Дийн Кунц
Лицето на страха (26)

26

Шест търговски офиса заемаха тридесет и първия етаж на Боуъртън Билдинг. Греъм и Кони опитаха няколко врати, но всичките се оказаха заключени. Те знаеха, че и останалите са добре затворени.

Обаче в главния коридор, близо до асансьорната ниша, Кони откри една незаключена врата без табелка и я отвори. Греъм намери пипнешком електрическия ключ. Те влязоха вътре. Стаята беше приблизително десет фута дълга и шест или седем фута широка. Отляво имаше метална врата, която беше боядисана яркочервено, а от едната й страна до стената имаше метли, четки и парцали. Отдясно, до стената бяха наредени стелажи с метални лавици, които бяха пълни с препарати за миене и чистене.

— Това е център за поддръжка — каза Греъм.

Кони отиде към червената врата. Тя пристъпи една крачка навън от помещението, държейки вратата зад себе си. Това, което видя, я изненада и развълнува.

— Хей, Греъм! Погледни!

Той не отговори.

Тя се върна обратно в стаята, обърна се и каза:

— Греъм, виж какво…

Той беше само на един фут от нея и държеше на височината на лицето й голяма ножица. Греъм стисна инструмента в юмрука си по начина, по който се държи кама. Остриетата блестяха и приличаха на шлифовани скъпоценни камъни. Острите й върхове отразяваха светлината…

— Греъм? — каза тя.

— Намерих я там, на лавицата — рече той, навеждайки надолу ножицата. — Мога да я използвам като оръжие.

— Срещу пистолет ли?

— Може би ще можем да му устроим клопка.

— Каква клопка?

— Ще го подмамим в място, където ще мога да го изненадам и където няма да има достатъчно време да използва проклетия пистолет.

— Например?

Ръката му трепереше. Светлината играеше върху остриетата.

— Не зная — отвърна отчаяно той.

— Ножицата няма да свърши работа — каза тя. — Освен това аз намерих изход от сградата.

Той вдигна поглед.

— Намери ли?

— Ела да видиш. Няма да имаш нужда от ножицата. Остави я.

— Ще погледна — каза той, — но ще задържа ножицата за всеки случай.

Тя се страхуваше, че когато той види пътя за бягството, ще предпочете да се срещне с Касапина въоръжен само с ножицата.

Греъм я последва през червената врата върху една оградена с парапет платформа, която беше само осемнадесет инча широка и четири фута дълга. Една лампа светеше отгоре. И други лампи се намираха на известно разстояние в едно особено на пръв поглед неидентифицируемо празно пространство. Те бяха окачени от страната на една от двете асансьорни шахти, които вървяха от парапета до покрива. Тя обслужваше четири кабини, но и четирите бяха долу. Пред Кони и Греъм се люлееха дебели кабели. От тази страна и от срещуположната, на този приличащ на пещера кладенец, от покрива до партера, при етажите с нечетни номера, се отваряха други врати към други мънички платформи. Една от тях се намираше точно срещу Греъм и Кони и нейният вид ги караше да осъзнаят несигурността на мястото, където се намираха. Към стените от двете страни на шахтата бяха закрепени метални стъпенки — стълби, които свързваха вратите във всяка редица с другите изходи в същата редица.

Мрежата от стълби можеше да се използва за аварийни ремонтни работи или за придвижване на хора от заседнали асансьори в случаи на пожар, спиране на тока или друго бедствие. Една малка бяла електрическа крушка гореше над всяка врата, в противен случай шахтата би била в абсолютна тъмнина. Когато Кони погледнеше нагоре и особено когато погледнеше надолу от тридесет и първия етаж, по-отдалечените лампи изглеждаха като че ли са по-нагъсто една до друга, отколкото по-близките. До дъното имаше много път.

— Това ли е изходът? — попита той с неравен глас.

Тя се поколеба и после каза:

— Можем да слизаме надолу.

— Не.

— Не можем да използваме стълбищата. Той ще ги наблюдава.

— Не това.

— Няма да е като планинско спускане.

Очите му се местеха бързо отляво надясно и пак обратно.

— Не.

— Ще имаме на разположение стълбата.

— И ще слизаме надолу тридесет и един етажа? — попита той.

— Моля те, Греъм. Ако тръгнем веднага, можем да успеем. Дори да открие, че това помещение по поддръжката не е заключено и дори да види тази червена врата… е, той може да не предположи, че имаме достатъчно нерви да слизаме надолу по шахтата. А ако ни види, можем да се махнем от стълбата и да напуснем шахтата през друга врата. Ще спечелим повече време.

— Не мога.

Той бе сграбчил с такава сила парапета с двете ръце, че тя нямаше да се изненада, ако метала се огънеше като хартия в тях.

— Греъм, какво друго бихме могли да направим? — попита тя раздразнено.

Той бе вперил поглед в бетонната пропаст.

Когато откри, че Харис и жената са застопорили вратата на противопожарния изход, Болинджър изтича два реда стълби надолу до тридесетия етаж. Възнамеряваше да използва този коридор, за да достигне далечния край на сградата, където би могъл да се изкачи по второто стълбище до тридесет и първия етаж и да опита вратата на другия противопожарен изход. При следващата площадка обаче върху сивата врата с шаблон бяха нанесени с черни букви думите „Холуфилд Ленд Мениджмънт“ — целият етаж принадлежеше на един-единствен обитател. Това равнище нямаше обществен коридор. Вратата към противопожарния изход можеше да се отвори само отвътре. Същото се отнасяше за двадесет и деветия и за двадесет и осмия етаж, които бяха владение на „Суит Сикстийн Козметикс“. Той опита и двата входа без успех.

Обезпокоен, че може да загуби следата на своята плячка, той забърза обратно към двадесет и шестия етаж. Това беше мястото, където първоначално беше влязъл на стълбището и където бе напуснал асансьорната кабина.

Когато отвори вратата на противопожарния изход и влезе в коридора, той си погледна часовника. Беше 9:15. Времето минаваше твърде бързо, неестествено бързо, сякаш вселената беше излязла от равновесие.

Бързайки към асансьорната ниша, Болинджър бръкна в джоба си за ключовете на мъртвия пазач. Бяха се закачили за хастара, когато ги дръпна, за да го освободи, те се изплъзнаха от ръката му и паднаха на килима.

Болинджър коленичи и ги затърси пипнешком в тъмнината. После се сети за фенерчето, но дори с негова помощ му беше необходимо повече от една минута време, за да намери ключовете.

Той стана и ядосан на себе си се запита дали Харис и жената го чакаха тук. После прибра фенерчето и извади пистолета от джоба си. Стоеше съвсем неподвижно и изследваше тъмнината. Ако те се криеха там, светлото петно покрай нишата щеше да очертае силуетите им.

Когато помисли върху това, той установи, че те не можеха да знаят на кой етаж е напуснал асансьора. Още повече че не можеха да слязат навреме тук, за да го изненадат.

Тридесет и първият етаж беше друга работа. Те можеха да имат време да му устроят клопка там. Можеха да го чакат при вратата на асансьора, където в този момент би бил най-уязвим.

Но нали той беше човекът с пистолета. Така че, какво ако го чакаха с импровизирани оръжия? Те не биха могли да имат шанс да го надвият.

В асансьора Болинджър мушна ключа в командното табло и включи веригата. После погледна часовника си. Беше 9:19.

Ако нямаше повече забавяния, той би могъл да убие Харис и все пак да му останат двадесет минути или половин час за жената.

Подсвирквайки си отново, Болинджър натисна бутон номер 31.