Петър Константинов
Синият аметист (17)

2.

За Грозев беше ясно, че: връзката с Букурещ през Одрин ще бъде изключително трудна и на първо време невъзможна. Следователно трябваше да се разчита на решения, взети на място, в зависимост от условията. Самостоятелните действия в града обаче трябваше да бъдат добре обмислени и подготвени. Оръжие имаше събрано — останало от времето преди въстанието и скрито в Търневия хан. Но взрив липсваше. Две неща пречеха за снабдяването с динамит. Първото беше строгата забрана на турците за търговия с взривни вещества и олово на блокове. Грозев се опита на два пъти да иска разрешение за внос на взрив от Австрия, но му отговориха, че взрив може да се внася, само чрез арсеналите в Истанбул. Динамитът в Турция беше все още само военен артикул и търсенето му по други поводи будеше винаги подозрение.

Ето защо набавянето на взрив се обсъждаше сега особено разпалено в задимената стаичка на Бруцев. Бяха извикали и Матей Доцов, клисаря на долната църква, доверен човек на комитета, който покрай свещоливницата си поддържаше връзки с дребни търговци и доставчици от всички градове наоколо. Матей изброяваше праматари и прекупчии, които можеха да доставят контрабанда взрив, но всяко име на тия тъмни хора криеше подозрение за съзаклятниците.

Семинаристът както винаги държеше за внезапно нападение на обоз.

— Шестима души сме — говореше зачервен Бруцев, — под Халачевия хан да ги причакаме, кой ще улови дирите ни после…

— Остави, Бруцев — махна с ръка Дончев, — обозите вървят сега само с войска… Нали цял месец ги следя в Хаджи Хасан махала.

— Матей казваше по-рано — обади се Искро, — че в Татар Пазарджик, в дюкяна на някой си Ибрямоглу продавали взрив… Правели от него евзи за байрама.

— Вчера пратих човек — отвърна клисарят. — От пролетес нищо не са давали на Ибрямоглу. И това, дето е имал, и него прибрали…

— Може да направим и друго — поклати глава Бруцев и черните му очи погледнаха най-напред съсредоточено Грозев, а после минаха по лицата на другите. — Да запалим пожар в някой обоз. Охраната няма да смее да остане при колите с взрив и в суматохата ще вдигнем няколко бали с динамит.

— То май е най-сигурно… — обади се Железаря, но млъкна, сякаш искаше да види какво мислят останалите.

— Това е възможно — съгласи се след късо мълчание Грозев, — но трябва да се търси удобен момент. А Дончев твърди, че превозите на взрив намаляват все повече през Пловдив.

— Да — кимна Дончев, — всичко минава през Хаинбоаз. В Пловдив остават два муниционни склада — големият в Меджидкьошк хан и по-малкият в къщата на Текалата. И двата са неприкосновени и изглежда ще служат за армейско снабдяване. Единственият склад, от който минаващите войски взимат муниции и взрив, е в маслобойната на пазарджишкия път.

— Там охраната е силна — махна с ръка Искро.

— Охраната е силна — съгласи се Дончев, — но има и друго — най-лесно можем да се промъкнем там. Коста Калчев спря сега в Караибрахимовото кафене да научи подробности от турците, а аз оставих Кица, сестра си, на дарака срещу маслобойната да види какво ще правят. Мисля, че не бива да се бавим. Взрив повече оттука едва ли ще карат. Всичко ще минава оттатък, през Нова Загора.

— Добре ще е още отсега да се определят хората за тази работа — каза Искро, — за да бъдем готови, ако се наложи нещо изведнъж.

— И друго трябва да се знае — сети се Дончев. — Най-удобно време да се действува там е надвечер. В склада по това време остава само Сабри чауш — помощникът на офицерите, един онбашия^[1] и двама-трима аскери-носачи. Охраната е навън и в помещението са само те. Забитите^[2] слизат още след обед надолу из чаршията и по кръчмите.

— От колко души е охраната? — попита Грозев.

— Шест или седем — отвърна Дончев. — Но съвсем наблизо има винаги войска…

Матей Доцов чу стъпки по стълбите и излезе да види кой е. След малко се върна с Кица, сестрата на Дончев — слаба жена с продълговато сухо лице, което изглеждаше още по-бледо от бързането и смущението.

— Какво става на маслобойната? — погледна я Дончев и стана.

Кица се огледа, сякаш да разбере дали биваше да говори пред толкава хора. После отвърна:

— Драгойчо, дето им е каруцарин, каза, че утре се дигат за Пазарджик…

Дончев погледна бързо Грозев:

— Трябва да нападнем… Това е последната възможност…

Стаята зашумя възбудено. Искро и Бруцев спореха високо.

След малко влезе и Калчев. От турското кафене при Хюнкяр хамам беше разбрал, че действително складът на маслобойната се дига след два дни.

— Ще нападнем!… — повтори още веднъж решително Дончев. — Да ги пресрещнем по пътя към Пазарджик…

— Невъзможно е — вдигна рамене Калчев, — с тях ще пътуват двата конни табора, дето са на лагер в Каршияка.

Някой направи още едно-две предложения. Грозев не казваше нищо. Лицето му беше съсредоточено. В очите му се таеше решителност и бърза пресметливост. От дъното на стаичката през главите на другите го гледаше Бруцев. В такива минути той го харесваше най-много. Всичко изискано, целият светски гланц на Борис изчезваше. Оставаше хъшът.

Грозев вдигна поглед и го спря за миг на Матей Доцов.

— Ще се опитаме — каза късо той, като все още прехвърляше нещо в ума си. — И, струва ми се, ще успеем…

 

 

Сабри чауш^[3] седеше на масата и надзираваше двамата редифи, които внимателно слагаха тежки гаубични снаряди в отворените сандъци. В настъпващия мрак медните гилзи святкаха, сякаш металът се смееше зловещо в ръцете на хората.

Забитите бяха излезли още следобед и Сабри чауш остана с двамата носачи и онбашията да подредят снарядите, които бяха извадили сутринта пред офицерите за проверка.

Тежеше вече службата на Сабри чауш. Тази война я правеше още по-тежка. За млада, охолни хора войната беше кеф, развлечение… Сабри чауш захапа празния цигарлък и погледна сандъците. Онбашията надписваше нещо върху тях. Той също имаше кяр от войната. Искаше да се издигне. Гледаше да го измести. Него, дето двайсет години е служил по складовете. А и грамотен, и млад беше онбашията. Стараеше се. Лани, през гяурския бунт, се беше отличил с хората на Решид паша из Перущица. И забитите го гледаха с добро око, хвалеха го, имаха го човек. Ето и сега, ще изброи готовите сандъци, ще напише парчето празен лист и ще му го даде. Сабри чауш ще погледне книгата за всеки случай. Но и той, и другият знаят, че не разбира нищо от написаното. Неграмотен е Сабри чауш. Ще подържи листа в ръката си и ще го прибере в джоба. А оня ще се смее в себе си. И само по тънкия огън в очите му Сабри чауш улавя тая скрита злъч. Куче е онбашията, куче…

— Хайде, Ибрахим ага — не се стърпява Сабри чауш, — прибирай вече… Стига…

— Ей сега, чауш ефенди — отвръща с готовност онбашията. — Още четири празни сандъка има и ще свършим…

По стълбите се качваше някой. Сабри чауш погледна с досада към вратата. После изведнъж смъкна краката си от масата. От другата страна на сандъците онбашията също замръзна.

На прага стоеше сух, средно висок миралай. Той влезе вътре и като държеше ръцете си отзад, огледа бавно помещението. Тънък белег минаваше над дясната му вежда и това правеше лицето му сурово и строго.

— Къде са офицерите? — попита той малко провлачено и гъгниво. Вероятно беше от юг. Говореше като живял дълго из Либия и Масър^[4].

— В града слязоха, миралай ефенди — отвърна Сабри чауш, като държеше пръстите си до шевовете на панталона.

— Каква работа имат в града? — погледна го в очите полковникът. По устните му личеше, че е ядосан.

Сабри чауш се мъчеше да събере нещо в ума си.

— По служба са, паша ефенди — отвърна несигурно той.

Първото въздействие беше добро и Грозев разбра, че трябва да действува без бавене. В джоба си държеше паспортна бележка с печат от пристанището в Истанбул. Преди два часа я беше попълнил с турски текст — нареждане за три бали взрив.

— При кого са отишли забитите? — погледна остро турчина Грозев.

— Туй не знам… — вдигна объркан рамене Сабри чауш. — Не ми казаха…

— А кой тогаз ще върши работата им! — също вдигна рамене полковникът и ядосано се обърна встрани. Направи няколко крачки към масата и попита внезапно: — Имате ли взрив?

— Има още в склада, миралай ефенди — охотно отвърна Сабри чауш.

Полковникът бръкна в страничния джоб на куртката си и остави на масата документ със зеленикав печат отдолу.

— Донеси три бали и ги натоварете в каруцата — нареди по-меко той и погледна към вратата.

На прага стоеше едър, висок редиф. Раменете му опъваха синята куртка и сякаш бяха готови да я спукат по шевовете.

— Влез и чакай да поемеш… — каза полковникът и се обърна пак към масата.

Сабри чауш и двамата носачи слязоха по вътрешната стълба. В помещението остана само онбашията. Дончев пристъпи напред. Очите му претегляха всичко. Окованите сандъци, тежките, пълни с взрив снаряди, всичко това отиваше на север. Беше предназначено да убива русите, да руши окопите, да унищожава оръдията им. Близостта на този метал, който носеше смърт и можеше да се унищожи в един миг, го правеше трескаво възбуден.

Онбашията гледаше светналите му очи. В тях жаждата на тази треска играеше като пламъци. После погледът му мина отново върху офицера. Този човек говореше лошо турски. Дрехите му не бяха по мярка. Очите на онбашията ставаха неспокойни. До вратата се изправи и трета сянка. Облечен като арнаутин, каквито бяха повечето от обозните носачи, Бруцев спря на прага. Онбашията хвърли поглед върху листа на масата. Беше някаква бележка за параходни паспорти в Истанбул. Той вдиша глава и втренчено изгледа хората. В мрака сенките на тримата стояха злокобно мълчаливи. Едрият беше съвсем близо до него. Това не бяха турци. Нещо парна онбашията през гърдите. Той огледа полковника. Ръцете му седяха все още отзад, кобурът му беше закопчан. Измери с поглед разстоянието между двамата. Полковникът изви поглед и улови очите му. Задържа ги един миг, после ги премести на редифа. Арнаутинът от вратата прекрачи прага.

В помещението тишината тегнеше зловещо.

Единият мина две крачки и застана до отворения сандък. Онбашията преценяваше с края на очите си. Пътят му назад беше отсечен.

Беше се издал. Страхът, оня, който познаваше добре от очите на повалената жертва, сграбчи гърлото му. Очите му, черни и тесни, минаха няколко пъти между офицера и вратата. Едрият беше зад гърба му.

Грозев виждаше ужаса по лицето на турчина. Мисълта му работеше бързо и отчетливо. Нямаше никакъв друг изход. Трябваше да го убият безшумно, докато другите бяха долу. Всеки изстрел значеше провал. Погледът му светна и мина над главата на жертвата. Дончев разбра мигновено. Ибрахим ага вдигна ръка, сякаш да каже нещо. После изхърка и се изви конвулсивно назад.

Широката кама на Дончев беше хлътнала дълбоко между ребрата. Бликналата кръв задавяше гърлото на турчина. Дончев държеше още дръжката на камата. Той изви ръката и събори умиращия в отворения празен сандък за снаряди. Бруцев се хвърли върху краката на жертвата и ги преви. Рамената на убития потръпнаха в две последни конвулсии и лицето му се обърна бавно нагоре, като че ли да види още веднъж всичко. Дончев блъсна капака. После двамата с Бруцев качиха сандъка върху наредената встрани камара, приготвена за път. И сложиха още един над него.

— Тежи колкото десет снаряда… — прошушна Бруцев, съвсем пребледнял.

Грозев хвърли бърз поглед навън и прибра документа от масата. По вътрешната стълба се качваха Сабри чауш и редифите.

— Ибрахим ага — извика чаушът, хванал единия край на таргата с взрив, — ела да помогнеш бе, джанъм…

— Онбашията излезе някъде — отвърна късо Грозев.

— Всеки се мае тук… — пъшкаше повече, отколкото трябва Сабри чауш, търсейки някакво съчувствие от тоя голям човек.

— Дай, аз ще го поема — каза Дончев и хвана свободния край на таргата.

Бруцев изтича при каруцата.

— Всеки се мае, всеки… — повтаряше Сабри чауш, додето, цял зачервен, дигаше товара през ритлите на колата.

Тежки черни облаци минаваха над дърветата и мракът от тях падаше необикновено бързо.

Като наместиха взрива върху дебелия слой слама, Дончев се настани на предната седалка и подкара конете. Бруцев скочи в колата. Грозев отиде бавно до своя кон, отвърза го и се качи.

— И кажи на тия забити да си стоят по местата — каза той, като мина край застаналите мирно Сабри чауш и двама редифи. Отстрани часовоят с набучен байонет на пушката взе за почест. Грозев вдигна бавно два пръста до феса си.

Той подкара тръс едва когато излезе на пазарджишкия път. Разкопча яката на мундира и пое дъх дълбоко и облекчително. После пришпори коня.

Трябваше да върне веднага дрехите. Беше ги взел снощи чрез Матей Доцов от брат му, шивач по турските биваци из Каршияка.

Бруцев, все още изтръпнал, седеше до Димитър Дончев. Той стискаше пистолета в джоба си и се взираше в настъпващия мрак. Бурята почваше и по улиците нямаше никой. Щяха да минат спокойно моста. А оттам до Калчевата къща беше по-лесно.

— Взривът! — прошепна сепнато той.

Бруцев се хвърли отзад. Търсеше безпомощно нещо, с което да завие скъпоценния товар. Дъждът връхлиташе, сякаш се изливаше от небето. Колелетата на каруцата гърмяха. Бруцев се огледа още веднъж и като вдигна на раменете си късата арнаутска аба, легна с цялото си тяло върху балите.

Струите на дъжда плющяха върху голия му гръб, стичаха се по сеното и беснееха, сякаш след всичко случило се небето пращаше и свое изпитание.

Каруцата изтрополя по дъските на моста. В караулката нямаше никой.

— Минахме!… — извика победоносно през дъжда Дончев.

Бруцев не го чу. Прилепнал лице до грубия брезент, притворил очи, той вдъхваше острата и непозната миризма на взрива.