Ради Царев
Меча бърлога (13)

Измяната на хората

По мощния гръб на мечока се търкулнаха спокойно още пет години. През тази зима, когато се приближи за пръв път до складчето със зърно и глави кръмно цвекло, дивото животно се спря изненадано на склона. Наоколо имаше големи промени, а това е в състояние да разтревожи дори такава силна мечка като Белязания.

Върху близката полянка се издигаше малка, но солидна къщица на два етажа, чиито прозорци гледаха към дървената постройка на склада. На тридесетина крачки надясно, сред дърветата, беше издигнат странен стобор от забити един до друг колове. Оттам идваше остър мирис на кръв и на диви свине.

Дразнещият дъх привлече вниманието му. Мечокът пристъпи предпазливо, достигна до стобора. Чак сега забеляза, че коловете не са забити в земята, а са прикрепени за напречни мертеци и между тях едва може да мине поглед. Дивото животно се убеди, че наблизо няма живо същество, което би могло да го изненада, и започна бавно да заобикаля покрай стобора.

Неочаквано се озова пред нисък отвор. Снегът пред него беше отъпкан от краката на диви свине. Тук-там се виждаха огризани кочани царевица. Броеница от кървави капки, които в здрача изглеждаха почти черни, се точеше към гората успоредно с дълбока диря на едра дива свиня. Носът на мечока му подсказа, че в тая своеобразна кошара беше влизала майка със своите вече поотраснали прасенца.

Мъжкарят се завъртя неспокойно пред вратата. Той пристъпваше от крак на крак, клатеше голямата си глава, настъпваше какалашките на кочаните, усещаше грапавината им, набиваше ги в снега. Искаше му се да разбере какво се е случило. Някакво необяснимо вътрешно усещане за самосъхранение го караше да бъде предпазлив, но въпреки всичко трябваше да разузнае, да се убеди в нещо несъмнено, за да добие предишното си спокойствие. Тук се беше случила някаква история, придружена с кръв. Не се ли възвърнеше усещането на безопасност, не биваше да остава на това място, където всеки миг можеше да го връхлети беда.

От друга страна, вече толкова години идваше и нищо лошо не бе му се случвало. Животното се поколеба, пристъпи насам-натам пред примамливия вход, протегна шия, пое пак въздух. Наистина наблизо нямаше хора. Мечокът наведе глава и премина през вратата. Той не знаеше, че горе е запъната здрава решетка, завързана с въженце за един от мамулите, които лежаха на снега. Когато влезлият дивеч хванеше със зъби съдбоносния кочан и дръпнеше, решетката се освобождаваше, падаше и преграждаше пътя му към гората.

Предната вечер в капана беше влязла дива свиня с тазгодишното си потомство. Животните бяха толкова много, че едно от тях веднага загриза коварния кочан. Решетката изгъргори и се затвори мигновено. Огромното животно, което тежеше двеста и петдесет килограма, отначало не се смути. Изпадало беше в доста тежки премеждия и все бе успявало да се спаси.

Нададе предупредително грухтене и прасенцата се заковаха на местата си от уплаха. Майката огледа оградата на кошарата с малките си очи, които почти се скриваха от дългите груби косми. Сега по нея не се виждаше никаква пролука, а само преди минута там имаше правоъгълен отвор. Извън възможностите на дивото животно беше да осъзнае положението, но фактът си оставаше непоклатим. Изходът беше изчезнал.

Майката се приближи до оградата и с тежък тръс мина покрай нея. От вътрешната страна, на метър и половина над земята, коловете бяха обковани с дебела телена мрежа. Животното повтори обиколката съвсем бавно, като се спираше често с настръхнал врат и наведена глава. Дебелото му рило изследваше всяка педя с надежда да намери някаква пролука. Най-голямо внимание обърна на решетката, защото тя затваряше входа, през който бяха влезли. Здравият правоъгълник, скован от четири дъбови стълба, на две места беше подсилен с дебели дъски.

Това опипване продължи до мястото, където беше започнала обиколката. Липсата на отвор най-сетне разтревожи животното. Силното му набито тяло се сгърби в средата на капана, от гърдите му излезе диво грухтене, което като че идваше дълбоко изпод земята. Прасенцата, които вече загубваха светлите детински ивици върху козината си, настръхнаха и се събраха около майка си. Тъмното студено небе прихлупваше тежко заграденото кътче от планината и сякаш се нанизваше на острите върхове на коловете от стобора.

Дивата свиня, набрала в себе си ярост към невидимия противник, заби копитата си в снега чак до каменистата земя, сгърби се докрай и налетя срещу стената пред себе си. Нейното продълговато рило, засилено от четвърт тон мускули и кости, се удари между два кола. Коловете се огънаха, но издържаха удара. Теловете на мрежата се врязаха дълбоко в кожата на рилото. Тежкото животно отскочи и рухна на колене. То беше оглушено от удара. Тънки струи кръв се стрелнаха и опръскаха оградата на капана.

Майката се съвзе бързо, но само за да долови, че е попаднала в клопка. Дивото животно като че побесня и загуби окончателно разума си. Мяташе се покрай коловете, блъскаше се в тях, багреше всичко с кръв, оставяше по мрежата вълма от острата си четина. Прасенцата стояха накуп и квичаха уплашено, защото усещаха от гласа и движенията на майка си, че ги грози страшна опасност.

После обезумялото диво животно, което може би по този начин притъпяваше усещането си за болка, се насочи към вратата. След мощен удар, при който се разпръснаха капки кръв по всички посоки, едната дъска изпращя и се разцепи. Дочуло обнадеждаващия трясък на дървесината, животното отстъпи назад, втурна се отчаяно и пак блъсна с цялата си тежест.

Дъската се раздели на две, обтегна мрежата и скъса няколко брънки от нея. При следващия удар главата на дивата свиня се показа отвъд с разранено, кърваво, вече подпухнало рило. Дори въздухът навън изглеждаше по-друг, по-приятен за дишане. Краката на затворничката заработиха силно, забиваха се в снега, достигаха до земята, запъваха се в нея. Мускулите се свиваха, тласкаха тежкото тяло напред с неудържима сила.

Подобно на бронебоен снаряд, предпазена от дебелия си рогов щит под кожата на плешките и от грубата четина, дивата свиня сантиметър по сантиметър разширяваше отвора. С дълбоко трепване на сърцето животното усети че решетката поддава. Оковите на оградата отстъпваха със скърцане, със съпротива. Напрегна се още мъничко и най-после изскочи навън.

Спря се за миг, замаяна от болка, докато прасенцата се измъкнаха през отвора и я заобиколиха в очакване. Кожата й гореше от съприкосновението с телта, но твърдите косми на четината я бяха запазили от дълбоки наранявания. Тя се окопити, изгрухтя, остро, повелително и проряза бързешком снега към тъмната иглолистна гора, където в потаен кът беше изградила от клони на борове своето леговище, подобно на малък харман сред дърветата.

Белязаният мечок душеше бавно кървавите следи по снега и по стените на кошарата. Дългогодишният му опит му помагаше да разгадае полека-лека голяма част от това, което се беше случило тук. След това кракът му настъпи някакъв мамул. Последва глухо гъргорене, поправената решетка падна и затвори входа на вратата. Той пристъпи, удари с лапата на предния си десен крак преградата, чиито дъски сега бяха обковани със солидни железни скоби.

Цялата ограда се раздруса, проскърца пронизително, но не помръдна. Коловете, свързани с мертеци и пирони, се съпротивляваха на силата му. Мечокът изръмжа недоволно, защото го принуждаваха да прави излишни усилия. Той се изправи пред оградата на задните си крака, и макар че беше на повече от шестнадесет години, покатери се по мрежата и коловете, стигна със сумтене до върховете и скочи в снега отвъд тях.

Дивото животно заобиколи двуетажната къщица, покатери се на терасата по външната стълба, но не усети мириса на човек в стаята. Това го успокои и притъпи раздразнението му от кървавите следи в кошарата. Постройките, гледани от терасата на ловната хижа, не му се харесаха. С годините той беше станал истински консерватор и обичаше да се връща към познати гледки и места. Струваше му се, че от новото винаги лъха спотаена заплаха, която го предупреждаваше да бъде внимателен.

Той хапна от царевицата, изгриза две големи глави цвекло и не му се случи нищо лошо. Отправи се към леговището да си почине. С възрастта нуждата от отморяващо дремване се увеличаваше. Огромното му тяло, което тази есен тежеше не по-малко от четиристотин килограма, се нуждаете не само от храна, но и от по-чести и по-дълги почивки.

Лежа си спокойно четири дни, тъй като времето се влоши и над планината премина снежна буря, която дълго и неприятно виеше в голите корони на дърветата и по острите ръбове на скалите из дефилето на планинската рекичка. Фъртуната бръснеше земята с острите си езици, но в убежището му беше топло, постелята беше мека и гигантското тяло, разляло се върху леговището, си почиваше пълноценно. Чак на петия ден привечер времето се оправи и той стана бавно, отръска козината си от полепналите късчета сух мъх и се отправи към складчето с царевица.

По стар навик се спря пред хранилките, прегледа ги. Носеше се дъх на елени, сърни и на диви свине. Стъпките бяха пресни, нищо не беше плашило днес кротките животни и те щяха да дойдат по-късно пак, за да си похапнат овес, царевица и сено. Мечокът се покатери по обикновения си път в складчето и легна върху мамулите. Започна да гризе спокойно твърдите златисти зърна, които бяха събрали в себе си жизнената сила на земята.

После блесна силна светлина, която го заслепи, щом извърна глава към къщичката. Прожекторът беше силен. Конусообразната ивица от лъчи раздираше здрача и правеше видим всеки гвоздей в скелета на складчето. Не му беше добре така осветен, открит за погледите на другите отвсякъде. Струваше му се, че го виждат всички негови врагове.

Той нямаше време да избяга от прожектора, защото беше натежал и нямаше вече пъргавината на младостта. Проеча силен гърмеж и почти едновременно нещо го удари в лявата плешка. Тласъкът беше толкова силен, че го накара да залитне и да залепи дясната си страна до дъските на складчето, които изскърцаха пронизително. Не беше свикнал да го блъскат като парцал насам-натам, но така той избегна следващия куршум, който само разроши козината по гърба му.

Прожекторът угасна за миг. Оглушен от гърмежите, мечокът не можа да долови развълнуваните гласове на хората в ловната хижа, които го наблюдаваха напрегнати през бойницата на втория етаж. Те бяха застанали в засада от два дни насам — откакто ловният надзирател беше видял следите на мечката да се появяват край хранилката. Желаещи да получат кожата на Белязания срещу долари имаше достатъчно много в списъците на ловната агенция. Щастливецът, който беше откупил правото да стреля, беше пристигнал от чужбина.

Тъмнината помогна на мечока въпреки острата болка в плешката да се смъкне заднишком от складчето. Дивото животно се прикри инстинктивно в сянката на постройката от наново блесналата светлина. Премина зад непроницаемата ограда на капана за диви свине и тръгна по брега на рекичката, който го отведе сред близките дървета.

Едва тук се усети извън обсега на враждебния поглед на стрелеца, спря за момент, седна на задните си крака, изви глава към раната. Езикът му едва достигаше до нея. Всъщност бяха две дупчици, едната по-голяма. Кожата се беше плъзнала над отверстията и кръв не течеше. Куршумът беше преминал покрай костта, разкъсал бе дълбоко плътта и бе излязъл навън. За голямо щастие не бяха засегнати важни органи, но всяка стъпка на левия преден крак беше мъчителна. Мечокът беше вече доста възрастен, раната едва ли щеше да заздравее лесно и занапред го очакваха страдания.

Той изпъшка глухо, пооблиза козината около двете дупки и стана от снега, пренебрегвайки мъжествено болките. Погледна назад, където между дърветата се виждаше сиянието на светлината. През главата му премина смътно желание да се върне натам под прикритието на тъмнината и на стволовете на буките. Да се изкачи на терасата, от която се влизаше в горния етаж на ловната хижа. Да застане зад вратата и да удари с тежката си предна лапа първия човек, който се покаже навън, но споменът за ярката светлина, показваща го като на длан пред враговете, и нестихващата болка го накараха да се опомни.

Да, отминало беше времето, когато, запален от страстно желание, беше готов да рискува главата си. Потегли нагоре срещу течението на рекичката по нейния бряг. Полека-лека нагласи хода си така, че да не стоварва тежестта върху левия си преден крак, когато стъпваше с него. Отначало вървеше право към леговището си. Желаеше да се отпусне на сухите листа и да дреме, докато се възвърнат силите му и изчезне противната болка в плешката. После забави ход и когато трябваше да завие надясно между старите буки, за да стигне до леговището, се спря нерешително, клекна на задните си крака и задиша често и плитко.

За мечока беше съвсем ясно, че не може да остане повече по тези места. Враждебното око на врага му щеше да го дебне ден и нощ и щеше да пуска в него болезнените удари, докато най-сетне го довърши. Старият див звяр познаваше упорството и могъществото на хората. Двукраките можеха да правят и хубави неща, каквото беше за него от години насам складчето, но искаха ли да напакостят, сторваха го също така изкусно.

С годините беше доловил, че срещне ли се с тях, по-добре е да отстъпи. Да се скрие от очите им, да изчезне в дебрите на планината, където не можеше да бъде открит лесно. Пред очите му се мярна смътно и неясно дълбоката клисура на планинската рекичка. После и удобната пещера между високите скални стени, които беше запомнил в детинството си. Дали не усещаше нужда в този тежък час на беда да се върне там, където беше живял безгрижно с майка си, да търси нейното всемогъщо покровителство?

Да, там можеше да се скрие надеждно от врага, който дъхаше на барут и желязо. Мечокът въздъхва дълбоко от болка и раздразнение. Стана и продължи по брега на рекичката. След това свърна наляво и започна да се катери по склона.

Дивото животно се покачи с мъка на първия планински гребен, слезе отвъд него и започна изкачването по следващия склон. Призори се спусна между дърветата и храстите, поръсени от слаб сняг, до брега на планински поток. Стовари се върху пряспа навети сухи листа — уморен, горящ в огън от раната. Почина си малко, но горещината и болката не изчезнаха. Плешката и кракът му се бяха схванали.

Почти пред носа му клокочеше тихо дълбоко вирче. Той полази до него, потопи муцуната си и започна да пие жадно. Студената вода се хлъзваше по възпаленото му гърло и донасяше известно облекчение. Белязания се промъкна още към водата, пъхна лявата си предна лапа във вира. Стана му по-добре и я натопи чак до плешката, а главата му се изви нагоре и стърчеше над повърхността. След като постоя известно време, раненият измъкна крака си и легна в наветите сухи листа. Намокрената козина изпълняваше ролята на компрес, но все пак през два часа трябваше да повтаря потопяването, за да възпира възпалението и да отнема температурата от раната.

В това време могъщият му организъм се бореше отчаяно с разрушенията, които беше нанесъл куршумът на ловната карабина. Той не се беше сплескал при преминаването покрай дебелата кост на плешката. Маста, натрупана за зимата в тялото му, сега се изразходваше значително по-бързо. За щастие и температурата на въздуха беше над нулата и не му пречеше да остава дълго време на открито.

Мечокът се застоя до вирчето в продължение на седем дни. Времето беше сравнително топло. Тук в дола не се усещаха ветровете, които шетаха по върховете и събаряха последните листа на буките. Скоро щеше да настъпи истинската зима, наближаваше средата на декември, необходимо беше да отиде до сигурното леговище в пещерата.

Гигантското животно, в чиято козина вече проблясваха бели косми, лежеше върху гъвкавите пружиниращи листа. През нощите се покриваше с тях и почти не усещаше зимния студ. Обикновено полагаше глава на предната си дясна лапа и по този начин пазеше от натоварване ранената лява лапа. Дремеше по цял ден и сънуваше дълбокия каньон и топлата пещера, където беше отворило за пръв път очите си.

После долови настъпващото влошаване на времето и трябваше да тръгне към убежището. Привечер на осмия ден от раняването мечокът се изправи на крака. Неговото тяло беше грамадно сега, през зимата, но това не беше предишният набит звяр, преливащ от мускули. Коремът му беше някак увиснал към земята и се беше отделил от дългия гръбнак, но силата на краката и на врата му изглеждаше непокътната. Болката в плешката се беше притъпила донякъде и можеше да върви криво-ляво. За да му бъде по-леко, тръгна нагоре по брега на потока. Така стигна сравнително лесно до мокрите блатисти ливади, от които изтичаше струйката водица, която даваше неговото начало.

На стотина крачки по-горе, след пояса от ниски, проскубани от непрекъснатите ветрове клекове, започваше голия превал на най-близкия хребет, който беше покрит с разкошни алпийски ливади през лятото. Оттук се виждаха грандиозните очертания на планинските върхове във всички посоки, които сега се разливаха, преливаха един в друг из студената синкава мъглица. През лятото тук бавно пълзяха бели стада овце и рехави чарди разнобагрени говеда. Мечокът не се показваше по тези шумни места, където непрекъснато се чуваха звънците, хлопатарите и тежките медни чанове, защото два-три пъти овчарите и говедарите бяха стреляли отдалече по него.

В това време небето се навъси, доби тъмнооловен цвят, подухна вятър и започна да прехвърча сняг. Във въздуха над главата му се дочуха тръбните звуци от ятата диви гъски, които прехвърляха планината, за да намерят убежища във водоемите на юг. Вятърът се усили и стана бръснещ, леден. Раненият мечок пристъпваше бавно сред изсъхналите високи туфи, които бързо се покриваха със сняг.

Дивото животно стигна съвсем навреме до наклона и се заспуска към тъмната ивица на клековете, между които се подаваха светлите лобове на скали. Вятърът сега преминаваше над гърба му, плъзгаше се по върховете на гъстите храстовидни дръвчета, но не беше лесно да се върви сред тях, защото пречеше и натрупващият се сняг, който падаше непрекъснато отгоре, заслепяваше го, топеше се по черната му муцуна.

Белязания почти тичешком стигна под първите стари буки, спря се и се огледа внимателно. Усещаше се уморен до смърт. Тук вятърът беше съвсем приглушен, защищаваха го дебелите им стволове, които винаги оставяха по едно сухо кътче до себе си. Животното легна до дебелия пън на най-голямото дърво и заспа дълбоко, но нейде към пладне на другия ден го събуди остър привлекателен мирис.

Дъхаше му на спечена кръв, на подлютена рана, на живо месо. Изтощеното от умора тяло потръпна лакомо, преди още да беше отворил очите си. Когато видя полузаслепен белината на снега, който валеше на едри парцали покрай короните на дърветата и се натрупваше на крачка от него, той вече поемаше дълбоко въздух. Слабо тропане на копита по земята го накара да стане с привично движение. Полека-лека свикна с виделината.

И макар че плешката го наболяваше остро, плъзна се над земята, стъпи в дълбокия сняг и тръгна бавно и предпазливо между дърветата. Излезе на края на наклонения сипей, чиито камъни не се виждаха от снега, и се беше превърнал в почти гладък продълговат триъгълник с острия ъгъл нагоре по склона. Върху повърхността му, близо до основата, вървеше огромен елен с великолепни рога. От големината и дебелината на разклоненията им би изпаднал във възхищение всеки любител на ловните трофеи.

Голямото животно пристъпваше разтреперано, крачките му бяха несигурни, немощни, къси. Ето, направи две-три стъпки напред и спря да си почине. Някаква лисица, която беше вървяла след елена, привлечена от дъха на кръв, се завъртя до задните му крака, но все пак на почетно разстояние от тях. Еленът я видя, потръпна целият, завъртя слабо рогата си настрани, но изглежда силите му бяха на свършване, защото дори не се опита да я ритне, което тя заслужаваше заради своето нахалство.

Мечокът с ниско приведена глава се измъкна от храстите, прекоси откритото пространство по сипея и се насочи към елена. Тревопасното животно го надуши, видя го, в огромните му тъмни очи се изписа див ужас. Неговото дълго охранено тяло със загладена сиворъждива козина се разтърси рязко и чак приседна от внезапния импулс. Метна назад разклонената си рогова корона и забърза нанякъде по-далеч от хищника.

Може би раненото животно си мислеше, че тича, че се придвижва бързо, че се отдалечава, но се лъжеше горчиво. Краката му се придвижваха едва-едва, а пробитите от куршум бели дробове не се справяха с кръвообращението, по черната му муцуна избиваше непрекъснато кървава пяна. То не измина двадесетина крачки и спря под първите дървета отвъд сипея да поеме въздух. Мечокът го настигна, хвана със зъби муцуната му, с мощно движение на врата си наведе неговата глава до самия сняг, при което рогата се мятаха напред и назад и не досегнаха нападателя.

Еленът беше паднал на предните си колена, задушаваше се в желязната хватка на хищника. Дясната лапа на мечока удари елена в гръбнака и го пречупи мигновено. Страданията на раненото животно се пресякоха веднага, краката му омекнаха и то се свлече в снега. Мечокът пусна муцуната му. След това го хвана със зъби за врата и го повлече на сухо под огромния крив бук, сякаш беше някакво дребно животинче, а не двеста и петдесеткилограмов елен.

Когато клекна на сухо, хищникът изтърбуши плячката с нокти и започна да яде с наслада топлите вътрешности, от които излизаше гъста пара. Мечокът съвсем не се интересуваше, че еленът е бил ранен по време на лов, че кучетата не бяха успели да намерят кървавата му следа. Важното беше, че животното беше дошло в обсега на носа му точно навреме, че сега можеше да възстанови силите си, отнети коварно от куршума на хората от ловната хижа.

Белязания остана на това място петнадесет дни. Ядеше до насита месо, лежеше на вече изсушените листа под гърбицата на дебелия бук или спеше дълбоко. И дори упоритата лисица, която дебнеше наоколо, не смееше да си откъсне късче месо, да наруши спокойствието му. Времето не беше много студено, често валеше сняг, а гората изглеждаше съвсем опустяла. Изглежда, всичко живо се беше спуснало към по-долните пояси на планината, където все още можеше да се намери храна.

След ден-два студена вълна щеше да връхлети върху планината. Мечокът оглозга последните кости на елена и тръгна към убежището. Снегът беше дълбок и някъде натрупан на преспи, но сега имаше достатъчно сили да го преодолява. Краката му стъпваха твърдо, правеха дълбоки следи, а не се влачеха и не изравяха бразди. Месото на елена го беше преобразило, а раната беше започнала да притихва и да зараства. Всемогъщата природа беше победила разрушителното въздействие на оловния куршум.

Дивото животно премина два речни дола и когато стигна до буйна планинска рекичка, която още не се предаваше на студа, спря на брега и се огледа. Струваше му се, че вече е бил тук. Ето, извивката на тази скала му беше позната. Изминали се бяха много години, откакто не беше виждал тези скални стени, които започваха на стотина крачки по-нагоре срещу течението, но те се бяха запечатали в съзнанието му тъй дълбоко.

Мечокът забърза по слабия наклон. Цялото му същество ликуваше с необяснимо задоволство. Той дори не се спря до трупа на голяма охранена крава, паднала преди месец в дефилето. Плячката можеше да почака, Беше замръзнала и щеше да се запази до пролетта. Един значителен източник на храна, който можеше да посещава в промеждутъците, когато имаше добро време.

Стигна до дънера на стария бук, който, изглежда, почти не се беше променил през изминалите години, и надникна в гърлото на пещерата. Въздухът не носеше дъха на живо същество. Кухината беше празна. Изглежда, в последните една-две години нито родилка, нито самотен мъжкар бяха спали тук. Дивото животно се вмъкна бавно, предчувствуващо удоволствието от сигурното убежище. Достигнало беше до обетованото място на сънищата си.

Старото леговище, вероятно обновявано неведнъж след времето на майка му, беше покрито със суха шума и мъх, но раненият нямаше намерение да придирва. Паразитите, останали в постелята от предишната обитателка, отдавна бяха изчезнали. Сега беше чисто и сухо. Мечокът лежа една седмица по време на върлуващата снежна буря, без да излиза навън, и успя да си почине отлично от принудителните зимни преходи.

После, когато бурята премина, поради това, че усещаше глад, излезе и се наяде с месо от мъртвата крава. Е, нейният дъх съвсем не беше от приятните, но след като наоколо нямаше и следа от друго животно, нито пък някаква растителност или плодове, трябваше да се задоволи с това, което имаше на разположение. Дълбокият сняг не би му позволил да се отдалечава много от леговището.

През цялата дълга и сурова зима мъжкарят не можа да спи както трябва. Често усещаше пристъпите на глада. Изразходвал голяма част от тлъстините си заради раната, той се нуждаеше непрекъснато от храна, и кравата, която се беше подхлъзнала от ръба на скалите горе, му беше добре дошла.