Ради Царев
Меча бърлога (4)

Години на растеж

Старата мечка отведе своя син през наклонени поляни, обрасли с буйни папрати, през древни букови гори и разпенени потоци към най-дивата част на планината. В ранна пролет тук действително не можеше да ги зърне човешко око. Дърварските работи започваха по-късно и те се вършеха по достъпните склонове на речните долове, защото само покрай бреговете им имаше стръмни коларски пътища, които по-нагоре ставаха конски пътеки.

По тях можеха да вървят единствено дребните космати каракачански коне. Върху своите самари те сваляха нацепени дърва за горене в долините, наредени един зад друг на дълги кервани, всеки следващ кон вързан за самара на предния. Стадата овце и чардата говеда идваха с пастирите и със злите им кучета в края на май, но те оставаха най-вече из високите алпийски ливади, където бяха построени на закътани места с течаща вода кошари и краварници. Хората избягваха да навлизат в горите под пасищата без причина, защото се бояха от вълците и от мечките.

Старата мечка избра за обиталище вододела близо до извора на рекичката, която минаваше през каньона с пещерата. От този планински рид се спускаха и други потоци, които се врязваха дълбоко в полите му. Горе под самото било те оросяваха стръмни поляни, покрити с папрат и треви, гъсти лесове от бук. Това беше вълшебен кът с броеница от малки полянки, обградени с гори, в които лежаха десетки нападали стари дървета. Те гниеха и отхранваха вкусните ларви на планинските насекоми. На някои места растяха на гнезда древни ели. Под възлестите им стъбла със сгъстени клони, под късостволите им дънери се простираха кипящи от живот мочурища.

Може би почвата тук беше лишена до голяма степен от плодородието на земите в полите на планината, което толкова интересуваше мечките, но затова пък цареше спокойствие. За щастие наблизо не живееха други мечки, защото тогава майката трябваше да води жестока борба за новия си ловен участък. Никоя мечка не би го отстъпила, без да пролее кръв. Само силата, непреодолимата сила, можеше да я прогони от късчето земя, която я изхранваше.

И въпреки суровите условия мечешкият лук, грудките на други някои растения, развиващите се пъпки на орловата папрат, зелените листа на къпините и малините и жълъдите на буките, скрити в пластовете миналогодишна шума, се намираха начесто през пролетта. Трябваше да ходят дълго, за да напълнят стомасите си, но краката им бяха издръжливи. Всяка вечер обхождаха поред част от ловните си владения.

От време на време старата мечка водеше сина си чак до доловете под самите планински върхове, в които все още имаше дебели преспи полузаледен сняг, и започваше да души упорито педя по педя. Понякога за голямо учудване на малкия се спускаше към някое място и започваше да рови с дългите нокти на предните си лапи и да отхвърля настрани снега на едри късове. После хващаше със зъби крака на някоя умряла през зимата дива коза и я измъкваше на открито с доволно ръмжене. Тогава настъпваше славно пиршество, което не приличаше на тревите и изравяните корени. На малкия се падаха вътрешностите на животното. Те, все още запазили дъха на ядените от козата ароматични треви, имаха възхитителен вкус.

Двете мечки спяха в дупка, направена от падането на огромна бука, повалена от силния порив на планинска буря. Нейните корени бяха надигнали голямо парче земя и се беше образувала обширна землена пещера. Вятърът беше напълнил убежището със сухи листа още през есента и пружиниращата постеля предпазваше животните от студ и влага.

В края на май мечето беше станало живо и пъргаво мъниче. От гладките черни ноктенца на краката до влажния крайчец на муцунката му се излъчваше диво изящество. Движенията му бяха грациозни, а чертите на „лицето“ изразителни. Природата като че ли го беше създала, за да докаже за лишен път възможностите си в извайването на съвършенството. Кожухчето на мечето беше кехлибарено сиво, чисто и пухкаво. Очите му, лъскави и живи, винаги търсеха нещо интересно, а пъргавите крачета бяха готови да го отнесат до това, което привличаше вниманието му.

Старата мечка се гордееше с рожбата си, въпреки че тя й създаваше много неудобства с непрекъснатото си движение и безкрайното си любопитство. Понякога я наказваше с доста тежките си плесници, но в повечето случаи я спираше на място с предната си дясна лапа, укротяваше я и я лижеше грижовно.

Мечката не се отделяше от малкия нито денем, нито нощем. Изглежда помнеше опасността, от която го беше спасила в последния момент, а дали тъгуваше за другия си син, едва ли би могло да се отгатне. Може би дългото му отсъствие, непрекъснатите грижи за брат му я бяха накарали да се примири със загубата.

Нека сега да оставим майката и сина в дивия пущинак на планината и да се върнем при тях през есента на третата година. Мечето с бялото петно на крачето беше пораснало доста и обещаваше да стане великолепен мъжкар. На ръст все още беше по-нисък от майка си, а по сила на мускулите едва ли не беше равен на нея. Сега често се отдалечаваше сам в търсене на храна, но все пак се държеше в близост до старата мечка, така че да може да я подуши. Майка му, бременна с нови рожби, вече не държеше нейният син да бъде непременно до нея, но тръгнеше ли на по-далечен път, го призоваваше с ниски гърлени звуци. Може би тя инстинктивно се стараеше да му предаде колкото може повече знания и сръчности, защото скоро щяха да се разделят завинаги.

И сега тя го повика, вслуша се, застанала между дебелите дънери на буките в горното течение на планинската рекичка. Откъм скалите се дочу слабото шумолене на храстите, издънките им се разтвориха под натиска на яки плещи и се показа мечокът. Неговият кожух вече беше потъмнял. Тялото му се беше наляло с плътни мускули и той пристъпваше спокойно, без да долавя своята раждаща се сила и мощ. Дивото животно се спря и погледна майка си. Нейният призив звучеше приблизително така: „Хайде да вървим на вечеря“, а той винаги бе готов да похапне нещо вкусно и от малък беше свикнал да цени високо нейния голям опит в откриването на храна.

Мечката тръгна по едва забележимата пътечка, която лъкатушеше по очертанията на речното корито и се точеше нагоре срещу течението, последвана от сина си. Скоро пътечката, отъпкана от краката на горските обитатели, почти се загуби. На едно място буките растяха върху развалините на древни човешки жилища с дебели каменни стени. Дивите животни преминаха през тях, без да ги отличават от естествено натрупаните скални късове покрай рекичката. Зидовете, дело на човешки ръце преди много векове, се бяха слели с природата. Обрасли бяха с дървета, храсти, дебели пластове мъх, които покриваха и камъните, и фугите, измазани с червеникав хоросан.

По-нататък в скалните стени се редяха полузакрити от храстите и поветицовите завеси входове на пещери. Майката спря пред един от тях и започна да души земята. После вмъкна глава вътре през растителността, сякаш знаеше точното положение на дупката, и влезе бавно. Стените на прохода бяха гладки и издаваха ръката на човека, която ги беше дялала с длето и кирка. Таванът на галерията представляваше сравнително правилен свод. И по него се виждаха дълбоки драскотини, направени от сечива, далече по-силни от ноктите и на най-голямата мечка. Подът беше равен, сух, покрит с дебел пласт прах и трошляк от отдавна изгнили листа, случайно попаднали вътре през входа. След първия завой, в полутъмнината, мечката стъпи върху рохкава мъхова постеля. Тя беше толкова суха, че се разсипваше на прах. Някога тук беше зимувала мечка.

Мечокът, влязъл подир майка си, долавяше смътно какво я беше накарало да посети това място. Миналата година по това време тя беше влизала в пещери и дупки, за да избере най-удобната за презимуване. Стъпалото на лявата му предна лапа, което бе потънало в праха, усети нещо ръбесто. Ноктите се присвиха, обхванаха предмета и го извадиха на бял свят. Това беше зеленясала бронзова кирка, чиято дървена дръжка отдавна бе изгнила. Дивото животно вдигна металния къс до носа си, подуши го и го пусна пак в праха. Древното оръжие, с което някогашният роб е изкопавал рудата от златоносната жила, пронизала планинския склон, не ставаше за ядене.

Животните излязоха от галерията и продължиха пътя си. В горното течение на рекичката, където водата се губеше сред едрите камъни и проблясваше в малките вирчета, мечката зави наляво и по дола на едно ручейче започна да се изкачва по склона на централния хребет. Краката на мечките често пропадаха през дебелия пласт миналогодишни листа, добил вида на рехав картон, и достигаха до локвичките вода под него, която не се показваше на бял свят до оттичането си в реката.

По тъмно животните преминаха през клековия пояс и стигнаха до лишеното от дървета плато, което беше покрито с треви. Навсякъде кръстосваха пътеки, от които лъхаше остро на говеда и на овце. Но по всичко личеше, че не те са целта на старата мечка. Есента беше богата на питателна и вкусна растителна храна и нищо не я тласкаше към хищничество.

Пътят на майката прехвърли билото на хребета, премина пак през клековете отвъд и започна да се спуска по дола на друг ручей, който течеше на юг. Слизането не беше лесно, защото планината от тази страна беше далече по-стръмна, но дивите животни не се бояха от труден път. Мощните им крака се сгъваха, широките стъпала стъпваха от камък на камък, телата им се преливаха плавно в тъмнината и те се спускаха упорито надолу.

След един завой на дола вдясно се показа тясна долина, която се точеше между две високи каменни стени. От нея идваше приятен мирис, който накара младият мечок да преглътне лакомо. Той не можеше да си представи какви плодове издават този зрял сладникав, насищащ дъх, но отсега знаеше твърдо, че това е нещо много вкусно.

Старата мечка ускори хода си, стигна до някакви високи храсти, които се очертаваха заострени към върховете на лунната светлина, и спря пред тях. След това се вдигна на задните си крака и протегна предните. Тя хвана два дълги клона на узрялото дряново дръвче, чиито плодове се сливаха в полутъмнината с листата, наведе ги и буквално събра и листата, и дренките в лапите си. Гълташе ги, дъвчеше ги шумно, лакомо и издаваше приглушени звуци на удоволствие.

Находището на дряновете, които през тази година бяха народили невиждан плод, беше голямо. Цялата теснина беше изпълнена с издънки, чиито листа вече се сгърчваха от първите есенни студове. Мечките се заситиха от плодовете и листата към полунощ, легнаха на едно удобно място и заспаха със спокойствието на праведници. Можеха да останат тук десетина дни, докато им омръзнеше да ядат зрели дренки или ги помамеше друг кът от ловното им владение с ново и по-привлекателно лакомство. Сега трябваше да ядат непрекъснато. Необходимо им беше да натрупат дебел пласт от тлъстини под кожусите си преди идването на зимата.

В малките часове на следващия ден седем-осем мъже вече се събудиха неспокойно в леглата си. Малкият град още спеше дълбоко. Те станаха на пръсти, обуха гумени галоши върху високите си обуща, вдигнаха приготвените раници, опасаха патрондаши, метнаха пушки на рамо и излязоха навън, където ги чакаха нетърпеливо скимтящите ловни кучета и дърпаха синджирите до задушаване.

После закрачиха по тъмните улици на града и се събраха на перона на гарата, където сънените железничари ги посрещнаха с усмивки. Ранният влак, тежко пуфтящ в просветляващото поле между куполите на старите орехи, разпръснати щедро в него, най-сетне спря на малката гара. Зад редките светлини, които проблясваха в прозорците на кирпичените къщи на село Тъжа, се издигаше огромният силует на планината.

Преди зазоряване ловците пресякоха лозята, изкачиха се по криволичеща пътека на планинския склон и първите слънчеви лъчи ги завариха на висока поляна. Най-опитният ловец разпредели другарите си по пусиите, разположени малко по-долу в гората и доловете, върна се на мястото си и даде знак на викачите с кучетата да тръгнат през храстите отсреща, за да вдигнат дивите свине.

Над дълбокия планински дол проеча слабият тътен на далечен изстрел, заплете се в короните на буките и угасна там, без да предизвика ехо. Това беше сигналът за започване на гонката в храсталаците отвъд назъбените стени на дола. След гърмежа малкият поток, който се спущаше стремглаво от праг на праг, засили дивата си песен.

Поставили бяха най-младия ловец на последния пост на пусията. Сега той оглеждаше плахо близките храсти и дърветата по брега на рекичката. Подгонени от кучетата, дивите свине щяха да дойдат към него само по дъното на дола, защото не можеха да се покатерят по отвесните стени. А това значеше, че ще минат на няколко крачки от краката му. Необходимо беше да има търпение и малко повече ловна слука.

По склоновете на тази голяма гънка в гръдта на планината растяха право нагоре буки, чиито сиво-черни дънери, изпъстрени с неравни белезникави петна, като че бяха издялани от цели блокове благороден мрамор. Шумотевицата на водата достигаше до свода от преплетени клонаци, който я връщаше надолу някак омекотена, подобна на далечна неясна мелодия. Есенният ден беше светъл, но слънчевите лъчи едва успяваха да се промъкнат през жилавите листа.

Младият ловец стоеше на брега с готова пушка. Ехтежът на прозрачните струи вода, които се разпенваха във всяко камъче, го оглушаваше. От стремителното движение на потока полека-лека начеваше да му се струва, че олеква, губи тежестта си и заедно с брега се свлича в равнината. Измина час, после втори, но нито се показваше глиган, нито се чуваше призивен вик.

Вниманието му вече се беше притъпило, когато долови някакво движение на двеста-триста крачки по-надолу, откъдето духаше хладен ветрец. Той се сепна, втренчи се и видя да се мяркат между дънерите на дърветата две тъмни фигури.

— Дивите свине — рече си човекът.

Той повдигна дебнешком дулото на пушката, всеки мускул на тялото му се беше напрегнал. Времето започна да лети бързо, но животните не се приближаваха, не се чуваше лай на кучета. Взираше се до болка и от напрежение му се струваше, че двете фигури са изчезнали, разтопили са се сред растенията. Страстно му се искаше отново да ги види, да не изчезнат в планината като видения.

Може би го бяха надушили?

Не, течението на въздуха идваше по дола срещу него. После пак видя раздвижването на храстите. Пое си дъх. Вълнението му се уталожваше бавно, пак можеше да мисли трезво. Явно беше, че животните са се спрели на онова място. Сигурно ядяха нещо на брега. Всеки миг щяха да го усетят и да си заминат в дебрите. Не биваше да ги изпуска. Трябваше да се приближи час по-скоро до тях и да стреля.

Единствената възможност да ги издебне беше да тръгне по брега на потока и да притичва от дърво на дърво, за да не го забележат. Шумът на водата щеше да заглуши стъпките му, а вятърът щеше да отнесе мириса му назад. Не беше редно да напуска пусията, но той знаеше съвсем сигурно, че в дола няма други хора и беше невъзможно да се случи нещастие в стрелбата.

Младият човек свали от себе си всичко, което би могло да го затрудни в пътя. След това взе пушката, наведе се, като че ли можеха да го забележат, и тръгна предпазливо, дебнешком, като се стараеше да не вдига шум. Криеше се зад стволовете на буките, стъпваше по дебелия килим от мъх. Понякога краката му се плъзваха по мокрите камъни, но успяваше като по чудо да запази равновесие. Пред него се изпречваха клони на храсти и на пълзящи растения, които се увиваха на дебели въжета, и едва пролазваше на колене по ниските тунели в тях, направени от телата на дивите животни.

Дебрите на гъстата гора в каньона на планинската рекичка се разтваряха напред като непрекъснати завеси. Сигурно тук отдавна не беше стъпвал човешки крак. В ноздрите му нахлуваше мирисът на зрели листа, острият дъх на смачкани стръкове планинска чубрица и разкъсани сочни стъбла на водни пиперичета. Свежият полъх на планинската вода и всички дъхове се сливаха в един странен, и сладък, и горчив аромат, който пълнеше дробовете му, даваше лекота на мускулите му. Той гълташе този вълшебен горски еликсир с всяка клетка на тялото си.

Напредваше от дърво на дърво, тласкан от прастария инстинкт на човека ловец, и вършеше това с неочаквана гъвкави движения на тялото, с предпазливост и особена съсредоточеност. В тия мигове той не съзнаваше ясно колко се е променило цялото му същество, но после дълго щеше да си спомня за отделни моменти от придвижването му към дивеча като откъси от смътен и неясен сън.

Дали това не бяха движенията и предпазливостта на древните му прадеди, ловували в някогашните прастари гори?

Погледнеше ли задъхан нагоре, виждаше неравните очертания на скалните брегове, поръбени от короните на буките, които ограничаваха дълга синя ивица от есенното небе, подобна на криволичеща атлазена пътека. Той беше оглушен от потока, потънал целия в неговата дива шумотевица.

Ловецът не знаеше колко път беше изминал, загубен в този хаос от буйна растителност, когато в очите му нахлу обилна светлина. На това място долът се разширяваше, бреговете му ставаха полегати и отстъпваха нагоре по склона като декорите на голяма сцена. Човекът се спря зад дънера на дебело дърво, вдигна приклада на пушката до рамото си и надникна покрай гладката кора.

Пред очите му се простираше гъсталак от дрянови дръвчета и храсти, през чиито вече рижави листа надничаха гранатовите перли на презрелите плодове. Дренакът беше родил толкова много, че червенината на плодовете превръщаше храсталаците в жива картина на плодородието, наситена с багрите на кръвта. И оттук не виждаше животните, но отвъд близките храсти някой шумолеше рязко, надаваше ниски басови звуци, а след това мляскаше приглушено. Клоните на дръвчетата се навеждаха ниско, после шибаха въздуха, изправяха се и дълго трептяха полуоголени.

— Дивите свине — прошепна си ловецът с пресъхнало гърло и пристъпи с готовата пушка.

Сега дивечът беше толкова близо, че дори да се впуснеше в бяг, пак би могъл да стреля поне два пъти. Нямаше защо да дебне повече. Той измина с насочена пушка двадесетина крачки, без да обръща внимание на това, че шумоленето престана. Заобиколи първия храст и изведнъж се намери на малка наклонена полянка. На двадесетина метра стояха две мечки, които бяха спрели да ядат, и го гледаха мълчаливо, сякаш се бяха превърнали в кафяво-сиви статуи. Едната беше огромна на ръст, а другата по-дребна от нея, но не по-малко внушителна.

Ловецът се стъписа тъй, както не му се беше случвало досега. Кой каквото ще да разправя, но не е приятно сам човек да се намери срещу два огромни хищника. Може би затова се вкамени на място и ги загледа втренчено, като че беше омагьосан от вида им. По-малката мечка раздруса неочаквано главата си и проръмжа глухо. В нейния глас се долавяше недвусмислена заплаха. Човекът гледаше безпомощно как тъмният нос на животното се гърчи нервно, как дългите му светли зъби проблясват между устните. След това то направи крачка напред, замахна с дясната си предна лапа към него.

Кой знае дали не го предупреждаваше да се махне от това място, където има толкова много вкусни плодове, но човекът не беше в състояние да мисли или да се помръдне. Краката му се бяха сраснали със земята. Кафявите очи на възбуденото животно го гледаха с нарастващ гняв. По гърба на ловеца пробягнаха студени тръпки. Ръцете му повдигнаха автоматично пушката, цевите блеснаха на слънцето и чак тогава се почувствува по-уверен и по-силен. Не биваше да бяга — щяха да го настигнат. Щеше да стреля във въздуха, за да ги прогони.

Точно в тези решаващи мигове видя как голямата мечка пристъпва тежко напред. Тя завъртя мощното си рамо и бутна с него малката настрани, като че й забраняваше да го напада. Разяреното животно отстъпи, отхвърлено от силния удар, проръмжа недоволно, но се подчини и закрачи косо по склона между дърветата с наведена до земята глава.

Старата мечка също възви гърбатата си предница надясно и като пристъпваше бавно натам, обърна глава назад и го погледна за миг. Стори му се като нечакано откровение, че в нейните очи има някакъв въпрос. Какво ли питаше, какво ли искаше да разбере, дали не предлагаше да сключи с него някакъв договор за ненападение, за мир?

Ловецът остана на мястото си онемял. Грамадните туловища на дивите животни се стопиха сред храстите, като че никога не се бяха появявали, и настъпи тишина. После в ушите му нахлу пак бученето на потока, долови неравното биене на сърцето си. Колената му омекнаха и беше принуден да седне на земята. Хладният ветрец пиеше полека капките пот, избили на челото му. И само оголените от листа и плодове клонки на дряновете свидетелствуваха, че приключението му не е било сън.

Когато ловците се събраха на поляната, младежът разказа развълнувано за срещата си с мечките. Мъжете, които бяха повалили сто и петдесет килограмов глиган в близкия дол, го слушаха с интерес, вярваха му. Виждали бяха отдалече мечки по тези места.

— Така ли — извика едър чернобрад мъж, който носеше бойна карабина на рамото си. — Мечките са на отсрещния склон… Трябва да се спуснем през стръмната пътека и да ги настигнем в клековете. Кучетата ще ни поведат по дирите им, когато ги пресечем.

— Но защо? Нали мечките са намалели и са забранени за лов — рече неуверено младият ловец, който все още беше под влиянието на погледа им. — Не бива да ги преследваме.

— Ех, не се бой, никой няма да разбере. Нали сме свои хора тук. Не всеки има меча кожа, не всеки е ял мечо месо — отвърна му чернобрадият. — За тая работа се иска точна стрелба, здрава ръка и кураж, приятелю…

Младият мъж отвори уста да му отвърне, но забеляза, че всички ловци са на страната на противника му. Убийството на мечката им изглеждаше достойна за похвала работа. Останал беше сам срещу тях, затова си замълча. Едва ли старата мечка щеше да се остави да я убият. Тя беше силна и умна. Тази мисъл го поуспокои донякъде.

Накрая трима от ловците се съгласиха да придружат чернобрадия. Те взеха най-доброто куче, което и сега, след лова, се дърпаше до задушаване към примамливия дъх на гората. Спуснаха се по стръмната пътека. Тя беше изровена косо по двата бряга на дълбокия каньон главно от краката на дивите свине. Стигнаха разширението, където бяха дренаците. На едно място кучето надуши дирите на хищниците и безстрашно повлече хората подир себе си.

Настигнаха мечките при скалите под клековете. Разтревожените диви животни, усетили преследването отдалече, бързаха да преминат билото и да се върнат в по-безопасните места отвъд, където хората не смееха да навлизат. Намираха се на двеста крачки пред задъханото от ярост куче.

Старата мечка изръмжа предупредително, мечокът се втурна напред между клековете, подчинявайки се по навик на майка си, а тя свърна надясно из обширния скален сипей. Мечката все още не беше забравила задълженията си и инстинктивно желаеше да отвлече вниманието на нападателите от сина й.

Нейното сиво-рижаво тяло се мярна един-два пъти сред тъмните гърбици на камъните. Чернобрадият мъж се спираше, вдигаше пушката, но не успяваше да се прицели. Разстоянието между ловците и мечката започна да се увеличава. Нейните стабилни широки лапи се справяха по-добре с неравния терен. През това време младият мечок вече преваляше билото с бързи крачки и виждаше пред себе си спасителната тъмна линия на гората отвъд.

Най-сетне мечката трябваше да пресече някаква поляна, не по-широка от петнадесетина крачки. Нищо и никаква работа, но чернобрадият видя посоката на нейната глава, забеляза полянката и се спря. Той вдигна пушката и се прицели предварително. Започна да стреля, щом видя силуета на дивото животно да се показва на открито, и не спря, докато не изпразни целия магазин на пушката. Стрелбата беше доста разсеяна, но един от тежките куршуми удари мечката в тила и я повали мъртва на крачка от гъсталака на горния край на полянката.

Ловецът извика диво, ехото на гласа му се повтори от близките скали, понесе се от вятъра към дълбокия каньон. Човекът беше „победил“ още веднъж дивата природа. После започна дрането на кожата и всички други неща, които се правят след сполучлив лов.

Само един-единствен човек си помисли с дълбока тъга за смъртта на голямата мечка, която го беше спасила от лапите на разгневената си спътница. Той се познаваше и знаеше, че дълго ще сънува погледа на двете приятелски тъмнокафяви очи. Виновен ли беше за нейната смърт?