отдих западният отред, разпределен в пет колони, го преследваше в непосредствена близост.

Първата колона под командуването на генерал Веляминов се спускаше от София през Самоков и Долна баня по течението на Марица. Втората колона, начело с генерал Шувалов, следваше пътя Вакарел-Ихтиман-Пазарджик. Третата, водена от генерал Шилднер-Шулдер, използуваше полупланинския удобен път през Долно Камарци и Поибрене към Пазарджик. Четвъртата, командувана от генерал Креденер, се спущаше също към Пазарджик, движейки се по̀ вляво, към Панагюрище. Петата колона съставляваше сборна кавалерийска бригада, която в усилен марш следваше пътя на юг през Златица и Стрелча.

Сюлейман слушаше донесението и малките му проницателни очи проследяваха внимателно пътя на колоните по картата.

Когато докладът свърши, той се обърна, изгледа всички в стаята и като се усмихна, лукаво каза:

— Хубаво го е намислил. И хитро… Да ни улови в капан, да не ни даде да мръднем нито по левия, нито по десния бряг на реката… Хм… — поклати глава той, — но май ще се излъже…

Маршалът помисли малко. Пръстът му мина бавно по протежение на реката, после се върна отново, сякаш следеше всички колебания на мисълта му.

Сюлейман вдигна очи и се обърна към Шекир, който беше участвувал в съставянето на плана за румелийската отбрана. Очите му се усмихнаха.

— Дори и тоя техен вариант сте предвидили…

Маршалът се наведе отново върху оперативната карта на отбранителните линии и след като съсредоточено и дълго мълча, се изправи, сложи ръцете си отзад и като поклати заканително глава, каза:

— Костелив орех ще имат русите… Да видим кой какво ще счупи тука?… — Лицето му постепенно се оживяваше, старото му настроение се връщаше.

— Първата грешка, която направиха — говореше той, като кръстосваше от единия до другия край стаята, — това е, че не прегрупираха основно силите си. Задоволиха се само да ги пуснат в пет колони. Тръгнаха, дето се казва, като на сватба.

Той се усмихна хитро.

— Втората — убедени са, че няма да имат сериозни сражения по линията Пазарджик-Пловдив. Предполагали са, че сме разчитали само на Балкана. Сега ще се уверят в противното.

И той поклати отново глава.

— Но най-важното от всичко, ефендилер — той огледа целия щаб, — е, че за нас се открива възможност за реванш. — Очите му започнаха странно да блестят. — Дори тук, в равнината, можем да направим това, което пропуснахме да направим по планините. Силите на армията са непокътнати. Хората са сравнително отпочинали. Срещу вашата петдесетхилядна армия имаме изтощена от десетдневни непрекъснати боеве и походи трийсетхилядна войска. В този момент и по численост, и по боеспособност ние ги надвишаваме. Увлечени от успеха си, те не са в състояние да преценят реално положението. Начинът на разпределение на силите им и скоростта на придвижването показват, че не подозират румелийската отбрана, което може да им коства много, може да им коства всичко.

Лицето на маршала се бе зачервило и това се подсилваше още повече от ръждивата му брада и блесналите му във влага синкави очи.

— И аз съм уверен — продължи той, — че ако ние успеем да приложим изцяло плана на отбраната, няма да бъдем далеч от един истински обрат във войната. Какво ни трябва сега? Спечелването на едно голямо сражение, внезапен удар, който да пръсне илюзиите им. Те са на края на силите си. Тогава пред тях преговорите за примирие ще се явят като неминуема възможност. А това е най-главното и единственото необходимо за нас. Нищо друго.

— Ваше превъзходителство — прекъсна го влезлият адютант, — депеша за вас…

Сюлейман пое сгънатия на четири лист с разшифрован текст и като продължаваше да излага доводите си, го разтвори. Погледът му мина на два пъти бързо по текста. Сюлейман вдигна очи и в погледа, с който потърси адютанта, имаше нещо заплашително и объркано.

— Кога я предадоха? — попита той и в гласа му сякаш се надигаше буря.

— Току-що, ваше превъзходителство — прибра токовете си адютантът.

Сюлейман погледна отново хората в стаята.

— Скобелев обградил Вейсел при Шейново в Казанлъшкото поле, ефендилер — каза сухо маршалът.

Но треската, която го бе завладяла преди малко, се върна отново и той, като скъса с решителен жест телеграмата, се обърна възбудено към адютанта:

— Съобщете на Амурат бей във Филибе да подготви военен съвет. След три часа пристигаме. Да имаме пълни сведения за положението при Шейново.

— Господа — обърна се той към всички офицери, — незабавно на конете. Предстоят ни съдбоносни дни…

 

 

Заседанието на военния съвет в мютесарифството на Филибе започна късно вечерта, близо четири часа след часа, определен от Сюлейман. Причината за това бяха трудният преход на щаба през задръстения от коли и войници път между Пазарджик и Пловдив и липсата на достатъчно сведения от фронта при Шейново.

Съветът обсъждаше един-единствен въпрос: да се отдели ли част от войските с оглед разкъсване обкръжението на Вейсел, или да се проведе точно планът за румелийската отбрана.

Пресметнаха се всички батальони и ескадрони на Гурко и Скобелев, допущаше се и изненада откъм Троянския проход, прехвърлиха се цели военни групировки. Сюлейман избираше един вариант, защищаваше го пламенно, после сам го отхвърляше. Ставаше, ходеше около масата, говореше, убеждаваше. Внезапно избухваше в словесен яд срещу хората от командуването в Истанбул, доказваше правотата на своите отдавнашни предвиждания и още повече увеличаваше напрежението и тягостната атмосфера в съвета.

Амурат седеше на средата на масата, слушаше несвързаните мисли на маршала и душата му бушуваше от безсилна ярост.

Цялото това сгромолясване започна преди месец, когато се успокоиха от падналите снегове, от мъртвите проходи на Балкана.

Тогава той мина по цялата линия от Клисура до Казанлък и безгрижното успокоение го накара да има дълъг и нервен разговор с Вейсел. Пашата махаше пренебрежително с ръка и отричаше всякакви възможности за зимно преминаване на Балкана. Тогаз Амурат се обърна и с доклад до командуването в Истанбул. Но оттам му отговориха, че маршал Сюлейман и маршал Вейсел имат специални инструкции. Това беше всичко. Седмица по-късно изненадата на Гурко, падането на София, слизането на Скобелев в Казанлъшкото поле, обкръжаването на Вейсел дойдоха едно след друго с главоломна бързина.

Той се заслуша в думите на Сюлейман, който продължаваше да жестикулира пред масата. „Стара черта на еврейските търговски фамилии от Бавария…“ — помисли си с досада Амурат, припомняйки си произхода на маршала. Този факт винаги бе дразнил отоманското му самолюбие. Сюлейман развиваше отново някакъв вариант. Амурат погледна картата пред себе си и престана да го слуша.

Всъщност Сюлейман беше прав в едно. В критичния и върховен момент на войната едно сражение твърдо и решително дори с оспорван успех имаше вероятност да доведе до почтено примирие. Всичко друго беше гибел — позорна и безвъзвратна. Засега утешително беше само обстоятелството, че русите, както по всичко личеше, не подозираха възможността за твърда отбрана в тракийската низина. Това може би щеше да бъде очакваният, големият шанс, който да донесе желаното примирие.

— Ето и всичко — говореше с леко прегракналия си глас Сюлейман. — Всичко! Останалото е безверие, слабост, страх!

Той млъкна и се наведе над картата. В стаята се възцари мъртва тишина. Сенките на хората се вълнуваха по стените от пламъка на лампата. Тогава някъде много отдалеч се чуха артилерийски залпове — глухи и зловещи като ехо изпод земята.

Сюлейман вдигна глава, заслушан в този далечен тътнеж. Обиколи с поглед всички и после съвсем бавно, сякаш разгадаваше в момента това, което ставаше на километри оттук, каза:

— Вероятно авангардът на Креденер на север от Пазарджик…

После се изправи и очите му тържествено блеснаха.

— Свършено е — каза той. — Искат, не искат, ще приемат боя. Сега ще разберат на какво са залагали и в какво са сгрешили…

Маршалът сложи тежко юмрука си на масата.

На вратата се почука. Някой се наведе и каза нещо на адютанта. Той доближи масата.

— Викат ви долу в апаратната, ваше превъзходителство. Вас и Амурат бей…

В телеграфната предаваха лента на командуването в Илдъзкьошк. Апаратът чукаше неравномерно и лентата се нагъваше на спирали върху масата.

Адютантът извади кодовата таблица и зачете:

— „За знание на маршал Сюлейман и Амурат бей. Лично. Строго поверително. Румелийският план на отбраната известен в пълни подробности на противника. Да не се прилага. Чакайте разпореждания…“

Сюлейман стоя един миг като вдървен, после се обърна бавно и погледна слисан Амурат. Сенките от лампата правеха дълги, страшни извивки по лицето му.

Апаратът продължаваше безстрастно да чука: „Чакайте разпореждания…“

Амурат завъртя ключа и откъсна лентата. После отиде до камината и я хвърли в огъня. Пламъкът лумна изведнъж и погълна хартията.