Ради Царев
Меча бърлога (11)

Смъртна опасност

Късно напролет, когато дивите плодове в планината още не бяха узрели, а зеленината вече не беше тъй привлекателна за мечока, настъпваха скучни дни. Той не оставаше гладен, но ядеше насила тревите и младите листа, а за десерт разравяше мравуняци, разбиваше гнили пънове да търси ларви, ловеше жаби в мочурищата.

В ранната утрин, след като беше скитал недоволен цяла нощ, Белязания долови дъх на восък и мед. Вятърът го носеше нейде отдалече, защото ноздрите му едва го долавяха. Дивото животно се спря, започна да поема въздух. Мирисът идваше отляво, където завиваше планинската рекичка, бързаща под краката му.

Мечокът се спусна по брега, мина през храстите, пресече горички от млади буки, нараснали на неотдавнашни сечища. Отвъд завоя дъхът стана по-ясен. Измина повече от километър и навлезе в разлата речна долина. Това място беше извън границите на владенията му, но сега нямаше намерение да се връща.

Скоро видя коларски път по брега, който водеше към селището на двукраките. От двете страни на рекичката по склоновете се спущаха разкошни поляни. В сивата утрин не се виждаха чудните им багри, но носът на мечката долавяше ароматите им великолепно. Въздухът беше наситен от тяхното ухание. По листата на тревите просветваха прозрачните капчици на росата. Тя беше тъй изобилна, че приличаше на сребрист воден налеп. Големите ходила на мечката го стърсваха и оставяха тъмна ивица подир себе си. Влагата мокреше краката и корема й, козината се навиваше на дебели фитили, но това не безпокоеше могъщия звяр.

Носът му продължаваше да го води безпогрешно към източника на привличащия го мирис. В края на краищата достигна до някакви дървени стълбове, забити близо до горния край на поляната вдясно. Те бяха дебели около петнадесетина сантиметра в диаметър и високи не по-малко от пет-шест метра. На горния им край имаше площадка, скована от дъски. Дъхът на мед и восък идваше оттам.

Дивото животно се изправи на задните си крака, протегна предните нагоре, но те достигнаха едва до два метра и половина. Стълбовете, направени от букови стъбла, бяха грижливо изгладени с брадва. Мечокът прилепи острите нокти на предните си лапи до твърдата повърхност на дървото. Опита се да стори същото с по-късите нокти на задните лапи и да полази нагоре, но не успя. Туловището му тежеше не по-малко от триста и петдесет килограма. Младостта, когато се катереше леко по дърветата, беше отминала безвъзвратно.

Белязания изръмжа недоволно, разгневено. Медът го очакваше горе, но не можеше да го достигне. Той обхвана най-близкия стълб, стисна го в предните си лапи, опита се да го пречупи. Дървото, добило след изсушаването си здравината на метал, не се поддаваше, не помръдваше. Хората добре бяха защитили кошерите от посегателствата на мечките.

Тогава се опита да изскубне гредата. Обхвана я, запъна ноктите си, здравият му гръбнак се напрегна, направи мощно усилие. Стълбът потрепера, беше забит на повече от метър в земята, размърда се обнадеждаващо. Мечокът се напъна и започна да го разклаща. Дървото застена в лапите му, започна да излиза от леглото си. Пръстта около него се разкъртваше.

Мускулите на мечката се напрягаха още повече. Страхотната им сила, съсредоточена в една точка, беше невероятна. Всеки грам на тялото беше насочен за постигането на целта. Постройката започна да се криви, да губи формата си, да скърца пронизително. Най-сетне стълбът беше изваден, мечката загуби равновесие и го дръпна настрани. Дочу се трясък на чупещи се дъски и отгоре тежко тупнаха четири дървени сандъка, в които бяха питите на пчелите. С удара си в земята те се разтвориха, капаците им отхвърчаха настрани и натежалите от мед пити се жлътнаха на слабата светлина. Пчелите се размърдаха лениво в хладината, но все още не можеха да летят. Огромното животно посегна и започна да вади една по една питите, да стръсва пчелите, които жужаха разтревожено. Правоъгълните рамки, върху опънатите телове на които бяха закрепени восъчните пити с мед, бяха в негово владение.

Към пладне един пастир, който подкарваше няколко крави с телета по брега на рекичката, забеляза странно изкривените стълбове. Той се изненада, но не посмя да приближи до разбитата площадка, а подкара животните назад към селото. Следобед двама мъже, въоръжени с пушка и с брадва, пристигнаха по пътя, стигнаха до разрушената постройка. Те останаха с отворени уста пред силата на мечката, която беше оставила отпечатъка от лапата си върху една от непокътнатите пити. Следата едва се побираше в дървената рамка, ноктите бяха направили елипсовиден венец от дълги резки.

— Голяма мечка. Цяло халище е било — обади се по-възрастният мъж. — Да знаеш, ще се върне пак. По рамките има доста восък и мед.

— Какво да сторя, бай Нягуле — рече собственикът на кошерите, почернял от гняв. — Не искам да й прощавам.

— Да, това не е за прощаване — отвърна старият ловец. — Разбити са четири кошера, пълни с мед. Може да я уловим, но трябва да ме слушаш и най-важното — нищо да не стигне до ушите на горския. Нали знаеш — забранени са…

— Готов съм на всичко, бай Нягуле.

— Добре — пламнаха очите на ловеца — за тебе отмъщението, а за мене кожата на мечката. Има на кого да я продадем, отдавна ме моли.

— Съгласен съм.

— Тогава трябва да оправим площадката и да качим горе остатъците от кошерите. Нека да се потруди пак да ги събори. А след това ще приготвим отровна стръв. Останал ми е стрихнин от примамките за вълци, дето ги правих през зимата…

Мечокът, легнал на около километър от съборената площадка, съвсем нямаше намерение да изоставя вкусната плячка. Привечер той стана от леговището си в старата букова гора и се спусна в речната долина. Стадо крави се отдалечаваше по пътя. Хлопатарите, вързани по вратовете на по-буйните животни, бавно заглъхваха в спускащата се тъмнина.

Дивото животно се приближи до площадката, но тя пак стоеше на четирите си крака. Това преобразяване на събореното съоръжение го озадачи за минута-две. Той подуши стълбовете и долови мириса на хора, но това не му направи кой знае какво впечатление. Дървените колони миришеха на двукраките и преди да свали кошерите. Важното беше, че дъхът на меда стигаше до ноздрите му.

Мечокът отиде до стълба, който беше изтръгнал миналата сутрин, обхвана го и го издърпа с един замах, защото само беше положен в предишната дупка. Отгоре се изсипаха сандъците на кошерите, а с тях и нещо бяло, което тупна на тревата някак по-глухо, по-приглушено. Звярът се приближи първо до светлия предмет и установи, че това е мъртво агне. Сладкият дъх на свежо месо го накара да сбърчи доволно черния си нос.

В това време на годината едва ли би тръгнал да гони агнета по поляните, за да го хване и изяде, но сега то беше готово под носа му. Въпреки това надделя желанието му да похапне отначало мед и восък — за тази храна се беше настройвал още от ставането си в гората. Звярът започна да търси остатъците от питите, облепени с останалите живи пчели. Обираше грижливо рамките, но помнеше, че наблизо има още нещо вкусно. Често извиваше врат, поглеждаше към агнето и пак продължаваше.

Накрая, след като облиза и последната капка мед и налапа последното късче восък, той пристъпи към агнето. Раздра с ноктите на предната си дясна лапа корема му и започна да яде месото с наслада. Още в първия момент чувствителният му език долови присъствието на чуждо вещество, което не би трябвало да бъде в прясното месо, но направи няколко глътки преди да вземе някакво решение. Белязания спря да яде, разтревожен от смътно подозрение. Нещо не беше в ред. Той отблъсна с дясната си лапа плячката, облиза кървавата си муцуна. Отдръпна се, седна на задните си крака и загледа с тревога агнето. Нещо дълбоко в самото му същество сякаш казваше „Бягай, бягай, бягай!“

Дивото животно не можеше да разсъждава — просто се подчини на инстинкта си. Усещаше само, че трябва да търси нещо, което ще му помогне да избегне скритата заплаха. Потегли с широки крачки нагоре срещу течението на рекичката. Изминало беше километър, когато усети болка в стомаха. Спря се, изръмжа глухо, огледа се. Над планината се беше спуснала гъста тъмнина. Облаците не пропускаха светлината на луната и на звездите. Небето надвисваше над речната долина. Далеч, сред буковите дървета на старата гора, се обаждаха улулиците. В гъсталака прошумя сърна, която скочи от леглото си и се втурна в бърз бяг, надушила хищника.

Мечокът нямаше намерение да обръща внимание на нощните шумове. От гърлото до стомаха му нещо гореше. От време на време мускулите на краката му се сгърчваха рязко. Това ставаше не по негово желание, а като че от само себе си. Тежко му беше на стомаха. Полека-лека го обхващаше усещането за страх пред тези издебнали го изневиделица болки. Трябваше да се отърве от тях по някакъв начин, да ги изхвърли от тялото си. Какво беше нужно да намери?

Дивото животно засили хода си. Признаците от действието на стрихнина бяха все още съвсем леки, защото беше погълнало сравнително малка доза с месото. Хората бяха сипали белезникавия прах в нарези из тялото на примамката. Отмъщението им го беше настигнало, но все още можеше да се движи.

Отровеният вървеше по ливадите, промъкваше се между храстите, докато стигна до една влажна падина в подножието на централния хребет. Спря се в средата, започна да души големите закръглени набръчкани листа на растенията, които покриваха на големи гнезда повърхността на земята. Това беше цяла плантация от планински лапад. Животното седна сред тях и изсумтя доволно — намерило беше търсеното нещо. То се беше превърнало от смътна сянка в действителност.

Белязания посегна с муцуна и започна да къса сочните листа и да ги гълта. След като изяде двадесетина от тях, изкопа с нокти и няколко корена от лапада и ги сдъвка с явно неудоволствие. Личеше, че се подчинява само на суровата необходимост. После отиде до рекичката, пи от нейната хладна вода, измина още стотина крачки сред буките и легна върху темето на малко възвишение, откъдето можеше да наблюдава околностите.

Мечокът лежеше, дишаше тежко, струваше му се, че е хванат от невидим противник, с когото трябва да се пребори на всяка цена, за да живее. През това време в стомаха и червата му започна да се развива мощна дейност, която доведе до освобождаването на всичко, каквото имаше в тях. Така тялото му се прочисти от по-голямата част от стрихнина. Остатъците от отровния прах не бяха в състояние да повалят огромното животно.

Белязания стана от мястото си чак през следващата нощ. Той пи жадно вода, похапна малко от листата на дивата ягода заедно с още неузрелите светли плодове, които растяха по припека, и тръгна бавно към центъра на владението си. Грамадното животно пристъпваше бавно, поклащаше се някак неуверено на отслабналите си крака. Спираше се често да почива, светът наоколо му изглеждаше странен и нов.

След полунощ стигна до едно от леговищата си, отпусна се в него и положи уморено глава на предните си лапи. Отровата наруши ритъма на живота му за повече от месец. Съвзе се окончателно едва по времето на сватбуването, когато тръгна да търси партньорката си.