Петър Константинов
Синият аметист (22)

7.

Грозев разкъса плика, донесен от гавазина на Аргиряди. Разгъна малката записка и погледът му мина бързо по редовете:

„Господин Грозев,

Днес имаме малко семейно тържество. Навършвам осемнадесет години. Всички в къщи ще се радваме, ако и вие бъдете между гостите ни.

София Аргиряди“

Той прочете още веднъж написаното. После остави записката пред себе си и погледна навън.

Всичко, което ставаше напоследък, му се струваше необяснимо. В целия му досегашен живот жената не бе заемала особено място. Във Виена и в Букурещ бе имал мимолетни познанства, оставили повече досада и празнота, отколкото трайни преживявания.

Ето защо от месец насам му се струваше странно, че понякога мисълта му се занимаваше необяснимо дълго със София. Намираше оправдание в това, че тя беше наистина далеч по-различна, отколкото мислеше за нея в началото. Имаше нещо общо в двамата. Борис не го долавяше ясно, но като че ли именно то го привличаше към нея.

След последния им разговор в дома на Аргиряди Грозев предполагаше, че София дълго няма да се обади. Ето защо тези три набързо написани реда му бяха донесли неочаквано вълнение. В суровия подмолен свят, в който от месеци живееше, той го почувствува като ласка на топла ръка.

 

 

Грозев отиде късно вечерта у Аргиряди. Когато влезе, тържеството беше в разгара си.

Двете противоположни стаи от хаета бяха разтворени и целият първи етаж на къщата представляваше обширен салон, осветен от меката светлина на виенските лампи и старите хаджи Аргирови кандилабри, които висяха по стените.

Стаите бяха изпълнени с многогласата глъч на гостите, насядали по столове и дивани или разговарящи на групи, възбудени от злободневните новини.

Пръв забеляза новодошлия Аргиряди. Прекъсна разговора си със стария Чомаков и приближи Грозев.

— Радвам се, че дойдохте — стисна ръката му той. — Дъщеря ми държеше да ни бъдете гост тази вечер… Заповядайте…

До канапето при камината стояха прави неколцина мъже и оживено разговаряха. Двамата тръгнаха към тях. В средата на групата беше Жан Петрѝ, леко зачервен, с неизменната си усмивка. До него, готов да го подкрепи във всяко хапливо остроумие, стърчеше Лука Христофоров. Срещу журналиста, стиснал с вежди монокъла си, слушаше Георгиос Апостолидис с напрегнато съсредоточено изражение. На канапето седяха мис Ани Пиърс, минаваща отново през Пловдив на път за Белград, гръцкият консул Каравиас и жената на австрийския консул госпожа Аделбург. На канапето беше седнал и някакъв възрастен човек, когото Грозев не познаваше.

— Господин Грозев — каза Аргиряди, като приближи групата, — надявам се, че познавате всички…

— Ecce homo — възкликна Жан Петрѝ. — Той ще разреши спора.

Грозев поздрави с лек поклон консулшата и мис Пиърс, след това се обърна към другите.

— Брат ми, господине… — каза Апостолидис, като посочи Никос до себе си. Братът се поклони. Личеше, че се отегчава. Грозев кимна с глава и плъзна бърз поглед по лицето на брата. Приличаше на човек, който упражнява повече мускулите, отколкото ума си.

— А това е господин Гварачино — каза Жан Петрѝ с лека маниерност в жеста, посочвайки стареца на канапето. — Изпратен е заедно с господин Никос Апостолидис и Стефанаки Данов да оправят стари сметки… И да правят нови сензации… Представете си — добави той престорено загрижен. — Какъв скандал! Всичко писано миналата година в „Ла Франс“ от Жирарден и в английските вестници за въстанието в Родопите било чиста измислица… Никакви планета, никакви жестокости… Просто шантаж на руснаците и Гладстон…

Грозев запази спокойно изражение на лицето си и дори погледна безразлично французина. После попита:

— Но в какво се състои всъщност спорът?

— Ах, да — каза Жан Петрѝ, — господин Апостолидис твърди, че Дунав е река, която в долното си течение не може да бъде премината от никоя армия. Съобщението за преминаването на русите при Галац той счита за блъф.

Грозев вдигна рамене и каза сухо:

— И аз бих твърдял същото, ако съобщението не беше от турското командуване…

Към компанията се присъедини Павел Данов. Беше облечен в светлосива жилетка, която подчертаваше мургаво-жълтеникавия оттенък на лицето му и го правеше още по-слаб и изморен.

— Господин Данов — обърна се към него Жан Петрѝ, — може би ще ни съобщите нещо за мисията на брат си. При това сте приятел с Макгахан. И в такъв случай сте обективна страна…

Французинът продължаваше да оглежда всички с черните си насмешливи очи.

Павел помълча един миг.

— Господин Петрѝ — каза той, видимо незасегнат от иронията на французина, — аз не обичам вашия занаят. Убеден съм, че пороците на личността се превръщат в пороци на обществото именно чрез вестниците. Лъжата, очевидната измама, ласкателството се школуват от пресата. Що се касае обаче до Макгахан и „Дейли Нюз“, струва ми се, че те сториха най-голямата услуга, която досега е правена от един журналист и един вестник на човечността…

— В смисъл? — стана прав до него консулът Каравиас.

— Просто плюха в лицето на безмилостното и жестоко спокойствие, което се нарича обществено мнение на Европа.

— И отвориха навсякъде вратите на княз Горчаков — прекъсна го язвително Апостолидис.

— И изпълниха дълга си ако не като журналисти, то поне като почтени хора — завърши рязко Павел.

— Макгахан — поклати глава Апостолидис — получаваше пари от английски вестници и работеше за интересите на руснаците.

— Не го познавате, господине — обади се възмутено Ани Пиърс. — Макгахан е бил винаги на страната на истината и свободата… С поляците срещу руските генерали, с парижките комунари срещу Бисмарк… В Испания и Бухара… Навсякъде… Говорите направо клевети — погледна го зачервена от възбуждение тя. После добави: — Та дори и за освобождението на България той има заслуги…

— За какво освобождение говорите, мис Пиърс? — попита Апостолидис и монокълът му блесна студено срещу канапето.

Мис Пиърс вдигна леко рамене:

— Но за освобождението на България, господине. Предполагам, че тази война не се води само за разходка на войските. Въпреки че според мен войната е забавление за мъжете. Гледах в Белград военен парад. Представете си, господа, всички ми приличаха на гащати петли. И ми стана страшно смешно от надутите физиономии, с които се обръщаха наляво и надясно. Истинска оперета…

Апостолидис изчака учтиво мис Пиърс да свърши и тогава, подчертавайки всяка своя дума, каза:

— Освобождението, за което говорите, госпожице — очите му се изпълниха със сдържано презрение, — може да струва в бъдеще твърде скъпо на Великобритания.

— В бъдеще… — усмихна се англичанката. — Какво ме занимавате с бъдещето… Нали ще има политици да се заемат с него. Мъжете, готови да се нахвърлят върху купчината заплетени конци, наречени политика, никога няма да се свършат у нас, господине. Ние имаме цели генерации от тях…

— Струва ми се, мис Пиърс — намести монокъла си Апостолидис, — че думите ви не съвпадат напълно със становището, изразено от правителството на премиера Дизраели…

— О — възкликна отново Ани Пиърс, — добре че съвпадението е само непълно. — Тя се обърна съвсем сериозно към Апостолидис: — Аз не съм представителка на правителството, господине, и следователно мога да виждам нещата такива, каквито са.

Апостолидис оправи нервно маншета си, не счете за необходимо да отговори.

— Пък и откровено да ви кажа — продължи мис Пиърс, — струва ми се, че нещата на Балканите няма да се оправят и след освобождението на България. Тук всичко е тъй объркано, че десетилетия наред ще мирише на барут. Изобщо хоризонтите на този полуостров не са никак весели…

— Госпожице Пиърс — забеляза сдържано Данов, — ако позволите да ви припомня, кромуеловската епоха в Англия не се отличаваше с по-голямо спокойствие…

— Е… — засмя се мис Пиърс. — Вие веднага се улавяте за Кромуел. И търсите аналогии. Недейте забравя, господин Данов, че политиката търпи повече играта на думи, отколкото точните факти и дефиниции. Да се придържате към последните, значи да грешите по-често…

Апостолидис бутна брата си за лакътя и след като се поклони сдържано на англичанката и на госпожа Аделбург, тръгна към другата страна на салона. Той считаше, че не е благоразумно да остане повече при воденето на такъв разговор. Господин Гварачино се бе навел над ухото на младата австрийка и с педантичността на глух човек й обясняваше нещо на френски. Така че разговорът беше останал да се води само между Павел Данов и мис Ани Пиърс, когато Жан Петрѝ ненадейно възкликна:

— Ето и нашата прекрасна домакиня…

Грозев се обърна. На портала откъм стаята видя София. Беше облечена в рокля от брюкселска дантела, закопчана догоре, строга и изящна.

Момичето приближи. Пръв я поздрави Жан Петрѝ. Той издекламира едно двустишие от Мюсе, след това целуна поред върховете на тънките й пръсти.

— Благодаря ви — усмихна се София и като допря ръце до полите на роклята си, му направи лек реверанс. После се обърна към Грозев. Другите явно я бяха поздравили вече.

— Радвам се, че дойдохте — каза тя и му подаде ръка. На Грозев се стори, че лицето й е поруменяло от топлина и смущение. Косите й бяха прибрани с тънка диадема.

— Софи — обади се от канапето госпожа Аделбург, гледайки я възторжено със светлите си очи, — вие сте чудесна и сте в най-прекрасната възраст на човека…

Момичето се наведе и я целуна. Грозев забеляза, че кожата й наистина пламтеше и това подсилваше радостния блясък на очите й.

— Ако тук ви е скучно — обърна се към него София, — заповядайте в другия салон. Там е господин Аделбург, може би ще ви е приятно да говорите с него за Виена.

— Благодаря — отвърна Грозев, — компанията тук е също интересна. Ще остана още малко…

Тя искаше, изглежда, да му каже още нещо. Дори го погледна. Той усети погледа й, безпокоен и хубав, и го задържа. Това я смути.

— Извинете ме — каза тя, — трябва да отида за малко до баща си. Виждам, че гостите го затрудняват…

И като му кимна приятелски, още повече смутена, се отправи към другия край на салона.

Данов и мис Пиърс продължаваха да говорят един до друг. Грозев огледа хората и видя едва сега, че наоколо се намираше елитът на града. Два свята, събрани от парите и от кръвта, представляваха наистина интересна и пъстра смес. Тук бяха Немцоглу, Гюмюшгердан, двамата Политови, Георги Кацигра и дъщерите му, всички отявлени гръкомани. А до тях по диваните край стените седяха представители от различни възрасти на Чалъковите фамилии, госпожа Хераклия Недкович, Кесякови, учителката Рада Киркович — които с не по-малка страст отстояваха българската кръв в жилите си.

На Грозев се стори странно, че тия враждуващи неспирно помежду си по чаршията и училищата хора седяха сега един до друг, разменяха по някоя дума, макар и със стегнато сърце, сякаш празникът беше наложил някакво временно, мимолетно примирие.

Всъщност там, където по неволя двата лагера се докосваха, се надигаше възбуден разговор. Гласовете на Рада Киркович и гръкомана Мавриди се извисяваха от време на време и се чуваха реплики, които минаваха като предизвикателство към едната или другата страна на диваните. Хората трепваха, но после се отпущаха по възглавниците и предпочитаха да мълчат в и без друго нажежената атмосфера. Думи като „Русия“, „казаците“, „прецапаха Дунава“, „сър Елиот“, „Сюлейман паша“, „ингилизки вапори“ се чуваха отвсякъде и трудно прикриваха чувствата, които се блъскаха заедно с хората в тоя пламнал от светлина и възбуждение хает.

Грозев приемаше възбудата наоколо съвсем спокойно. Това беше патриотизъм на нотабилите. Смелост, която идваше от изобилно ядене и от хубаво вино и угасваше също тъй бързо, както и пламваше.

Той сви към горния край на салона. Стигна бавно до края му и спря. Зад гърба си видя неколцина мъже между които двамата Апостолидис, Палазов и хаджи Стойо. Бяха се изправили пред широкото канапе съвсем близо до него и разговаряха. Щом се обърна хаджи Стойо го поздрави по турски маниер, с ръка. Той отвърна с лек поклон.

— Буюр^[1], Грозев ефенди — кимна ласкателно хаджията.

Борис го приближи. Щилиян Палазов говореше нещо убедително.

— Русите търгуват също нашироко, господа — говореше фабрикантът. — Защо смятате, че ще има западане на търговията? Не е вярно… — И ръката му минаваше самодоволно по синия атлаз на жилетката. — Да-а… Дори нещо повече. Напоследък в Русия има много по-голямо раздвижване на индустрията, отколкото в другите европейски страни. Туй е заради свободния достъп на външни средства, за които другите страни, Англия, Прусия и прочие, затварят вратите си. Те не могат да разберат — Палазов се усмихна горчиво и мръдна пръстите си, — че оборотът, оборотът, оборотът ражда всичко…

— Абе то е тъй, ама пазарът на нас ни е другаде, джанъм — поклати глава хаджи Стойо, — Анадола, Шам^[2], Масър — това е за нас…

— Никой не може да осигури такъв простор на пазари за Румелия, както отоманската империя, господин Палазов. Помнете ми думата — обади се и Георгиос Апостолидис, като гледаше пода между върховете на калеврите си и клюмаше глава.

Палазов се усмихна снизходително.

— Вие сте чудни хора… Пазарите… Пазарите се отварят от стоката… — Лицето му доби сериозен, дори студен вид. Той леко притвори очи. — Защо сте се хванали да умувате за политика, за руснаци и за турци. Това е преходно, временно е. Има неща и сили, вечни на тоя свят. — Той отстъпи крачка назад. — Вземете стоката. Може ли някой да се опълчи срещу нея? Може ли да я спре с граници, с топове, с барут?… — Палазов поклати глава. — Никой! — Думата беше произнесена неумолимо и твърдо. После млъкна за миг. — Царе и държави събаря стоката. Не дяволът, ако сам бог дори се опълчи срещу нея, стоката ще го помете и ще вдигне нов бог. И тогава и ти, и ти, и ти — ръката му отсечено и спокойно посочваше всеки един от стоящите срещу него — ще се молите на тоя нов бог.

Той млъкна изведнъж. Лицето му беше зачервено и страшно. Хаджи Стойо гледаше изправената пред себе си фигура на Палазов. Седефените му старчески очи се вдигнаха към потъмнелите дъски на тавана и житарят бавно се прекръсти.

— Представителите на властта… — извика, минавайки зад тях, Жан Петрѝ.

Всички се обърнаха. Грозев видя, че по стълбата се качваше Амурат бей и още един офицер в униформа на полковник от артилерията.

— Хюсни бей от Истанбул — каза Никос Апостолидис, доволен от това, че може да осведоми присъствуващите.

Амурат беше облечен в тъмен фрак, който подчертаваше още повече суровата му и внушителна външност. Сребристите коси на слепоочията и мургавият загар на лицето му го правеха още по-изискан в това цивилно облекло.

Той отиде до София и я поздрави. След това се поклони леко към целия салон и разговаряйки с Аргиряди, отмина към срещуположната стая.

От дъното на хаета гръмнаха бутилки шампанско. Глъчката ставаше радостна и възбудена. Между гостите сновяха високо подстригани гавази, които разнасяха на големи дискоси кафе, сладкиши, приготвени специално от Бучук Мехмед — конусовидна горена захар, кадънгюбеци, кадаифи. Върхът на удоволствието на тия празненства обаче беше искрящото шампанско, което Аргиряди доставяше направи от посредническите си къщи в Марсилия.

Грозев предпочете кафе и видя, че отсреща Павел разсеяно държеше чаша шампанско, докато мис Пиърс разговаряше с австрийката. Той проследи погледа на Данов и в дъното на хаета, на канапето до големия портал, видя Жейна Джумалиева с майка си. Момичето гледаше наоколо с детско любопитство. Русите й коси пламтяха на розовата светлина на лампата над главата й. Грозев погледна отново Данов. Беше все тъй разсеян и смутен. „Приличат си — помисли си той, — биха били добра двойка.“ И като се усмихна в себе си, се обърна на другата страна. Някой го бутна по рамото. Беше Жан Петрѝ.

Журналистът допиваше втората чаша шампанско.

— Все пак — каза той — това е най-приятният дом в Пловдив. Може би единственият с европейски стил всред цялата тази еснафщина на християнския Ориент…

Грозев кимна неопределено глава.

Жан Петрѝ взе трета чаша от минаващия край него прислужник. И после, като погледна отново със светнали очи Грозев, мушна приятелски ръката си под неговата и го отведе настрана.

— И вие ми харесвате… — усмихна се той на някаква своя мисъл. После додаде: — Умеете да мълчите.

— Едва ли във всички случаи е качество — поклати глава Борис.

— Във вашия може би — голямо — каза Жан Петрѝ и изпи до дъно чашата си.

Грозев го погледна озадачен.

— Искам да кажа, като търговец — поясни журналистът и облиза устни, сякаш да изпита цялото удоволствие от вкуса на шампанското. — Въпреки че не мога да разбера за какъв дявол се забърквате в търговия с оръжие и тютюни в тази разкатана държава. С вашите атестати и връзки можехте да си останете във Виена и да си живеете, тъй както трябва…

Грозев вдигна леко рамене.

— Търговията е занятие — отвърна той, — което не винаги се съобразява с волята на хората, а с възможностите.

— Аз пък — поклати глава Жан Петрѝ — съобразявам възможностите на журналистиката със собствената си воля. И понеже тези мутри ми омръзнаха вече, утре напущам Пловдив и през Виена ще мина на другата страна на фронта. Живях шест години тук, стига ми. Поне там ще бъда в по-културно общество. Като истински републиканец, обичам компанията на аристократи. И после, много по-увлекателно можеш да описваш настъпление, отколкото отстъпление. Нали знаете, французите не понасят убито настроение.

Жан Петрѝ взе още една чаша шампанско. Журналистът явно бе решил да ознаменува заминаването си.

— Впрочем мъчно ми е за две неща тук — каза той, като намръщи леко чело. — Най-напред за града. Има някаква скрита, необикновена романтика в него. И, второ, за онзи Христос, който стърчи над хората. — И журналистът кимна към ъгъла, където Лука Христофоров продължаваше да обяснява нещо разпалено на мис Пиърс. — Прекрасен човек, чист и наивен като дете. Идеалист. За него целият свят е създаден за възторг от красотата. Кой знае, може би е щастливец, но се страхувам, че вашите приятели могат да му скроят лоша шега, особено сега, когато ще трябва все по-често да избиват звезди от очите си.

Грозев го погледна. После се засмя спокойно.

— Вие много отрано предричате неуспех за турската армия.

— Аз не го предричам… Сигурен съм! — И Жан Петрѝ погледна Грозев право в очите. — Вие се съмнявате… Ха… — дръпна назад главата си той. — Хващам бас… Ето ви журналистическата ми карта — той бръкна в джоба си, — тя вече не ми е необходима тук. Казвам се Жан Петрѝ и ако не стане това, което твърдя, намерете ме и ме заплюйте…

Грозев погледна протегнатата към него ръка, която държеше картата. Един миг погледът му остана върху нея. Той се усмихна сдържано.

— Ако ми я давате като сувенир, ще я приема — каза Грозев и взе картата. — Въпреки че… извинете, но твърдението ви е самонадеяно…

— Бъдете уверен! — вдигна пръст Жан Петрѝ и остави с отсечен жест празната чаша на масата.

В дъното при камината глъчката беше станала особено шумна и оттук се виждаше, че Христофоров говори разпалено нещо с Михалаки Гюмюшгердан, който зачервен, махаше заплашително ръка към него.

— Нещо става там. Трябва да отида… — избърза Жан Петрѝ и като кимна любезно на Грозев, се упъти към камината.

Грозев остана сам до прозореца. Зад него Амурат бей, заобиколен от Аргиряди, гръцкия консул и Хюсни бей, разправяше със сдържан хумор някаква история.

Глъчката при камината бавно стихна и хората почнаха да разместват столовете и да се прибират към средата на салона. Отвън внесоха нови столове.

София разговаряше в дъното с консула Аделбург, тържествен в зеленикавия си фрак, зачервен и предвкусващ удоволствието от музиката.

София му кимна приятелски и седна пред хармониума.

Тя докосна леко клавишите. Хаетът се изпълни с носталгичните и приятни звуци от музиката на Монтеверди.

Грозев бавно се отдели от прозореца и влезе в хаета. Застана отстрани. Там нямаше хора и можеше да се вижда профилът на момичето, отразен в огледалото на хармониума.

София свиреше леко, с увлечение и чувство. Борис виждаше лицето й, полуотворените устни, тъмния блясък на очите й.

Тя изправи глава. В огледалото погледът й бавно минаваше по мълчаливите силуети, насядали по канапетата и креслата, плъзна се по тапетите на хаета, но здрачните светлини на лампите и доближи колебливо мястото, където стоеше той.

После инстинктивно спря нерешително, сякаш не искаше да направи тази крачка. Но изведнъж нещо надделя в нея, тя вдигна поглед и Грозев улови очите й, сини, развълнувани.

Един миг те се гледаха. И този миг се стори на Грозев като дихание, облъхнало лицето му съвсем отблизо. Той беше очаквал това, но сега, когато беше вече станало, го усети като нещо необикновено и неочаквано. Свещите сякаш запалиха руменина по лицето й и София сведе погледа си върху клавишите на хармониума.

Грозев се облегна до рамката на портала. Дълбоко в себе си разбираше, че това не беше игра, нито каприз. Той погледна още веднъж момичето. Това ли беше дъщерята на Аргиряди, която видя на терасата е Хюсерлий? Момичето в амазонка, което гледаше със сдържано превъзходство света? Сега пред него стоеше развълнувано същество, което сякаш за пръв път беше открило себе си и се радваше и плашеше от това.

Борис направи няколко крачки и отиде до отворения прозорец. Като че ли същото смесено чувство изпълваше и него.

Акордите минаха ниско над хората, утихнаха и замряха под пръстите на София.

Салонът зашумя доволен, възбуден. Пламъкът на лампите изпълни разноцветните глобуси и съживи отново сенките на хаета. София стана и се обърна. Очите й потърсиха Грозев — смутени и щастливи. Патрицианското й достойнство се беше стопило без остатък. Лицето й още пламтеше.

Аделбург се доближи и целуна ръката й.

После мина напред, разпери полите на фрака си и седна пред хармониума.

— Свиря за вас… — обърна зачервеното си от удоволствие лице към София консулът.

Пръстите му минаха по клавишите и той засвири валс — леко, чаровно, завладяващо.

Столовете се разместиха бързо. Гавазите дръпнаха канапетата встрани.

Аргиряди стана и доближи дъщеря си. Целуна я по челото и й се поклони по старовремския маниер. Тя нежно сложи ръка на рамото му. После двамата се плъзнаха по излъскания под на салона. Учил във Франция, Аргиряди не познаваше добре този нов танц, но вроденото чувство за хармония му помагаше да бъде изящен партньор на дъщеря си.

Амурат покани госпожа Аделбург, Нико Апостолидис — мис Ани Пиърс и между главите на останалите Грозев видя, че Павел танцува с Жейна.

Ритъмът ставаше бърз, завладяваше с прекрасната мелодия целия салон. Грозев се облегна на прозореца. Лъхна го освежителният хлад на чудната вечер. Той прокара ръка по челото си. И все пак — не беше ли това игра, мимолетно увлечение, каприз, на който и двамата несъзнателно се отдаваха? Какво ги свързваше и какво можеше да ги свързва?

— Защо не танцувате? — спря до него Жан Петрѝ. — Или предпочитате да мечтаете?

Журналистът беше съвсем пламнал от погълнатия алкохол и не чакайки отговор, продължи:

— Дойдох да се сбогувам с вас. Трябва да изляза по-рано… Оттук ще отида в нашето консулство да се сбогувам с консула, господин Дозон. Скопен, затлъстял петел. Не знам дали ще ме приеме… Но беят е объркан. Гледа като през мъгла… Русите изглежда са разпердушинили няколко турски батальона при Мачин… Амурат ги успокоява с Круповите оръдия, които очакваха да пристигнат… Илюзия от Френско-пруската война… Добри оръдия са Круповите, няма що, и аз казвам същото… Засега обаче най-доброто оръжие на турците си остава коранът… Но този фантазьор не разбира това и бълнува за някаква модернизация на армията. Наивник… Изобщо тук наивниците не са никак малко…

Жан Петрѝ погледна часовника си с повдигнати нагоре вежди. После огледа самодоволно салона, подаде ръка на Грозев и каза:

— Сбогом. Желая ви успех…

— Довиждане, господин Петрѝ — стисна ръката му Борис.

Валсът свърши и двойките бавно се пръснаха по канапетата. Господин Аделбург говореше нещо с наведения над него Лука Христофоров, явно развеселен от забележките на учителя. После се обърна, вдигна ръце и като удари прочувствено клавишите, започна нов валс.

София беше седнала на канапето до госпожа Аделбург и при първите звуци на валса, потърси с поглед Грозев. Откри го, обърнат с гръб, до камината. Палеше цигарата си от един свещник. Тя не свали погледа си, сигурна, че ще се обърне.

Някой леко се поклони до нея. София изви глава. Беше Амурат бей. Тя стана и тръгна към средата на салона. Мис Пиърс, която стоеше до поруменелия от играта Павел, го погледна. Той съобрази веднага, кимна с глава и последва англичанката. Аргиряди покани госпожа Аделбург.

Кръгът на гостите се сключи около танцуващите двойки. Грозев гледаше как плавно танцува София. Тогава изведнъж усети, че някой го наблюдава. Обърна се и забеляза съвсем близо Жейна.

Почувствува се неловко. Никой не беше поканил момичето. Угаси цигарата си и като доближи, любезно я покани. Лицето й пламна и тази червенина сякаш се разля в розовата тафта на роклята й.

Жейна дишаше възбудено и беше леко задъхана. Грозев го отдаваше на болестта й и затова танцуваше спокойно в периферията на кръга. Сега имаше възможност да наблюдава другите.

Амурат бей танцуваше превъзходно. Усетил гъвкавата подвижност на партньорката си, той се носеше с лекота по гладкия под на салона. София беше малко пребледняла, почти не говореше с Амурат и на Грозев се струваше, че при всеки кръг из салона тя едва отмяташе главата си на онази страна, на която танцуваше той.

Когато валсът свърши, София остана за миг на място, после се отправи към баща си, придружена от Амурат.

Грозев отиде отново при камината. Не беше ли наистина каприз и игра това? Щеше ли тя да напусне своя свят и да влезе в неговия? Грозев запали цигара. Самолюбието беше все пак по-силно от всичко в нея. То я затваряше, криеше истинската й същност. Той трябваше да го предизвика и подчини. С нещо силно и дръзко. Да я принуди да го пожертвува и заедно с него всичко, което я свързваше с нейния свят. Едва тогава би трябвало да мисли за нея с мислите, с които мислеше сега.

Грозев огледа салона и видя, че към него се приближават Апостолидис и гръцкият консул Каравиас. На лицето на Георгиос светеше ласкателна усмивка и като се приближи, той представи любезно Грозев на Каравиас.

— Искаме с господин Каравиас — каза Апостолидис — да поговорим за изгледите за закупуване на тютюни от Ориенталската режия. Ние купуваме най-много тютюни по поречието на Марица и тази година сме решили да се ориентираме към режията.

Грозев седна на едно канапе, заобиколен от двамата, и изпълнен с досада, започна дълъг разговор за изгледите на реколтата и цената на тютюните.

Господин Аделбург беше неуморим. В салона се носеха ту мелодии на валсове, ту леки и игриви звуци на мазурка или виенска полка, които, като по-стари и известни в Пловдив танци, привличаха повече танцуващи. По едно време дори Грозев забеляза и зачервената мустаката физиономия на Михалаки Гюмюшгердан да се върти в центъра на салона.

Накрая хармониумът замлъкна, но глъчката от разговорите още продължаваше. Часът минаваше десет и след малко гостите на групи или поотделно започнаха да се сбогуват шумно, разменяйки си пожелания и любезности.

Грозев гледаше да скъси безконечния разговор с Каравиас и Апостолидис. На два пъти София мина край тях и тя му се стори по-бледа от обикновено, променена и напрегната.

След малко Борис се сбогува с консула и лихваря, после намери Аргиряди, ръкува се сърдечно с него и тръгна към изхода на хаета. На стълбата София изпращаше група гости. Бяха Политови, които й махнаха приветливо и заслизаха шумно надолу. София се обърна, за да се качи отново в салона, и тогава го видя.

Тя спря изненадана на стълбището. Очите й пламнаха, но лицето й застина в непроницаемо и хладно достойнство. Грозев слизаше бавно. Сякаш обмисляше държането си.

— Лека нощ, госпожице — каза той, като спря пред нея.

— Лека нощ, господин Грозев — отвърна тя. Устните й бяха бледи. Опита се да се усмихне. — Предполагам, че не сте скучали тази вечер, въпреки че танцувахте само веднъж…

Грозев не снемаше поглед от лицето й. По горната й устна мина едва забележима тръпка. Имаше нещо неудържимо детско в цялото й държане. Не, не беше игра, всичко беше истина. Лека топлина се разля в гърдите му. Дори самолюбието й беше хубаво — нейно, неподправено. То й пречеше да усети света истински, държеше я далеч от него и той го чувствуваше сега болезнено и предизвикателно.

— Аз ви благодаря за приятната вечер… — каза Грозев. Замълча и добави: — И за музиката на Монтеверди, за оня миг, в който можах да ви видя по-близо и по-вярно…

София трепна. Сякаш някой я удари. Погледна го за миг изненадано.

— Това беше случайност… — прошепна тя. — Забравете го… Не съм ви поглеждала…

Очите й плуваха във влага. Тя с мъка я задържаше. После с променен глас изрече:

— И никога, никога няма да ви погледна в живота си… Лека нощ…

Обърна се, мина през салона и като държеше с ръка дългите поли на роклята си, изчезна бързо по стълбите за горния етаж.

Грозев остана загледан след нея. Цялото вълнение от вечерта се върна в гърдите му. Ударът беше попаднал добре. Ледът се разпукваше. През плувналите й в сълзи очи беше видял другата, истинската София.

Той се обърна и заслиза надолу по тържествено осветеното от фенери стълбище.

София се втурна в стаята си. Затръшна вратата след себе си и я заключи. После се спря, доближи свитите в юмрук пръсти до устните си и като постоя вторачена в тъмното, се свлече на леглото и беззвучно, облекчително заплака.