Петър Константинов
Синият аметист (54)

19.

Амурат бей обикаляше с неспокойни крачки стаята си в мютесарифството.

Тази уютна и светла стая, най-хубавата в новата сграда, му се струваше сега огромна и пуста. Стъпките му отекваха дори и през меката плъст на килима.

Амурат очакваше Неджиб, адютанта на Сюлейман от Истанбул.

Преди четири дни маршалът изпрати Неджиб за подробни инструкции направо в Илдъзкьошк. Беше му дал деветдесет и шест часа срок.

Тръгвайки, Неджиб се отби късно през нощта при Амурат и му обеща да се срещне с хората на Намък Кемал в генералния щаб и в правителството и да разбере какво мислят да предприемат за предотвратяване на пълната катастрофа и унищожителния крах.

През тези три дни станаха събития, които гасяха една след друга надеждите в душата на Амурат.

Маршалът в продължение на двадесет и четири часа свика три военни съвета. Беше съвсем объркан, загубил всичко с изключение на безсмислената си словоохотливост. В останалото време стоеше долу в апаратната в очакване на разпореждания и напразни усилия да се свърже с Илдъзкьошк. Истанбул мълчеше. Сюлейман правеше различни предположения, изчисляваше наличните резерви при Одрин, възможностите за придвижване на войски по линията Ямбол-Сливен. Амурат обаче не се залъгваше, той знаеше какво означава това мълчание. Портата очакваше да види съдбата на Вейсел.

Сюлейман се опита на няколко пъти да иска разрешение за отстъпление, но телефонът упорито предаваше само кодовите знаци на Илдъзкьошк.

На двадесет и девети декември, късно вечерта, офицери за свръзка, които се бяха промъкнали през средногорските проходи, донесоха две страшни известия. Вейсел паша беше капитулирал днес по обед. През Кърнарския проход от Троян в Карловското поле се спущаха силни авангардни части, вероятно от армията на генерал Карцов.

Междувременно напредването на петте колони от отреда на Гурко показваше вече недвусмислено, че и най-малките подробности от плана на румелийската отбрана бяха изцяло на разположение на руското командуване.

Едва на тридесети декември по обед Илдъзкьошк даде разрешение за отстъпление, кратко, без коментарии, без разяснения.

Амурат разгъна картата пред себе си. За пръв път маршалът се изправи мълчалив до него. Той гледаше убито, сломен, сякаш се презираше сам.

Амурат изчисли най-напред разположението на Сюлеймановата армия и след това войските на русите, които се спускаха на юг от Заара към Одрин. Той провери изчисленията си и след това погледна Сюлейман.

— Те ще стигнат ден и половина по-рано от нас в Одрин. Пътят по долината на Марица е отсечен!

Сюлейман гледаше безизразно пред себе си. Минаха няколко минути на гробно мълчание. Маршалът се изправи. Погледът му се спря върху картата. После, без да се обърне, каза сухо, почти дрезгаво:

— Ще отстъпим през родопските проходи към Гюмюрджина…

Амурат го погледна. Празният дърдорко беше изчезнал. Тънкият ум на този не бездарен човек работеше сега нормално. Уви, твърде късно. В критичния момент той можеше да намери само вратата, през която да излезе.

Половин час след това се състоя последният военен съвет. Маршалът беше кратък.

— Господа — каза той, — започваме отстъпление през изключително труден терен, през Родопите, по направление на Маказкия проход и Гюмюрджина. Размерът на армията, която ще отстъпва, ще бъде четиридесет хиляди души. Прикриващи части, които ще водят задържащи сражения в околностите на Пловдив и през проходите на Родопите — петнадесет хиляди души, включително цялата артилерия от сто четиридесет и четири оръдия. Пренасянето й през Родопите е невъзможно. Това е всичко. Командирите на бригади да останат и получат личните си разпореждания.

Почти веднага маршалът напусна мютесарифството. След него и целият щаб се пръсна на различни страни, за да изпълнява заповедта.

Амурат остана сам. Опитваше се да не мисли. Разработваше планове за прикриващи боеве в околността на града и предпланините на Родопите, към Караагач и Белащица. Главата му тежеше. Чувствуваше метална горчивина в устата си. Не беше спал, но не му се и спеше. Не чувствуваше и глад. Противно му беше всичко.

Едва надвечер на другия ден той легна на кушетката в стаята си. Поспа малко и когато стана, навън се стъмваше. Беят отиде до прозореца и погледна унилия здрач на настъпващата вечер.

Площадът пред мютесарифството бе все тъй изпълнен с обозни коли и минаващи войници — разкривени и грозни сенки, които кръстосваха мрака като привидения.

При Хюнкяр хамам войниците бяха запалили голям огън. Бели пламъци се откъсваха от огъня и политаха във виолетовия здрач. „Като новогодишен пунш…“ — помисли си Амурат бей и си спомни за посрещането на тази вечер във Виена. Това още повече усили болката му. Притвори очи.

Нима тук свършва всичко? Всичко. Кариерата, целият живот! В депешата на Илдъзкьошк нямаше нито дума, никакво нареждане за него. Работата му беше свършена. Можеше само да очаква развоя на събитията и да следва отстъпващата армия. Поиска да запали цигара. Бръкна във вътрешния джоб за табакерата си. Ръката му напипа мека материя, която мина по пръстите му като докосване на женска ръка. Беше кърпата с монограма на София, намерена преди месец от него пред вратата на стаята му, вероятно внесена случайно от двора. Беше я задържал като талисман. За пръв път от толкова дни и нощи той усети топлина в душата си — приятна и нежна. Погледна лампата и през умореното си съзнание видя момичето — изящния овал на лицето, тъмносините малко продълговати очи. Пламъкът играеше, през тези очи и беят усети отново заглъхналата мъка и жажда, които беше почувствувал през онази септемврийска вечер в стаята си. Това го беше вълнувало и друг път, но едва доловимо, почти подсъзнателно. Сега го почувствува остро, овладяващо и мъчително.

Опипа другите си джобове, намери цигари и запали. Опита се да седне отново на масата над плановете, но беше невъзможно. Ходеше из стаята, лягаше за малко, после сядаше, пушеше, гледаше безсмислено тъмната нощ през прозореца, възбуден от мисълта за всичко, което беше притежавал, и всичко, което бе изгубил в живота си.

Към полунощ някакво подсъзнателно чувство го караше да се върне в къщи, да слезе към Марица или да тръгне по улиците на града. Но после седна на масата, улови главата си с ръце и остана тъй до разсъмване.

На утрото беше отпаднал, но се чувствуваше успокоен. Седеше на стола си и гледаше часовника, очаквайки Неджиб, сякаш той може да му донесе разрешение на всички въпроси, които се блъскаха в главата му.

Неджиб дойде едва към обед.

Тази сутрин беше паднал Пазарджик и Пловдив гъмжеше от безредно отстъпващи войски към Станимака. Оръдейната стрелба се чуваше вече непрекъснато.

Адютантът, изглежда, се беше бавил при маршала, защото влезе малко блед и възбуден.

Амурат го погледна и потърси отговора най-напред в очите му. После стана, отиде до него и се ръкува.

— Успя ли да се срещнеш? — попита той.

— Не с всички — отвърна Неджиб, — но с доста говорих…

— Е, какво… — Амурат посочи на адютанта едно кресло.

— Навсякъде духовете са много възбудени. Катастрофата е ясна за всички. Само Реуф паша не престава да развива планове за маньоври, за „извоюване“ на примирие, за невъзможност русите да издържат офанзива до Истанбул. Разбира се, едва ли има някой да му вярва вече. Общественото мнение, а и много от членовете на Девлета са за освобождаване на Намък Кемал и връщането на Мидхат паша в Истанбул. Хората около Портата обаче се основават на обещанията на англичаните. С Исмет Абдул паша говорих на три пъти. При него беше и Хюсни бей. За тях е повече от ясно, че моментът за държавен преврат сега е най-удобен — сваляне на Едем паша и предложение пред Абдул Азис за съставяне на правителство от младотурските среди. Осъществяването на преврата може да стане само от армията.

Амурат бей вдигна глава и погледна изпитателно Неджиб. Адютантът обаче не се смути и продължи да говори:

— За армията, която се намира тук, разчитат най-много на вас. Смятат, че маршалът няма да ви окаже съпротива. Анадолският фронт е почти спечелен. В този плик Исмет Абдул паша ви е сложил кода, по който може да се свързвате с Истанбул. Всички инструкции ще ни бъдат незабавно дадени. Исмет Абдул паша настоява да се свържете с него още днес. Действително време за губене няма…

Амурат стана и отиде до прозореца. Очите му бяха хлътнали и сега той се стори на Неджиб неимоверно състарен в тия няколко дни…

— Те са безумни… — процеди бавно през свитите си устни Амурат, загледан навън.

— Не бива да се закъснява, ваше превъзходителство — обади се отново Неджиб. — Струва ми се, че без румелийската армия те няма да предприемат нищо…

Амурат се обърна рязко.

— Тук няма армия, полковник Неджиб — каза той. — А дори и да имаше, армията във време на война е, за да отбранява държавата…

Амурат отиде до масата и погледна Неджиб.

— Знаете ли какво значи междуособици в една държава в момент като сегашния? Катастрофа — такава, че не английската, а и флотата на целия свят не би могла да спаси съществуването ни.

— Касае се за преврат, който ще промени управлението, системата, с която не сте съгласни и вие, а не сте били съгласни и преди.

— Защо не направиха това, когато нямаше фронт и можехме да вършим вътрешните си работи само с риск за собствените си глави? Къде бяха Исмет Абдул паша, Джевдет паша и всички останали, когато арестуваха Мидхат паша и го изгониха от страната?

Неджиб се засмя глухо.

— Не им се сърдете — каза той, — вие ще им дадете много, но и те няма да ви останат длъжни. Помислете, кой друг ще ви предложи при вашите четиридесет години генералния щаб? Когато хората стъпват там едва след като са побелели.

Амурат трепна едва забележимо. После се обърна към Неджиб.

— Вие намеквате, че моите убеждения са плод на кариеристични подбуди? Имате ли доказателства за това?

Гласът на Амурат звучеше остро.

Неджиб стана.

— Съвсем нямам — каза със спокоен, безразличен глас той, — моля ви да ме освободите, за да се върна в щаба си. Оставям ви само писмото на Исмет Абдул паша.

И той извади от пазвата си подпечатан със зелени печати плик и го остави на масата на Амурат. После тракна с токовете си.

Беят кимна мълчаливо, без да го погледне.

Вратата се хлопна и Амурат се отпусна тежко на стола.

Наистина ли цялата горчивина в живота идваше от незадоволените му амбиции? Наистина ли един пост можеше да определи убежденията му? Какво по-добро всъщност би могъл да предложи той на Турция? Би ли имал сили да промени действително живота на страната? Или идеите са всеобщо оправдание на всяка жажда за власт?

Хората, които бяха около него, неспирно говореха за реформи, за обновяване на администрацията, на държавния живот. Не правеха ли това с тайната надежда за лично преуспяване? Не представяше ли дори самият той пред себе си пороците си за качества? Човек не лъжеше само света, за свое собствено спокойствие лъже и себе си.

Тези мисли объркваха още повече уморения му и трескав мозък. Струваше му се, че всичко е безсмислено и че винаги е било безсмислено.

Стъклата на прозорците отново потрепераха от оръдейна стрелба. Амурат изправи глава. Навън под облаците лежаха морави пушеци и през тях градът изглеждаше като обхванат от пожар. По пазарджишкия път, вървейки отстрани между дърветата, се влачеха тълпи войници, без команда, без ред. Прикриващите части някъде под Пазарджик, изглежда, водеха боеве, защото оръдейната стрелба ставаше по-силна и по-яростна.

Амурат плъзна поглед наоколо. Какво му оставаше в този хаос? Бягство заедно с тези тълпи? Позорно завръщане в Истанбул? Той натисна звънеца на масата си. Влезе адютантът му.

— Наредете да приготвят коня ми — произнесе сухо той, — да бъдат готови и двама офицери за свръзка! Отиваме към Пазарджик!

И чак сега, когато сякаш машинално каза тези думи, беят почувствува облекчение — невероятно и бързо. Ръката му взе плика със зелените печати и без да го отваря, го накъса на парчета. После ги хвърли в огъня.

Амурат отиде до закачалката, свали шинела си и го облече. Сега всичко му беше ясно. Нямаше нужда от никакви размишления. Трябваше да го разбере по-рано, много по-рано.

И като блъсна вратата след себе си, той заслиза бързо по стълбата.