Ради Царев
Меча бърлога (17)

Последната схватка

Ловецът потръпна от ранната утринна хладина, загърна се с кожуха и пое дълбоко свежия въздух, но, разбира се, неговата способност да улови мириса на мечката или на каквото и да е диво животно, отдавна беше осакатена от начина на живот, който хората водеха през последните няколко хиляди години. Затова нямаше никакъв шанс да долови присъствието на големия хищник. Според него мечката не беше дошла през нощта да похапне от жертвата си. Сега вече не би трябвало да се приближава. Нали тя е нощен звяр, който се скрива от дневната светлина в някой потаен кът на гората и лежи там до вечерния здрач.

На поляната просветляваше бавно. Растенията, дребните храсти, камъните по нея се очертаваха все по-ясно през мрежите на леката мъглявина. Смърчовата гора надясно подаваше върховете на дърветата си над белите кълбовидни вълма на водните пари. Острите им тъмнозелени очертания растяха непрекъснато пред очите му с разсейването на мъглата. Самотен вик на събудена птица от клонаците на буките проеча глухо във въздуха. Ехото заглъхна бързо във влажния въздух.

— Няма да дойде — помисли си човекът. — Ще я чакам пак довечера. Огладняла ще е. Няма да бъде толкова предпазлива.

Прътите на чакалото изскърцаха. Мечокът надигна главата си в гъсталака и погледна старата бука. Виделината беше вече достатъчна, за да съзре неясната фигура на човека. Той беше станал прав. После се размърда в здрачевината, прегъна се, хвана клоните, сложи крак на най-горното стъпало, заковано на дънера на дървото, и започна да слиза. Мечокът премлясна едва доловимо. Човекът си отиваше. Подир малко щеше да е далече и кравата оставаше на негово разположение. Устата му се напълни със слюнка, усети вкуса на месото, преглътна, без да иска.

В това време ловецът, с вдървени крака, които пристъпваха спънато, тръгна направо към мястото, където лежеше дивото животно. То потръпна от тревога, но не се помръдна. Разчиташе на утринната дрезгавина, на прикриващите сиви клони на храстите, на окраската на козината си, която се сливаше с околната растителност. Противникът му можеше да не го забележи.

И наистина нищо в отпуснатата му фигура, нищо във вялите му движения не показваше, че се готви за схватка с неприятел. В дясната си ръка държеше къса тояга, която издаваше опасния мирис на метал и някаква остро ухаеща миризма. Тя караше животното да настръхва от спотаена неприязън и подозрение.

Преди години мечокът не би оставил човека да се приближи толкова до него. Той би се отдалечил предпазливо, безшумно на безопасно разстояние. Може би сега му оказваше влияние и неговата старческа немощ, и неговото все по-често усещано безразличие към бъдещето.

Ловецът беше на две крачки от убитата лисица, когато във въздуха проеча панически дрезгавият крясък на сойка. Старецът потръпна тревожно. Неуловимата издайница беше свършила и този път пъкленото си дело. Двукракият се спря и се обърна към гората. Той не виждаше звяра, но старият мечок се усети разкрит пред очите му.

Той стана на крака, протегна глава и изръмжа предупредително. Ловецът се сепна. Наметнатият на раменете му кожух падна на земята. Ръката му вдигна инстинктивно карабината, другата я подхвана автоматично под полуложата и проеча силен гърмеж. Куршумът, чийто връх не беше облечен с твърда покривка, за да се сплеска при удар в кост или сухожилие и да нанесе смъртоносни поражения, засегна рамото на звяра. Засилен от барутните пари, той разкъса кожата, изора дълбока бразда в мускулите и отлетя по-нататък из гората. Шибнат от този жесток бич, мечокът изрева болезнено, забрави за миг предпазливостта си и пристъпи напред да се сражава както в миналите славни дни. На младини би стигнал до човека за броени мигове, но сега крачките му бяха тромави и бавни.

Човекът имаше време да презареди карабината, но ужасът от настъпващата стръвница беше толкова голям, че той захвърли сигурното оръжие и хвана трескаво грапавата дръжка на ловния нож, който висеше на колана му. Дали това не беше древен импулс, стремеж към хладното оръжие на миналото, към което бяха прибягвали неговите прадеди в мигове на смъртна опасност?

Голямата глава на звяра се залюля застрашително ту наляво, ту надясно на два метра от него. Мечката някак бавно се изправи на задните си крака, с увиснали надолу предни лапи. Нейното гърло издаваше дълбоко ръмжене, прекъсвано от сподавено сумтене.

Белязания се беше изморил от усилието на нападението и си поемаше дъх с разтворени уста, в която на утринната светлина се жълтееха дълги зъби. Разбира се, видът му изглеждаше смъртно опасен на уплашения човек. Като че цялата дива мощ на гората се беше опълчила срещу натрапника, който бе дошъл в нейните дебри, за да стреля, да разрушава, да сее смърт.

— Трябва да бягам — мина през главата му. — Иначе край… край… край…

Да, но краката не се подчиняваха на желанието му. Те като че се бяха сраснали със земята. Той се виждаше вече да търчи, а те не се помръдваха, сковани от непреодолима сила. Оставаше му да се сражава със звяра. Взел това решение, човекът доби мъжеството на обречен. Издърпа ножа от кожената ножница. Това беше дълго, остро, здраво и тежко оръжие, направено от негов приятел, използувал най-доброкачествена стомана. Чувал бе, че дойде ли се до ръкопашна схватка с мечка, най-добре е да се използува моментът, в който тя стои изправена и уязвима в гърдите. Затова ловецът се втурна отчаяно към животното, замахна с ножа, но лъскавият му връх срещна лявата лапа, протегната напред, разсече кожата и се отклони надолу.

Въздухът се разтърси от гневен рев и силен тласък в лявото му рамо го принуди да падне на колене в тревата. Дясната лапа на звяра се беше стоварила върху него, но за щастие по-скоро да го отблъсне, а не да удари тялото му. Дрехата беше разкъсана, лявата му ръка висеше, но изпаднал в шок, той не усещаше болка. Човекът погледна нагоре и видя тъмния силует на мечката, който като че изпълваше цялото небе.

— Падне ли върху мен, загубен съм — долови той. — Трябва да стана…

Стиснал зъби, преодолял слабостта си, ловецът се изправи. Беше едър мъж, с тренирано тяло и силни мускули, които все още успяваше да контролира донякъде. Стояха гърди срещу гърди. Гледаха се втренчено, дъхът на хищника почти изгаряше лицето му. Може би отново трябваше да се опита да бяга, но съзнанието му се проясняваше и той си спомни смътно, че човекът не би могъл да избяга от преследващата го мечка. Оставаше му да води борба до смърт.

Старият мечок зарева с цялата мощ на дробовете си — беше много уморен, раните го боляха, но не желаеше да бяга. Тогава щеше да последва гърмеж и нова рана в тялото му. Човекът трябваше да отстъпи. Опитваше се да уплаши противника, да го прогони, но ушите на човека вече не чуваха нищичко. Готвеше се да използува и последната си възможност. Той пое дълбоко въздух и тръгна към мечката. Замахна с ножа, но животното го отхвърли с едната лапа и удари с другата. Само забавеното движение на уморения човек го избави от гибел. Върховете на ноктите все пак досегнаха бузата и оголеното му рамо и колкото и да бяха затъпени от времето, рукна кръв.

Мечката протегна лапи над главата му, ноктите се очертаха на светлото небе, изгърби се и понечи да го свали под себе си. Поне така се струваше на човека, а всъщност старецът вече не можеше да се държи изправен. Падаше неудържимо, за да се опре на предните си лапи. Когато политаше надолу с цялата си тежест, мъжът почти инстинктивно, с последен проблясък на съзнанието си, подложи върха на ножа под гърдите му. И веднага усети как острието прониква между ребрата до самата дръжка. Грамадното животно потръпна рязко, повали го с удар на рамото си на земята и всичко потъна в мрак.

Старият мечок изпъшка болезнено, дръпна се назад, седна до припадналия човек, протегна глава, хвана със зъби дръжката на ножа от еленов рог и издърпа оръжието от раната. Избликна ярко червена кръв — поразен беше левият му бял дроб. Дивото животно започна да лиже раната, кръвта спря да тече, но усещаше тъпа болка, когато си поемаше дъх. То все още не можеше да долови смисъла на случилото се, но знаеше, че трябва да остави плячката си и да търси убежище.

Преди да тръгне, пристъпи към човека. Не биваше да го оставя жив зад гърба си. Подуши лицето му, кървящата рана на рамото му, обърна го грубо по лице на тревата, но противникът не издаваше признаци на живот. Той не можеше да бъде опасен. Животното подуши още веднъж отпуснатото тяло без каквато и да е злоба, после се възви и тръгна бавно по наклона между дебелите дънери на буките. Вече се зазоряваше, не би трябвало да се движи пред погледите на враговете си, но сега нямаше значение. Трябваше да намери убежище.

Не беше изминал стотина крачки, когато дочу лая на кучетата и гласовете на хората в далечината. Говедарите бяха дочули изстрела на карабината и идваха да разберат какво се е случило. Хората не биха могли да го проследят в дивите пущинаци, но кучетата имаха добри носове и щяха да вървят дълго по дирята му. Дивото животно изпъшка глухо. В сегашното си положение мъчно можеше да се измъкне от преследвачите.