Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ради Царев
Заглавие: Меча бърлога
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Земиздат“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1988
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София
Излязла от печат: 29.VI.1988 г.
Главен редактор: Емил Кръстев
Редактор: Вихра Рускова
Редактор на издателството: Вилиана Семерджиева
Художествен редактор: Петър Кръстев
Технически редактор: Анна Михова
Рецензент: Райна Антова Кутова
Художник: Текла Алексиева
Художник на илюстрациите: Тончо Тончев
Коректор: Виолета Ценова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4888
История
- — Добавяне
Нападението на стръвницата
През тази пролет Белязания навлезе в почетна за мечките възраст. Двадесет и пет години тежаха на гърба му. Нямаше я предишната му пъргавина, подвижност и сила, но затова пък по-близките и по-далечните планински ридове се владееха от тридесетина негови дъщери и синове, които продължаваха здравия му мечи корен.
Мечокът излезе от зимното си убежище по-късно от друг път. Неговото огромно тяло беше страшно отслабнало, сплескано отстрани, костите на дългия му гръбнак се открояваха под спластената козина. Тежката му глава като че всеки момент щеше да пречупи отънелия врат, а крачките му се отдаваха с мъка и дирята му се превръщаше в неправилна плетеница.
Необходима му беше много храна, трябваше да пълни търбуха си непрекъснато. Ставите на краката го наболяваха остро, не можеше да върви дълго дори на равните места, а стръмнините го караха просто да пълзи. Крайниците му все още можеха да проявят сила за кратко време, но не бяха способни да я поддържат повече от миг-два. Може би затова той се придвижваше бавно под скалите, където се топяха последните снегове, и търсеше животни, загинали през зимата.
С тяхна помощ успя да се позакрепи и да направи по-дълги преходи. Тогава заваляха пролетни дъждове и болките в ставите се засилиха, станаха непоносими. Една вечер мечокът изостави търсенето на трупове и тръгна по една криволичеща пътека. Прехвърли първия хребет и се спусна ниско в закръглен дол, от който изтичаше мъничко поточе. То водеше началото си от зеленото мочурище, което имаше тридесетина метра в диаметър. Това беше топликът, където толкова години беше пасъл зеленина през зимата и в ранна пролет.
Дивото животно навлезе бавно в калния басейн, целият обрасъл с водни растения. Дочу се дълбоко бълбукане и от повърхността изригнаха мехури с мирис на гнило, но мечокът не им обърна внимание. Потъна до корем в рядката тиня, която беше топла — имаше тридесетина градуса. От брега извираше гореща минерална вода, която съдържаше целебни минерални вещества. По тялото му премина тръпка на облекчение.
Ревматичните му крака попиваха топлината, болките изчезваха бързо, мечокът изпитваше истинско удоволствие, което той можеше да сравни само с хубаво похапване, сладка почивка в сигурно убежище. Два дни той яде зелени растения и лекува острия пристъп на ревматизъм на това място, както беше правил това неведнъж през минали години.
Когато се усети по-добре, дивото животно се отправи на лов. Със слабата на калории растителна храна не можеше да поддържа организма си. Плячката в снежните преспи се беше изчерпала. Сърните, кошутите и елените, преживели тежката зима, бяха пъргави и бързи. В сегашното си състояние не успяваше да улови дивеч дори с най-изкусни и хитроумни засади покрай пътеките му, по които отиваше на храна или на водопой.
Оставаше му да се изкачи до ливадите и да се опита да ловува на говедата, които хората вече изкарваха на високопланинска паша. Домашните животни бяха по-тромави, по-непредпазливи, по-безпомощни от дивите. Това знаеше от опит, от минали години, когато съвсем лесно успяваше да хване заблудила се юница или крава сред гъсталаците.
Старият мечок със своите триста и петдесет килограма кости и отслабнали мускули бавно се изкатери до клековия гъсталак и легна сред бодливите растения. Денят все още гаснеше кротко по високите планински върхове, увенчани с бели шапки от сняг. Скоро щеше да се спусне здрач. Далечните хлопатари по вратовете на водещите животни ставаха все по-ясни. Стадото говеда се прибираше в краварника, който беше построен от камък по-долу на голяма поляна под закрилата на стръмен скален гребен.
Вървището на домашните животни беше на стотина крачки вляво, но мечокът не се боеше, че ще го надушат и ще се разбягат в паника. Вятърът идваше отляво. В противен случай той би легнал от другата страна на широката отъпкана пътека. Познатият дъх на говедата се засилваше. От време на време мечокът надигаше голямата си посивяла глава. Тъмнокафявите му очи, макар и полуслепи от годините, се взираха настойчиво между четинестите клонки на клековете.
Ето, зададе се пъстрият поток на стадото, което беше пасло по буйните ливади цял ден и сега се стремеше към говедарника, където го очакваше обичайната вкусна ярма и буците сол за близане. Животните слизаха разпръснати. Едни изпреварваха други, после изостаналите ги настигаха, цветовете на чардата се меняха, а човекът вървеше отзад и от време на време изплющяваше гръмотевично с бича си.
Старият хищник изчака да отминат, дебнейки по стар навик пастира. След това се надигна и тръгна успоредно на вървището. Кучетата също не се бяха обадили. Може би те вървяха от другата страна на стадото и уморени от бодърствуването по пасището, бяха станали невнимателни и несъсредоточени в търсенето на вражески мирис.
Гласът на човека се чуваше все по-често. Подканяше животните да бързат. Трополенето на копитата по камънаците се засилваше непрекъснато. Забърза и той в здрача, макар че това му струваше много усилия, тъй като не беше на пътека, а трябваше да се промъква през гъстата растителност. Мъчно беше, но си струваше труда. Все пак слизаше надолу, а не се изкачваше по някаква стръмнина.
Най-сетне той зърна в гъсталака голямо белезникаво петно, което шаваше бавно, спираше се, пак тръгваше. Хищникът застана на място като вкопан. Влажният му нос долови отново накъде духа вятърът, а лапите му почнаха да се придвижват с кадифена мекота по тревите между клековете. Мечокът забрави и почетната си възраст, и умората си, и прищракващите болки в ставите, и болезненото усещане в областта на старата рана в плешката. Той беше по дирите на плячка.
Сега го беше завладяла прастарата ловна страст, наследена от неговите хищни прадеди. В това време бялата крава с хлопка на врата, която имаше навика да ядосва човека със своята своенравност, отбила се по тясна поляна между клека и първите смърчове, където растеше сочна и нежна трева, се сепна изведнъж, но нямаше време да реагира или да издаде глас.
До нея изневиделица израсна грамадна фигура, страхотен удар и тежка лапа пречупи гръбнака й. Изненаданото животно промуча глухо и падна като поразено от гръм на тревата, без да изпитва повече болки. Мечокът се огледа в здрача, наостри уши, но не се чуваше подозрителен шум. Изглежда, никой не беше усетил нападението и убийството на кравата.
Той легна уморен до плячката си. Все още беше нащрек. Стадото се отдалечаваше спокойно към нощните си убежища. Гласът на човека затихваше. Той не подозираше за драмата край стройните смърчове. Иначе звуците от устата му щяха да се променят, в тях щеше да се промъкне тревога, гняв и ярост.
Хищникът почиваше до жертвата, но дълбоко в себе си знаеше, че не бива да остава толкова близо до вървището на говедата. След половин час стана, захапа кравата за врата и с мощно усилие на гръбнака започна да я влече по нанадолнището сред смърчовете по-далече от краварника и от хората. Дебелата суха постилка от иглици му помагаше в иначе непосилната за тези му години работа.
Най-после стигна до края на наклонена поляна, на долния край на която започваше гъста букова гора. Мястото изглеждаше закътано, далече от пътеките на домашните животни. Напоследък душата му беше зажадняла за такова девствено кътче, където можеше да се отпусне истински. Безкрайно му беше омръзнало да среща пришълци в собствените си гори, да се съобразява с тях, да се страхува от тях.
Хищникът спря задъхан, с разтуптяно сърце и дълго си почива. После изтърбуши кравата и започна да яде уморено без предишната жажда за месо, без желание по-скоро да напълни стомаха си, за да продължи самотния си път в планината. Дали вече не наближаваше края на този безкраен път?
Когато се наяде, събра лениво клони и сух мъх и затрупа съвсем небрежно жертвата си. После се отдалечи в гъсталака от приклекнали до самата земя островърхи смърчове, които сякаш се готвеха за скок към мрачното небе. На около километър разстояние легна на едно сухо местенце, подпря натежалата си глава върху предните лапи и задряма уморено. По-нататък щеше да се връща при плячката си, докато изяде и последното късче от нея. Може би през това време щеше да получи нови сили в мускулите, ново желание за действие, за живот.
След това щеше да тръгне на лов, можеше да повали друга крава, а през това време горските плодове щяха да узреят, щеше да пълни стомаха си без много вървене. Дали нямаше да се повторят пред късогледите му очи още веднъж картините на годишните сезони с техните радости и горести.
В това време пастирите в говедарника в подножието на скалите установиха липсата на кравата, откриха на сутринта мястото на схватката между хищника и жертвата му. Тревата беше отъпкана, а на едно място просто премазана от тялото на говедото. Голямото черно куче ги отведе мълчаливо по дирята от влаченето до скрития труп. Хората се огледаха мълчаливо. Смърчовете и буките по-долу пазеха тайната, а звярът изглежда наблизо. Не биваше да се излагат на смъртна опасност. Побързаха да се отдалечат.
Един от пастирите яхна дребно космато конче и се спусна от планината в най-близкото село, където съобщи за нападението на стръвницата. Телефоните зазвъняха тревожно, препращаха новините със светкавична бързина и скоро тя стигна до столицата. А мечокът, наситен от месото на жертвата, продължаваше да спи върху сухите смърчови игли. Слабият планински ветрец рошеше сплъстената му козина.
Мъжът седна на дебелия пласт клони със свежи листа, нахвърляни по грубия под на чакалото, сковано набързо от пръти върху чатала на старата бука. Той положи ловната карабина на коленете си и се огледа разсеяно. Смърчовият лес оставаше зад гърба му. Вечерният здрач пълзеше бавно нагоре по склона на планината, изпълваше доловете, оплиташе със сивите си мрежи самотните буки, правилните тъмни острови на горичките и поляните между тях. Трупът на кравата, убита по-миналата нощ от мечката, се беше превърнал в голяма безформена купчина до скалата. Големият звяр беше покрил жертвата си с вършини и чимове мъх, за да я скрие от другите животни.
След този дълъг ден, изпълнен с напрежение, той именно получи разрешително за отстрелване на стръвницата. Най-сетне беше съвсем сам. Трябваше да чака повторното идване на дивото животно, осмелило се да наруши законите на хората, и да стреля с карабината. Но не стремежът към тези изстрели го беше накарал да напусне за една нощ големия град. По-важни за него бяха часовете на самота, в които можеше да разсъждава дълго, без да се самоизлъгва, сред успокояващото лоно на природата. С натрупването на годините напрегнатият живот в далечния град му се струваше все по-сложен и по-уморителен. Може би само тук, в дивата планина, ще сложи в ред мислите си, ще вземе трезви решения.
В гората настъпи дълбока вечерна тишина. И вятърът притихна между пирамидалните корени на смърчовете нагоре по склона. Буките в долния край на поляната мълчаха като уморени от тежка работа гиганти. Слабо движение във високите треви привлече вниманието му. Неясен нисък силует вървеше по следата от влачено тяло на кравата. Оставените от растенията капки кръв водеха някакъв хищник към жертвата.
Полутъмнината му пречеше да разпознае животното, което би могло да бъде лисица, язовец или скитащо куче. Ловецът повдигна пушката, насочи я и погледна през окуляра на оптическия прицел. Кръстчето му се поколеба насам-натам, намери главата на едра ръждива лисица. По нейния врат имаше къса грива, която беше настръхнала от предчувствието за близката плячка. Това беше стар лисугер, чиято глава се протягаше напред, острата удължена муцуна надушваше месото, а дясното око проблясваше слабо на остатъците от светлина.
Човекът потръпна от възбуда, мечката щеше да дойде чак след няколко часа. Лисугерът направи четири-пет крачки към кравата. Спря се наблизо до стъблата на две буки. След миг щеше да тръгне пак и да изчезне в тъмнината. Кръстчето беше кацнало над предните му крака. Пръстът, сякаш без да иска, натисна лекия спусък. Проеча самотен гърмеж. Тежкият куршум свали животното като парцал в тревите. Ехото се върна на замиращи талази и се стопи в тъмнината.
Ловецът въздъхна сподавено. Разтрепераните му пръсти заредиха карабината, отпусна се назад, облегна се на клона. И попадението в лисицата беше за него голям успех. Не се беше отучил да стреля точно. Нямаше защо да я взема сега. Не можеше да оживее като в приказките. Куршумът сигурно беше пронизал лесно тънкото тяло и не беше отворил големи дупки в кожата. Щеше да я прибере сутринта. Мечката не биваше да усети мириса на стъпките му близо до жертвата си. Дали не беше дочула гърмежа?
В това време старият мечок, доловил трясъка на изстрела, не помръдна от мястото си. Само ушите му се изправиха, за да уловят ехото. Чувал беше доста гърмежи през живота си, за да се разтревожи и да прекъсне дрямката си. От дълбочината на гората се обади глухият глас на улулица, който звучеше като отглас на далечния гръм.
После пак настъпи тишина. След малко щяха да се доловят тихите дебнещи стъпки на дребните горски хищници, пристъпващи по пътеките, и трополенето от копитата на елените и сърните, които щяха да излязат на паша по поляните. Грамадното, но вече отпуснато тяло на мечока промени положението си върху дебелата постеля, от сухи смърчови иглици. Тежестта на плътта му го притискаше неумолимо към земята. Звярът отдавна вече не усещаше благодатното отпускане и свежестта след почивката. Умората, безкрайната умора на старостта, го завладяваше все повече.
През облаците се промъкна слабата светлина на луната и надникна между клоните на дърветата. Наближаваше полунощ. Тайнственният биологичен часовник, кодиран в наследствеността на дивото животно, накара очите му да се отворят. Звярът се огледа лежешком. Лъчите на нощното светило струяха през короните на смърчовете, падаха по лъскавите ветрила на клоните. Хилядите отблясъци създаваха във въздуха едва доловимо сияние, което все още беше достъпно за отслабналите му очи. Време беше да яде, стомахът му изискваше нова порция месо, за да може да поддържа жизнените процеси на тялото.
Дивото животно се надигна мъчително, направи десетина сковани крачки, за да възстанови донякъде еластичността на мускулите си. След това потегли направо към жертвата, водено от изключителното си усещане за вярната посока и разстояние. Когато стигна до последните стреловидни смърчове, които поръбваха поляната, мечокът спря на място. Преди да покаже главата си изпод изящно надвисналите клони на дърветата, той пое дълбоко въздух с влажните си ноздри. И въпреки че беше загубил от остротата на осезанието си, долови нещо необичайно. Вятърът духаше съвсем слабо откъм лявата му страна и носеше дъха на някаква скрита заплаха, нейде там имаше човек.
Колкото и безразличен да беше станал звярът към опасностите, властният инстинкт за самосъхранение се пробуди в мозъка му. Човекът не се движеше, не подкарваше крави, не дрънкаше със съдове, а стоеше на едно място, може би притаен в засада, готов да пусне върху него огън, гръм и болезнено късче метал.
Хищникът би трябвало да отстъпи тихичко сред дърветата и да изчезне в благословените недра на гората, но опитът на годините и близостта на жертвата, която не би могъл да добие лесно втори път, го задържаха. Човекът би могъл да се отдалечи, да изчезне в тъмнината и да го остави сам с трупа на кравата. Къде ли се беше скрил?
Дивото животно впрегна всичко от сетивата си, което беше останало живо, за да установи мястото, където беше човекът. След това тръгна надясно и започна да обикаля поляната. Промъкваше се през храсталаците, намиращи се в нейните покрайнини. Така слабият вятър оставаше непрекъснато срещу носа му. Смърчовете се свършиха, показаха се гладките дънери на буките, чиито все още голи корони се губеха в тъмнината.
Клоните, покрити с полуразтворени пъпки, от които идваше потайно прикрито ухание на свежест, едва се очертаваха на по-светлото небе. Луната се беше скрила зад облаците. На едно от дърветата се виждаше необичайно тъмно петно. Мечокът насочи вниманието си към него и установи, че човекът се намира там. Животното заобиколи отдалече буката с чакалото. Неговите огромни лапи бяха толкова внимателни, че не се чуваше никакъв шум. Старият хищник забрави за болките в ставите, за умората си, в него се събудиха ловните инстинкти и заглушиха временно всичко друго. Неприятелят трябваше да бъде надхитрен.
Спря се до дънера на едно дебело дърво на дванадесетина метра от жертвата си. Пред него стърчеше гъст храсталак с току-що разлистени клонки. Той беше добре дошъл за прикритие от очите на човека. Не биваше да отива сега при кравата. Луната пак беше надникнала през облаците и осветяваше белезникавата купчина в края на поляната. Разбира се, животното едва ли свързваше обстоятелствата, както би сторил човек, но изглежда долавяше, че присъствието му е свързано с трупа на плячката. Инстинктът му подсказваше, че това е причината за необичайното присъствие на двукракия в гората. Поради това съсредоточаваше цялото си внимание върху него.
Мечокът пое дълбоко въздух. Ето го слабия, но настойчив дъх на човека. Някъде наблизо имаше мъртва лисица, от чиито рани ухаеше приятно на прясна кръв. Някакъв хищник беше свършил добре работата си. По-нататък се носеше сладникавият мирис от месото на неговата вчерашна плячка — никой не беше вършил покушение върху нея.
Грамадното животно усети слабост в краката си. Искаше му се да прилегне до трупа и до къса от омекналото месо, да насити жадуващия си стомах, който се беше разбунтувал от близостта на храната. Но инстинктът за самосъхранение беше по-силен. Трябваше да се чака. Мечокът легна тихичко сред храстите и втренчи поглед към чакалото.
Човекът не можеше да остане безкрайно там. Сега, когато беше разгадал местонахождението му, долавяше всяко негово помръдване. Дори слабото поскърцване на обувките му, докосването на карабината до клоните или триенето на прътовете под тежестта на неговото тяло отекваха в ушите на звяра. Това го успокояваше, долавяше, че контролира положението. Неприятелят беше открит и следен — оставаше да лежи тихо и да чака търпеливо своето време.
От време на време задрямваше, но нещо дълбоко в него оставаше будно. Ето, в гъсталака се промъкваше някакво животно — дъхът му подсказваше, че това е ивичестият язовец. Спря се. Вероятно беше доловил мириса на мечката. Стъблата прошумяха тихо. Язовецът се отдалечаваше, страхуваше се от силния хищник.