Дийн Кунц
Лицето на страха (8)

8

— На телефона е детектив Предъски, мистър Харис.

— Да, слушам?

— Съжалявам, че ви безпокоя, Греъм. Можем ли да бъдем по-малко официални, отколкото досега? Може ли да ви наричам Греъм?

— Разбира се.

— Моля, наричайте ме Айра.

— Ще бъда поласкан.

— Вие сте много любезен. Надявам се, че не ви попречих.

— Не.

— Зная, че сте зает човек. Ако желаете ще ви се обадя по-късно? Или ми се обадете вие, когато ви е удобно?

— Не ми попречихте. Какво желаете?

— Спомняте си написаното, върху стените в апартамента на Моури, нали?

— Твърде добре.

— През изминалите няколко часа се опитах да проследя източника и…

— В два и трийсет следобед вие сте все още на служба?

— Не, не. У дома съм.

— Никога ли не спите?

— Бих желал да можех. През последните двадесет години не съм спал повече от четири-пет часа в денонощието. Може би разсипвам здравето си. Зная, че е така. Но с този ненормален мозък. Главата ми е пълна с боклук, хиляди безполезни факти и не мога да спра да мисля за тях. Продължават да ми привличат вниманието най-проклети неща. Като написаното по стените в апартамента на Моури, например.

— И стигнахте ли до някакво заключение?

— Е, нали ви казах, че поезията удря една камбанка. „Ринта реве и бълва своя огън в натежалия въздух. Гладни облаци ловуват в дълбините.“ Веднага щом прочетох тези редове си казах: „Това е нещо, което е написал Уилям Блейк“. През единствената ми година в колежа, любимият ми предмет беше литературата. Трябваше да напиша доклад за творчеството на Блейк. Преди двадесет и пет години. Нали разбирате какво имам предвид, когато говоря за боклука в моята глава? Помня най-безполезни неща. Във всеки случай, аз купих тази сутрин изданието на Ердман с поезията и прозата на Блейк. Веднага открих тези редове в „Аргументът“, част от „Сватбата на Рая и Ада“. Познавате ли Блейк?

— Боя се, че не.

— Той е бил мистик и медиум.

— Ясновидец ли?

— Не. Но с наклонности на медиум. Мислел е, че хората имат силата да бъдат богове. През една важна част от творчеството си, той е бил поет на хаоса и катаклизмите и въпреки това е бил в основата си непоправим оптимист. Сега, спомняте ли си реда, който Касапина беше написал с печатни букви на вратата на спалнята?

— Да. „Едно въже над бездната.“

— Имате ли представа откъде е?

— Никаква.

— Аз също. Главата ми е пълна с боклук. Няма място за нищо важно и съществено. А не съм много образован човек. Изобщо не съм. Така че се обадих на един мой приятел, професор в катедрата по английска литература на Колумбийския Университет. Той също не позна този ред, но се консултира с няколко от своите колеги. Един от тях го разпозна и намери целия цитат: „Човекът е въже, протегнато между маймуната и супермена — едно въже над бездна“.

— Кой го е казал?

— Любимият философ на Хитлер.

— Ницше.

— Познавате ли неговото творчество?

— Бегло.

— Той е вярвал, че хората могат да бъдат богове. Или поне определени хора, ако тяхното общество им позволи да израснат и упражняват своите сили. Той е вярвал, че човечеството еволюира към обожествяване. Вие виждате, че има външна прилика между Блейк и Ницше. Ето защо, може би Касапина цитира и двамата. Обаче тук има един проблем, Греъм.

— Какъв е той?

— Блейк е бил оптимист. Ницше е бил яростен песимист. Блейк е мислел, че човечеството има светло бъдеще. Ницше е смятал, че човечеството би трябвало да има светло бъдеще, но ще се самоунищожи преди супермените да успеят да еволюират от него. Блейк очевидно е харесвал жените. Ницше ги е презирал. Фактически той е считал, че жените представляват едно от най-големите препятствия между човека и неговото издигане до Бог. Разбирате ли накъде бия?

— Вие искате да кажете, че ако Касапина се съгласи с философиите на Блейк и на Ницше, тогава той е шизофреник.

— Въпреки това, вие смятате, че той дори не е луд.

— Почакайте една минута.

— Последната нощ…

— Аз само казах, че ако е маниак, той е някакъв нов вид маниак. Казах, че не е луд в традиционния смисъл на тази дума.

— Което изключва шизофренията ли?

— Така смятам, Айра.

— Но аз мисля, че това е нещо, за което човек би могъл да се хване… Може би бъркам… Бог знае… но сигурно той се вижда като един от супермените на Ницше. Психиатрите биха нарекли това мания за величие. А манията за величие е характерна за шизофренията и параноята. Все още ли мислите, че Касапина би минал успешно всички психиатрични тестове, на които бихме го подложили?

— Да.

— Чувствате това благодарение на ясновидството ли?

— Точно така.

— Случвало ли се е някога вашето чувство да ви е излъгало?

— Не. Не повече отколкото предположението, че името на Една Моури е Една Дансър.

— Разбира се. Зная вашата репутация. Зная, че сте добър. Нямах намерение да подмятам нищо. Разбирате ли? Но, все пак, докъде бях стигнал?

— Не зная.

— Греъм… ако вие седнете със сборника поеми на Блейк и почетете около час, може би това ще ви настрои на вълната на Касапина, а? Може би по този начин ще проблесне нещо… Ако не видение, то поне идея?

— Би могло.

— Ще ми направите ли тогава една услуга?

— Кажете каква.

— Ако ви изпратя веднага куриер с едно издание на Блейк, ще отделите ли един час, за да видим какво ще се получи?

— Можете, ако искате, да го изпратите днес, но няма да мога да го прегледам до утре.

— Може би само за половин час.

— Не мога да направя дори това. Трябва да завърша работата върху едно от моите списания, за да го дам за печат утре сутринта. Закъснял съм вече три дни с този брой. Ще работя през нощта. Но утре след обяд или вечерта ще намеря време за Блейк.

— Благодаря. Оценявам жеста ви. Наистина. Разчитам на вас. Вие сте единствената ми надежда. Този Касапин е твърде труден и хитър за мен. Не достигам доникъде. Абсолютно доникъде. Ако скоро не намерим стабилна среда, не зная какво може да се случи.