Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване и корекция
rumen1 (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Лицето на страха

Преводач: Григор Попхристов

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда 7“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Петър Станимиров

Художник: Петър Станимиров

Коректор: Евелина Пачеджиева

ISBN: 954-526-022-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1258

История

  1. — Добавяне

3

Малко преди два часа сутринта, след едно съвещание с директора, Антъни Прайн напусна студиото и тръгна по коридора към своята стая, която му служеше за кабинет, интимен кът далече от дома. С влизането се отправи право към барчето, постави две кубчета лед в една чаша и се пресегна за бутилка бърбън.

Неговият мениджър и бизнес партньор Пол Стивънсън седеше на диванчето. Той носеше скъпи дрехи. Прайн се обличаше винаги елегантно, с вкус, и ценеше това качество у другите хора. Проблемът беше, че Стивънсън винаги унищожаваше ефекта от иначе скъпите си дрехи с някое странно допълнение. Тази вечер той беше с костюм на Севил Роу в хубав сив цвят, неподходящо обточен с тъмносини копринени ивици, ръчно ушита светлосиня риза, кафява вратовръзка, черни обувки от крокодилска кожа и светлорозови чорапи със зелена бродерия отстрани, като хлебарки върху сватбена торта.

Иначе Стивънсън беше идеалният бизнес партньор по две причини: имаше пари и правеше каквото му се каже.

— Имаше ли обаждания по частната линия? — попита Прайн.

— Нямаше никакви обаждания.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— През цялото време ли беше тук?

— Наблюдавах представлението оттук — отвърна Стивънсън.

— Очаквах обаждане.

— Съжалявам, но нямаше такова.

Прайн се намръщи.

— Страхотно предаване — каза Стивънсън.

— Само през първите тридесет минути. След Харис, другите гости изглеждаха по-тъпи отколкото бяха в действителност. Имаше ли обаждания от зрители?

— Над сто и всичките бяха хвалебствени. Вярваш ли, че той наистина е видял как се извършва убийството?

— Ти чу подробностите, които даде. Цветът на нейните очи. Името й. Той ме убеди.

— Докато не намерят жертвата, ти не можеше да знаеш дали тези подробности са точни.

— Те бяха точни — каза Прайн. Той допи бърбъна и напълни отново чашата. Можеше да изпие голямо количество уиски, без да се напие. По същия начин, когато ядеше, той се тъпчеше, но въпреки това не наддаваше на килограми. Беше непрекъснато в преследване на красиви млади жени и когато плащаше за секс, обикновено лягаше с по две момичета. Той не беше просто мъж на средна възраст, опитващ се да докаже своята младост. Нуждаеше се в големи дози от тези горива: уиски, храна и жени. През по-голямата част от своя живот Прайн се беше борил с отегчението (дълбоката и непрекъсната скука, каквато беше светът). — Една зеленоока жена на име Една — продължи Прайн, разхождайки се енергично и посръбвайки от бърбъна. — Относно това беше прав. Ще го прочетем утре във вестниците.

— Ти не можеш да знаеш…

— Ако беше седял там, до него, Пол, нямаше изобщо да се съмняваш.

— Но не беше ли странно, че той получи „видение“, точно когато се готвеше да го притиснеш?

— За какво да го притисна? — попита Прайн.

— Е… за взимането на пари. За…

— Дори да са плащали повече, отколкото са били разходите му, аз нямам доказателство за това — отвърна Прайн.

— Тогава защо го юркаше? — попита озадачен Стивънсън.

— Исках да го сломя, да го унижа до глупав беззащитен бърборко — отвърна с усмивка Прайн.

— Но ако той не е виновен…

— Виновен е за други неща.

— Като например?

— Накрая ще разбереш.

— Ти се забавляваш като ги унижаваш тук, по телевизията.

— Разбира се.

— Защо?

— Защо не?

— Чувство за сила ли е това?

— Изобщо не — отвърна Прайн. — Забавлявам се да ги показвам като глупаци, защото те са глупаци. Такива са повечето хора. Политици, свещеници, поети, философи, бизнесмени, генерали и адмирали. Постепенно аз излагам лидерите във всяка професия. Възнамерявам да покажа на невежите маси, че техните лидери са толкова тъпи, колкото изглеждат. — Той глътна малко уиски. Гласът му беше твърд, когато заговори отново. — Може би някой ден всички тези глупаци ще се хванат един друг за гушите и ще оставят света на малкото от нас, които го схващат правилно.

— Какво казваш?

— Говориш с такава… горчивина.

— Имам право на това.

— Ти? С твоя успех?

— Не пиеш ли, Пол?

— Не. Тони, аз не разбирам…

— Мисля, че би било добре да пийнеш.

— На мен наистина не ми се пие — отвърна Стивънсън, който разбираше кога се очаква от него да смени темата на разговор.

— Бил ли си някога мъртво пиян?

— Не. Не съм пияч.

— Да си лягал някога в леглото едновременно с две момичета?

— Какво общо има това с всичко останало?

— Не черпиш достатъчно от живота — каза Прайн. — Нямаш преживявания. Не се отпускаш достатъчно често. Това е единствената ти грешка, Пол, освен… чорапите ти.

— Какво не ти харесва на чорапите ми? — попита Стивънсън, поглеждайки краката си.

Прайн отиде до прозореца. Той не погледна към обления в светлина град зад него, а вместо това се взря в отражението си в стъклото и се усмихна на себе си. Чувстваше се отлично, по-добре от седмици наред и то благодарение на Харис. Ясновидецът беше внесъл известна доза вълнение и опасност в неговия живот, нова цел и интерес. Макар това да не бе известно на Харис, той беше най-важната цел в кариерата на Прайн.

„Ние ще го унищожим — мислеше си радостно Прайн. — Ще го очистим, ще го довършим за добро.“

— Сигурен ли си за телефона? — обърна се той към Стивънсън. — Трябваше да ми позвънят.

— Не. Никой не позвъни.

— Може би си излизал оттук за минутка.

— Тони, аз не съм глупак. Имай ми малко доверие. Бях тук през цялото време и частният телефон не звънна нито веднъж.

Прайн довърши втората си чаша бърбън. Тялото му се изпълни с очаквана, приятна топлина.

— Защо не пийнеш с мен?

Стивънсън стана и се протегна.

— Не. Аз наистина трябва да вървя.

Прайн отиде към барчето.

— Ти пиеш ужасно бързо, Тони.

— Празнувам — отвърна Прайн, добавяйки лед и уиски в чашата си.

— Какво празнуваш?

— Падането на още един глупак.