Дийн Кунц
Лицето на страха (15)

15

В петък вечерта, в седем и половина, в Манхатън започна да вали ситен сух сняг. Не беше само преваляване, а истинска буря. Снегът падаше от черното небе и образуваше бледи, изменящи се шарки върху тъмните улици.

От своята всекидневна Франк Болинджър наблюдаваше как милионите мънички снежинки преминават в непрекъснат поток покрай прозореца. Снегът му доставяше безкрайно удоволствие. В навечерието на уикенда и особено при тази промяна на времето беше изключено някой друг, освен Харис и неговата жена да работят до късно в Боуъртън Билдинг. Той чувстваше, че шансовете да се добере до тях и безпрепятствено да изпълни плана си се бяха увеличи значително. Снегът му бе съучастник.

В седем и тридесет той взе палтото от гардероба, облече се и сложи пистолета в десния си джоб.

Болинджър не използваше своя полицейски револвер, защото куршумите можеха лесно да бъдат разпознати. Този пистолет беше компактен Валтер ППК.38, забранен за внос в Съединените Щати от 1968 година (сега за търговия в Съединените Щати се произвеждаше малко по-голям пистолет Валтер ППК/С, по-труден за криене от оригиналния модел). На него имаше заглушител, изработен от Валтер за използване от различни елитни европейски полицейски агенции. Дори с поставен заглушител пистолетът се прибираше лесно в дълбокия джоб на палтото. Болинджър беше взел оръжието от един мъртвец, при разследване на афера с наркотици и проституция. В момента, в който го бе видял, той знаеше, че трябва да го притежава и пропусна да съобщи за намирането му. Това беше станало преди близо една година и до тази вечер не бе имал случай да го използва.

В левия джоб на палтото Болинджър носеше кутия с петдесет патрона. Той не мислеше, че ще са му нужни повече от тези, които се намираха вече в магазина на пистолета, но не бе лошо да е подготвен за всякакви изненади.

Напусна апартамента като вземаше по две стъпала наведнъж, от нетърпение да започне преследването.

Навън зърнестият, носен от вятъра сняг, наподобяваше парченца матово стъкло. В нощта бурята ревеше между сградите и блъскаше клоните на дърветата.

 

 

Кабинетът на Греъм Харис, най-голямата от петте стаи на „Харис Пъбликейшън“, разположени на четиридесетия етаж на Боуъртън Билдинг, не приличаше на стандартен офис. Стаята беше облицована с плоскости от тъмно дърво (истинско дърво, а не фурнир) и имаше бежов таван. Тъмнозелени завеси от тавана до пода се връзваха с плюшения килим. За бюро служеше едно старо пиано марка „Стейнуей“, на което бяха извадени лирата и струните, а капакът бе изрязан и изравнен с рамката. Зад бюрото се издигаха етажерки, пълни с томове на тема ски спорт и алпинизъм. Светлината идваше от четири старомодни лампиони от керамика и стъкло със скрити електрически крушки. Върху бюрото имаше също и две красиви месингови лампи за четене. Една неголяма маса за съвещания и четири кресла заемаха подпространство пред прозорците. До външната врата имаше една богато гравирана британска стенна закачалка, а до вратата на приемната се намираше барче от рязано стъкло, скосени огледала и инкрустации. На стените имаше снимки на катерачи и една картина с маслени бои, изобразяваща снежен планински пейзаж. Стаята можеше да бъде работен кабинет в дома на пенсиониран професор, където се четат книги и пушат лули, а един шпаньол лежи свит в краката на господаря си.

Кони отвори облицованата със станиол кутия върху масата за съвещания. От пицата се вдигна пара и пикантен аромат изпълни кабинета. Виното беше изстудено. В пицарията тя беше помолила да държат бутилката в хладилник, докато стане готова пицата.

Изгладнели, те ядоха и пиха мълчаливо няколко минути.

— Подремна ли? — попита тя накрая.

— Както винаги.

— Колко дълго?

— Два часа.

— Добре ли спа?

— Като пребит.

— Не ти личи.

— Да съм пребит ли?

— Не ти личи, че си спал.

— Може би съм сънувал.

— Имаш черни кръгове под очите.

— Приличам на Рудолфо Валентино.

— Трябваше да се прибереш у дома и да си легнеш.

— И утре собственикът на печатницата да ме хване за гушата ли?

— Тези списания са тримесечни. Няколко дни по-рано или по-късно не са от значение.

— Ти разговаряш с един максималист.

— Не знаех това.

— Един максималист, който те обича.

Тя го целуна.

 

 

Франк Болинджър паркира колата си в една странична улица и измина пеша последните три пресечки до Боуъртън Билдинг.

Снегът бе не повече от четвърт инч, но ставаше все по-дебел, покриваше тротоарите и платното на улицата. Освен няколко таксита, които преминаха твърде бързо за пътните условия, по Лексингтън авеню нямаше никакво движение.

Главният вход на Боуъртън Билдинг беше двадесет фута по-навътре от тротоара. Той имаше четири въртящи се стъклени врати, три от които бяха вече заключени. Зад вратите, огромното, богато на декорации от мрамор, месинг и мед фоайе, беше обляно в топла кехлибарена светлина.

Болинджър потупа пистолета в джоба си и влезе. Над него, отстрани на входа бе монтирана телевизионна камера. Тя беше фокусирана на единствената незаключена врата.

Болинджър тропна с крак, за да отърси снега от обувките си и да даде време на камерата да го разгледа. Човекът в командната зала не би го намерил подозрителен, ако спокойно бе погледнал екрана.

Униформен пазач от охраната седеше зад една маса близо до първата група асансьори.

Болинджър отиде при него, излизайки от обсега на камерата.

— Добър вечер — каза той, а гласът му отекна злокобно в мраморните стени и високия таван.

— Нещо нередно ли има? — попита пазачът.

— Някой да работи до късно тази вечер?

— Само четирима.

— В един и същи офис ли са всичките?

— Не. Какво се е случило?

— Бих желал да чуя всичките четири имена — каза Болинджър, посочвайки отворената регистрационна книга върху масата.

— Почакайте да видя… Харис, Дейвис, Отс и Макдоналд.

— Къде мога да намеря Отс?

— На шестнадесетия етаж.

— Какво е наименованието на офиса?

— Кракмънт Импортс.

Лицето на пазача беше кръгло, бяло, с мустачки тип Оливър Харди. Когато изразяваше любопитство, мустачките почти изчезваха в ноздрите му.

— Кой е етажът за Макдоналд? — попита Болинджър.

— Същият. Шестнадесети.

— Заедно с Отс ли работи?

— Точно така.

— Само тези четиримата ли са?

— Само тези четиримата.

— Може би още някой е останал да работи до късно, без да знаете.

— Не е възможно. Всеки, който се качва нагоре след пет и половина, трябва да се подпише при мен. След шест часа ние минаваме по всеки етаж, за да видим кой е останал да работи до късно, после те ни се обаждат, като си отиват. Ръководството на сградата е установило стриктни противопожарни правила. Това е част от тях. — Той потупа регистрационната книга. — Ако някога стане пожар, ние знаем точно кой е в сградата и къде можем да го намерим.

— А какво ще кажете за персонала по поддръжката?

— Какво ви интересува?

— Портиери. Чистачки. Работи ли някой от тях сега?

— Не и в петък вечер.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен — той беше видимо обезпокоен от разпита и се питаше дали трябва да отговаря. — Те идват утре за цял ден.

— А инженерът?

— Шилер. Той е дежурен през нощта.

— Сега къде е?

— Долу.

— Къде долу?

— Мисля, че проверява една от помпите на парното.

— Сам ли е?

— Да.

— Колко пазачи от охраната има още?

— Ще ми кажете ли най-после какво е станало?

— За бога, това е непредвидено обстоятелство — отвърна Болинджър. — Колко пазачи има още, освен вас?

— Само двама. Какво е непредвиденото обстоятелство?

— Има поставена бомба.

Устните на пазача затрепериха, а мустачките му сякаш щяха да паднат.

— Вие се шегувате.

— Бих желал да е така.

Пазачът стана от стола и излезе иззад масата.

В същото време Болинджър извади валтера от джоба.

— Какво е това? — попита пребледнял пазачът.

— Пистолет. Не се опитвайте да извадите вашия.

— Слушайте, тази бомбена заплаха… Аз не съм виновен за нея.

Болинджър се изсмя.

— Това е самата истина.

— Сигурен съм, че е.

— Хей… този пистолет е със заглушител.

— Да.

— Но полицаите не…

Болинджър го застреля с два изстрела в гърдите. Куршумите отхвърлиха пазача към мраморната облицовка. За момент той остана изправен, сякаш очакваше някой да премери височината му и я отбележи на стената, после се строполи на пода.