Петър Константинов
Синият аметист (40)

5.

Здрачът на тази дъждовна вечер, последната от месец септември, събираше хълмовете на града в едно.

Амурат напусна мютесарифския конак още по светло. Нещо, което рядко се случваше напоследък. Той излезе на мокрия плочник пред зданието и смръщи вежди. После се обърна към адютанта.

— За утре да приготвят файтона. Ще отидем към Карлово и Кърнаре. Укрепленията при прохода, струва ми се, вървят бавно.

— Сам ли ще пътувате? — попита адютантът, опрял ръце в брича си.

— Не, с мен ще дойде и полковник Садък от артилерията.

Помълча и като се полуизви, каза:

— За тази вечер сте свободен. Лека нощ…

Адютантът тракна с токовете си и се скри във вратата на мютесарифството.

При ъгъла на Джумая джамия Амурат спря, огледа разкаляния площад и тръгна нагоре към къщи. Дъждът беше престанал, но въздухът, наситен с влага и ситна като пара роса, лепнеше по лицето му.

Амурат погледна мокрите фасади на къщите по хълма и се почувствува още по-потиснат. Боите на къщите бяха потъмнели от дъжда и изглеждаха убити и мрачни.

Когато отвори вратата на двора, часовоят стегна пушката до бедрото си и го изгледа учудено. Беят никога не се бе прибирал толкова рано.

Амурат прекоси двора към горното крило на къщата. Качи се по стълбата и влезе в стаята си.

„Какво противно време!“ Разкопча мундира си и се изправи до прозореца. Долината на Марица лежеше в синкава мъгла.

Амурат бръкна в джоба си и извади писмото на Хюсни бей. Седна на стола до прозореца, но не разгъна листа. Държеше го с ръце, мислейки върху написаното в него.

В Истанбул готвеха преврат. Искаха помощта на гарнизоните в Тракия. Тъкмо сега, когато страната е разпъната на кръст! Нали само на няколко десетки километра оттук се решаваше съдбата на Турция. Бъдещето за оставането им в Европа изобщо. Беят погледна отново листа в ръката си и изведнъж си помисли за Азия. Беше започнал кариерата си там, в този тънещ в мизерия и предразсъдъци континент. После беше дошло краткото му престояване във Виена, досегът му с един нов, различен свят, който разкриваше простор за човека, за мисълта, за мечтите. И оттогава тези две представи живееха в мъчителен и тежък спор в душата му.

Амурат се изправи отново пред прозореца, загледан в мъглявата далечина, замислен, невиждащ нищо.

Изведнъж се обърна и отиде бързо до стената. Зад писалищната маса висеше голяма австрийска военна карта на Балканския полуостров. Той спря пред нея. Погледът му потърси Плевен, после слезе надолу до Истанбул. Тъмният кръг на столицата лежеше спокойно върху синия ръкав на Босфора. Беят погледна отново към Плевен, проследи с очи кафеникавата ивица на Балкана и видя колко близо до него се намира Пловдив. Дълго ли още можеше да издържи Плевен? Там беше вече Тотлебен. Русите стоварват все нови войски и все по-тясно стягат обръча. А падне ли Плевен, какво оставаше? Може би зимата? Но сигурен съюзник ли беше тя? И нали след зимата идваше пролетта. На какво могат да разчитат повече? Ръката му безцелно се плъзна по картата, после я прокара по брадата си и сви устни. Как безнадеждно беше всичко!

И той изведнъж си спомни Сюлейман над картата в мютесарифството преди два месеца. Дебелите му чувствени устни се усмихваха самодоволно през ръждивата брада. Говореше разпалено и набитата му фигура се движеше с невероятна лекота от единия до другия край ма масата. Ръцете му играеха по картата. Сухите пръсти, създадени сякаш да боравят повече с пари, отколкото с оръжие, ловко вземаха цели дивизии, прехвърляха ги на стотици километри, жертвуваха ги в сражение или ги оставяха в резерв. А лицето на маршала сияеше от тази сатанинска игра, устните му влажнееха от удоволствие и той като че ли се опиваше от красноречието си.

„Какво остава, ефендилер? — обикаляха очите му наредените наоколо офицери. — Отхвърлихме ги оттатък Балкана, затворили сме ги между Плевен, Русчук и Шумен. Засега едва удържат проходите. Знаят, че им готвим удар.“

Сюлейман свиваше вежди, сякаш обмисляше следващите думи. „И къде?“ Очите му изпитателно обикаляха генералщабния елит около него. „Може тук“ — дланта му минаваше по линията Русчук-Шумен. „Може тук“ — ръката му отхвърли русите при Търново откъм Елена и Златарица. „Във всеки случай обаче румелийският корпус ще атакува през Шипченския дервент. И то не в дълъг срок — къс, къс, съвсем къс…“ Ръката му отмерваше думите по масата. После доближи пръсти до устните си. „Сега какво сме? Август. Най-късно в средата на септември пробивът трябва да стане. Унищожим ли главните им сили в триъгълника, с войната в края на септември е свършено… Без остатък… Помнете ми думите… Края на септември…“

Погледна отново навън. Здрачът падаше бавно над града. Въпреки ранния час, светлината беше сива и тежка.

— Плевен, Плевен… — повтори гласно Амурат. — Колко ли ще издържи Плевен?

Той пое дълбоко въздух и като се обърна, отиде към другия прозорец. Не искаше да гледа повече мрачния пейзаж на града. Седна на стола до прозореца. Клоните на дърветата в градината опираха в стъклата. По листата се стичаха капките на дъжда. Все повече жълти листа — червени, увяхващи. Тук-таме, мокри от дъжда, лъщяха голи вейки.

Амурат почувствува тръпки. Стана и отиде до дървения долап на вътрешната стена. Удари три пъти силно с юмрук. Това бе сигнал за ординареца, който квартируваше в долния кат, при караула.

Бързи стъпки тръгнаха по стълбата.

„Добре все пак, че има живи хора — помисли си с облекчение Амурат, — толкова ужасно и пусто е всичко.“

На вратата се почука и влезе нисък войник.

— Лампата да запаля, ваше превъзходителство… — тропна с чизмите си той.

— Не… — каза късо Амурат, — запали камината. Хладно е.

После седна отново на стола и притвори очи. Момчето излезе и след малко се върна. Амурат усети свежия дъх на борова смола. Огънят запращя. Ординарецът тихо излезе. На вратата се спря и отново предпазливо попита:

— Лампата, ваше превъзходителство?

— Не… — отвърна пак Амурат.

Беше още светло, но той виждаше отраженията от огъня в ъглите на стаята.

Погледна отново към градината. Златисточервеният цвят на листата беше потъмнял. „Колко бързо се мени всичко — помисли си той. — Мимолетно… Като настроението на човека… Като целия живот…“

— Целият живот — въздъхна той и после си помисли: не беше ли минал вече половината. Какво оставаше? Какво беше задоволил от всичко, което бе таил в душата си? Цял живот се бе чувствувал неудовлетворен, потиснат, дори отблъснат. Имаше ли основание да мисли така? Не беше ли блестяща кариерата му в генералщабния корпус? Името му беше едно от първите, когато споменаваха офицерския елит в Истанбул. Пет години прекара като военен аташе из легациите в Европа. Имаше състояние и положение, на което можеше да завиди всеки от неговия ранг в столицата. И въпреки всичко нещо необяснимо потискаше душата му, измъчваше съзнанието му и не му даваше покой. Търсеше причините в ориенталския живот, жалката изостаналост, празното охолство, мъчителната ограниченост в принципите на исляма. Неговият свят му беше чужд. И това може би беше най-страшното. Чувствуваше го най-често във вечните и ежедневни прояви на живота. Не само свързаните с желанията на плътта, но и онези на душата. Жените от харема му в Истанбул насищаха плътта, но сърцето му оставаше празно. Животът му в чужбина бе създал нова представа не само за жената, но и за много други неща, в които и чрез които човек се осъществява и живее. Но замисляше ли се по-дълбоко, Амурат се чувствуваше неотменимо свързан със света, в който бе роден и комуто принадлежеше с всичко обречено и фанатично. И страдаше, че той угасва пред очите му.

Войната, печалните поражения, неспособността на хората, които ръководеха държавата, неговата собствена неспособност да предприеме каквото и да било, да направи решителна стъпка и накрая тази апатия, всеобща и жалка — не бяха ли доказателства, че техният свят отиваше към гибел?

Навън беше вече мрак, пълен, тежък. Зад гърба му жарта в камината приятно светлееше. Дъждът пак започна да вали. В долния кат от голямата къща на Аргиряди светеха тук-таме прозорци. Някой се качваше в горния хает с лампа в ръка. После се отвори една врата и в стаята срещу неговата влезе дъщерята на Аргиряди. Амурат едва сега забеляза, че вероятно това бе нейната стая. Мебелирана в тъмнозелен цвят, просторна и хубава.

Момичето остави лампата и отиде към рафта за книги. Амурат се изправи до прозореца. София избра малък подвързан том и седна отново до лампата.

Светлината очертаваше високото чисто чело, изящния й профил. Тя коленичи бавно и седна на малкото ориенталско табуре до масата. После разтвори книгата.

Имаше наистина нещо умно и изтънчено в чертите й. Бе го забелязал още в самото начало. Сега в тъмното той го виждаше още по-ясно на меката светлина на лампата. И през влажния мрак на дърветата за пръв път го усети като сдържан, но смущаващ чар.

Това сякаш засили самотата му.

Амурат отиде до камината и се загледа в алената жар. Жената беше не само усещане, но и чувство. Харемите на исляма му го бяха отнели. Готовото, покорно удоволствие беше останало винаги само усещане. Нищо друго. Той се върна бавно към прозореца.

Момичето продължаваше да чете. Гърдите му се опираха в масата и това подчертаваше стройната линия на бюста.

След малко София вдигна очи. Загледа се в лампата и се усмихна съвсем слабо, но хубаво. Стоя дълго загледана в пламъка и ръката й несъзнателно обръщаше страниците на книгата.

Някъде от отворения прозорец на долния кат се чу звънът на часовник. Момичето се обърна. Ослуша се, сякаш броеше ударите. Отметна косите си назад и стана. Погледна отворената книга пред себе си и бавно започна да разкопчава корсажа на роклята си.

Амурат почувствува за момент неудобство от това, че гледа. Но не отмахна очи от светлия квадрат на прозореца отсреща. В стаята бе станало много топло. Усещаше лицето си пламнало.

София разкопча роклята си, остави бележка в книгата и я сложи на леглото си. Извади дълга нощница, после се огледа, сякаш търсеше нещо. Отиде до прозореца и дръпна завесата. Пердето закри стаята, но остави един процеп точно срещу леглото.

Амурат виждаше в сянката прекрасните и грациозни движения на събличащата се жена. Миг след това сянката се размърда и отиде към леглото, изгуби се и в процепа той видя момичето съвсем съблечено, изящно като статуя. То се наведе и разгъна нощницата си. Амурат усети топлина в гърдите си като биещи удари на кръвта. Той наблюдаваше свободните движения на това гъвкаво тяло, гладката, великолепна плът, заоблените рамене и стройните бедра, по които пробягваше меката светлина на лампата. Дъщерята на Аргиряди облече бързо нощницата, свали фуркетите от косата си. Обърна се бързо, отиде към леглото и изчезна от погледа му.

В процепа остана само пастелената светлина на лампата като спомен от това мимолетно и прекрасно видение.

Амурат седна. Още усещаше топлата вълна по лицето си. Мислеше за войната, за дома си, за това момиче отсреща. Прокарваше с досада ръка по челото си и дълбоко в себе си разбираше, че този необясним смут се пораждаше от самотата, от мъката, от допира до нещо, липсвало му през целия живот досега.