Дийн Кунц
Лицето на страха (19)

19

Въпреки че Греъм не говореше, Кони разбираше, че нещо не е в ред. Той дишаше тежко. Тя вдигна поглед от книгата и видя, че той бе престанал да работи и се взираше в празното пространство с леко отворена уста и някак странно блестящи очи.

— Какво има?

— Нищо.

— Ти си бледен.

— Само малко ме боли глава.

— Ти трепериш.

Той не каза нищо.

Кони стана, остави книгата и отиде при него.

— Греъм?

— Всичко е наред. Вече съм добре.

— В продължение на една минута не беше добре.

— За една минута не бях — съгласи се той.

Тя взе ръката му. Беше леденостудена.

— Видение ли?

— Да — отвърна Греъм.

— За какво?

— За мен. Улучен от куршум.

— Това никак не е забавно.

— Аз не се шегувам.

— Ти никога не си имал видение, отнасящо се лично до теб. Винаги казваше, че ясновидството действа само когато са включени други хора.

— Този път не.

— Може би бъркаш.

— Съмнявам се. Почувствах се сякаш ударен между раменете с ковашки чук. Беше ми изкаран въздуха. Видях се да падам. — Сините му очи се разшириха. — Имаше кръв. Много кръв.

Тя усети, че й призлява. Греъм никога не беше бъркал и сега предсказваше, че ще бъде застрелян.

Той стисна здраво ръката й, сякаш се опитваше да поеме част от силата й.

— Да не искаш да кажеш улучен от куршум… и убит?

— Не зная — отвърна той. — Може би убит или може би само ранен. Куршум в гърба. Дотук е ясно.

— Кой го е направил… тоест, ще го направи?

— Мисля, че Касапина.

— Видя ли го?

— Не. Само едно силно усещане.

— Къде ще се случи това?

— На някакво място, което познавам добре.

— Тук ли?

— Може би…

— У дома ли?

— Може би.

Яростен порив на вятъра се блъсна в небостъргача. Прозорците на офиса затрептяха зад завесите.

— Кога ще се случи?

— Скоро.

— Нощес ли?

— Не мога да бъда сигурен.

— Утре ли?

— Възможно.

— В неделя ли?

— Не, по-скоро.

— Какво възнамеряваш да правиш?