Дийн Кунц
Лицето на страха (24)

24

За Кони стълбището изглеждаше безкрайно. Докато минаваше през редуващите се пурпурен мрак и бледа светлина, тя имаше чувството, че върви по една дълга пътека към ада, където Касапина изпълняваше ролята на хилещия се Цербер, тормозещ я непрекъснато по пътя надолу.

Застоялият въздух беше хладен. Въпреки това, тя се потеше.

Кони знаеше, че трябва да се движат по-бързо, но бяха възпрепятствани в бягството си от куция ляв крак на Греъм. В един момент тя беше почти завладяна от гняв, ядосвайки се на него, че е пречка за бягството им. Но в следващия момент яростта й изчезна, оставяйки я изненадана от самата себе си и виновно изчервена. Тя мислеше, че никакъв натиск, колкото и да е голям, не би могъл да я накара да реагира така отрицателно спрямо него. Но изпълнена и почти погълната от инстинкта за оцеляване, тя явно бе способна на реакции и отношения, които би критикувала у другите. Екстремните обстоятелства можеха да променят която и да е личност. Това прозрение я принуждаваше да разбира и оценява страха на Греъм до степен, до която никога не й се беше случвало преди. В края на краищата, той не беше искал да падне на Еверест и не беше се молил да се нарани. И наистина, вземайки предвид тъпата болка, от която страдаше, когато се опитваше да се изкачва или да слиза от повече от два реда стъпала, той реагираше на това предизвикателство дяволски добре.

— Ти върви напред — каза Греъм зад гърба й, както беше казал вече няколко пъти. — Движиш се по-бързо.

— Ще спирам да те чакам — отвърна задъхана тя.

Ехото от ниските тонове на техните гласове беше зловещо, тихо и шипящо.

Тя достигна площадката на тридесет и първия етаж, почака го да я достигне и после продължи напред.

— Няма да те оставя сам. Двамата… имаме по-голям шанс срещу него… по-голям, отколкото би имал всеки от нас поотделно.

— Той има пистолет. Ние нямаме никакъв шанс.

Тя не отвърна нищо, а само продължи да слиза по стъпалата едно по едно.

— Продължавай — каза той, поемайки си дъх между фразите. — Ти ще се върнеш с… пазача от охраната… навреме, за да му попречите… да ме убие.

— Аз мисля, че пазачите са мъртви.

— Какво?

Тя не искаше да каже това, сякаш думите й можеха да направят да стане така.

— Как иначе… той би минал покрай тях?

— Подписвайки се в книгата за регистрация.

— И да си остави името… за да го намери полицията ли?

— Исусе Христе! — възкликна той дузина стъпала по-долу.

— Какво?

— Ти си права.

— Не можем да разчитаме… на никаква помощ — каза тя. — Ще трябва просто да… да излезем извън сградата.

Някак си той откри нова сила в левия крак, когато достигна стълбищната площадка на тридесетия етаж, Кони не трябваше да го чака да я настигне.

Една минута по-късно звук като топовен гърмеж избумтя отдолу, спирайки ги в кръга слаба светлина на двадесет и деветия етаж.

— Какво беше това?

— Една от вратите противопожарния изход. Някой я блъсна… там, долу — отвърна Греъм.

— Той ли?

— Шшът.

Те стояха съвършено неподвижно, опитвайки се да чуят шума от движение над шума от собственото си учестено дишане.

Кони почувства като че ли кръгът светлина се свива около нея, намалявайки бързо до мъничка блестяща точка. Тя се страхуваше да бъде сляпа и безпомощна, лесна мишена в катраненочерната тъмнина. В съзнанието й Касапина беше митологично същество от висока класа, което може да вижда на тъмно.

Когато овладяха дишането си, на стълбището стана тихо.

Твърде тихо.

Неестествено тихо.

— Кой е там? — попита накрая Греъм.

Тя подскочи, стресната от гласа му.

— Полиция, мистър Харис — отвърна човекът отдолу.

— Болинджър — промърмори под носа си Кони.

Тя беше при външния ръб на стъпалата и погледна надолу през парапета. Върху него, четири реда стълби по-долу, в слабата светлина само две или три стъпала нагоре от площадката, имаше мъжка ръка. Кони можеше да види също ръкава на неговото палто.

— Мистър Харис — каза Болинджър. Гласът му беше студен, глух и деформиран от затвореното пространство на стълбището.

— Какво искате? — попита Греъм.

— Красива ли е?

— Какво?

— Красива ли е тя?

— Коя?

— Вашата жена.

При тези думи Болинджър започна да се изкачва нагоре. Без да бърза. Лениво. Стъпало по стъпало.

Тя беше повече уплашена от неговото бавно и небрежно приближаване, отколкото ако се беше впуснала тичешком към тях. По този начин той им казваше, че те са в клопка и че има на разположение цялата нощ, за да ги залови, ако поиска да продължи толкова дълго преследването.

Само ако имахме пистолет, помисли си тя.

Греъм я хвана за ръката и те заизкачваха стъпалата по възможно най-бърз начин. Това не беше лесно и за двамата. Гърбът и краката я боляха. С всяко изминато стъпало Греъм или изскърцваше със зъби или изпъшкваше високо.

След като изминаха два етажа или четири реда стъпала, те се принудиха да спрат и починат. Той се наведе и започна да масажира своя непълноценен крак, а тя отиде до парапета и погледна надолу.

Болинджър беше на четири реда стъпала под тях. Очевидно бе тичал, когато ги беше чул да тичат, но сега отново беше спрял. Той се беше надвесил над парапета в петното светлина с пистолет в протегнатата дясна ръка.

— Хей, вие сте красива — подвикна той, усмихвайки се.

Тя изпищя и се дръпна.

Болинджър стреля.

Изстрелът мина нагоре в светлия отвор на стълбището, рикошира от най-горната част на парапета, удари се и в стената над главите им и рикошира още веднъж о стъпалата над тях.

Тя се вкопчи в Греъм и той я прегърна.

— Бих могъл да ви убия — извика към нея Болинджър. — Не ви будалкам, мила. Но по-късно вие и аз много ще се забавляваме.

После той започна да се изкачва отново. Както преди. Бавно. Обувките му стържеха зловещо върху бетона: шъсс… шъсс… шъсс… шъсс… Той започна тихо да си подсвирква.

— Кучият му син не само ни преследва — каза гневно Греъм. — Той си играе с нас.

— Какво ще правим?

Шъсс… шъсс…

— Не можем да се движим по-бързо от него.

— Но трябва.

Шъсс… шъсс…

Харис дръпна и отвори вратата на стълбищната площадка. Зад нея се простираше тридесет и първия етаж.

— Хайде — подкани я той.

Неубедена, че ще спечелят нещо с напускане на стълбището, но не можеща да предложи нищо по-добро, тя излезе от бялата светна и влезе в червената.

Шъсс… шъсс…

Греъм затвори вратата и се прегърби до нея. Едната притискаща пръчка бе фиксирана в долния й десен ъгъл. Той бутна пръчката надолу, докато гуменият връх на правата й част се притисна здраво към пода и застопори вратата. Ръцете му трепереха, така че за момент изглеждаше като че ли не е в състояние да се справи дори с една така проста задача като тази.

— Какво правиш? — попита тя.

Той се изправи.

— Пръчката можеше и да не свърши работа, ако й липсваше блокиращото лостче. Но тя го има. Виждаш ли прага на вратата? Той е с един инч по-висок от пода от двете страни. Когато той се опита да я отвори, пръчката ще опре на прага. Върши почти същата добра работа като резе.

— Но той има пистолет.

— Няма значение. Не може да разбие с изстрели масивната метална врата на противопожарния изход.

Въпреки че беше ужасена, Кони изпитваше в същото време и облекчение, че Греъм е поел инициативата, макар и за кратко време и действа независимо от нейния страх.

Вратата затрака, когато Болинджър натисна дръжката от другата страна. Пръчката опря на прага, лостчето не се огъна и вратата отказа да се отвори.

— Той ще трябва да се качи или да слезе един етаж — каза Харис — и да дойде към нас по стълбището в другия край на сградата. Или да използва асансьора. Така печелим няколко минути.

Ругаейки, Болинджър разтресе вратата, влагайки цялата си сила. Тя обаче не поддаде.

— От каква полза са за нас няколко минути? — попита Кони.

— Не зная.

— Греъм, ще се измъкнем ли някога оттук?

— Може би не.