Ради Царев
Меча бърлога (8)

Изстрел по тревницата

В края на май малките на младата мечка израснаха колкото кученца и следваха майка си навсякъде. Нежните им крачета, по едно от които беше белязано с бяло петънце, сякаш бяха неуморими. Отдалечаха ли се много от бърлогата, спираха на за̀ветно място и нощуваха там. Времето беше топло. Само пролетните дъждове ги караха да търсят подслон под гъстите клони на старите букове, които току-що започваха да се разлистват. Сгушеха ли се до някой дънер, водните капки не можеха да достигнат до лъскавата им козина.

Започна да вали всеки ден на смрачаване — тъкмо по времето, когато тръгваха да похапват. Не беше приятно да се върви в дъжд из гората. Растенията бяха влажни, козината на мечетата се навиваше на фитили, мокреха се от петите до главата. Заприличваха на рошави топки, притискаха се на топло до корема на майка си.

Мечката започна да ги извежда за храна по пладне, когато се вдигнеше росата и тревата просъхваше. В нейните владения нямаше врагове, които да я тревожат. Вълци не се срещаха в това време, хора не стъпваха в затънтената долина, където в малка пещерка беше дала живот на рожбите си. А и неспокойните ловци не ходеха на лов в началото на лятото. Другите диви животни не можеха да застрашат малките. Скалният орел, чието гнездо беше струпано върху издатината на шеметно висока канара като копа от съчки, не би се решил да налети на мечетата не само защото имаше достатъчно по-дребен дивеч, но и поради присъствието на майка им.

Мина време. Дъждовете спряха, но мечките свикнаха да търсят храна далече преди стъмване. В един такъв следобед мечката вървеше с тромавата си походка, а братът и сестрата подтичваха, заравяха нослетата си из сухите листа, лизваха с езичета забързани мравки. Стигнаха до поляна, обрасла с алпийска детелина, чиито светли цветове едва бяха започнали да се разтварят. Мечката набра с лапата си стиска от тях, поднесе ги към устата си и ги погълна с апетитно мляскане. Малките последваха нейния пример и плъпнаха по ливадата.

Слабо жужене привлече вниманието на майката — тя беше позаситила глада си и имаше време да се оглежда. Черно-жълтите телца на позакъснели пчели се вдигаха тежко от първите цветчета на детелината и се насочваха към дърветата в края на поляната. Животното се позагледа натам, направи двадесетина крачки в тази посока, проточи врат, пое въздух. Едва доловимият мирис на мед и восък се засилваше с всяка измината минута. Ето го голямото буково дърво и дупчицата под първия дебел клон, през която пчелите влизаха в хралупата.

След малко на тревата под дървото паднаха смачкани пити с мед, които мечката, щом слезе от дървото, понесе надалече, за да я оставят на мира пчелите и да не нападнат малките. Смрачаваше се вече, когато всички пчели отлетяха и нямаше опасност от жилата им. Медът, примесен с восък и ларви, беше най-вкусното нещо, което майката можа да осигури на мечетата досега. Те гризеха, задавяха се, блъскаха се с лапи, за да завладеят по-голям къс от питите. От време на време се спираха, за да разменят по един-два удара с лапичките си. Тогава майка им ги блъскаше с опакото на краката си. Претъркулваха се на меката трева, скачаха, забравили за кавгата си, нахвърляха се върху питите.

В една такава свада по-малкото мече получи тежък удар от майка си по главата. Падна като камък на тревата и се сви на кълбо. Майката изостави питата, която беше притиснала с лапа, и наведе глава над него. Мечето не помръдваше. Отчаяно ръмжене се откъсна от гърдите й — беше виждала мъртви животни. Лизна муцунката на дъщеря си, запристъпва развълнувано от крак на крак.

Едрото тяло на животното се разтръсваше от тревога. Накрая приседна неловко на задните си крака, посегна с предните лапи, взе примрялото мече и го притисна към гърдите си. Издаваше глухо ръмжене и лижеше неподвижната муцунка с дългия си език. Най-сетне ласката достигна до съзнанието на мечето, то се свести, помръдна с лапи, кихна и отвори очи. Майката подскочи, изправи се на задните си крака и направи десетина крачки по поляната. От могъщата й гръд ечаха сподавени въздишки от радост, примесени със сумтене и гальовно ръмжене.

Мечката положи рожбата си на мъха, побутна я внимателно към остатъците от плячката, отнета от семейството в хралупата. Малката пристъпи колебливо, все още замаяна от удара, но се закрепи на крака и захапа лакомо края на восъчната пита.

Изминаха няколко седмици от намирането на меда. Мечетата си спомняха за него, когато минаваха по поляната, теглеха се към стария бук. Спомняше си и майка им, но не беше лесно да се намери друга хралупа в гората — щастливата случайност можеше да се повтори може би чак след година.

Една вечер мечешката група за пръв път стигна отвъд гористия рид. Спуснаха се по склона му, майката долови гъст, познат мирис. Той идваше на вълни от низината. Тя ускори хода си. Идвала беше рядко насам и никога не беше прехвърляла височините на отсрещния край на планинската долина. Понякога оттам пристигаха хора с шумящи каруци, престояваха от сутрин до вечер в долината и се връщаха отвъд. Никога не оставаха да нощуват.

Животните се промъкнаха през последните храсти в подножието на склона и стигнаха до края на наклонена нива, посята с овес. Метлиците му бяха започнали да се наливат със сладък сок, който по-късно щеше да се превърне в зърна. Мечката навлезе в нивата, седна, загреба върховете с лапа, откъсна ги, напъха ги в устата си. Зеленината беше приятна за ядене, но не такава, каквато я помнеше от миналата година. Овесът трябваше да узрее повече. Излезе от нивата. Оставяше след себе си широка диря от стъпкани стъбла. Поведе мечетата към поляните по склона, изпъстрени с тъмни петна диви ягоди. По припеците, между сочните тъмнозелени листа, се подаваха срамежливо червените им плодове.

Два дни по-късно стопанинът на нивата намери пътеката от смачкани стъбла. Той погледна не съвсем дружелюбно към гората по хълбока на рида. Мечките бяха намерили овеса. Отсега нататък щяха да започнат главоболията му. Нищо не беше в състояние да накара животните да се откажат от набезите си. Мъжът, облечен в кожухче и груби шаячни панталони, седна замислен на синора. Постоя тъй, после стана и забърза към селото. Отправи се към една от крайните къщи, почука на плетения вратник с тояжката си. Едрият черен пес, който спеше завързан под изоставената волска кола, лавна издълбоко с дебел басов глас.

— Илия — подвикна човекът с кожухчето.

Вратата на къщата зина, показа се широкоплещест мъж, навлякъл пуловер, плетен от груба вълна, макар че беше вече топло.

— Ти ли си, Иване? Влизай де…

Седнаха около простата дървена маса, стопанинът наля по чашка върла жълта ракия, жена му поднесе чиния с нарязана сланина, поръсена с червен пипер, чукнаха се и заговориха шепнешком, като че се бояха да не ги чуе някой. Постепенно очите им се замъглиха.

Мечката никога не забравяше къде се намират запасите от вкусна храна, затова десетина дни по-късно доведе мечетата при овесената нива. Похапнаха необезпокоявани от никого и се отправиха към поляните, за да си засладят с ягоди.

Полуузрелите метлици на овеса бяха толкова привлекателни, че на следващата нощ животните пак се върнаха. Мъждукането на звездите не беше в състояние да разсее катранената тъмнина между дърветата. Усетиха познатия дъх на нивата — майката ускори хода си. Нейните бутове преливаха ту наляво, ту надясно пред малките, които я следваха на пет-шест крачки. Дотолкова беше уверена в безопасността си, че дори не се опита да подуши дали наблизо има нещо подозрително. Навлезе в нивата, седна удобно, протегна предните си лапи и с ноктите и пръстите започна да къса метлици. Усети кадифените власинки по листата, събра наръч, налапа го. Млечните зърна се разтопяваха в голямата й уста. Чак изпъшка от удоволствие. Мечетата се бяха спрели в края на нивата. Закръглените им телца се губеха в овеса. Те също се опитваха да събират от богатата плячка, гризеха метлиците, играеха си, дразнеха се едно друго.

Две светкавици разкъсаха нощната тъмнина. Силни гърмежи оглушиха животните. Грамадното тяло се раздруса от ударите на куршумите, политна настрана, стъпи с мъка на лапите си. Земята се изкриви под него, загуби равновесие и се сгромоляса в овеса. Помръдна един-два пъти, овесените стъбла прошумяха и дивото животно се умири.

— Ударихме я — екна от единия край на нивата.

— Тъй, тъй — отвърна друг глас отсреща.

— Слушай, напълни пак. Може да се преструва.

— Ба, бренекетата са сила страховита.

Сенките на двамата се срещнаха наблизо до черната грамада на мечката. Единият се престраши, подритна трупа. Животното беше вече безжизнено, отпуснато.

— Готова е…

— Мале, мале, сто и петдесет кила месо има.

— Халал да е овесът, дето го я изяла. Ще плати и за миналогодишните си пакости.

— Тъй, тъй… Много наденици ще станат.

— Само да не разбере горският…

— Като рекъл — тревница била.

— Хайде, хайде…

Вкаменените от страх мечета се сепнаха, когато дочуха гласовете на хората. Спуснаха се да бягат през нивата, а унесените от успеха си ловци не доловиха тяхното присъствие. Шмугнаха се в храстите, в уплахата си ги пресякоха, изминаха долината и се изкатериха по склона на отсрещния рид към селото. Когато спряха да поемат дъх между дънерите на диви круши и габъри разтреперени, разрошени от клонките, с полепнала от пот козина, те се поогледаха.

Намираха се на съвсем непознато място. Нямаше и помен от пътеките, които водеха към тяхното убежище. Не можеха да се върнат по дирите си. Страшните същества, които бяха видели за миг да се очертават на по-светлото небе край нивата, щяха да ги нападнат със светкавиците и гърмежите си.

Постояха, поотдъхнаха и побързаха да продължат. Не долавяха, че се отдалечават с всяка крачка от околностите на бърлогата, от познатите им места за хранене. Прекараха нощта между скални зъбери, целите покрити с мъх и лишеи. Сутринта похапнаха от тревите около нощното скривалище. Намериха гнезда от гъбата пачи крак, която познаваха — майката им я беше показала, беше им приятна и на мирис, и на вкус.

После се свиха на мекия мъх между два камъка и кротуваха целия ден. На два пъти небето над тях беше разсечено от кръстовидното тяло на скалния орел. Видеха ли очертанията му, мечетата се прилепваха до земята, прикриваха муцунките си в предните лапички, като че с това можеха да се скрият от острите му очи. Хищната птица не се опита да ги нападне, но те се страхуваха инстинктивно от нея — нямаше я тяхната всемогъща майка.

Разбира се, младите животни не подозираха какво се е случило с мечката. Гърмежите на пушките не им говореха нищо друго освен това, че бяха неочаквани и страшни в нощта. Надяваха се, че тя ще тръгне по дирите им, ще ги намери, ще се появи иззад камънаците — тъмна, голяма, силна. Привечер по-малкото не издържа — нададе плачевен вой, викаше майка си. След това настъпи напрегната тишина. Двете мечета се вслушваха, но не чуваха тежките стъпки. Къде ли се бавеше тя? Плачевното скимтене се превърна в недоволен вой. Пак заскимтяха, чувствуваха се изоставени и самотни в спускащата се тъмнина. И полека-лека започнаха да долавят смътно, че с майка им се е случило нещо лошо.

Втората нощ ги завари на същото място. Те не смееха да се отдалечат, макар че гладът ги ръфаше все по-настоятелно отвътре. Чакаха мечката да ги заведе към местата, където зрееха диви ягоди. Лежаха с наострени уши, вслушваха се в нощните шумове, небцата на устата им изтръпваха от спомена за сладките топчици. Когато наближи полунощ, по-едрото не издържа. Стана, отърси козината си и тръгна надолу между скалите. Сестра му проскимтя плачевно, но последва брат си. Гладът все някак можеше да се изтърпи, а самотата — не. По-смелото мече вървеше тромаво. Тук-там надушваше във влажните долчета киселец, късаше сочните листа. Изчакваше сестра си да похапне и пак продължаваше.

Гората, през която вървяха, започна да се променя. Дърветата изтъняха, храсталаците сплитаха клоните си в непроходими плетеници. Мечетата заобикаляха, промъкваха се по тесни пътеки. Дневната виделина ги завари в лесков гъсталак. През деня лежаха заровени в сухите листа. От време на време дочуваха глухо ръмжене, което изпърво идеше отдалече, нарастваща бързо, оглушаваше ги и накрая заглъхваше. Свиваха се, притискаха се към земята, стараеха се да станат невидими за непознатите зверове.

Падането на тъмнината не ги избави от свирепия рев. Сега той беше придружен от ослепителни блясъци, които проникваха през листата на леските. Мечетата потръпваха, плашеха се, въртяха глави подир светлините и накрая не издържаха. Станаха и се впуснаха в бягство.

Заплахата идваше отляво, затова търчаха надясно, но се намериха пред стръмен скалист бряг на малка рекичка, която се губеше в камънаците. Тръгнаха покрай него. Не можеха да се отдалечат от шосето, то минаваше по средата на клисурата. Дочуеха ли ръмжене, лягаха до отминаването му, после скачаха и пак тръгнаха надолу с разтуптяни сърца. Най-сетне храсталаците свършиха, излязоха на полето, но те не знаеха това. Нощта ги криеше под тъмните си поли. Единственото, което доловиха, беше, че сега могат да вървят надясно, без да срещнат стръмния склон.

Отдалечиха се значително от ревящите зверове с ослепителните очи. Съзряха някаква слаба светлинка и се спряха. Напред имаше някакво село, но мечетата не подозираха за съществуването му. Намираха се сред буйно люцернище. Веднага надушиха нацъфтелите стръкове, опитаха ги, харесаха им и побързаха да напълнят стомасите си.

В това време небето се избистряше на изток, тъмната грамада на близката планина, от която бяха излезли по клисурата, се очертаваше с кривите си контури. Усещаха се безкрайно уморени от тая дълга нощ. Братът легна по корем в меката зеленина, сестрата се приближи, подуши го, отпусна се до него. Умълчаха се, унесени от умора, и от приятната тежина в стомасите си заспаха.

Силен кучешки лай ги сепна по изгрев слънце. Изправиха се, очите им примижаха от силната светлина, не можеха да осъзнаят къде се намират. Отвсякъде ги заобикаляше равнина като грамадна поляна. Планината беше наблизо, но я нямаше гората, храстите и сенчестите долове. Сивожълтеникаво куче стоеше на три-четири крачки от тях, гледаше ги втренчено, прибелваше зъби и лаеше яростно. Мечетата бяха на ръст почти колкото него, но се уплашиха и побягнаха — нямаха нито опит, нито навици да се бранят. Песът се престраши и ги подгони, доловил, че са безпомощни и се страхуват от зъбите му.

Двамата бегълци изскочиха на крайселския път, приближиха се до първите къщи на селото, но там ги посрещнаха с настървен лай други кучета. Смелостта на псетата, отначало смутени от опасния мирис на мечка, се засилваше сега и от това, че бяха до къщите на своите господари. Замаяните мечета потеглиха бързешком покрай най-близката ограда. Тя беше дълга, предълга, но завършваше в глух ъгъл — нямаше накъде повече да отстъпват. Пред тях се виждаше жива огърлица от бели зъби, заплашващи ги неумолимо — по очите на кучетата долавяха, че ще ги нападнат всеки миг.

Досега бягаха мълчаливо, но страхът надделя и те нададоха отчаян призивен вой. Тяхната ласкава и строга майка непременно трябваше да ги чуе и да се притече на помощ. Гласовете им накараха кучетата да се отдръпнат за последен път, да се огледат насам-натам. Мечката можеше да се появи отнякъде и да налети като буря.

След това едно от псетата се спусна, захапа крака на по-малкото мече. То заскимтя от болка, притисна страната си към основата на сградата. Братът се опита да отблъсне нападателя с удар на предната си лапа, но в нея впи зъби друго псе. Тогава над оградата се подаде главата на човек. Той изкрещя оглушително. Размаха ръка, в която държеше гладък прът. Краят му се стовари върху гърба на най-близкото куче, което заскимтя, отскочи от двете жертви. Глутницата се отдръпна назад, нареди се пак в лаеща верига от озъбени муцуни.

Мечетата, изпохапани и уплашени, се притиснаха към оградата. С целите си същества долавяха, че двукракият е техен приятел, техен покровител. Човекът изкрещя пак към кучетата, наведе се, хвана по-малкото мече за кожата на врата, прехвърли го при себе си. То се притисна доверчиво към краката на спасителя си. Мъжът грабна и второто мече, кучетата се хвърлиха напред, заблъскаха главите си в мрежата, дивите животни се прилепиха към грубия панталон на човека. Той изрече нещо, наведе се, пръстите му се заровиха в гъстата мека козина на малкото мече. Закръгленото телце потръпна, посви се, легна по гърди, зъбите му се бялнаха, но от гърлото му се дочу слабо ръмжене, което беше примесено с гальовни звуци. За пръв път от две денонощия насам имаше на кого да разчита.

Четири дни по-късно на улицата пред къщата, която беше приютила мечетата, спря конска каруца. Тя щеше да ги откара в зоологическия кът на близкия окръжен град.

По този начин намери края си първото семейство на белязания мечок. Той не подозираше за премеждията на майката и мечетата. Когато настъпи лятото, отиде на границата на владенията си, въртя се там цяла седмица, но съпругата му не се появи в гъсталаците. Гората беше тиха и пуста. Пресече нейния ловен участък, но никъде не намери следи от младата мечка= Това го озадачи, направи го нетърпелив и изнервен.

На другия край на владенията на бившата си съпруга долови мириса на женска. Намери я, прогони някакъв мечок с тъмна козина, който вървеше подир нея. Отведе я на продълговатата полянка, където беше срещнал първата мечка, а след това скита десетина дни с нея по познатите му от миналата година места. Когато осъществиха тайнството на зачатието, се разделиха пак до следващата година.