Ради Царев
Меча бърлога (6)

При хората

Сивото зимно небе почти досягаше върховете на старите буки. От него се сипеше непрекъснато ситен дъждец. Струи вода пълзяха бавно по дънерите на дърветата и чертаеха след себе си лъскави пътеки. Срещнеха ли нейде препятствие, от тях се откъсваха едри, прозрачни като елмази капки, които падаха по земята. Там се събираха в мънички локви, проблясващи някак потайно в полуздрача, бяха очи на плахи горски животни.

Младият мечок, легнал призори под дебелия клон на грамадно дърво, се надигна бавно. Неотдавна опадалите листа, които правеха постелята му мека, бяха сухи от топлината на тялото му. Но едва показа главата си изпод естествената стряха, и по козината му увиснаха дребни капчици роса. Животното изпръхтя недоволно, поразклати голямото си тяло, протегна глава, пое въздух със своите влажни ноздри. Освен познатия дъх на мокра трева и земя, на изсъхнали билки и на гниещи миналогодишни листа не се долавяше нищо друго.

Буките през тази четвърта година от живота му родиха съвсем малко жълъди. Под дърветата се стелеха спаружени тънки съплодия, в които нямаше вкусни ядки. Горските мишки веднага откриваха редките плодове, в които имаше нещичко за ядене. Лещаците бяха преглеждани неведнъж и от дивите свине, и от катериците. Дряновете отдавна презряха. Дивите круши и ябълки, разпръснати из неговите владения, бяха обходени. Храстите на шипките, по които все още се намираха плодове, бяха близо до къщите на хората, а там беше опасно да се ходи.

Едрото животно пристъпи на открито. Плоските му ходила усетиха влажната растителност, но той продължи напред със своята тромава походка. При всяка стъпка кожата на плещите и на гърба му извършваше самостоятелни движения назад и напред. Тялото му беше загладено. Канелената козина като че беше изпредена от тежка сурова коприна. Стъпките бяха безшумни. Под лапите му не пукаха съчки, не съскаха треви. Той дълго се промъква в горската пустош и преди здрачаване стигна до брега на планинската рекичка, която образуваше на близкия завой дълъг вир.

Протегна шия и надникна от ниската скала. Очите му търпеливо се разходиха по вира. Нещо дълбоко скрито в него му подсказваше, че сега може да стане сполучлив риболов. Дивото животно не помнеше, че точно по това време майка му го беше довеждала край брега на рекичката. После видя във водата сенките на две риби, които по странен начин се движеха. Едва ли би ги съзрял, ако плуваха само с корема към дъното. Отгоре телата им имаха масленозелени багри и мъчно можеха да се различат. Какво ли правеха във водата?

Той не знаеше, че предната вечер едрата мъжка пъстърва, която владееше няколко вира на три-четири километра по-долу по течението на рекичката, беше тръгнала нагоре и беше пристигнала тук преди малко. И през тази година животът на речната пъстърва си течеше спокойно и доволно, както беше преминавал и преди. Дойде есента и нахвърли в реката много шепи листа от крайбрежните дървета, обагрени в жълто и червено, които застилаха дъното на вира и направиха там вълшебен килим.

Със застудяването на времето мъжкарят бе обзет от странно безпокойство. Понякога оставяше да премине покрай устата му и най-съблазнителната плячка, носена от течението. Златистите му страни блестяха сега по-ярко, червените петна по тях приличаха на искрящи рубини, а долната му челюст се беше удължила напред, завила се нагоре и леко навътре към глътката. Природата го беше нагиздила със сватбена окраска.

Снощи той дочу плясък на долния край на вира и по тялото му пробяга не усещан трепет. По звука и по подводните вълни, които се носеха по водата, мъжкарят долови, че срещу течението плува пъстърва. Този път не изпита неприязън, тласкаща го както преди да се нахвърля върху пришълката. Владетелят на вира се спусна по течението и посрещна чуждата пъстърва в средата на водоема. Изви се около нея, огледа я отблизо — това беше дълга женска.

Коремът на гостенката беше подут отдолу, обичайните форми на рибата бяха променени, но видът й не отблъскваше мъжкаря. Тъкмо обратното, той заплува от дясната й страна, сякаш я ескортираше с почит. Дебелата пъстърва стигна до прага, прехвърли камъните, гмурна се в бързея срещу течението и изчезна от погледа му. Една почти неуловима струя от мирис, която тя оставяше подир себе си, продължаваше да се точи с идващите води. Мъжкарят, без да иска, се нагласяше тъй, че струята да бие в главата му, да я долавя непрекъснато.

После мирисът започна да се разсейва, да се губи, да изчезва. Мъжката риба, цялата блестяща в сватбената си премяна, се завъртя из вира, като че не можеше да си намери място. Сега не виждаше нито спотаените в дупките жабчета, нито пълзящите червеи и ларви. Рибата се замята нагоре-надолу по дължината на водоема, като че се беше превърнала в совалка на дървен стан.

По тялото й преминаваха парливи тръпки, които не изчезваха и от студенината на водата. В нея се зараждаше неосъзнат стремеж да се придвижи срещу течението, инстинктът за продължаване на вида я обземаше все по-силно. Един час след преминаването на женската възбудата достигна до своя връх — мъжкарят се засили, прехвърли горния праг и се понесе като торпедо през съседния вир. Стопанинът му дори не успя да се насочи към него, за да го нападне и прогони от владението си.

Пътешественикът прехвърли малкото водопадче, което се изпречи пред него, задържа се срещу силното течение между камъните. Мускулестото му тяло преодоляваше лесно препятствията. Силата му, набирана цяла година, сега напираше неудържимо. Той прехвърляше плъзгавите камъни, скачаше, извиваше се по плитчините, стрелкаше се из по-дълбоките места. Когато напред се показа широката разпенена струя на по-голям водопад, силите му като че не бяха накърнени, все още не усещаше умора. Засили се, тялото му се вдигна във въздуха, изви се като жива дъга, вряза се в побелялата вода, но не успя да се задържи и падна долу. Обърна се пак с главата срещу течението, набра скорост и скочи втори път. Тялото му се удари над самия ръб на водопада, но бързата вода го изтласка назад в разпенения котел.

Може би някое друго животно не би правило по-нататъшни опити за преодоляване на препятствието, което пресичаше пътя му, но речната пъстърва не можеше да се откаже от стремежа напред, дори да умреше от изтощение и умора след направения хиляден опит.

Рибата постоя няколко минути сред лудите вихри, които насищаха кръвта й с кислород. Остави водата да я отвлече на двадесетина метра от водопада. После се извърна и се понесе срещу течението, избирайки по-дълбоките места. Стигна почти в подножието на падащата вода и удари мощно с опашката си. Тялото и излетя във въздуха, вдигна се нагоре и падна на повече от метър от ръба. Там то се раздвижи змиеобразно, намери заслон зад голям камък, предпази се от силните струи, които се стремяха да го отвлекат.

Пъстървата си почина и продължи плуването срещу капризното течение на планинската рекичка, което се виеше сред канари, правеше бързеи и малки вирове. Спря се чак в по-тихата вода на голям завой, където дъното беше покрито с чакъл и едър пясък. Вниманието й беше привлечено от някаква сянка, която се движеше странно във водата. Струята познат мирис разкри мигновено нейната тайна. Да, това беше онази женска пъстърва, която го беше привлякла тъй властно. Сега тя плуваше над самото дъно и избираше място за гнездото.

Мъжкарят се стрелна, заобиколи натежалата женска, а тя като че ли не се изненада от внезапното му пристигане. Може би беше очаквала, че той ще дойде навреме тук. След това, сякаш ободрена от неговото присъствие, тя спря между два едри камъка. Тялото и започна да прави необикновени странични извивания, при които опашката замахваше силно над самата повърхност на чакъла. Водата се раздвижваше, блъскаше кръглите камъчета, размърдваше ги, отхвърляше ги настрани. Полека-лека на избраното място се образува ямка като разлата глинена паница.

Възбуденият мъжкар се въртеше наоколо, спираше се често във водата до женската и започваше да трепери с цялото си тяло. Пулсиращите подводни вълнички, образувани от тръпнещото му туловище, достигаха до женската. Тя ги улавяше с кожата си — дали те не й даваха сила и упорство за изравянето на гнездото?

Спущаше се от време на време във вдлъбнатината опипваше с долната си перка камъчетата, сякаш за да провери дълбочината. Когато гнездото беше издълбано до шест-седем сантиметра, женската слезе на дъното му. Повдигна глава нагоре, като че надаваше някакъв страстен зов, а коремът почти се допря до чакъла.

Медночервено на цвят, тялото на пъстървата, изпъстрено от тъмни петънца, беше готово за свещенодействие.

Мъжкарят също се спусна долу, като продължаваше да трепти от напрежение, и застана над дъното до нея. Пъстървата се изви още веднъж, напрегна се и изригна броеница от едри оранжеви зърна, които бавно започнаха да се наслагват върху камъчетата. Светлината на луната, която проникваше през бистрата като сълза вода, позволяваше на мъжкаря да вижда как те полепват там. И почти едновременно с изхвърлянето на последните зърна хайвер той обля нежните топченца със струя белезникава семенна течност, която щеше да ги оплоди и да ги събуди за живот.

После двете риби заплуваха над гнездото. Женската започна да се извива във водата и със силни замахвания на опашката покриваше ямката с дребни камъчета. Същевременно тя дълбаеше новото гнездо близо до първото. Опашката и се размахваше силно, като че не беше работила упорито вече почти час и половина. Мускулите на майката, изглежда, бяха заредени с неизтощима енергия. Скоро и другата ямка беше готова. Пъстървите положиха още веднъж хайвера сред студените обли камъчета. Те щяха да го запазят по-добре и от най-меката постеля. После се завъртяха възбудени около втората чакълена дупка, за да я покрият с едър пясък и камъчета.

Мечокът ги завари във времето, когато заравяха другата ямка, но не ги нападна веднага. Той начена да ги дебне с протегната глава, втренчени очи и наострени уши, докато установи местоположението им във водата. Това не беше лесно, защото измамните лъчи на луната играеха по дъното и правеха всичко в рекичката така неясно и неопределено.

Речните пъстърви бяха много изтощени и не усетиха приближаването на опасността. Хищникът вмъкна един след друг косматите си крака във водата, за да не пляскат, потъна до корема и замахна с дясната предна лапа. Улучи по-близката пъстърва по гърба и я изхвърли безжизнена сред тревите на брега. Другата риба се сепна, но не успя да се отдалечи и лапата пак постигна целта си. След малко от двете пъстърви остана само хайверът, хвърлен в подводните гнезда, от който щяха да се излюпят орляци рибки, за да изпълнят с живот бистрите води на планинската рекичка.

Хищникът облиза муцуната си. Стръска рязко два-три пъти своята козина — разпръскваше наоколо ситни водни капчици и проръмжаваше доволно. Месото на пъстървите му се беше харесало. Той огледа още веднъж опустелите води на вира и тръгна надолу по брега. Из гъсталаците и високите бурени с изсъхнали чадърести съцветия се преплитаха пътеки, направени от краката на дивите и на питомните животни. В главата му се мяркаха все по-често образите на кичурите плодове по шипковите храсти. Привличаха го, въпреки че не беше лесно да се берат. Сивите закривени бодли по клончетата им се впиваха болезнено в устните, ако те не успяваха да намерят точно плодовете.

Привечер мечокът влезе върху плоска канара на двеста-триста метра от някаква планинска махала. От това място къщите се виждаха като на длан. Погледът на животното обхващаше цялата дълга долина на рекичката. По десния бряг бяха разпръснати къщи, покрити с цигли или сиви каменни плочи, а долу на левия имаше няколко дълги ниски сгради. Мечокът няколко пъти протяга шия към човешките жилища в желанието си да подуши всичко, да долови какво става в тези изкуствени хралупи и пещери. Понякога миризмите му се струваха отблъскващи и неприятни, а друг път го привличаха, защото бяха разнообразни, остри, запомнящи се.

Прозорците на къщите започнаха да светват един след друг. Навън се проточваха дебели снопове светлина, които изглеждаха неясни от мрежата на дъждеца. Капките се удряха в козината на животното, плъзгаха се по космите, наедряваха към корема му и падаха на канарата с леко шумолене, но то гледаше захласнато към невижданата от него нощна феерия на махалата.

После отдолу се прокрадна тънка струйка от някакъв особен дъх. Носът му се стърчи и главата се насочи точно към него, за да разпознае какво беше донесъл вятърът от последния двор на селището. Да, наистина имаше нещо познато, което развълнува мечока, накара го да затъпче нетърпеливо по мократа скала, да проръмжи озадачено.

През есента той беше навлязъл в малка царевична нива и беше вкусил от млечните мамули. След това спохождаше нивата, докато те не се свършиха. Сега от оная къща долиташе мирис на царевица. Може би не беше съвсем същият като на мамулите, но нямаше никакво съмнение, че произходът им е един и същ. Самотното животно стоя дълго на скалата. Поемаше жадно мириса на топлата царевична каша. Накрая се възви и тръгна към широкия шипков гъсталак по склоновете на речната долина. Вървеше с къси крачки, дъждът го шибаше по гърба, натрапчивият спомен за мамулите го преследваше и го караше да въздиша често.

На другия ден, когато се стъмни, мечокът се намери, без да иска, на канарата над махалата и пак започна да души с наслада мириса на царевична каша. Постепенно различаваше и другите миризми, които се преплитаха с този на храната — на свинята в кочината, на торището, на стопанина на къщата, издаващ остър мирис на тютюн и на ракия. Тъй като не се случи нищо лошо по време на престоя му близо до човешките жилища, инстинктивният му страх от хората започна да се губи.

Смелостта му се засилваше с всяка измината нощ. Може би тя беше подтиквана от гладния му стомах. На петата вечер мечката се приближи на двадесетина крачки от дебелата каменна ограда на двора, а на седмата се надигна на задните си крака и погледна отвъд нея, когато човекът се отдалечи от къщата, затръшна вратата и се загуби към съседите си.

Кочината на свинята беше допряна до зида. Покривът беше висок и мечокът можеше да се провре спокойно под него. Той беше тъй внимателен, че прасето, което лапаше царевичната каша, го видя едва когато се надвеси над коритото. Уплашеното животно изквича изненадано, дръпна се назад и се сви в най-далечния кът. Младият мечок дълго се ослушва в тъмнината, но не долавяше никакъв обезпокоителен шум.

Кашата, леко посолена, се оказа далеч по-приятна от млечните мамули. Щом облиза и последната засъхнала корица по ръбовете на хранилката, той се изправи на задните си крака, залови се с предните лапи за оградата, прехвърли я и изчезна в тъмнината. Свинята помръдна от ъгъла, порови с муцуна из опразненото корито, предпазливо заквича, но нямаше кой да обърне внимание на нейното голямо възмущение.

Младият мечок бързо научи навиците на стопанина. Той хранеше свинята сутрин, преди да отиде на работа, и привечер, когато се върнеше оттам. Сипеше ли горещата царевична каша в коритото, бързаше да иде до близката кръчма, където си пийваше, и се връщаше късно с дрезгаво кашляне. В къщата не живееха други хора, нямаше жена, нямаше деца, нямаше и куче. И дума не можеше да става за влизане в кочината през деня, но привечер мечокът дебнеше на канарата и се спущаше надолу, щом чуеше захлопването на дворната врата.

Свиваше се в бурените до оградата и се вмъкваше в жилището на свинята почти веднага след като човекът затвореше нейния вратник. Нещастното животно изяждаше само сутрешната каша, квичеше от глад, но кой можеше да подозира, че не поглъща и двете дажби, които му се даваха?

На десетата нощ свинята, която тежеше към стотина килограма, ободрена от обстоятелството, че досега мечката не й беше сторила нищо лошо, пристъпи за пръв път към нахалницата и се опита да похапне и тя. Горката свиня не беше и сънувала колко държат на плячката си големите хищници. Мечката изръмжа глухо, блъсна животното с рамо, но то беше станало безстрашно от упорития глад и се отправи пак към коритото.

Могъщата лапа на звяра се стовари върху главата на свинята със силен замах. Твърде изнеженото в затвора си домашно животно рухна на място и беше осолено в качето цял месец по-рано, отколкото му беше отредено предварително от неговия стопанин. И макар че от ноздрите на свинята бликна кръв, медунът не побутна трупа, изяде спокойно кашата, измъкна се по познатия му път към убежището си. Сутринта в махалата всички знаеха, че наблизо скита мечка стръвница, която не знае силата си. Опитните очи на един местен ловец намериха по оградата косми от козината й, проследиха дирите по влажната пътека от канарата към махалата. И остана неясно само едно — защо свирепият звяр не е похапнал от плячката си…

— Може да я е подплашил някой — казваше неуверено ловецът. — Избягала е и няма да се върне вече насам.

Хората от махалата се поуспокоиха, но щом се стъмни на другата вечер, побързаха да затворят добитъка си на сигурно място, а кръчмата опустя съвсем рано. Погледите на мъжете, които вървяха към домовете си, се отправяха със скрита боязън към потъмнялата планина, където се криеше опасният звяр.

Младият мечок не се досещаше какво се е случило в селището. Той застана пак на канарата, изчака да се хлопне пътната врата, промъкна се благополучно до кочината, но там не намери нито убитата свиня, нито царевичната каша. Дивото животно, което беше свикнало да получава редовно храна, изследва всички кътчета, проръмжа веднъж-дваж недоволно и накрая се измъкна навън недоумяващо и раздразнено.

Гладът престъргваше стомаха му, тласкаше го да търси нещо за похапване, а в селището това можеше да стане по-лесно, отколкото в пустата зиме планина. Привлякоха го съблазнителните миризми отвъд реката, където беше лагерът на трудоваците. Мечокът се насочи натам и достигна до брега. Леглото на течащата вода беше осеяно с едри закръглени камъни, но той не премина веднага по тях. Сви се до близката ограда под голите клони на голям орех.

В махалата нямаше кучета, които биха могли да го усетят. Те бяха изтребени през последната акция против беса. Възпираше го и друго. Прозорците на лагера светеха. Пред вратите на сградите още се мяркаха силуетите на хората. И колкото да беше свикнал през последните дни с близостта на двукраките, инстинктивно се страхуваше да се показва пред техните очи. Необходимо беше да изчака прибирането им.

Дивото животно лежа търпеливо почти два часа край оградата, без да помръдне. През това време покрай него премина само една забързана котка. Тя изфуча от уплаха, като надуши горския звяр, и изчезна като привидение в тъмнината. Към десет часа лагерът утихна съвсем. Останаха да светят тук-там отделни лампи. Мечокът стана, слезе по брега, премина по камъните и се изкатери отвъд. Приятният мирис на мляко го отведе до един прозорец, който беше задънен с телена мрежа. Той се изправи на задните си крака, допря предните на мрежата, пъхна през нея дългите си нокти и натисна с цялата тежест на тялото си. Пироните, с които беше закована рамката, се извадиха почти безшумно и тя увисна настрани.

Мечокът се ослуша пак, тялото му преля вътре и се намери в циментирано помещение с внушителна печка в ъгъла, което цялото ухаеше на мляко и гозби. Спря се пред касетките, наредени една над друга, пълни с бутилки мляко, слънчогледово масло и оцет. Лапата му обърна невнимателно една от тях. В нощната тишина се понесе глухото гъргорене от търкалянето на стъклените съдове.

Дивото животно се сепна за миг, защото издаването на шум не влизаше в неговите намерения. За щастие спалните помещения започваха през няколко стени. Хората вече бяха потънали в дълбок сън, уморени от дневния труд, и никой не помръдна. Мечокът повдигна внимателно със зъби бутилка мляко, седна на пода, обхвана я с предните си лапи, намери с език картонената запушалка, която миришеше най-силно, и я скъса. От гърлото на съда потече струя от дъхащо мляко, но едрото животно отдавна беше минало бебешкия период, за да смуче от бутилката като от биберон. Течността се разля по пода. Това не беше кой знае каква пречка, наведе се и облиза лакомството. Обогатен от опита, мечокът постъпи по същия начин със съдържанието на десетина бутилки мляко и слънчогледово масло. Само оцетът не му хареса и след първата не посегна към втора бутилка.

Сутринта трудовашкият лагер осъмна в голяма тревога. Стръвницата от планината беше влязла през нощта в кухнята. Това беше твърде опасно за хората. Случайно не беше срещнала човек навън от спалните — ами ако някой се беше изпречил на нейния път?

Стъпки от мечешки крака, намазани с мляко и слънчогледово масло, странно наподобяващи човешките, се виждаха навсякъде из кухнята — и по пода, и по стените, и по прозорците. Работата не можеше да бъде оставена така. Трябваше да се вземат решителни мерки, за да се избави местността от страшния звяр, преди да е взел и човешка жертва.

През деня забръмчаха телефоните, пристигнаха представители на горските власти, убедиха се, че наоколо шета стръвница. Привечер в махалата се събраха въоръжени мъже. Дойдоха чак от близкия град, за да участвуват в опасния лов. Когато започна да се стъмва, трудоваците се спотаиха в помещенията си. Навън, в каросериите на два камиона и по клоните на грамадните орехи застанаха ловците, затаили дъх, напрегнати, със заредени пушки, готови за откриването на убийствен огън.

Сиво дръгливо магаре беше привързано за колче на площадчето пред моста. То трябваше според ръководителя на лова да бъде примамка за кръвожадната стръвница. Докато звярът щеше да разкъсва дългоухия, ловците щяха да се прицелят точно и да го повалят мъртъв. За да стои спокойно магарето, пред него беше поставен шиник, пълен до половината с ечемик. Животното свикнало да яде почти изключително тръни и бурени край махалата, дъвчеше лакомо и се оглеждаше от време на време от опасение да не му отнемат разкошното блюдо.

А младият мечок не беше сънувал мрачни сънища и не знаеше нищо за тревогата, която беше предизвикал в селището с шетнята си в кухнята на трудоваците. Вкусът на млякото и на слънчогледовото масло отново го привличаше властно към махалата. Той често засилваше хода си. Пристигна половин час по-рано до оградата при големия орех, където беше чакал предната вечер, но за негов късмет шумът в бараките вече беше утихнал.

Нетърпеливото животно премина внимателно по големите камъни над водата, полази по стръмния бряг право към прозореца на кухнята. Стигнало беше вече горе, когато задният му крак закачи камък, който се търкулна и се удари в някакъв стар, ръждясал, отдавна захвърлен варел. Във въздуха се понесе плътен звън, който отекна далече в смълчаната вечер.

Мечокът се спря смутено, легна по гърди, за да долови каква ще бъде реакцията на околния свят към внезапния силен шум. И тази инстинктивна постъпка го спаси от сигурна смърт. От всички страни полетяха къси огнени копия, които раздраха тъмнината. Въздухът се разтърси от гърмежи. Сякаш беше настъпил краят на света. Старият варел се превърна мигновено в решето. Смаяното животно се надигна уплашено. Тогава светнаха фаровете на колите, блеснаха всички прозорци на сградите и хората го видяха на брега — черно, грамадно, разрошено, настръхнало, показало дългите си бели зъби, с пламтящи на ярката светлина очи.

Отекнаха остри човешки гласове на изненада и уплаха, прозвуча закъснял изстрел. Една сачма се заби в рамото на мечока, той изрева и се строполи по брега в рекичката. Всички останали куршуми и дремки профучаха над главата му, без да го засегнат. Оловото се сплескваше по камъните, разравяше песъчливия бряг или свистеше във въздуха, изпратено напосоки от стреснатите ловци.

Дивото животно се втурна нагоре по леглото на рекичката към спокойните си владения, ужасено от това шумно и тъй неприятно посрещане. Търчеше безспир на здравите си крака, напрегнало силните си мускули, прехвърляше камънаците, цапаше из вировете, прелазваше с мъка ниските водопади. И чак на километър от мястото на схватката с хората се изкачи на брега и потегли бързешком по познатите пътеки.

Когато му се стори, че достатъчно са стреляли, ръководителят на лова извика да спрат и излезе на полесражението. Мечката я нямаше никаква. Камъните от перилата на моста бяха изпочукани от куршумите. Сивото магаре лежеше кротко до съда с ечемик, пронизано от двадесетина оловни зърна.

— Магарето е убито — извика той смутен.

— Тъй ли?

Ловците се спогледаха смутено на светлината на фаровете и не казаха нито дума повече за животното, макар че това беше несправедливо. Станало беше жертва на техния ловен жар.

Мечокът стигна до старата бука, легна на сухите листа, останал без дъх. Гърдите му свистяха от умора, сърцето му туптеше силно, но полека-лека започна да се успокоява от околната тишина. Раната в рамото му пареше. Той я лижеше от време на време с глухо сумтене, което приличаше на обидено подсмърчане. Чуваше пак изригването на изстрелите, виждаше отново внезапното избухване на светлината, усещаше болката от раната. Всичко се примесваше с присъствието на хората, с мириса на метал, с острия дъх на барут, със силните заплашителни човешки гласове. Сложи глава на предните си лапи, болката в рамото се притъпяваше, спеше му се, беше изтощен от главоломното препускане по нанагорнището.

Вятърът засвири пронизително през голите клони на дърветата. Закапаха едри капки дъжд, които скоро се примесиха със сняг. Някъде далече се придвижваше студен въздушен фронт, който до ден-два щеше да обхване и тукашните места.

Младото животно изпъшка глухо, но не помръдна. Звуците бяха познати, родени от планината и гората. По нищо не приличаха на неотдавнашния гръмотевичен концерт долу. Хората бяха твърде странни и опасни за него. Може би не си заслужаваше да отива вече към привлекателните им, но и тъй страшни жилища.

Мечокът стана от леглото си привечер на другия ден. Пиеше му се вода. Признаците на студената въздушна вълна, която задълго щеше да скове планината, бяха вече налице. Сняг покриваше всичко наоколо. Време беше да се прибере в сухата и топла галерия за една-две седмици. Животното пи вода и се отправи полека към убежището си. Когато стигна до млада смърчова горичка, то спря до първото дръвче с гладка кора, изправи се на задните си крака, захапа и преяде кората на височина около метър и седемдесет сантиметра. Откърти дълга ивица и започна полека да я дъвче. От време на време отмяташе главата си, сякаш се мръщеше от нейната горчивина.

Дивото животно инстинктивно пълнеше стомаха си с раздробената от зъбите му кора на смърча. Този задължителен ритуал се изпълняваше преди всяко лягане през зимата. В кората се съдържаше голямо количество танин, който помагаше за сгъстяването на кръвта, и по този начин пулсът му по време на съня в леговището намаляваше значително. От своя страна понижаването на жизнените процеси помагаше на животното в лошо време да прекарва дълго в сън, да ползува пестеливо енергията и водата, освобождавани от натрупаните в тялото му мазнини.

Щом се наяде достатъчно с кора, мечокът се приближи до едно дръвче, което беше обелил през миналата година. По ръбовете на раната се бяха натрупали броеници от восъкоподобни янтарни налепи от смола. С видимо удоволствие животното започна да ги откъртва със зъби и да ги гълта. Кой знае какви лечебни функции имаха тези полупрозрачни късчета смола за тялото на мечките?