Ради Царев
Меча бърлога (5)

Мед от диви пчели

Белязаният Мечок не успя да открие майка си в познатите му места до идването на зимата, макар че в началото я търсеше. После полека-лека започна да я забравя. По желязната логика на живота той и без това щеше да се отдели от нея и да потегли по своя път. Докато спеше денем в някой гъсталак в края на следващата пролет, пред сънените му очи се появяваше нейната огромна фигура. Тогава младото животно придаваше на удължената си муцуна подчинен детски вид и притискаше врата си към земята. От гърлото му се откъсваше слабо умолително ръмжене, сочещо неговото желание да се приближи покорно към майка си. Дали не можеха да се възвърнат хубавите стари дни на безгрижие и доволство.

След това се събуждаше, отваряше широко очите си, но старата мечка я нямаше наблизо. Слабият ветрец, който разклащаше клоните на дърветата и караше лъскавата повърхност на листата да хвърлят рой искри във въздуха, не носеше дъх от нея. Мечокът разочаровано се прозяваше, обръщаше се на другия си хълбок, а в очите му, при добра воля, можеше да се прочетат признаци на тъга. Спомените ставаха все по-редки и по-неясни. Дивото животно беше обречено на самота през почти целия си живот и природата се беше погрижила да му осигури достатъчно търпение за това.

Младият мъжкар остана да владее обширния ловен участък на майка си, тъй като наблизо нямаше друга мечка, която да търси място за заселване. В края на петдесетте години мечките бяха редки обитатели на планинските гори. Колкото и да беше пораснал, колкото и да беше силен, той едва ли би могъл да устои на нападението на възрастен свой роднина, който знае за какво се бори.

Друг съперник не се появи и мечокът съгласно навиците на вида си през пролетта отбеляза по кората на дърветата из най-видните места, че ловната му територия си има стопанин. Той се изправяше на задните си крака пред дървото, протягаше глава и гризеше със зъби, докато оставаше ясен отпечатък. Разбира се, през първата година знаците му бяха по-ниски от потъмнелите белези, оставени от майка му, но с всяка година височината им щеше да се повишава.

Тъй като майка му изчезна завинаги след стълкновението с хората, мечокът с бялото петно на предния десен крак изпитваше страх, щом надушеше човек, и го заобикаляше внимателно отдалече. И най-слабият старец, навлязъл навътре в планината на магаре или катър да търси праханови гъби, беше за него страшилище.

Най-студеното време на зимата прекара в оная галерия на изоставената мина, в която го беше завела майка му преди смъртта си. Той не се питаше какво трябва да прави в следващия час — инстинктът и наученото му помагаха да се ориентира правилно. В планината нямаше звяр, който да заплаши живота му, а и той излезе от убежището си в първите дни на пролетта по-висок, по-пъргав, по-внимателен.

Природата около него продължаваше да му поднася приятни изненади. По времето, когато цветята и билките цъфтяха, му се случи нещо, което задълго ангажира вниманието му. Веднъж в ранна утрин, когато изследваше подножието на скалната стена, малко преди да си легне да почива през деня, чувствителният му нос долови плътен приятен мирис. Дивото животно направи крачка-две и видя на един плосък камък почти кръгло мокро петно. Само че то не приличаше на вода или кал — беше някак гъсто, прозрачно, кехлибареножълто.

Любопитството на Белязания се разгоря от съблазнителния мирис, който събуждаше у него непознати приятни усещания, предчувствие за нещо хубаво. Той протегна муцуна и лизна с горещия си език. По тялото му пробягна тръпка на удоволствие. В природата не се среща често сладко вещество освен в плодовете и някои корени. Животното облиза камъка, отне от неговата повърхност и последната частица мед.

В това време на носа му капна нещо. Езикът му се протегна и пак усети вкуса на възхитителната течност. Тя падаше някъде отгоре — мечокът повдигна глава. Върху една скална издатина се виждаше друго влажно петно, което се жълтееше на изгряващото слънце върху крайчеца на камъка. Оттам се стичаше голяма удължена капка — блестяща, прозрачна, готова да се откъсне и да падне надолу. Това ли беше източникът на благословената течност?

Младото животно, неспособно да се пребори с новото си увлечение, започна да се катери по издатините на скалната стена, достигна до острия камък и облиза разляния там мед. Сега вече сам погледна по-нагоре. На около четири метра се тъмнееше висока тясна цепнатина.

От нейния потъмнял улей изтичаха прозрачни капки мед, около който се въртеше облаче оси, пчели и мухи. Голямото пчелно семейство, заселило се в безопасната малка пещерка, беше работило толкова усилено през деня, че събраният мед не беше запечатан окончателно в килийките на питите и под действието на тежестта си струеше полека към долния край на отвора и изтичаше навън.

Белязания, очарован от вкуса на меда, нададе глухи гръдни звуци и се покатери нагоре, като вмъкваше яките си черни нокти на предните лапи в цепнатините на скалната стена, а след това преместваше нагоре и задните си лапи, чиито нокти бяха по-къси и извити като шпори на петел. За щастие под отвора имаше мъничка площадка, върху която животното можеше да стъпи, и изправено с целия си ръст, да стигне с върха на носа си долния край на улея.

Чудотворната дупка в канарата вече изглеждаше съвсем достъпна. Дивото животно протегна силната си дясна лапа. Ноктите се впиха в твърдия камък, но дори мощните мускули на тригодишния мъжкар не можаха да разширят входа на пещерата, която вероятно беше пълна с жадувани съкровища.

Отвътре излетяха рояк подранили пчели, завъртяха се във въздуха с разтревожено жужене. Засилиха се и започнаха да връхлитат нарушителя на спокойствието им. Защитничките на пчелното семейство се впиваха в гъстата козина, но не можеха да достигнат до кожата, за да вкарат там жилата си. Все пак две успяха да кацнат на муцуната му и да забият в нея назъбените си назад кинжали, без да долавят, че с това се прощават с живота.

Дивото животно изрева уплашено от неочакваната болка, пусна цепнатината, която държеше в лявата си предна лапа, смачка пчелите на носа си, но загуби равновесие и се търколи надолу към подножието подобно на голяма рошава топка. Падна върху дебела преспа от сухи листа, довлечени от буйните пролетни води на рекичката, и не се нарани сериозно.

Той лежа миг-два на меката постеля, сякаш не можеше да дойде на себе си. После стана бързо и изтича към близкия вир. Там потопи муцуната си във водата. Хладината на рекичката поуталожи острата болка. Мечокът разбра, че най-лакомото блюдо в гората си има сериозни защитници. Въпреки това дъхът и вкусът на меда завинаги се запечатаха в съзнанието на Белязания. Ходеше навред, събираше растения и корени за стомаха си, но пътят му от този ден започна да минава покрай познатата скална стена. Вечер и рано сутрин не се чуваше жуженето на пчелите, а дойдеше ли денят, долавяше сдържания им хор, но невинаги имаше покапал мед върху камъка.

В топлата лятна нощ самотното животно се спусна доста надолу по склоновете на планината. Стигна до стара букова гора, която се беше запазила като древно бранище под стръмния гребен на висок скалист планински хребет. Под нея имаше цъфнали ливади, храсталаци и обширно място, обрасло с шипки. Сега тук беше тихо, дърветата стърчаха в полумрака, подобни на стена, а бялата алпийска детелина изпущаше приятно ухание.

Слаб полъх на вятъра накара мечока да вдигне глава и да застане като бронзова статуя сред тревите. Да, някъде в гората имаше мед и пчели. Мирисът им го накара да потръпне от вълнение. Влажният черен нос го поведе подир тънката струя, запредена във вихрите на ветреца. Мечокът вървеше като омагьосан. През този сезон единствена негова грижа беше откриването на храна. Сега беше се натъкнал на нов източник на мед. Не биваше да го изпуска. От време на време мирисът изчезваше, дивото животно спираше, вдигаше високо глава и чакаше търпеливо да го надуши пак.

Посред нощ стигна до първите стари дървета на гората. Някъде горе се криеха пчелните семейства, които бяха събрали меда, дъхащ тъй привлекателно. Мечокът душеше поред дънерите и земята около тях. Изправяше се на задните си крака, опираше предните на грапавата кора, обрасла с мъх и лишеи, протягаше глава нагоре в полумрака. Старанието му не беше напразно.

По земята до един грамаден бук върху наслоените стари листа носът му надуши шепа умрели пчели. И чак се вцепени от радостно предчувствие. Едни бяха загинали по-отдавна, а други бяха нападали предния ден. Дивото животно не се поколеба — за него беше ясно, че нейде горе има мед.

Белязаният мечок се изправи на задните си крака. Все още беше достатъчно млад и пъргав, ноктите му бяха остри, тежестта на тялото му се подчиняваше на силата на мускулите. Той започна да се катери по дънера на дървото. Върху кората имаше достатъчно грапавини и той се издигаше нагоре без препятствия. Стигнал беше на петнадесетина метра височина, когато носът му долови познатия мирис от отвора на хралупа в стъблото. Пчелите бяха неподвижни в тъмната нощ.

Мечката стъпи на близкия клон, пъхна нокти в отвора и дръпна силно. От стената на хралупата се откърти голямо парче кора. Отвори се дупка, в която свободно можеше да влезе лапата му. Бръкна вътре и напипа питите с мед. Килийките им бяха пълни, а много от тях бяха заети със зародиши на пчели. Върху тях помръдваше на вълни подвижната покривка от наредени една до друга пчели, която започваше да жужи, да издава тънки гласове, преливащи полека-лека в мелодия на заплашителен оркестър.

Това беше неприятно, той имаше лоши спомени от подобни звуци, но влудяващият мирис на меда го караше да бъде смел. И някакъв далечен опит, не негов, а на поколения мечки, скрит в самото му същество, не му позволяваше да започне да яде веднага. Много мечки са били жилени по чувствителните езици от пълзящите върху питите пчели. Доста страдания им беше струвало лакомството. Може би затова сега младокът, техният потомък, стръска силно восъчните пити, до които можеше да присегне, и ги хвърли на земята. След това заслиза бавно със задницата надолу.

Пет-шест килограма восък, мед и пило се бяха сплескали в подножието на дървото. Последните живи пчели пълзяха наоколо. Мъжкарят клекна нетърпеливо, подобно на меченце, започна да взема с предните лапи късове от питите и да яде наред. Когато свърши с питите, мечокът се надигна, влезе в старата гора, стигна до брега на малък ручей далече преди зазоряване, напи се и легна да си почине.

Сутринта на същия ден възрастен, но пъргав мъж се изкачи по стръмните пътеки, които се виеха по склона на същия рид, и стигна до първите поляни под гората. Там спря сред цъфналата ливада, свали тежката раница на тревата и извади от нея изтъркани и потъмнели от времето захлупци. След това лека сива кратунка, надупчена нарядко с шило, делва с дупки по гърлото, през които бяха прекарани връвчици за носене, мастилено шишенце с бяла блажна боя и привързана за него тъничка четчица от водни бои и ги подреди, за да му бъдат под ръка.

После взе кратунката и пристъпи към най-близката туфа алпийска детелина. Върху едно едро съцветие жужеше нетърпеливо подранила пчела, цялата напрашена с жълто. Той постави отвора близо до насекомото и с точен удар на показалеца го събори вътре. След това събра още пет пчели, сложи конусовидната дървена запушалка в дупката и се върна в малкия си лагер.

Човекът събра сухи и полуизсъхнали треви и клонки от храсти, постави ги в нащърбената делва и ги подпали с късче хартия. Във въздуха се вдигна тъничка сива струя дим, която затърси колебливо път към светлото небе. После отчупи сухо стъбълце от бурен и отхлупи захлупците, в които имаше разреден мед. Той потопи клечицата в гъстата течност и поднесе влажния крайчец към една от дупките на кратунката. Най-близката пчела, която се въртеше раздразнена в неочаквания затвор, се залепи за лакомството и започна да смуче, упоена от наслада.

След като нахрани и шестте затворнички, човекът доближи кратунката до делвата и я опуши внимателно, колкото насекомите да доловят мириса на дим. Потопи четчицата в боята и извади запушалката на отвора. Първата пчела запълзя към отворената вратичка, прелази през ръба и точно в този миг той докосна с върха на четчицата нейното телце между крилата. Насекомото се напрегна и излетя, но на гърба му остана бяло петънце. Успя да бележи пет пчели, а шестата се измъкна недосегната, тъй като, изглежда, беше по-пъргава от другите.

Мъжът проследи с поглед полета на насекомите. И шестте пчели се насочиха на север към подножието на високия хребет. Те изчезнаха от полезрението му зад храстите и дърветата, където минаваше планински поток, раздрал лъкатушно повърхността на платото. Занесе вещите си близо до брега му, постави димящата делва върху плосък камък, обрамчен с буйна растителност, а до нея постави празната кратунка с отвора нагоре. Сега трябваше да чака търпеливо, но се получи друго.

Обзе го неподозирано вълнение. Не можеше да си намери място. Спотаеното напрежение, което се беше набирало в гърдите му от сутринта, сега излизаше наяве. Спусна се до самия бряг на потока, плисна лицето си с шепа хладна вода, повтори, потрети и не му се искаше да се откъсне от нейната възхитителна мекота и свежест, от дъха на букови листа, на парливите корени и билки, които бяха пропили водите по пътя си насам.

Седна, облегна се на камъка и загледа бистрите струи. Те се завихряха зад срещнатите едри камъни, отломъци от далечни канари. Плъзгаха се безшумно в по-дълбоките вирове и клокочеха напевно в прозрачните завеси, падащи от ниските прагове, поръбени отдолу с фантастични дантели от бяла пяна, които отразяваха от време на време лъчите на слънцето.

Притвори уморено очи, вървял беше три часа от селото дотук. Полека-лека се успокояваше, направил беше всичко така, както го вършеше някога дядо му. Преди тридесетина години той го беше водил на лов за диви пчели, но не знаеше дали паметта не му изневерява. Тогава крачеше след стареца по тия места и удряше с обелена лескова пръчка крайпътните диви цикории, които сутринта бяха ококорили чудните си сини цветове. Старецът носеше изплетена от ракита тръвна и дървеното сандъче с уредите за лов на пчели, а той — очуканата тенекиена манерка с вода и вълнената торбичка с хляба, с двете глави лук и захлупците със сирене.

Очите му се замъглиха неволно от спомена. Ех, да можеше да се върне онова време само за час, за минута, за миг. Мярнаха се пак топлите багри от моравите едри цветове на магарешките тръни, поглеждащи между бодлите като огромни очи с дълги мигли. Сочните им сиво-зелени листа се издигат от земята — горди, жизнени, неуязвими от животни и хора.

И ето пак долови полузабравения дъх на парче прясна восъчна пита с препълнени килийки от прозрачен златист мед. Едно съвършено творение на родната земя. Скъпоценен концентрат на нейната плодовитост и щедрост.

Върху сергията на възрастен пчелар на градския пазар преди седмица беше видял закръглена пчелна пита със запечатани килийки. И оттогава споменът го беше завладял напълно. Той го накара да намери на прашния таван, потръпващ от спотаено вълнение, старите вещи на дядо си и да тръгне днес, веднага след изгряването на керванджийката, на път в планината.

Вятърът донесе слабо жужене, което се засилваше, приближаваше се. Сънуваше ли, или не. Отвори очи. В лицето го плисна светлина, зажумя за миг. Над кратунката се виеше пчела. Тя кацна делово върху ръба на отвора и полази навътре без колебание. Човекът скочи на крака, наведе се и надникна през дупката. На гърба на насекомото се белееше петънце. Не беше сгрешил, умението на дядо му не беше потънало в забрава, бе го възкресил като по чудо в този тъй хубав ден.

Посегна с разтреперани пръсти към пръчицата и започна да подхранва пчелата. Долетяха и нейните посестрими, последвани от няколко нови насекоми. Изминали се бяха тридесетина минути от отлитането им. Хралупата, в която дивите пчели бяха изградили питите си, сигурно се намираше доста надалеч, но имаше време до залез слънце.

Пчелите се нахраниха и потеглиха обратно. Този път той отбеляза по-добре посоката на летежа им и се премести по-уверено до следващото препятствие. После вече не си спомняше почти нищо за събитията, които се развиваха по тази райска поляна в подножието на планинския хребет.

Подхранваше насекомите, добавяше сухи треви и съчки в делвата, за да им помага да намерят кратунката по струята дим. Вървеше от място на място, забравил целия свят. През тези часове погледът му се беше заострил необикновено. Долавяше ясно очертанията на летящите насекоми, а слухът му откриваше трепета на крилата им отдалече. Не усещаше нито горещината на деня, нито жажда, нито глад, нито се задъхваше при преодоляване на стръмнините по пътя си.

Опомни се от унеса си чак когато стигна високо на склона на хребета. Стоеше пред стара букова гора, която пълзеше нагоре към острия гребен на големия рид. От кратунката към горския кошер се беше образувал нещо като въздушен мост. Две гъвкави вериги от долитащи и отлитащи пчели, сякаш изстреляни от срещуположни картечници, летяха като жълто-черни куршуми. Тъй като вече не можеше да ги подхранва с пръчицата, беше изсипал част от медния разтвор на дъното на кратунката и насекомите сами си смучеха. Хралупата беше нейде в дънера на стара бука в гората.

Победил беше в това безкрайно дебнене и преследване — другия път трябваше да доведе и децата си, старото майсторство на дядо му не биваше да бъде забравено. Когато потъна в благословената сянка на буките, долови, че се е изпотил. Пое си въздух, сърцето му се укротяваше полека в гърдите и пак усети мириса на восък и мед, който не му даваше мира. Посегна да свали раницата, да извади куката с въжето, което можеше да му потрябва при катеренето по дървото, и да освободи старата тръвна, вързана отгоре с ремък.

Точно тогава от четвъртата бука навътре в гората падна разръфано парче кора, което скоро щеше да потъмнее и да стане кафяво. Вдигна глава и се вгледа в короната на дървото, която започваше на петнадесетина метра височина. Очите му бавно свикваха с разсеяната зелена светлина — мъчително прецедени през жилавите листа на буката слънчеви лъчи. Дървото беше голо до мястото, където израстваха два дебели клона. На това кръстовище седеше закръглено тъмно същество, което вършеше нещо и с глава, и с крака.

— Мечка — изтръпна човекът и краката му се наляха с олово. — Трябва да бягам… Усети ли ме… ще ме разкъса…

Спусна се назад както беше натоварен. Грабна делвата и кратунката и потегли бързешком надолу през ливадата. Обувките му се спъваха в бурените, блъскаше се в камъни, скрити под растенията, но той не обръщаше внимание на препятствията. На един дъх стигна до брега на рекичката и грохна там от умората, която беше сковала мускулите му.

В това време мечокът, тръгнал на лов за мед далече преди обичайното време, успя да разшири отвора на новата хралупа и да събори на земята две-три пити. Той се спусна надолу по дънера на буката. Увлечен от работата си, не беше доловил присъствието на човека. По дърветата имаше десетина хралупи с пчели — дълго време щеше да похапва мед.

Ловецът на див мед се върна обезкуражен в града, помисли, успокои се и на другия неделен ден се отправи за мед по-далече от опасните места, където можеше да срещне мечката. Не му мина дори през ум да се обади на някой ловец и да го накара да убие мечката. Може би затова, защото и той обичаше тъй силно природните дарове.

Разбира се, някой далечен негов прадядо, търсач на див мед в някогашните древни гори, рожба на още девствената природа, не би се примирил тъй лесно със своя рунтав съперник. Той непременно щеше да издебне мечката на дървото, за да я прониже точно с няколко дълги стрели или да я посрещне долу със здрава двузъба рогатина и тежка брадва, ако е силен и смел мъж.

Нямал ли сили да се бори лице срещу лице с мощния звяр, човекът изграждал хитроумни препятствия и коварни капани за мечката по дънерите на дърветата, защото сладкият продукт бил просто незаменим в онова далечно време и си заслужавал труда. А освен това хората още тогава установили неговите големи целебни качества.

Този дълъг двубой за горския мед започнал да става все по-рядък, когато хората изобретили далече по-удобното отглеждане на пчелните семейства в кухи дънери до жилищата си, а след това и в плетени кошери. Мечките, водени от своята простима слабост към гъстата кехлибарена течност, продължили набезите си и върху пчелините, но подир принудителното им изтласкване в необитаемите части на планинските гори пакостите ставали все по-редки и съперничеството било забравено.