Дийн Кунц
Лицето на страха (36)

36

„Босуел Патент Брокеридж“ заемаше три малки помещения, всичките бедно мебелирани и всичките пусти.

Болинджър се наведе през счупения прозорец и погледна в двете посоки избърсания от сняг, широк шест фута отстъп. Там също ги нямаше.

Той неохотно отстрани парчетата стъкло от пътя си и пропълзя през прозореца.

Бурният вятър фучеше, блъскаше го, рошеше косата, стрелкаше снежинки в лицето му и ги напъхваше под яката и ризата, където се стопяваха. Потрепервайки, той съжали, че е съблякъл палтото си.

Търсейки нещо, за което да се хване, той се протегна навън по корем. Камъкът беше толкова студен, че се чувстваше като легнал с голи гърди върху леден блок.

Болинджър надникна над ръба. Греъм Харис беше само десет фута по-долу. Той се отблъскваше от сградата на тънко въже, плъзгаше се надолу по него, следвайки дъгата и отново се връщаше към сградата. Харис се спускаше.

Болинджър се пресегна надолу и сграбчи питона. Беше толкава студено, че пръстите му почти залепнаха за него. Опита се да го завърти и разхлаби, но констатира, че е добре забит.

Дори в бледата почти липсваща светлина той можеше да види, че в щрак-брънката имаше един процеп, чрез който тя беше закрепена към питона. Болинджър напипа процепа и се опита да го отвори, но не можа да разбере как да го направи.

Въпреки че беше точно над Харис, Болинджър знаеше, че не би могъл да даде точен изстрел. Студът и вятърът предизвикваха сълзи в очите, замъгляваха погледа му. Светлината беше слаба, а човекът се движеше твърде бързо, за да бъде добра мишена.

Вместо да стреля, той прибра своя валтер, обърна се настрана, бързо измъкна един нож от джоба на панталоните си и го отвори. Това беше същият нож с остро като бръснач острие, с който беше убил така много жени. А сега, ако успееше да пререже въжето преди Харис да е стигнал до корниза, той щеше да запише и първата си мъжка жертва с него. Болинджър се пресегна към питона и започна да реже примката на възела при полюляващата се карабина.

Вятърът удряше стената на сградата, издигаше се покрай камъка и го шибаше в лицето.

Той дишаше през устата. Въздухът беше така студен, че го заболя гърлото.

Харис, който изобщо не забелязваше Болинджър, се отблъсна още веднъж от сградата. Залюля се навътре и през това време слезе шест или осем фута. Отблъсна се отново.

Карабината се мърдаше в ухото на питона и затрудняваше Болинджър да държи острието точно върху едно и също място на въжето.

Харис се спускаше с голяма скорост, приближавайки бързо корниза, където го чакаше Кони. До няколко секунди той щеше да се отдели безопасно от въжето.

Накрая, след като Харис се беше отблъснал още няколко пъти от фасадата на небостъргача, ножът на Болинджър сряза найлоновото въже и то се освободи от карабината.

Когато Греъм връхлиташе към сградата с краката напред, възнамерявайки да стъпи върху тесния прозоречен перваз, той усети, че въжето се разхлабва. Разбра моментално какво се беше случило и започна да мисли по-бързо.

Той обсъди своето положение и взе решение как да действа дълго преди въжето да падне върху раменете му, преди моментът напред да беше завършил и краката му да докоснат камъка.

Первазът беше само два инча навътре. Имаше място само за върховете на обувките му. Не беше достатъчно широк, за да се закрепи на него.

Използвайки предимството на своята инерция, той полетя към прозореца и се блъсна в него в момента, в който докосна перваза с върховете на обувките. Рамото му удари едно от високите прозоречни крила. Стъклото се разби на парчета.

Греъм се надяваше да пъхне едната ръка през стъклото и да обхване с нея средната вертикална преграда. Ако успееше да направи това, той можеше да се задържи достатъчно дълго, за да отвори прозореца и да влезе вътре.

Обаче, макар стъклото да се счупи, Греъм загуби опората на върховете на обувките си върху заледения широк два инча перваз. Обувките му се хлъзнаха назад и потънаха в празното пространство.

Той се плъзна надолу по камъка, опитвайки се отчаяно да се хване за прозореца.

Коленете му се удариха в перваза. Гранитът разкъса панталоните и раздра кожата му. Коленете му се изплъзнаха от невъзможно плиткото врязване също както върховете на обувките.

Той се задържа за перваза с двете ръце, когато гравитацията го дръпна покрай него. Държеше се толкова здраво, колкото можеше. На пръстите си. Люлееше се над улицата. Риташе с крака към стената. Опитваше се да намери опора за върховете на обувките си. Задъха се.

Отстъпът, където го чакаше Кони, беше само на петнадесет фута по-долу от перваза, в който се бе вкопчил и на не повече от седем-осем фута от подметките на обувките му. Осем фута. Струваха му се като една миля.

Докато размишляваше върху дългото евентуално падане до Лексингтън авеню, той се надяваше, че видението му за куршум в гърба е било истина.

Ръкавиците му бяха твърде дебели, за да му служат добре в едно такова несигурно положение.

Греъм изпусна покрития с лед камък и падна върху широкия един ярд отстъп. Стъпвайки върху него, той извика от болка и залитна назад.

Кони изпищя.

Той стъпи с единия крак в празното пространство. Почувства смъртта да го тегли към себе си. Извика и размаха ръце като вятърна мелница.

Кони беше закрепена с обезопасяващо въже към стената и бе готова да изпита колко здраво бе забила питона между гранитните блокове. Тя скочи към Греъм, сграбчи здраво предницата на якето му и го дръпна, опитвайки се да го задържи.

За секунда или две, които изглеждаха като час, те се залюляха на ръба на пропастта.

Вятърът ги блъскаше към улицата…

Но накрая тя се оказа достатъчно силна, за да спре неговото падане назад. Той дръпна крака си навътре от бездната. Запазиха равновесие върху последните няколко инча от камъка. После той я прегърна и двамата се върнаха обратно към фасадата на сградата, на безопасно място настрани от бетонния каньон.