Дийн Кунц
Лицето на страха (25)

25

Д-р Ендрю Ендърби, медицинският екзаминатор на мястото на убийството, беше изискан, дори елегантен и изключително як за мъж над петдесетте. Гъстата му коса побеляваше на слепоочията. Имаше ясни кафяви очи, дълъг аристократичен нос и общо взето благородни черти. Прошарените му мустаци бяха големи и добре поддържани. Той носеше сив костюм с добре подбрани допълнения, което правеше небрежността в облеклото на Предъски още по-очевидна.

— Здравей, Еди — поздрави го Предъски.

— Номер единадесет — каза Ендърби. — Необичайно. Като номера пет, седем и осем — когато Ендърби беше възбуден, макар това да не се случваше често, той нямаше търпение да се изкаже, затова понякога говореше отсечено, на тласъци. — Видя ли това? — попита той, сочейки кухненската маса. — Няма петна от масло. Нито от конфитюр. Никакви трохи. Дяволски чисто. Още една фалшификация.

Лабораторните техници бяха разглобили устройството за смилане на отпадъци от тръбите под мивката.

— Защо? — попита Предъски. — Защото имитира, че е ял много, когато не е гладен?

— Аз зная защо. Сигурен съм в това.

— Тогава ми кажи — рече Предъски.

— Най-напред, знаеш ли, че съм психиатър?

— Ти си съдебен лекар. Патолог.

— Също и психиатър.

— Не знаех това.

— Учих медицина. Изкарах своя стаж като стажант. Специализирах оториноларингология. Не можах да издържа. Ужасен начин да си изкарваш прехраната. Семейството ми имаше пари. Нямаше нужда да работя. Продължих с обучението си по медицина. Станах психиатър.

— Тази работа трябва да е интересна.

— Страшно. Но аз не можах да издържа. Не можах да издържа общуването с пациентите.

— Защо?

— Да прекарваш по цял ден с група невротици. Започваш да чувстваш, че половината от тях трябва да бъдат заключени. Бързо се махнах от тази работа. Беше по-добре за мен и за пациентите.

— Бих казал, че е така.

— Известно време се помотавах и накрая, преди двадесет години станах патолог в полицията.

— Мъртвите не са невротици.

— Ни най-малко.

— И нямат болни уши, нос и гърло.

— Което означава, че не могат да ме заразят — каза Ендърби. — От тази служба, разбира се, не се печелят пари, но аз имам достатъчно. Работата е точно за мен, а аз също съм подходящ за нея. Моят опит като психиатър ми дава различна перспектива. Интуиция. Имам интуиция, каквато на други патолози може да липсва. Както интуицията, която имам тази нощ.

— Относно причината, поради която Касапина понякога консумира голямо количество храна, а понякога имитира такава консумация ли?

— Да — отвърна Ендърби. После си пое въздух и добави: — Това е така, понеже те са двама.

— Шизофрения ли? — попита Предъски, почесвайки се по главата.

— Не, не. Искам да кажа… че не само един човек убива жените. Убийците са двама. — Той триумфално се усмихна.

Предъски го погледна втренчено.

— Аз съм прав — каза Ендърби, удряйки с юмрук в отворената си длан. — Зная, че съм прав. Касапин номер едно е убил първите четири жертви. Убийството е отваряло апетита му. Касапин номер две е убил петата жена. Заклал я по същия начин както Касапин номер едно. Но той е бил съвсем малко по-мекосърдечен от първия Касапин. Убийството е развалило апетита му. Така че той е имитирал голямата консумация на храна.

— Защо си е правил този труд?

— Съвсем просто. Искал е да не остави съмнение относно убиеца. Искал е да мислим, че това е бил Касапина.

Предъски внезапно забеляза колко прецизно беше вързана вратовръзката на Ендърби. Той смутено докосна своята.

— Пардон. Извини ме. Не разбрах съвсем добре. Вината е моя. Бог знае. Но ти виждаш, че ние никога не сме казвали на вестникарите за станалото в кухните. Задържахме информация, за да сверим фалшивите признания с истинските, ако този човек, Касапин номер две иска да имитира истинския Касапин, как е възможно да знае за поведението на първия в кухните?

— Ти пропускаш същественото в моето обяснение.

— Сигурен съм, че го пропускам.

— Касапин номер едно и Касапин номер две се познават. Те вършат тези убийства заедно.

— Приятели ли са? — попита слисан Предъски. — Искаш да кажеш, че опитват да убиват… както други отиват да играят кегли, така ли?

— Не бих го казал по този начин.

— Те убиват жени и правят това да изглежда като работа на един човек ли?

— Да.

— Защо?

— Не зная. Може би, за да създадат сложен образ за личността на Касапина. По този начин ни дават картината на един убиец, който не прилича на никой от тях. Отклоняват ни от следата. Защитават се.

Предъски започна да се разхожда пред покритата с остатъци от храна маса.

— Двама психопати се срещат в един бар…

— Не непременно в бар.

— Те стават близки и сключват договор да избият всички жени в Манхатън.

— Не всички — поправи го Ендърби. — Но достатъчно.

— Съжалявам. Може би не съм много умен. Не съм достатъчно образован. Не съм лекар като теб. Не мога да смеля това. Не разбирам как е възможно двама психопати да работят така гладко и ефективно съвместно.

— Защо не? Спомняш ли си избиването на семейство Тейт в Калифорния? Във фамилията Менсън имаше няколко психопати и въпреки това, всички заедно работеха гладко и ефективно, извършвайки голям брой убийства.

— Те бяха заловени — напомни Предъски.

— Но твърде дълго бяха на свобода.