Ради Царев
Меча бърлога (9)

Животът е хубав

В началото на това лято мечокът започна да се спуска доста ниско в южните поли на планината в търсенето на пчелни хралупи. Там имаше отделни горички от твърде стари дървета, запазени на недостъпни за дърварите места. В хралупите на такива дървета горските пчели изграждаха питите си.

Върху един от самотните върхове, които се издаваха напред в полето, растеше една от тези горички. Когато привечер достигна до тясната дълга шийка, която свързваше върха с голямата планина, мечокът се намери пред високо препятствие от зидани камъни. Това беше древна византийска крепост, която е била поправяна и използувана и от българите до османското нашествие. Нейната главна врата беше затрупана от камъни и обрасла със стари дървета, затова мечокът трябваше да се покатери по нащърбения зид.

Краката му стъпиха последователно на оголената широка и тънка тухла, която топлеше приятно, поела слънчевата топлина, прехвърлиха се на квадратен дялан камък, покрит с червеникав хоросан, зеленясал от плесен. Той беше вече горе, когато изведнъж дочу удари на желязо в камъни. Спря се сепнато. Протегна глава и едновременно видя и надуши човек, който размахваше кирка и я стоварваше с все сила върху земята. Желязото се удряше в камъните и изсичаше искри в полумрака.

Дивото животно винаги се беше изненадвало от неумението на хората да долавят мириса му отдалече и да не вземат мерки да се отдалечат преди неговото приближаване. Сега той беше на не повече от двадесетина крачки от двукракия, който не го усещаше и продължаваше да разравя камъните.

Мечокът изръмжа предупредително, изправи се на задните си крака с целия си ръст на крепостния зид, запазен на пет-шест метра височина. Иманярът, който беше дошъл след залез слънце да копае за съкровище, се обърна. Върху зида зад гърба му се очертаваше огромната фигура на мечка. Полутъмнината сякаш удължаваше силуета на по-светлото небе и животното изглеждаше истински великан. Човекът изтръпна от ужас, краката му се сковаха, не можеха да се отделят от земята.

Той беше дошъл с раздвоени чувства в старото кале, чието име и минало не се знаеше от местните жители. Това беше една от безименните твърдини в страната, които може би имаха повече родолюбиви заслуги от известни крепости, предали се на врага без бой. Разрухата от последното съдбоносно сражение, смъртта на верните им защитници, изтреблението и заробването на тогавашното местно население ги беше обрекло на анонимност.

Привличаше го страстно желанието да намери делва със злато, но знаеше, че това е забранено от закона и се безпокоеше да не го види някой. Когато се стъмни съвсем и пастирите прибраха козите, чиито хлопки звънтяха по околните слонове, му стана страшно. В това древно място, където неговите прадеди бяха загубвали живота си в люти битки с враговете, може би не беше редно да се рови като къртица, за да ги ограби. Беше потиснат от мислите си, а отгоре на всичко се появи и тази мечка, като че беше пазител на старините.

С огромно усилие на волята младият човек преодоля внезапната си уплаха, спусна се към противоположната стена на калето, която обикаляше темето на върха, провря се през една странична вратичка, останала непокътната през вековете, и започна да бяга по стръмната пътека надолу. Препъна се, падна и се търкаля дълго по сухите листа, които покриваха дъното на дола. На следния ден, като прекара дълга безсънна нощ, заговори на жена си с неочаквани прекъсвания на речта. От придобитото заекване не можа да се отърве до края на живота си.

Мечокът се приближи спокойно до изровената яма, която зееше до зида на някаква вътрешна сграда, помириса с любопитство върха на кирката. От ударите в камъните той дъхаше силно на прегоряло желязо и на хоросан.

Дивото животно пъхна носа си в дупката, но вътре нямаше нищо за ядене. Луната, която изгря иззад големите дървета, осветяваше ивици пресен хоросан, които от векове насам щяха да видят белия свят. Носът му изпръхтя от праха, който не се беше слегнал, и се обърна към дърветата. Тук-там те растяха до старите зидове, впили се в камъните и поясите от плоски тухли, но все още не бяха успели да ги повалят. Наоколо се издигаха дебели, тристагодишни дъбове и буки, но никъде не усети мириса на пчели, мед и восък.

Мечокът се повъртя насам-натам из калето, пи вода от препълнената щерна, издълбана в скалите на долната му част. Накрая стигна до отсрещната стена, където се издигаше зидът на голяма четириъгълна кула, и неочаквано изтръпна от вълнение. Долавяше се мирис на пчели. Неговият чувствителен нос го доведе до една дупка в дебелия зид, която беше широка и висока около петнадесет сантиметра.

На нейното място някога е имало дялана дъбова греда, взидана за якост в стената, но с времето дървото беше изгнило, вятърът беше издухал остатъците му и се беше получила дълбока празнина. В нея беше гнездото на пчелите. Мечокът пъхна донякъде предната си дясна лапа, но не можа да стигне до питите. Полека-лека се разсърди, опита се да разшири със сила дупката, но камъните и плоските тухли, свързани със зърнест хоросан, бяха станали с времето по-яки и от канара.

В края на краищата мечокът се примири с несполуката си и преди полунощ тръгна да си върви. Наблизо по склона на планината в неотдавнашно сечище растяха цели плантации от горски малини, чиито плодове бяха налени със сладък сок. Те привличаха много обитатели на планината.

Дивото животно стигна до долния им край и започна да зоба по юнашки — заедно с част от листата, които имаха приятен сладко-кисел вкус. Наяде се някъде към призори и легна да си почине в гъсталака. Времето беше великолепно, но нейде в себе си животното усещаше, че това няма да трае дълго. Идваше буря. Тя беше още далече и можеше да поспи до нейното пристигане.

Сутринта седем-осем малинарки от близкото село пристигнаха на малинажа с големи кошници и започнаха да берат едрите гранатови плодове. Мечокът дочу гласовете им, но не помръдна и ушите си. Хората ядяха като него малини, за да заситят глада си. Той нямаше намерение да ги гони от малините по простата причина че не бяха негови роднини. Ако се появеше мечка наблизо, той би я пропъдил според мечешките обичаи.

Само че към пладне със смях и шеги, след като бяха почивали няколко пъти, малинарките стигнаха до мястото, където беше легнал мечокът. Да, невероятна беше тяхната неспособност да го подушат, да разберат, че наблизо лежи мечка, която не желае да бъде безпокоена. Когато една от тях се приближи на двадесетина крачки, мъжкарят не издържа, надигна се и се изправи на задните си крака. Момичето, наведено към червените кичури плодове, го забеляза вече прав, преглътна смаяно слюнката си и остана един миг нямо. След това се понесе с див писък, който се наби неприятно в ушите на мечока, и той размаха укорително грамадната си рошава глава.

В малинажа настъпи суматоха. Кошниците бяха захвърлени, над храстите се мяркаха бели крака, полите се мятаха, разпилените коси се развяваха. За щастие пронизителните писъци, които травматизираха ушите на дивото животно, престанаха. Едни от момичетата се спъваха в храстите, падаха, скачаха пак, други вече стигаха до пътеката за селото и търчаха по нея с цялата бързина на краката си. След малко наоколо настъпи пълна тишина.

Мечокът остана владетел на осем пълни кошници, изплетени от ракита. Той, като не подозираше защо плодовете са в съдовете, побърза да ги издири из гъсталака и да изяде малините. Разбира се, ако беше възможно, би благодарил на момичетата. И все пак бягството им засилваше усещането му, че е господар на планината. Това му доставяше някакво смътно удовлетворение, което странно повдигаше настроението му.

От друга страна, всяка среща с хората му беше носила някаква беда, затова напусна малините и се отправи към старата букова гора. По планинските склонове се спущаха първите по-хладни струи въздух, които вещаеха, че бурята не е далече. Първата горичка изглеждаше като крепост по склона на планината. Големите дървета се издигаха спокойно и величествено, блестейки с листата си от слънчева светлина. Навлизаше между тях, когато от най-високия хребет се спусна огромен черен облак. Неговите движещи се вълнообразно дрипи връхлетяха върху гората и стана тъмно посред ден.

После зафуча, загърмя, пръснаха едри капки дъжд, които се удряха в дърветата като камшици, подгонени от силния вятър. Настъпи кратка тишина, за да последва още по-силен налет на вятъра, чуха се гръмотевици. Някъде се запали дърво, замириса остро на дим, но изглежда дъждът угаси пламъците и удареното от гръм дърво престана да гори.

Мечокът се беше свил под кривото стъбло на старата бука и мигаше след всяка светкавица, която раздираше черното небе. Той не се плашеше от никого в гората, но небесната стихия всяваше у него усещане на смътно страхопочитание, правеше го смирен пред силата на светкавиците, гръмотевиците и воя на вятъра.

Дебелите стволове на дърветата скърцаха пронизително, стенеха, пращяха, чупеха се клони, листата шумоляха, късаха се, сипеха се, осветявани мигновено от свирепи блясъци, чуваха се тежки, дълго кънтящи из доловете и клисурите гръмове. По едно време от дъното на гората се понесе дълъг стон и грохот. Огромният въздушен стълб на смерч се носеше през леса, чупеше върхари, измиташе земята от сухи листа и съчки, всмукваше всичко в себе си и го носеше напред с огромната си сила.

Смерчът премина на стотина крачки от уплашения звяр, който се притискаше към земята с четирите си лапи и пъхаше глава във вдлъбнатината на корубата. Дивото животно не виждаше в мрака, но долавяше с цялото си същество, с цялото си тяло какво става наблизо и може би се молеше посвоему да бъде отминато от бедата.

Гороломът се завъртя надолу, полека-лека заглъхна и започна да вали проливен дъжд, сякаш да измие следите от престъпленията на бурята. Мечокът се сви под кривото стъбло на бука, скри носа си в предните лапи и остави водата да го пръска изобилно. Водните капки се стичаха по дългата му козина и падаха по земята, без да достигнат до кожата.

Просветнаха първите слънчеви лъчи, дъждът оредя, въздухът беше свеж, дишаше се леко. След това дъждът престана. В клоните, където се беше запазила от вятъра, се обади птица. Нейният глас прозвуча отначало някак въпросително, сякаш питаше дали си е отишла страшната въздушна напаст. После стана по-жив, набираше смелост и увереност.

Мечокът стана, отърси козината си, посипана с листа и съчки, и тръгна надясно, където беше преминал смерчът. Скоро излезе на малка полянка, сред която беше расъл доскоро млад бук. Сега той беше пречупен на около метър височина от земята. От пъна на дървото стърчаха дълги трески, заострени като върховете на копия. Мечокът се спря, помириса прясната дървесина, която все още не беше изсъхнала и беше сурова, леко жълтеникава. Десният му преден крак се повдигна и дългите черни нокти докоснаха острите трески, които бяха високи към половин метър.

Във въздуха се понесе ясен вибриращ звук. Дивото животно се стъписа изненадано, позавъртя се около пъна, за да разбере кой издава звука, но не можеше да намери никакво живо същество. Носът му се приближи до треските, побутна ги, но те мълчаха. Какво трябваше да направи, за да чуе пак звънтежа, който му се стори интересен?

Тогава посегна пак с предната си лапа и закачи ноктите си за крайчетата на треските. Из поляната се понесе отново ясен жаловен звук. Мечокът седна до пречупеното дърво и започна да прекарва бавно ноктите си по струните на тази своеобразна дървена арфа. Посипаха се по-високи и по-ниски трели, които не биха зарадвали кой знае колко човешките уши, но мечокът им се радваше непресторено.

Какви ли настроения навяваха на младия силен и жизнерадостен мечок простите звуци, които трептяха във въздуха като пъстри пеперуди, подскачаха весело като гласовити щурци, бръмчаха ниско, сякаш стенеха и ридаеха като водопади на планинска рекичка? Дали това беше един необходим пробив в неговата вечна самота?

Когато си поигра на воля с този първобитен дървен инструмент, мечокът се отправи полека да търси пчелни хралупи към горния край на гората, но преди да навлезе между дърветата, се обърна и погледна към странния музикален пън. Стигаха му приключенията за тези двадесет и четири часа, но на това място щеше да се връща винаги, когато му се поискаше да посвири за собствено удоволствие.