Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
moosehead (2018)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Ради Царев

Заглавие: Меча бърлога

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 29.VI.1988 г.

Главен редактор: Емил Кръстев

Редактор: Вихра Рускова

Редактор на издателството: Вилиана Семерджиева

Художествен редактор: Петър Кръстев

Технически редактор: Анна Михова

Рецензент: Райна Антова Кутова

Художник: Текла Алексиева

Художник на илюстрациите: Тончо Тончев

Коректор: Виолета Ценова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4888

История

  1. — Добавяне

Бърлогата

Първият сняг, закъснял почти до началото на декември, запрехвърча подир пладне. От посивялото небе, надвиснало над старата гора, разположена по бреговете на планинската рекичка, прииждаха на вихри приказни плетеници. Те се блъснаха със слаб звън в оголените клони на буките, чиито краища почти докосваха отвесните стени на дълбокия каньон. Канарите му, сякаш да се запазят от зимния студ, бяха облечени тук-там в руха от стъбла на повет и от пълзящи мъхнати клонки див бръшлян. Неговите сочни сиво-зелени листа със светли жилки се прилепваха върху камъка, подобни на жива мозайка.

До вдлъбната гънка в скалната стена растеше вековен бук. Той беше завит и сплеснат като от ръцете на великан и побит след това със страшна сила в подножието на канарата. Дънерът му, обрасъл с избелял мъх и люспи от набръчкани сребристи лишеи, скриваше наполовина черния отвор на пещера. Тясната дупка беше почти затрупана със съчки и светлокафяви листа от дървото.

Съборените дънери на дебели дървета, които гниеха, оплетени от увивни растения, сочеха съвсем ясно, че тук от много години не беше стъпвал човешки крак. Може би околните буки бяха успели да придобият вид на древни патриарси само поради това, че покрай рекичката нямаше път, по който да бъдат извозвани трупите им.

Дивият кът беше разположен в сърцето на планината. В тишината на пустошта, досегната от суровото дихание на зимата, като че ли нямаше живо същество. Снегът бавно покриваше камънаците, мъха, зелените листа на къпините, купищата сухи листа, навеяни на рехави преспи. Уж нищичко не помръдваше, уж всичко беше приспано, а изведнъж ромоленето на водите беше заглушено от острия крясък на сойка, която прелиташе от клон на клон срещу течението. Нейният глас започна да се повтаря често. Ехото му стана объркано, застигащо се и клисурата се изпълни със суетлива шумотевица.

По десния бряг притича златистокафява лисица. Спря се за миг пред отвора на пещерата, застана с вдигнат преден крак, сякаш се колебаеше дали да влезе. Недалече изгромоля камък, съборен от тежестта на нечий крак. Лисицата бързешком вмъкна глава в дупката. Нейната разкошна опашка се мерна във въздуха, полази по съчките и изчезна мигновено.

Зад близкия завой на каньона се показа първо закръгленото рунтаво рамо, после главата и цялото тяло на голяма мечка, която пристъпваше бавно, често спираше, повдигаше глава. Малките й кафяви очи търсеха недоволно кресливата сойка по клоните. С виковете си горската бъбрица съобщаваше навред за нейното присъствие, а това беше неприятно за хищницата, която винаги се стремеше да бъде скрита и невидима за другите. И особено сега, когато се готвеше да легне в потайно убежище, за да роди на спокойствие рожбите си.

Дивото животно, охранено от изобилните тазгодишни букови и дъбови жълъди, тежеше около четвърт тон, но пристъпваше почти безшумно, без усилия, с плавни свивания на мощните си мускули. Зад нето вървеше друга мечка, която беше доста по-дребна. Това беше нейната дъщеря, родила се преди повече от две години. Тя и досега следваше майка си. Мечките стигнаха до пещерата и като по даден знак поеха въздух с влажните си черни ноздри. Острият дъх на лисицата, която тичаше пред тях, се беше запазил върху съчките.

По-старата изръмжа глухо и започна да размахва главата си ту наляво, ту надясно, сякаш желаеше да изплаши някакъв врат. Раздразнената дъщеря, която повтаряше движенията на майка си, протегна предната си дясна лапа, украсена с дълги черни нокти, и понечи да влезе първа. Сигурно искаше да се справи с пришълката в родната пещера, но майката пристъпи и я отблъсва с мощното си рамо. Може би по навик я намираше все още неопитна, несръчна и поради това заплашена от опасност.

Тя смете с лапа съчките и листата, вмъкна се с вълнообразно движение на тялото в тясната галерия, протегнала глава, душеща следата на лисицата. След няколко крачки се намери в закръглено помещение, което можеше да побере няколко животни като нея. В най-отдалечения ъгъл смътно се виждаше дебела постеля от мъх и сухи листа.

Отвъд, до каменната стена, на оскъдната светлина светеха слабо две уплашени очи. Огромното животно изръмжа издълбоко, пристъпи с неочаквана пъргавина и замахна с дясната си предна лапа. Ударът беше толкова силен, че ако беше улучил лисицата, щеше да я смаже. Пъргавото животинче успя да отскочи, скри се във вдигналия се облак прах, шмугна се покрай неприятелката си, избягна лапата на дъщеря й. Изскочи трескаво навън и се впусна в луд бяг далече от бърлогата.

Мечките седнаха на задните си лапи, сумтяха, поемаха с неудоволствие прашния въздух. Натрапницата изчезна, вече не си заслужаваше да мислят за нея, нямаше да се върне. До постелята имаше купчина кости, които издаваха остър мирис. Лисицата беше идвала понякога тук с плячката си.

Да, леговището трябваше да се почисти, защото им предстоеше да се поселят тук за няколко месеца. Възрастната мечка приближи до мъховата постеля и с четири-пет замаха на лапата я събра на купчина заедно с костите. След това напъха всичко в кръглия отвор на тясната галерия, която продължаваше навътре в канарата, и по този начин го запуши съвсем. Може би вършеше това, за да избегне слабото течение, което се усещаше като леко подухване, но кой би могъл да разбере смисъла на всичките й действия?

Майката и дъщерята прекараха ноктите на предните си лапи като гребени по земята, за да съберат и последните остатъци от предишната постеля. Вдигна се прах, който нямаше къде да отиде в тясното помещение. От време на време мечките кихаха, но вършеха упорито своята работа. Щом се убедиха, че мястото е чисто, те излязоха навън. Започнаха да къртят сух мъх от основите на скалната стена, от камъните и от дънерите на близките дървета, без да обръщат внимание на непрекъснато усилващия се снеговалеж.

Събираха късовете на купчинки, захапваха ги, мъкнеха ги вътре и там грижливо градяха леглото си. Когато над каньона се спусна ранен мрак, всичко вече беше готово. В помещението се носеше приятният дъх на пресния мъх, който създаваше дълбоко усещане за спокойствие и уют. Като сумтеше доволно, старата мечка отиде до входа на пещерата. Протегна лапа навън, където владееше студът, придърпа сухите съчки и листата, запуши с тях цепнатината в канарата.

С верния усет на диво животно тя беше доловила часове напред продължителното влошаване на времето. Дошъл беше денят за лягане в пещерата. На това място се бяха родили много поколения мечки. И сега, приготвила сигурно леговище, в което щяха да се появят на бял свят малките й, нейното огромно тяло се отпускаше в приятна нега. Мечката легна на постелята, положи глава на предните лапи и се вслуша лениво в свирепия вой на зимната буря, която вилнееше с неистови тласъци в каньона и навяваше дебели преспи сняг.

Мечките бяха направили всичко, каквото изискваше от тях инстинктът, заложен в тяхната наследственост, за прекарване на зимата в сигурно убежище. В пещерата беше сухо, заветно и топло. Снегът затрупваше плътно входа. Сега им беше необходимо спокойствие. И те го имаха. Повече нищичко не желаеха. Скоро във въздуха се понесоха ниски басови звуци, прилични на глухо сподавено сумтене, които сякаш излизаха изпод земята.

Мирният им сън беше прекъснат от вълчи вой към края на втората седмица от влизането им в бърлогата. През това време те не бяха усещали глад. Дебелите слоеве мазнина, които бяха натрупани върху гърбовете им, по гърдите и около вътрешните им органи, постепенно се топяха и снабдяваха телата им с енергия за поддържане на жизнените процеси.

От ден на ден животните долавяха как поомеква времето навън. Бурните ветрове, които се носеха като дългогриви жребци между скалните стени, стихваха постепенно. Атмосферното налягане ставаше нормално, въздухът се затопляше. Може би скоро щяха да се събудят, да излязат, да потърсят нещо за хапване извън каньона, но дивият глас на хищника ги сепна преждевременно.

Мечките се вслушваха все още унесени в омаята на съня. Воят не приличаше на обичайните звуци, издавани от вълците през пролетта, лятото и есента. Нямаше и помен от пропитите с печал гласове, с които хищниците се събираха на глутници в началото на зимата. В този вълчи глас потръпваше нещо заплашително, нещо съдбоносно, което им беше смътно познато може би от дълбочината на вековете. Вълкът виеше на следа, канеше своите събратя на лов, на задъхано преследване. Обещаваше им кръв и прясно топло месо в студения зимен ден.

mechka_i_vulci.png

Естествено плячка на вълците можеха да бъдат само двете мечки. Майката изръмжа, изви глава към входа на пещерата. Предизвикателството беше на живот и смърт. Тя се изправи, отърси с рязко движение на кожата полепените по козината късчета мъх, пристъпи през късата галерия и стигна до отвора на пещерата. Снегът покриваше съчките и листата, но в него имаше неголям отдушник, чиито стени бяха заледени. Вълчият вой се понесе съвсем наблизо.

Старата мечка се обърна към дъщеря си и изсумтя глухо. Може би я призоваваше да пази тишина, да не помръдва, да не ръмжи. Вълците можеха да отминат, битката с тях да не се състои. След малко силно драскане по замръзналата повърхност на снега показа, че хищниците отлично знаят къде се намират жертвите им.

Сивите ловци бяха гладували десетина дни и се нуждаеха от храна. Случайно попадналата на пътя им лисица само беше раздразнила стомасите им. Едрият мъжкар, чието ляво ухо бе сгризано наполовина, вълчицата и четиримата им сина, пораснали почти колкото майка си, бяха готови да се борят с мечката, да я повалят и разкъсат.

Опитният водач на глутницата долавяше колко рискована и трудна щеше да бъде тази схватка, но тя можеше да завърши благополучно, ако жертвата е малка, слаба или страхлива. В такъв случай щяха да използуват цялото си ловно умение да я объркат напълно и да достигнат до нейното гърло със своите смъртоносни зъби.

Снежната покривка на входа рухна, проблясна светлината на догарящия ден. Ноздрите на мечката поеха студения въздух, който носеше силния дъх на сивите ловци. От огромните бели дробове на животното се надигна струя въздух, която накара устата да издаде заплашително ръмжене. Вълците бяха готови да нападнат, дочуваше се рязкото претракване на зъбите им.

Да излезе навън и да посрещне нападателите ли?

Отговорът на този въпрос вече се раждаше в мозъка на мечката. Стените на тясната галерия й се струваха като капан, в който не можеше да използува мощните си лапи. Трябваше да ги прогони на всяка цена. Нямаше защо да се оставя на благоволението им, макар че те едва ли щяха да посмеят да влязат вътре. Самото присъствие на вълците около пещерата беше явна заплаха, която трябваше да бъде отстранена. На малките, които щяха да се родят в края на януари, беше необходима пълна безопасност.

Мечката изрева яростно и с мощен напън на гръбнака си избута с глава и рамене преградата на входа. Тя изскочи навън като взривил се снаряд сред разхвърчалите се съчки, листа, сняг и облак пара, който излизаше от нейната проточена озъбена уста. Вълците отскочиха с настръхнали вратове на безопасно разстояние. Те впиха жълтеникавите си очи в противника.

Водачът на глутницата не беше очаквал от пещерата да излезе такъв гигант. Сега победата му изглеждаше невъзможна. Мечката тежеше почти колкото всички вълци пред нея. Видът й показваше, че ще се брани докрай. Успехът, ако се стигнеше до него, сигурно щеше да струва живота на няколко от нападателите. Такъв лов беше напълно безнадежден. Още не бяха стигнали в глада си дотам, че да загиват напразно. Студената зима беше напред, а те можеха да я преодолеят най-лесно заедно, дружно, с усилията на всеки член от глутницата.

Грамадното животно се изправи на задните си крака до дънера на старата бука. Неговите кръгли тъмнокафяви очи гледаха пронизващо. Огромните резци се жълтееха в устата му, а ноктите на предните лапи стърчаха, подобни на криви стоманени остриета. Възрастният вълк се спусна отстрани, протегна муцуна, почти докосна хълбока на мечката, но веднага отскочи пъргаво назад. Изглежда само искаше да провери дали животното е още сънено.

Продълговатата лява лапа изсвистя във въздуха и се стовари върху снега, където се намираше врага преди десети от секундата. Ударът имаше такава сила, че притъпка дебелия сняг почти до повърхността на земята. В него се отпечата дълбока яма с пет остри вдлъбнатини на предния край.

Едрият мъжкар, участвувал в много горещи, кървави схватки, имаше голям опит. Той изръмжа предупредително, сви опашка между задните си крака и се затича, без да бърза, надолу по десния бряг на рекичката, която, замръзнала и покрита със сняг, приличаше на пътека сред старите дървета. Вълчицата и синовете му отстъпиха по-назад все още озъбени, после се възвиха пъргаво и го последваха. Глутницата се стопи в сивия зимен ден отвъд първия завой на каньона, сякаш никога не беше съществувала.

Старата мечка пристъпи по снега, направи десетина крачки подир тях, спря се, извърна глава към пещерата и издаде късо сумтене. Дъщерята се показа послушно навън, огледа, се, пое въздух, затича се, подуши следите на вълците. Козината по врата й се изправи заплашително, заръмжа раздразнено, но спокойствието на майката я укроти. Защо трябваше да губи енергия на вятъра?

Животните се поразходиха надолу по дирите на вълците до мястото, където свършваше каньонът. Там стърчаха няколко големи шипки, по чиито бодливи клонки се червенееха едри сбръчкани плодове, подобни на продълговати капки засъхнала кръв. Похапнаха от тях. Искаха ли да търсят сладки коренчета и лютиви луковици по наклонените ливади, които по-надолу бяха оградени от гъста гора, трябваше да разравят снега и земята под него, а това беше дълга и трудна работа.

Сега времето беше тихо, но нейде от север вече настъпваше студен въздушен повей. Двете животни усещаха приближаването му и затова побързаха да се върнат в убежището си. Старата мечка премина по левия бряг на рекичката, която ромолеше приглушено под ледената си броня. Промъкна се между дънерите на дърветата, заплете няколко пъти дирите си, за да заблуди всякакви врагове по пътя към пещерата. Младата мечка повтаряше всяко нейно движение.

Когато се изравни с входа в канарата, мечката спря на брега, напрегна гръбнака си и направи силен скок. Тя се прехвърли отвъд рекичката. Скочи още два пъти като опарена по петите и стигна до дънера на витата бука. Дъщерята я последва, като стъпваше в нейните дири. Следата на мечките подир стъпките на вълците си стоеше в снега, но дивите животни не се замисляха за нея. Инстинктът ги караше винаги да прикриват дирите си, когато влизат в леговището.

Целият януари и началото на февруари преминаха в сън, къси разходки, в ровене на снега и нападалите листа под дивите круши и киселиците. Нищо не смущаваше спокойствието им. Глутницата вълци вероятно беше слязла в самите поли на планината, за да дебне плячка в покрайнините на селищата, а други врагове мечките нямаха.

Една нощ дъщерята дочу в просъница тежкото дишане на майка си, шумоленето на мъховата постеля. Преди да отвори очи, тя усети сладникавия мирис на кръв и на жива плът. Младата мечка се събуди от дълбокия си унес тогава, когато майката вече беше погълнала плацентата и беше облизала грижливо двете новородени мечета. Те лежаха до нея като мънички топчици и въртяха насам-натам главичките си. Търсеха топлата майчина гръд.

Младото животно протегна муцуна да ги помирише по-отблизо. Дъхът на малките беше приятен, но лапата на майката я отблъсна назад. Дъщерята отстъпи на края на постелята, но беше все неспокойна, стремеше се да се приближи към малките си братчета. Непрекъснато срещаше лапата на майка си, но в младата мечка се събираше спотаена нежност към малките същества, която щеше да се прояви, когато самата тя станеше майка.

След две седмици мечката разреши на дъщеря си да играе с малките. Каменната пещера в гръдта на канарата се превърна в убежище на щастливо семейство. Събудеха ли се, особено след като прогледнаха в края на първия месец, мечетата най-много обичаха да играят. Вършеха това с ушите на майка си и на сестра си, с лапите им, с всичко, което можеха да докопат с малките си лапички и муцунки. Пъргавината и лудориите им нямаха край, но мечките търпяха, защото може би инстинктивно долавяха, че на тях са им необходими повече движения, за да растат здрави и силни. И двете мечета имаха по едно бяло петно на прегъвката на предните си десни крачета. Насищани от гъстото мляко на майка си, те растяха бързо.

В края на март старата мечка започна да излиза по-често навън и да похапва жълъди, запазени под опадалите листа на буките. Тя изкопаваше сладките коренчета и пъпки на орловата папрат, луковиците на мечия лук, растящ по припеците, разораваше мравуняци. Повдигаше тежките дънери на загнили дървета, за да търси под тях червеи и какавиди, гризеше листата на зелените къпини и малини, отърсили се от снежната покривка.

Заситеше ли се, бързаше да нахрани малките и да смени дъщеря си, която през това време ги пазеше. В бърлогата, която и през тази зима беше изпълнила достойно ролята си на мечо убежище, всичко вървеше добре. Нямаше да измине много време и цялото семейство щеше да тръгне по горите и ливадите, за да търси на воля прехраната си.