Дийн Кунц
Лицето на страха (1)

1

Предпазливо, без на практика да очаква неприятност, но готов за нея, мъжът паркира колата на улицата срещу четириетажния жилищен блок от червено-кафяв пясъчник. Щом изключи двигателя, чу воя на сирените зад него.

„Идват за мен — помисли той. — По някакъв начин са открили, че аз съм търсеният от тях човек.“

Усмихна се. Не би се оставил да му сложат белезници. Не беше в негов стил.

Франк Болинджър не можеше да бъде уплашен лесно. Всъщност той не си спомняше някога да е бил уплашван. Знаеше как да се грижи за себе си. Още на тринадесет години беше достигнал ръст шест фута^[1] и не бе престанал да расте до височина шест фута^[2] и четири инча.

Имаше дебел врат, широки рамене и бицепсите на млад щангист. На тридесет и седем години беше в същото добро състояние, поне на външен вид, както на двадесет и седем и дори на седемнадесет. Любопитно беше, че никога не правеше упражнения. Нямаше нито време, нито настроение за безкрайни серии от лицеви опори, седящи опори и бягане на място. Ръстът и добре оформените му мускули бяха природен дар — просто наследственост. Въпреки своя вълчи апетит и неспазване на диети, нямаше тлъстини по слабините и корема, както повечето мъже на неговата възраст. Според лекаря му, непрекъснатото състояние на нервно напрежение и отказа да приема лекарства за намаляването му щеше вероятно да стане причина за ранната му смърт от свръхнапрежение. Напрегнатостта, безпокойството и нервното напрежение го предпазваха от увеличаване на теглото. Така беше казал лекарят. Навит до краен предел и работещ като непрекъснато ускоряваща се машина, организмът му изгаряше тлъстините, независимо колко голямо беше количеството погълната от него храна.

Обаче Болинджър смяташе, че може да се съгласи с тази диагноза само наполовина. Нервност — не. Напрегнатост — да. Той никога не се нервираше. Тази дума нямаше смисъл за него. Но винаги беше напрегнат. Стремеше се към напрегнатост. Работеше върху създаването й, защото я считаше за фактор за оцеляване. Той беше винаги внимателен. Винаги нащрек. Винаги напрегнат. Винаги готов. Готов на всичко. Затова не се страхуваше от нищо и нищо не можеше да го изненада.

Когато воят на сирените се усили, той погледна в огледалото за обратно виждане. Една въртяща се червена светлина пулсираше в нощта на разстояние малко повече от една пресечка зад него. Извади от кобура под мишницата револвера си, калибър 38, постави едната ръка на дръжката на вратата и зачака подходящ момент, за да я отвори.

Дежурната полицейска кола се приближи, профуча покрай него и зави две пресечки по-нататък.

Те не преследваха него. Почувства се леко разочарован.

Болинджър прибра оръжието и огледа улицата. Шест живачни улични лампи хвърляха върху паважа, автомобилите и сградите тайнствена бяла светлина. От двете страни на улицата бяха подредени три-четириетажни градски къщи. Някои от тях бяха изградени от червеникавокафяв пясъчник, а други тухлени. Повечето в добро състояние. Не изглеждаше някой да гледа през осветените прозорци. Това беше добре. Той не искаше да бъде забелязан. Няколко дървета водеха борба за съществуване по краищата на тротоарите. Клонестите широколистни дървета, кленове и брези, бяха всичко, с което Ню Йорк Сити можеше да се гордее извън границите на обществените паркове. Всички тези дървета бяха забавили растежа си и представляваха скелети, чиито клони се протягаха като почернели кости към среднощното небе. Лек, но леден януарски ветрец подхвърляше хартиени отпадъци по уличните канавки, а когато преминаваше във вихрушка, клоните на дърветата тракаха като детски пръчки по ограда. Другите паркирани коли приличаха на животни, сгушили се, за да се предпазят от студа. Те бяха празни. Тротоарите по дължината между двете съседни пресечки бяха пусти.

Той излезе от колата, бързо пресече улицата и изкачи външните стъпала към жилищния блок.

Преддверието беше чисто и ярко осветено. Сложната мозайка на пода (венец от избелели рози на бежов фон) беше полирана и нямаше липсващи парченца. Вратата в дъното на преддверието беше заключена и можеше да се отвори само с ключ или освобождаващ ключалката бутон в някой от апартаментите.

На най-горния етаж имаше три апартамента, на втория етаж също три и на партера два. Апартамент 1-А принадлежеше на мистър и мисис Харолд Нагли — собствениците на сградата, които бяха на ежегодното си дълго пътешествие до Маями Бийч. Малкият апартамент в задната част на първия етаж се обитаваше от Една Моури. Той предположи, че точно сега тя вероятно яде своята среднощна закуска или си пие заслуженото мартини, помагащо й да се отпусне след тежката нощна работа.

Беше дошъл да види Една. Вече шест нощи я следеше и му бе известно, че тя живее по стриктно разписание, твърде стриктно за една така млада и привлекателна жена. От работа, Една винаги се прибираше вкъщи в дванадесет и рядко пет минути по-късно.

„Красивата малка Една, мислеше си той, краката ти са толкова дълги и хубави.“

Той се усмихна и натисна звънеца на мистър и мисис Ярдли на третия етаж.

— Кой е? — попита един тенекиен мъжки глас от горната част на пощенската кутия.

— Това ли е апартаментът на Хътчинсън? — попита Болинджър, знаейки съвсем добре, че не е.

— Натиснали сте погрешен бутон, мистър. Хътчинсънови са на втория етаж. Пощенската им кутия е съседна на нашата.

— Съжалявам — рече Болинджър, когато Ярдли прекъсна връзката. Той позвъни на апартамента на Хътчинсън.

Хътчинсънови очевидно очакваха гости и бяха по-малко предпазливи, защото натиснаха отблокиращия ключалката бутон, без да попитат кой звъни.

Коридорът в долната част на стълбището беше приятно затоплен. Керемиденокафявият под и жълтеникавите стени бяха безупречно чисти. На половината път по коридора отляво имаше мраморна пейка, над която висеше голямо огледало. И двете врати от тъмно дърво с месингови укрепвания бяха отдясно.

Той спря пред втората врата и сви облечените в ръкавици пръсти. После измъкна портфейла от вътрешния джоб на сакото си и нож от джоба на палтото. Докосна бутона върху полираната му дръжка и свързаното с пружината острие изскочи навън. Дълго почти осем инча, то бе тънко и остро като бръснач.

Проблясващото острие прикова погледа на Болинджър и пред очите му преминаха ярки образи.

Той обожаваше поезията на Уилям Блейк и се считаше за духовно близък негов ученик. В този момент един стих мина през ума му, като кръв изтичаща през улеите на масата за аутопсия.

Тогава обитателите на тези градове

усетиха нервите си в костен мозък да се превръщат

и втвърдяващите се кости започнаха

във внезапни болести и мъчения,

в пулсиране и болки да отслабват.

А сетивата бързаха навътре, свивайки се

под тъмната мрежа на инфекцията.

„Ще превърна костите им в костен мозък. Дяволски сигурно е — помисли Болинджър. — Ще се добера до обитателите на този град, криещи се зад своите врати през нощта. Само че аз не съм инфекцията, а лекарството. Аз съм лекарството за всичко, което не е наред в този свят.“

Той натисна звънеца. След малко чу нейния глас от другата страна на вратата и отново позвъни.

— Кой е? — попита тя. Гласът беше приятен, почти музикален, но сега с лека нотка на страх.

— Мис Моури? — попита той.

— Да?

— Полиция.

Тя не отговори.

— Мис Моури? Там ли сте?

— Какво има?

— Малка неприятност, докато сте била на работа.

— Аз никога не причинявам неприятности.

— Не съм казал това. Неприятността не включва вас. Поне не пряко. Но може да сте видяла нещо важно. Може да сте била свидетелка.

— На какво?

— Ще е необходимо известно време за обяснение.

— Не мога да бъда свидетелка на нищо. Не и аз. Обикновено ходя като с наочници.

— Мис Моури — каза строго той, — ако трябва да дам някаква гаранция, за да ви разпитам, ще го сторя.

— Откъде да знам, че сте наистина от полицията.

— Това е то Ню Йорк — каза с престорено раздразнение Болинджър. — Не е ли чудесно? Всеки подозира другия.

— Така трябва.

— Може би — въздъхна той. — Слушайте, мис Моури, имате ли осигурителна верига на вратата?

— Разбира се.

— Добре. Тогава отворете, без да махате веригата. Ще ви покажа личната си карта.

Тя колебливо отвори. Веригата не позволи на вратата да се открехне повече от един инч.

— Детектив Болинджър — представи се той, протягайки портфейла си. Ножът беше в лявата му ръка, насочен към пода и притиснат до палтото.

Тя погледна през тесния процеп и се взря за момент в значката. После внимателно изучи личната карта със снимка в пластмасовото прозорче под значката.

Когато престана да се взира в личната карта и вдигна поглед, той видя, че очите й не бяха сини, както си мислеше (не я беше виждал от по-близо, отколкото е разстоянието между сцената и публиката в затъмнената зала), а наситенозелени. Това наистина бяха най-хубавите очи, които беше виждал.

— Уверихте ли се? — попита той.

Гъстата й черна коса беше паднала върху едното око. Тя я отметна от лицето си. Пръстите й бяха дълги, изящно оформени, а ноктите лакирани с кървавочервен лак. Докато беше на сцената, осветена от прожекторите, ноктите й изглеждаха черни.

— За каква неприятност става дума? — попита тя.

— Имам да ви задавам много въпроси, мис Моури. Трябва ли да разговаряме през пролуката на вратата в продължение на следващите двадесет минути?

— Предполагам, че не — отвърна тя, мръщейки се. — Почакайте само минутка, за да си метна пеньоара.

— Аз мога да чакам. Търпението е ключът към споразумението.

Тя го погледна с любопитство.

— Мохамед — поясни той.

— Полицай, който цитира Мохамед?

— Защо не?

— Да не сте… от тази религия?

— Не. — Стана му забавно от начин, по който тя зададе въпроса. — Това е само защото съм придобил значително количество знания с единствената цел да шокирам онези хора, които мислят, че всички полицаи са безнадеждно тъпи.

— Извинявайте — трепна тя и се усмихна.

Досега той никога не беше виждал усмивката й, нито веднъж през цялата седмица, откакто я бе зърнал за първи път. Една Моури стоеше в петното светлина, движеше се с музиката и сменяше дрехите си. Тя удряше, триеше и галеше собствените си гърди, наблюдавайки своята публика със студените очи и изражението на змия. Усмивката й беше ослепителна.

— Сложете си пеньоара, мис Моури.

Тя затвори вратата.

Болинджър наблюдаваше вратата на преддверието в края на коридора, надявайки се, че никой няма да влезе или излезе, докато стои там.

Той прибра портфейла.

Продължаваше да държи ножа в лявата си ръка.

След по-малко от минута тя се върна, махна осигурителната верига, отвори вратата и каза:

— Влезте.

Мис Моури затвори вратата и постави отново резето. После се обърна към него.

— Каквато и неприятност… — започна тя.

Движейки се твърде бързо за огромната си маса, той я притисна към вратата, вдигна ножа, премести го от лявата ръка в дясната и леко бодна гърлото й с върха на острието.

Зелените й очи бяха широко отворени. Не й достигаше въздух, за да извика.

— Без шум — предупреди свирепо Болинджър. — Ако се опитате да викате за помощ, така ще мушна този нож в красивата ви шия, че ще се покаже отзад. Разбирате ли?

Тя го погледна втренчено.

— Разбирате ли?

— Да — отвърна жената със слаб глас.

— Ще ми се подчините ли?

Тя не отговори нищо. Погледът й се движеше от очите му към гордия нос, пълните устни и здравата челюст, надолу към юмрука и дръжката на ножа.

— Ако не желаете да ми се подчинявате — каза спокойно той, — аз мога да ви пронижа тук, на място. Ще ви прикова към проклетата врата.

Тя се разтрепери.

Болинджър се усмихна.

— Какво искате? — попита Една все още трепереща.

— Не много. Изобщо не много. Само малко любов.

— Вие ли сте… този човек? — попита тя със затворени очи.

Слаба и почти невидима струйка кръв се стичаше по гърлото й изпод острия като игла връх на ножа към яката на яркочервения пеньоар. Гледайки тънката струйка кръв, сякаш беше учен, наблюдаващ изключително рядка бактерия под микроскоп, доволен и почти хипнотизиран от гледката, той попита:

— Този човек ли? Кой човек? Не разбирам за какво говорите.

— Вие знаете — каза тя със слаб глас.

— Боя се, че не знам.

— Вие ли сте този човек? — попита отново тя, прехапвайки устатата си. — Този, който е заклал всички други жени?

— Разбирам — отвърна той, вдигайки поглед от гърлото й. — Разбирам какво имате предвид. Разбира се. Искате да кажете този, когото наричат Касапина. Вие мислите, че аз съм Касапина.

— Вие ли сте?

— Чел съм много за него в „Дейли Нюз“. Той е прерязвал гърлата им, нали? От едното ухо до другото. Не е ли така? — Болинджър я дразнеше и безкрайно се забавляваше. — Понякога дори ги е изкормял. Нали? Поправете ме, ако бъркам. Но понякога е правил точно това, нали?

Тя не отвърна нищо.

— Аз вярвам на прочетеното в „Нюз“, че на една от тях е отрязал ушите. Когато полицията я открила, ушите й били на нощното шкафче до нейното легло.

Тя се разтрепери още повече.

— Бедна малка Една. Вие мислите, че аз съм Касапина. Нищо чудно, че сте така уплашена. — Той я потупа по рамото, приглаждайки тъмната й коса, сякаш успокояваше животно. — Аз също бих се уплашил, ако бях на ваше място. Но не съм. Не съм на ваше място и не съм този човек, когото наричат Касапина. Можете да се отпуснете.

Тя отвори очи и потърси неговите, опитвайки се да разбере дали говори истината.

— Що за човек мислите, че съм, Една? — попита той, преструвайки се на засегнат от нейното подозрение. — Аз не искам да ви нараня, но ще го сторя, ако трябва. Силно ще ви нараня, ако ми се противопоставяте. Но ако сте послушна, ако сте добра с мен, аз също ще бъда добър с вас. Ще ви направя много щастлива. Ще ви оставя такава, каквато ви намерих. Безупречна. Вие знаете, че сте безупречна. Съвършено красива. А дъхът ви ухае на ягоди. Не е ли чудесно? Вашият ухаещ на ягоди дъх е толкова красиво начало за нас, толкова мило докосване. Вечеряхте ли, когато почуках?

— Вие сте луд — каза тихо тя.

— Сега, Една, нека не си противоречим. Ягоди ли вечеряхте?

В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи.

Той натисна ножа малко по-силно.

Тя започна да хленчи.

— Е? — попита той.

— Вино.

— Какво?

— Това беше вино.

— Ягодово вино?

— Да.

— Остана ли нещо от него?

— Да.

— Бих желал да пийна малко.

— Ще ви донеса.

— Ще си взема сам — каза той. — Но първо ще ви заведа в спалнята и ще ви завържа. Хайде, хайде. Не се плашете. Ако не ви завържа, рано или късно ще се опитате да избягате. Ако се опитате да избягате, ще трябва да ви убия. И така, вие разбирате, че възнамерявам да ви завържа за ваше собствено добро, за да не става нужда да ви наранявам.

Той я целуна, държейки все още ножа на гърлото й. Устните й бяха студени и твърди.

— Моля ви, недейте — промълви тя.

— Отпуснете се и се забавлявайте, Една. — Той развърза колана й и пеньоарът се разтвори. Тя беше гола. Той леко стисна гърдите й. — Ако не ми се противопоставяте, вие ще останете здрава и читава. И много ще се забавляваме. Не възнамерявам да ви убивам, освен ако не ме принудите да го сторя. Аз не съм някакъв касапин, Една. Аз… аз не съм нищо друго, освен ваш обикновен обожател.