Петър Константинов
Синият аметист (33)

18.

Христо Железаря прекара неспокойно нощта.

Той се събуди рано и се ослуша. По калдъръмените улици — откъм Марица, минаваха ранобудни хора. Далеч някъде тропаха каруци. Железаря стана, прибра чергите и погледна под масата пакета, обвързан с въже.

— Ще вършим май работа днеска — поклати глава той и по устните му се плъзна тънка, дяволита усмивка.

После седна под прозореца и извади отново хартията с плана, по който Димитър Дончев му беше начертал как ще проникне в Меджидкьошк хан, как ще се промъкне през вътрешния отвор и как, като заложи взрива, ще трябва в по-малко от три минути да мине обратния път, да се прехвърли през оградите на задните къщи и оттам, през тесните улици, да търси най-късия път към Мараша.

Всичко му беше ясно до най-малките подробности, но като мислеше за това, кръвта в ушите му бучеше, сякаш чуваше разтърсващия взрив зад себе си. И в мрачното подземие на каменния град той чувствуваше това като надежда и избавление.

Железаря тъгуваше за Белово. Той понасяше мъчително не толкова самотата си. За страданието на хората, за пожарите, за погрома, за неуспеха на въстанието считаше, че има и някаква лична вина. Ето защо тия дни Христо живееше с трескаво възбуждение, сякаш взривът щеше да промени нещата отведнъж, да прибере хората по домовете им, да върне покоя в душата му.

На вратата тихо се подраска с нокът. Железаря стана и изтегли резето. Беше Дончев.

— Добро утро, Христо — стисна ръката му той. След него влезе и Искро.

Дончев се огледа в здрача на избата.

— Тази вечер ще ударим — седна до масата той и извади кесията си с тютюн.

— Кое време? — погледна го Христо.

— Малко подир вечерната смяна на караула. Додето новият още не се е окопитил…

Дончев запали цигара, подаде кесията на Железаря и като пое дълбоко, каза:

— И все пак не беше зле да почакаме Грозев до утре…

В гласа му имаше колебание и той погледна въпросително Искро.

— За кога ще чакаме — вдигна рамене Искро, — цяла нощ слиза войска откъм Чирпан… — После като помълча, добави уверено: — Грозев е минал оттатък. Четири дена вече… А там е разбрал, че ако върви с казаците, по-бързо ще стигне Пловдив. Това е. Няма що да умуваме. Като тръгваше, нали ни каза…

— Абе то е така — съгласи се Дончев, — ама не е малка работа това… Да не я хвърлим нахалост…

Искро стана и като гледаше мрачно пред себе си, отиде до прозореца.

— Ако се забавим — каза убедено той, — ще изгубим единствената възможност от толкова месеци насам. Това да знаете добре…

Дончев изведнъж удари масата и стана:

— Прав си, Искро! Майка му стара… Ще им пръснем фесовете довечера… Кучета крастави…

— Христо — обърна се той към Железаря, като погледна часовника си, — остани тук до довечера. Ако нищо не се случи в осем, ще дойде при тебе Гетов, за да ти помогне за взрива. Ще го сложите в коша с дървен кюмюр и тъй ще го занесете в запустелия двор срещу войнишката фурна. Улицата там е много тясна и ханът се вижда добре. Караула сменят пред самата врата. Щом чуеш муезина от Имарет джамия, бъди нащрек. Искро ще отвлече вниманието на войника. Докато той се залисва с него, ти ще се вмъкнеш в двора. Оттам знаеш… Всичко е тъй, както е начертано. Войници има чак под фурната, в хаджи Хасановото кафене. Додето дойдат, всичко ще е свършено… Бруцев ще охранява в горния край на улицата. Това е най-удобният момент. Тогава османлиите са на молитва и суматохата ще бъде пълна…

Дончев извади от джоба си нагънат фитил и го остави на масата.

— Ще го прикрепиш отвътре на взрива така, както ти казах, преди да го сложиш в коша с кюмюр.

После двамата с Искро се сбогуваха и мълчаливо излязоха.

Железаря остана сам.

Денят мина бавно, мъчително дълго. Надвечер шумът откъм Тахтакале започна да заглъхва. Чуваше се как затварят кепенците на чаршията. Лятната вечер неусетно падаше и в избата предметите едва се очертаваха.

Железаря беше приготвил коша с кюмюр и седеше на сандъка под прозореца. Над притихналия град редките удари на часовника от Сахаттепе се чуваха съвсем ясно. Христо умееше да разпознава стъпките и сега ловеше жадно и най-малкия шум.

Мина някаква каруца по калдъръма. Отново настана тишина и тогава изведнъж се чуха бързи стъпки, обиколиха къщата и се спуснаха надолу по стълбите. В стаята, задъхан и леко пребледнял, влезе Гетов.

— Бързо! — каза той. — През Хаим Мошовия сокак ще излезем точно срещу хана… Бързо…

Улицата се изкачваше стръмно по северния склон на тепето и макар Железаря да се стремеше да държи крачката на дребния си спътник, Гетов едва дишаше и жилите на шията му бяха изпъкнали и опънати като въжета.

— От оная порта ще свием вдясно, за да влезем в запустелия двор — каза задъхано Гетов и спря за малко. — Там ще извадим взрива и ще чакаме.

От двора се виждаше цялата сграда на хана. На ъгъла между фурната и вратата светеше фенер и часовоят, опрял се на пушката си, стоеше неподвижен пред полуоткрехнатата порта.

След малко дойде смяната. Новият часовой беше по-дребен, но личеше, че е пъргав и жилав. Той метна пушката на рамо и тръгна напред-назад по улицата.

Пред фурната петима-шестима селяни, събрани ангария от околните села, подреждаха високи камари цепеници от двете страни на тясната уличка.

По-надолу, откъм хаджи Хасановото кафене, се чуваха зурни, пееха дайрета и по дрезгавите гласове, които идваха оттам, личеше, че веселбата на аскера, оставен за охрана на складовете, беше в разгара си.

Западът още светлееше и най-горните къщи на тепето се очертаваха високи и безмълвни на гаснещото небе.

Очите на Железаря обаче не виждаха нищо. Той беше приклекнал до товара си и не сваляше поглед от зеещата врата на хана.

Внезапно откъм Имарет джамия се понесе протяжен глас. Той мина над къщите и след малко от Табакхисар, от Лохута, от Джумаята отговориха други провлачени и далечни гласове.

Железаря усети, че нещо стегна гърдите му. И сякаш за да се освободи от това чувство, извади кутията с взрива и я остави до себе си.

Минаха пет, десет, петнадесет минути в пълно спокойствие. От кафенето на хаджи Хасан шумът постепенно заглъхна. Само селяните равномерно прехвърляха цепениците пред фурната. Тогава внезапно нещо прошумя в горния край. Часовоят се загледа сепнато натам. После изведнъж една сянка се свлече от съседния дувар и застана по средата на улицата.

— Кой си? — извика часовоят, но не мръдна от мястото си и зареди пушката.

Сянката спря миг-два, после даде вид, че побягва нагоре по улицата. Часовоят обаче остана до вратата на хана. Положението се усложняваше. Дребният силует на Искро излезе отново на улицата, приближи се и пак се спря за малко. Часовоят вдигна пушката.

Прегърнал пакета с взрива до гърдите си, Железаря стоеше като вцепенен на изхода на запустелия двор. В миг над улицата се възцари гробна тишина. Сега часовоят щеше да даде тревожен изстрел. С учудваща бързина Искро скочи върху него и се вкопчи в раменете му.

Железаря прекоси улицата, понесъл тежкия товар, и потъна в зеещата врата на хана. Като сянка след него излезе Гетов. От Момушевия двор скочиха Калчев и Димитър Дончев и се завтекоха към мястото на схватката.

Часовоят, извил с ръка главата на Искро, докопа падналата до себе си пушка и я стовари в слепоочието на жертвата. Тежкото желязо хлътна в черепа. Пушката внезапно гръмна. С един удар на теслата в ръката си Дончев повали войника. Но беше вече късно.

От кафенето се показаха турци. Тримата потънаха в мрака на запустелия двор.

Турците стигнаха струпаните на сокака цепеници. Първите се покатериха върху тях. В тъмното от горния край на улицата се гръмна. Беше Бруцев, който трябваше да охранява портата на хана, докато Железаря бе вътре. Екна втори изстрел. Един дребен онбашия се свлече на калдъръма.

Смелостта на аскера се изпари изведнъж.

— Гяури… — извика някой — С пушки са…

— От къщата стрелят… — викаше друг.

— Залягай… Много са… — прилепи се до стената чаушът и като се огледа, изчезна в някаква отворена врата.

Железаря достигна бързо отвора за проветрение, точно тъй, както му го бяха описали. Вдигна капака, поддържан от три топуза, и се провря без голям труд в тъмното помещение. Без да се суети, стигна сандъците с муниции, измъкна един и на мястото му сложи кутията с взрив. После запали фитила. Огледа наоколо, обърна се и с няколко крачки се намери отново до отвора. Провря раменете си и тогава неочаквано въжето се опъна и тежкият топуз падна с трясък, металната дъска притисна гърдите му. Той напрегна мишците си, но не можеше дори да се обърне. Тесният отвор на стената го държеше като в обръч. Опита се да се измъкне назад. Кръвта преля страшно в лицето му. Христо дишаше с мъка, смазван от огромната маса, която лежеше на гърдите му.

На улицата гръмнаха. Железаря се ослуша. Зад него тихо съскаше фитилът.

Турците пред кафенето се окопитиха бързо. Излязоха и двама-трима въоръжени. Те гръмнаха във въздуха за помощ. После се появиха нови. Като се прикриваха до зидовете на къщите, стигнаха камарата дърва и залегнаха зад нея. Отсреща Бруцев гръмна отново. Пред самия хан не се мяркаше никой.

Семинаристът се огледа. Бяха изминали пет минути от влизането на Железаря и както беше наредил Дончев, Бруцев трябваше да напусне позицията, откъдето задържаше турците, и да изчака взрива в съседния на хана двор.

Другите трима съзаклятници бяха изчезнали на противоположната страна. Турците още се суетяха зад дървата. На калдъръма пред портата лежеше дребният труп на Искро, с разбит череп, а до него, свит по очи, часовоят.

Бруцев се надигна и се озърна. Тогава вместо да отстъпи назад, той скочи от зида, премина тичешком улицата и клекна до главата на Искро. Черепът беше смазан отстрани, но лицето беше непроменено. Очите стояха полуотворени, загледани в мъжделивата светлина на фенера. Бруцев сложи ръка на челото му и обърна лицето към себе си. И в този единствен миг той сякаш за пръв път видя, че Искро беше съвсем млад, почти юноша.

Откъм фурната стреляха. Бруцев скочи, прехвърли зида, после се понесе между дърветата, препъна се и падна. Беше безсмислено да се отдалечава повече.

Няколко мига цареше тягостна тишина. После изведнъж грозен тътен разтърси нощта. Складът потрепера. Миг след това земята се разтвори и оглушителен взрив изхвърли към небето покрива на хана в стълб от ярки като разтопена мед пламъци. И този стълб, като се разпукваше и рушеше в нови трясъци, покри останките на развалината.

Прозорците на всички къщи наоколо зееха счупени и тъмни. Светлините на пламъците зловещо играеха по стените. Наоколо върху дърветата и тревата се сипеха пепел и парчета тухли. Бруцев бавно се изправи и видя всичко край себе си в мъгла. Спусна се през нея надолу към склона на тепето. Миришеше на изгоряло с остра непозната миризма. Главата му беше замаяна и в мислите му се объркваше всичко. Мълчаливо и странно тържество го изпълваше. Той мислеше объркано за месеците, които бяха минали в очакване, за каруцата с взрива, за Грозев, за Наумова, за тримата, които някъде наоколо потъваха като него в мрака. И усети върху ръката си гаснещата топлина от челото на Искро. В подножието на хълма Бруцев седна омаломощен до ситния пясък на скалите. Във водите на Марица кротко се оглеждаха светлините на моста.

Край Марица проехтя топовен гърмеж и грохотът му се разля в нощта.