Петър Константинов
Синият аметист (13)

12.

Още в събота сутринта София и леля Еленѝ се качиха в тъмнозеленото ландо и заминаха за Хюсерлий.

Беше тих пролетен предиобед с чисто небе и тънки перести облаци в края на хоризонта. Листата на дърветата леко потрепваха, не толкова от недоловим вятър, колкото от пролетна треска — неспокойна и буйна, която вълнуваше земята.

София се беше свила на плюшената облегалка в дъното на ландото. Прибрала с ръка яката на жакета си, тя гледаше през прозореца прекопаните градини с още влажна пръст и погледът й неволно търсеше между клоните на дърветата далечния силует на планините.

Родопите се виждаха като облак, сиво-син и тъмен, закриващ целия хоризонт. От година насам, откакто Еленѝ веднъж, говорейки за гравюрата на хаджи Аргира, й беше разправила историята на дервенджията, София почувствува необикновено вълнение. Цялата история й се стори невероятна и измислена. Търсеше мълчаливо доказателства за това, но онова, което намираше, само потвърждаваше разказа на Еленѝ и събуждаше отново смущението в душата й. Отначало се успокояваше, че това е каприз и че ще премине като толкова други неща, който я бяха държали с месеци напрегната и неспокойна. Дори понякога мислеше, че всичко е вече уталожено в душата й, че просто е смешно да мисли повече за тази неясна и далечна история. Но именно в такива дни някакъв незначителен повод — гърлестият, малко проточен говор на планинците, които чуваше из чаршията, или тъжна родопска песен, доехтяла от горните къщи на тепето, откъм хаджи Данкови или Гьоргови, я караше да се спре изведнъж, да усети вълнение в гърдите си и всичко да се върне отново в нея, по-силно и по-тревожно, отколкото е било.

И макар да оставаше все тъй уверено спокойна и сдържана, в себе си тя се затваряше все по-често, измъчвана от въпроси и съмнения.

Защо в къщата на Аргиряди се говореше български и учителите й, преди да замине за пансиона, бяха българи? До миналата година София не бе мислила върху това. Аргиряди беше казал късо: „Всички наоколо са българи.“

„И Гюмюшгердан, и Политови, и Немцоглу?“ — беше го попитала учудена тя. „Всички — отвърна сухо баща й, — само че говорят елински.“ И по тона, и по вида му обаче личеше, че не иска да продължи този разговор.

Досега тя ненавиждаше турците само заради жестокостта им. Това я караше да чете с увлечение за борбите на елините за свобода, за Боцарис, за „Филики Етерия“, за Байрон, който беше загинал в тази борба. София съчувствуваше на всички, които се бореха за свобода, и не се поколеба преди две години да внесе десет лири — всичките пари, които Аргиряди й беше изпратил в края на учебната година — в касата на босненските въстаници в Загреб. На баща си каза, че дала парите на мисионерите и повече никому не проговори за това.

Файтонът изтропа по моста на Чамдере и зави по пътя към чифлика. Бяха вече съвсем близо.

— Уморена си нещо… — обади се загрижено Еленѝ. София едва сега забеляза плахия поглед на леля си, която я наблюдаваше. — Огън да нямаш? — протегна ръка старата жена и докосна челото на момичето.

— Не. Нищо ми няма… — отвърна София.

— Не знам… Напоследък нещо става с теб. Нощем не спиш, чувам те да ставаш, лампата ти свети…

София улови ръката й и се усмихна отново:

— Нищо не ми е, лельо. От времето е. От дъждовете. Не мога да спя при дъжд… Нека почне хубаво пролетта и ще видиш как всичко ще се оправи.

Файтонът се носеше безшумно по утъпкания път под големите брястове към чифлика.

Досещаше ли се леля й за това, което ставаше в душата й? Долавяше ли тя тревожното раздвоение, което измъчваше сърцето на София? И ако знаеше, можеше ли да я разбере?

Файтонът изтрополя отново, сега по калдъръма на чифликчийския двор, и спря.

— Стигнахме — каза Еленѝ и взе в ръка наметката, която момичето бе свалило от раменете си.

София слезе от ландото. Зажумя с очи. Обедното слънце бе заляло двора и блестеше по сочната зеленина на дърветата, по неподвижните води на яза в дъното на градината. Гълъбите, накацали по стълбата, лениво припляскваха с криле. Момичето се колеба минута, после повдигна полите на роклята си и се затича под големите липи край фасадата на къщата.

— Софи — извика леля й, — не отивай далеч…

— Сега ще дойда, ей сегичка — отвърна София и като продължаваше да тича, махна с ръка.

Тя се спусна по пътеката край конюшните и влезе вътре. Лъхна я свеж мирис на тор. Огледа се в мрака и забеляза Докса в края на коневръза. Отиде при нея и прегърна главата й. Животното радостно потръпна от тази милувка. Момичето извади от джоба на полата си късче захар и като чупеше малки парченца, ги слагаше едно по едно между влажните и топли бърни на коня.

Когато парчето захар беше изядено, тя целуна коня по челото и излезе навън, зави зад къщата и потъна в гъстия храсталак на задния двор.

Тук беше винаги тихо и безлюдно. Миришеше на цъфнали треви и на пролетен хвощ. В дъното през дърветата се откриваше долината на Марица.

София мина край храстите на живия плет, стигна пътеката в долния край и като не сваляше поглед от светлия хоризонт, се отпусна върху купчина окосено сено.

— Тъй… тъй… Дойде си пак тука, стопанке… — чу тя зад себе си дрезгав, малко провлачен глас.

Момичето се обърна и видя под навеса до сливата стара, потъмняла от годините и от кърския пек жена, която я гледаше, разчепквайки вълна с костеливите си изкривени пръсти.

София не беше срещала в Хюсерлий тази старица, но лицето й се струваше познато. Вгледа се в нея. И изведнъж се сети.

— Аз съм те виждала, бабо — каза тя, и като изтупа полите си, доближи старата.

— Виждала си ме, как да не си ме виждала — провлече пак гласа си жената. — Нали съм идвала у вас на тепето. Но досега живеех в другия чифлик, в Лохута, та затова си ме забравила… Как да ме не знаеш — баба ти Мина, гледачката… Я… И при майка ти колко съм идвала, царство й небесно…

София не снемаше поглед от лицето й и съвсем ясно си спомни, че някога при майка й в къщи идваше именно тая мургава съсухрена жена. Пиеха кафе с нея, говореха дълго, чакаха да се утаят обърнатите чашки и после като изпращаха София за нещо в горните стаи, тази загадъчна жена започваше да върти чашката в ръката си и да нарежда тихо и доверително до рамото на майка й.

„Не са за деца тия работи…“ — отвръщаше майка й, когато София я запитваше за гледачката, и очите й потъваха още по-дълбоко в повехналите сенки на лицето й.

— Спомням си, как да не си спомням… — повтори замислено София и прибра диплите на полата си, после подгъна колене до старата.

— Ти на кафе гледаше, нали? — погледна я тя, като присви леко очи.

— И на кафе, и на всичко… — Старата загреба нова шепа сплъстена вълна.

— А на мен ще гледаш ли?

— На тебе ли? — усмихна се лукаво гледачката. — Какво да ти гледам аз. Тя твоята е вече писана… Сватба, сватба те чака тебе…

— Остави това — сви вежди София. Отмести поглед и се обърна отново към равнината. Сенките на облаци слизаха по реката и неокосените ливади се вълнуваха в ярки и тъмни петна.

София не обичаше да й говорят за женитба. Намеците, които й правеха понякога за Игнасио, я дразнеха. Мисълта, че ще принадлежи на някого, сякаш докосваше болезнено някакво ревниво пазено в нея чувство за независимост.

— Ти откога гледаш? — сложи тя длан върху кокалестата ръка на старицата.

— Откак се помня — усмихна се старата. — Ние, балканджиите, се раждаме такива…

— А откъде си?

— Откъде… От Доспат, от планините… — вдигна вежди с леко недоумение гледачката. — Всички тука сме такива… И Аргировци сте такива… И твоите са дошли отвъд, от Доспат. Затуй ни търпи баща ти и ни е взел при него. И дядо ти, и старият хаджи Аргир, всички сме една пръст… Доспатска… Не си ходила ти нагоре да видиш гора, да видиш хубост… И здрави, изпечени са хората там, каметни за всичко…

София гледаше смаяно старицата.

„Значи — мислеше си тя, — това не е никаква тайна. Това го знаят всички… Всички… Целият град…“

Тя се изправи бавно, усетила краката си отмалели. Дълго гледа ръцете на старицата. После тръгна към горния край на градината, към къщата.

— Ти си тръгна вече, а? — чу тя гласа на баба Мина зад гърба си. — Пък идвай сегиз-тогиз да се видим, да си подумаме…

— Ще дойда пак, бабо… Ще дойда… — отвърна някак насила София и продължи бавно нагоре по пътеката.

Облаците бяха хвърлили сянка над дърветата и водата в яза беше угаснала. От покрива глухо и самотно се обаждаха гълъбите.

 

 

София имаше чудесното качество да не се възхищава от нищо, което не познаваше добре. Тя откриваше характера на човека постепенно — черта по черта, доверявайки се на усета си.

През онзи неделен ден, когато Борис Грозев дойде за пръв път в Хюсерлий, мълчанието му, необичайно за един търговец, и спокойствието, с което се държа при ездата, й направиха особено впечатление. Едва доловимата хладина — вродена или преднамерена — беше черта, която не само отличаваше Грозев от другите, но й допадаше особено. Тя долови, че зад спокойното, изискано държание на букурещкия търговец живее друг човек. В дните, които последваха първата им среща, София не спомена никога за Грозев. Избягваше и да мисли за него. И въпреки всичко тя желаеше идването му в Хюсерлий със смесица от любопитство и вълнение. Разбра това едва днес сутринта, когато баща й каза, че Грозев ще им бъде отново гост. И се ядоса на себе си.

Следобед София посрещна госта със сдържаност, която можеше да се почувствува. Грозев, от своя страна, размени само няколко думи с момичето и след като седнаха на терасата, се обърна отново към Аргиряди, продължавайки започнатия във файтона разговор.

Грозев бе приел това идване още миналия петък. Знаеше, че ще бъде насаме с Аргиряди. Сведенията, които му бяха дали Търнев и Калчев, съвпадаха със собственото му впечатление. Търговецът бе умен и волеви човек и далеч не бе лишен от чувство за собствено достойнство. Близък приятел на руския консул Найден Геров, Аргиряди запазваше същевременно голямото си влияние пред турската власт в града. Считаше се българин, а имаше подкрепата на Фенер. За мнозина той оставаше странен и неразбран, други го смятаха преди всичко ловък човек, който знае цената на всяка своя стъпка.

„До ловкост ли е всичко в него…“ — питаше се сега Грозев, вгледан в тъмните му спокойни очи.

За изпълнение задачите на съзаклятието в Пловдив личността на Аргиряди добиваше особено значение — на първо място като възможен източник на точни и важни сведения. Заедно с това обаче съществуваше и още един факт, който далеч не биваше да се оставя без значение. Коста Калчев беше научил съвсем случайно от един хърватин, че дъщерята на Аргиряди е подпомагала парично босненските въстаници през време на престоя си в Загреб. И макар сега вниманието на Грозев да беше заангажирано от разговора, който водеше, тези подробности се въртяха в главата му, изяснявайки една или друга особеност в държането на всесилния пловдивски нотабил.

— Вие твърдите — говореше Борис, — че хазната не е в състояние да плати реквизираното жито поне в близките осем месеца.

— Убеден съм — кимна Аргиряди. — Тя ще изплати само онази част, която ще й осигури доставката на нови попълнения от житарите.

— Тогава хазната не е в състояние да изплати задълженията си по доставката и на други стоки, по експедицията на тютюните, на памука и така нататък…

— Защо ви учудва това? — повдигна рамене Аргиряди, като се усмихна. — Отоманската държава от цял век насам живее благодарение на дълговете си.

После, като запали цигара, продължи:

— Вас ви интересува да си осигурите търговската печалба, а тя в Турция е гарантирана. Но лично аз не ви съветвам да авансирате капитали на доста фирми. Рисковано е.

Аргиряди беше особено разположен да разговаря днес. Той се бе поддал на това настроение още във файтона. Грозев го погледна за миг.

— В смисъл? — запита той, като не даде вид на особена заинтересованост.

Аргиряди спря погледа си върху лицето на Грозев.

— Преди всичко в политически смисъл — каза след кратко мълчание той. — Вие виждате, че в тази война Турция не е партньорът, на когото трябва да се залага.

— А вие — повдигна учудено вежди Грозев, — доколкото виждам, сте сложили всичките си козове там…

Аргиряди се усмихна странно:

— С мен е друго… Аз съм на капрата на тръгнала по нанадолнище каруца. Ако скоча, колелата ще ме премажат. Най-разумното е да чакам катастрофата или щастливата случайност. Казват, че такива като мен рядко загиват…

И той се засмя пресилено, всмуквайки отново от цигарата си.

— Виждам, че ме гледате учудено — каза Аргиряди. — Интересно как схващате думите ми.

Грозев усети, че тук някъде свършваше играта, на която се беше отдал. По-нататък тя беше опасна.

— Просто като думи на човек с чувство за хумор — отвърна той и също се засмя.

После двамата подхванаха разговор за цените на тютюна и сусама, за преимуществото на складовото задържане на стоките — неща, за които всеки можеше да говори дълго и да мисли за нещо свое, без да следи тънкия смисъл на думите.

Донесоха чая. София го разля в чашите и поднесе на госта и баща си. После взе своята чаша в ръка и седна на стола срещу тях.

Борис срещна на два пъти погледа й, който внимателно го изучаваше. „Това са котешки очи“ — помисли си той.

София действително използуваше случая да открие някоя нова и незабелязана особеност у Грозев.

Търговецът имаше енергични очи и блестящи зъби. В лицето му се криеше нещо примитивно, но хубаво и властно. Белегът на веждата подчертаваше още повече това.

Грозев усещаше, че разговорът, който водеше с Аргиряди, дава възможност на дъщерята да го наблюдава изпитателно и дълго. Затова намери подходящо място и като прекъсна основната нишка, каза бавно:

— Вашата дъщеря язди много добре, господин Аргиряди…

София трепна. Тя помисли за инцидента с ездата и болезнената й чувствителност настръхна.

— Само че понякога е твърде самонадеяна. Вероятно не познава нрава на конете, когато ги яздят в амазонка — добави гостът, като отпи спокойно от чая си.

— Надявала съм се винаги добрият шанс да ми помогне в такива случаи — каза момичето и се усмихна сдържано. Беше готова да се отбранява, ако я засегнеше.

— Работата е там, че вие рядко имате нужда от помощ, госпожице — отвърна Грозев. Той я гледаше спокойно, с очи, в които нямаше насмешка, и София изведнъж почувствува отново раздразнение от това, че може би е твърде подозрителна към този човек и прояви прибързана острота.

— Конят й е много спокоен — допълни Аргиряди, — взехме го от конюшните на Муса бег в Одрин. Той държи англичани за конете си…

— Докса е превъзходна — съгласи се Грозев и кимна.

— Дъщеря ми очакваше с удоволствие днешната езда — каза Аргиряди, като обиколи с поглед хоризонта над дърветата и се усмихна добродушно. — Имате възможност да слезете чак до Халиловите мелници. Времето е хубаво…

София се ядоса сега на баща си. Никога не беше казвала такова нещо.

— Предпочитам да яздя по пътеката над чалтъците, но не знам дали това ще ви достави удоволствие — каза сухо тя, като се обърна към Грозев.

— Разбира се, ако е приятно за вас…

София помисли, че се държи невъзможно, че причината за това е може би днешният разговор с гледачката, напрежението, в което живееше напоследък, и предизвикателното спокойствие на този човек. Тя остави чашката си на масата и стана бързо.

— Ще дойда, ей сега…

Момичето излезе, като почувствува, че поруменява от смущение, едва когато се обърна с гръб.

Аргиряди предложи на Грозев още един чай. Той отказа. Тогава домакинът наля за себе си и като пиеше ароматната течност на малки глътки, започна да разказва дългата история на покупката на чифлика Хюсерлий от баща му.

София излезе скоро. Около шията си бе сложила лек бял ешарф, който съвсем подхождаше на тъмното кадифе на амазонката.

Грозев стана.

— Да ви предложа моите гети? — каза Аргиряди.

— Благодаря — отвърна любезно Грозев, — мога да яздя и така — костюмът ми не е от най-изисканите.

Те слязоха по стълбата и тръгнаха към конюшнята. Аргиряди остана на терасата. София вървеше малко напред. Сега Грозев имаше възможност да се любува на гъвкавите и хармонични движения на тялото й. Момичето сякаш усети, че е наблюдавано, затова се обърна към него:

— Ще се спуснем по брега. Край водното колело има рошкови. Обичате ли ги?

Тя говореше спокойно и се стараеше да възвърне естественото си държане.

— Благодаря… — отвърна Грозев. — Ще минем навсякъде, където желаете. Аз също обичам полето.

На коневръза неспокойно опъваха шии Докса и един жребец. Грозев помогна на София да се качи, след това яхна жребеца. Конят на Грозев беше с по-тъмен косъм от миналия път, но с повече нерв и по-източени линии.

Двата коня поеха с лек тръс. Минаха отново покрай терасата. Аргиряди стоеше още там.

— Софи, внимавай… — извика той и им махна с ръка.

Дъщеря му го погледна дяволито и примигна с очи. Доброто й настроение се възвръщаше.

Ездачите прекосиха алеята с липите и излязоха на пътеката, по която се случи злополучният инцидент с Апостолидис. София отби коня си встрани в лехите с мента, които се простираха чак до брега на реката.

— Не искам да минавам по тази пътека — каза тя, — аз съм фаталистка.

— Нямате вид на плах човек — отвърна Грозев, отклонявайки разговора за неприятната случка.

— Не, фаталистка съм — тръсна глава София. — Това всички в къщи знаят.

Момичето замълча малко, след това продължи, без да погледне Грозев.

— Леля Еленѝ счита дори, че се качвам по стълбите винаги с левия крак. Тя е особена, следи всяка моя крачка…

— Сигурно ви обича — каза Грозев, изучавайки профила на ездачката.

— Много — кимна София и изражението й стана изведнъж сериозно. — Чувствувам я като майка, след като загубих моята…

— Баща ви също има голяма слабост към вас.

— И аз към него — отвърна София и отново се усмихна. И продължи, обхваната от весела бъбривост: — Ние сме странно семейство. Баща ми поддържа напълно патриархален ред в къщи. Леля Еленѝ пък благоговее пред тоя ред и не смее да направи крачка встрани, като че ли ако стане това, всичко ще се сгромоляса. Има вроден страх от баща ми. На масата не смее да отрони дума. Понякога едва се сдържам да не се засмея с глас…

Бяха излезли на брега и оттук, под следобедната сянка на върбите, водите на реката изглеждаха куршуменосини и спокойни. Преминаха улеите при воденицата и после се спуснаха към каменното поле, с което, завършваха чалтъците.

София мълчеше, но изглежда мислеше нещо, защото лицето й беше весело и одухотворено, а очите й странно блестяха…

След малко, все тъй без да се обръща, тя каза:

— Защо не останете утре? Ще имаме гости…

— Италианецът и господин Апостолидис ли? — попита Грозев.

— О… — възкликна весело София. — Игнасио си замина. Той е ужасно разсеян. Представете си, забравил си е паспорта у нас. Като си тръгваше, го търсихме къде ли не и чак две седмици след това Цвета го откри в халата му. А Апостолидис след случката, със знаменития му костюм изобщо не е стъпвал в Хюсерлий…

Тя престана да се смее. После добави:

— Гостите са други. Амурат бей, Хамид паша, а може би и Павел Данов с баща си.

— Хамид паша и старият житар са досущ еднакви — каза Грозев.

— Да — кимна София.

После погледна напред, опъна юздите на Докса, за да стъпва внимателно по надолнището, на ронливия бряг, и като се спускаха, добави:

— Но Амурат бей е съвсем друг…

— Той е интересен човек — съгласи се Грозев след късо мълчание.

— Струва ми се, че е по-умен, по-образован и изобщо човек с друг поглед — изреди София.

— Възможно е — отвърна Грозев. — Не го познавам отблизо. Сигурно е един от способните офицери в Цариград… Изглежда е в немилост по политически причини.

— Знаете ли — каза София, като гледаше над главата на коня, — дори всичките им офицери да са като него, робството е истинско нещастие. Чувствувам го особено в насмешката на чужденците, в надменното им презрение за жалката ни участ…

Грозев очакваше да каже още нещо, но момичето продължи да язди мълчаливо.

Има доста странни неща в нея, мислеше си той. Кое съзнаваше и кое не съзнаваше тя? Бащата явно приемаше и разбираше това, което вършеше. А нейната представа за робството — само суетност пред чужденците ли беше? Лепта или вътрешно убеждение беше помощта й, дадена на въстаниците в Загреб?

— Разправете ми още нещо за вашето семейство — каза след известно мълчание той.

София се усмихна отново:

— Какво да ви разкажа. Има интересни неща. Правим си домашни празници…

— Сигурно е забавно…

— Много — отвърна през смях момичето. — Аз свиря, а баща ми се опитва да пее. Той има хубав глас… На рождени дни изпълняваме специални музикални програми. Изобщо интересно е да ни видите отнякъде. Всички обичаи у нас се спазват най-строго… Баща ми много държи на това. Веднъж на Васильовден имахме гости от Марсилия. Когато почнахме да удряме с машите и саханите край огъня, те ни гледаха, сякаш вършехме езическо богослужение.

Очите на София искряха и сдържаната дъщеря на Аргиряди се беше променила неусетно.

Грозев я наблюдаваше с интерес.

— Вероятно не сте се стеснявали от това — каза той.

Тя го погледна изненадано. Очите й стрелнаха неговите. Реагираше отлично и бързо. После лицето й бавно се обърна напред.

— Аз никога не съм се стеснявала от това, което съм, и от това, което съм вършила, господин Грозев — отвърна студено тя. — Може би грешно сте ме разбрали…

Грозев гледаше с едва забележима усмивка пламналите й страни.

— Не — поклати глава той. — Просто исках да зная кое определя представите ви за достойното и недостойното у хората.

София не каза нищо. Не се обърна, а остана загледана напред. Лицето й беше сега отново затворено.

Когато изкачиха насипа от източната страна, тя дръпна леко юздите и Докса премина в тръс. Скоро излязоха в полето. Слънцето допираше върховете на дърветата край реката и от това въздухът беше станал още по-лек и прозрачен.

На няколко пъти София без нужда дразнеше кобилата. Животното беше напрегнато, сякаш долавяше възбуденото състояние на ездачката. Когато влязоха в градината, София опъна юздите. Докса изправи шия, изцвили пронизително и се впусна в галоп напред. Грозев се усмихна и я последва. Ездачката беше наистина капризна и своенравна.

Пред конюшните София спря рязко коня. Кобилата почти клекна на задните си крака, после разтърси глава. София скочи, преди Грозев да успее да й помогне.

Аргиряди изглежда беше чул тропота на конниците и излезе на терасата.

— Помислих, че сте стигнали до Мечкюр — каза той, като се усмихваше.

— Ходихме до долните мелници — отвърна София, стремейки се да запази спокоен гласа си. — Но ме заболя глава…

Тя се доближи до баща си и го целуна по бузата.

— Затова ще се прибера горе. — И добави: — Искам да си легна…

После се обърна към Грозев:

— Довиждане, господин Грозев, и ви благодаря…

Бледостта на лицето й странно контрастираше с тъмния блясък на очите й.

— Благодаря ви и аз, госпожице — каза Грозев със сдържана, неговореща нищо усмивка. — Довиждане…