Рой Якобсен
Вледенен (8)

Вледенен

Минаваше полунощ, когато поеха нагоре покрай реката. Земите на юг от града лежаха сковани от лед, сняг нямаше под почти пълната луна. Продължиха така, докато не настъпи следващият ден. Тогава спряха за почивка и накладоха огън, а после отново на път в тишина. Информираха се за посоката от две стари жени, на които отец Кнут даде благословията си, и от някакъв селянин, който прекарваше дърва в гората в долината Опдал и не искаше никаква благословия. Движеха се във все същото упорито мълчание. Мълчанието идваше от отец Кнут, а Гест се чувстваше стоплен и възбуден, усещаше, че напуска Нидарос.

Пейзажът се разкриваше пред тях, планините се извисяваха високо, а привечер изведнъж стана по-студено. Отец Кнут отправи молитва към Бог да ги пусне да пресекат планината, преди да скове земята в лед, и със същия тон се помоли за Гест, със силен глас го нарече свой брат. Гест слушаше и си мислеше, че дори свещеникът изглежда все по-облекчен, колкото повече се отдалечават от града.

После отец Кнут подхвана да разказва за родното си място в Дания, Хедебю, тази перла, пазар, гъмжащ от хора от целия свят — венеди и руси, саксонци и франки, както и датчани и всякакви северни мъже. Добре защитеното пристанище било винаги пълно с кораби, къщите били боядисани, църквите имали камбани и духовните му братя можели да вършат свещеното си дело, без да се страхуват през лятото, което било топло и дълго като прошка, и през зимата, която била по-къса и от най-незначителния грях. Вярно, че на юг страната граничела с враждебната Саксония, но между двата народа се простирало могъщото съоръжение Даневирке, което крал Харалд Синият Зъб първо бил изгубил, но после бил отвоювал обратно, всъщност с помощта на Хокун Ярлът на Ладе, бащата на Ерик, когато Кнут още бил дете — един ден той лежал на една поляна заедно с двамата си по-големи братя, когато внезапно някаква сянка прелетяла над тях и Кнут започнал да кашля. Помислили си, че е облак и отворили очи, но не било облак, а гъст мрак, нощ паднала над всичко, което преди било светло и невинно синьо, станало много студено и кашлицата на Кнут се засилила, храчел кръв и се задушавал като смъртно болен. Но после мракът се вдигнал, кашлицата престанала и Кнут отново се почувствал здрав.

По-късно разбрали, че онзи следобед южно от Хедебю имало голяма битка, в която паднали хиляди воини и от двете страни. Братята можели да потвърдят за сянката и за странната кашлица на Кнут, кръвта също можела да се провери и така Кнут попаднал в ръцете на местния свещеник, обучавал се при него, после заминал за Англия, където станал част от приближените на крал Адалрод и свидетел на покръстването на Олав Трюгвасон.

Оттогава Кнут останал при Олав, това било отреденото му място, рамо до рамо с норвежкия крал — мисионер и двайсетина други свещеници, повечето англосаксонци. Той последвал краля до Оркнейските острови и оттам в Норвегия.

 

 

Но имало една загадка, която измъчвала отец Кнут след смъртта на Олав и това бил въпросът защо Бог не го е излекувал от разяждащата носталгия. Той постоянно мислел за живота и летата на Хедебю, за семейството си, от което нямал никакви новини вече толкова години, лица, детство. Наистина в Библията можело да се намери отговорът, че вярата понякога изисква жертви, но „martyres non facit poena sed causa“^[1]. Нали и Гест понякога си мислел за Исландия?

Разбира се, Йорва живеела в Гест сега заедно със Санди, но Гест предпочиташе да поговорят за Тород, стареца, който бил убеден, че все някога в страната щял да дойде нов крал, вероятно от рода на Красивокосите, и щял да покръсти всички веднъж завинаги — топлите ветрове щели да разтопят планините и хората и отец Кнут и всички като него щели да бъдат възхвалявани, защото са издържали, защото са били като крехки мостове между могъщи крале — мисионери, нещо като брод на вярата. Отец Кнут се поизправи.

— Да — каза той. — Но, мили Боже, колко е приятно да се махнеш за малко, аз не само бях изпаднал в съмнения, аз бях на път да изгубя цялата си вяра.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гест.

— Не знам — каза Кнут. — Наистина не знам.

После сложи точка на всичко, като се засмя.

 

 

Селищата изчезнаха, гората ставаше все по-гъста, дори по главния път, който ставаше все по-неясен, докато накрая не изчезна съвсем, а главните пътища не изчезват, освен ако не се отклониш от тях. Но сняг продължаваше да няма и беше леко да се язди и когато навлязоха в долината, която щеше да ги изведе в планината, погледът на отец Кнут пак стана замечтан. Сега той искаше да направи едно пътуване до Бремен, но първо да помързелува едно лято сред плодородните датски ливади. В Бремен щеше да остави мизерния си живот в ръцете на архиепископа да прави с него каквото си поиска, дори да го прати обратно в Нидарос, може би тогава щеше да бъде нов човек, защото делото на Олав бе оставило следи, но властта не е достатъчна, тя е безсилна без словото, търпеливото слово. Всичко това сега му станало ясно, може би такава била заслугата на Гест, загадъчният пратеник, каза Кнут и се усмихна така, както става, когато човек не контролира лицето си.

 

 

Долината се стесни, а гората се превърна в храсталак, трябваше да заобикалят огромни канари, дълги участъци от реката бяха пълни с бързеи, слана и лед покриваха с кора гривата и опашките на конете. Отец Кнут завърза около лицето си кърпа. Тя побеля. Той спря да говори и Гест проумя, че трябва да се махнат от бурната река, но вече беше твърде късно, не можеха да не продължат.

Направиха си лагер под една надвиснала скала възможно най-далеч от реката и събраха сухи дърва за огън. От върха Гест видя на лунната светлина, че навътре долината се разделя на две — на юг тя продължаваше широка и тъмносиня, а на изток напомняше черното острие на копие. Там, където се съединяваха, на мястото, където реките се срещаха, той видя нещо като стопанство в равнината на север от главното течение. Светлина обаче нямаше, само безкрайна синьо-бяла слана под искрящото небе.

Гест се върна и запали огъня, сготви вечеря и подреди навес от одеяла и кожи, докато отец Кнут отправяше молитви до Бог да ги защити от студа.

— И, Боже, прекарай ни през планината!

Гест изчака докато свещеникът се стопли и му каза, че не може да види скалите, за които онзи селянин от Опдал им бе говорил, а не разпознава и двете долини. Но пък бил видял стопанство малко по-нагоре…

— Стопанство? — Кнут каза, че не го бил забелязал.

Гест го заведе на скалата.

— Това стопанство ли е? — попита свещеникът.

— Да — отвърна Гест.

— Не виждам дим. Но ти имаш по-добро зрение от мен…

Той подаде на Гест кесия със сребро. И Гест тръгна.

 

 

Склонът беше насечен от ручейчета, повечето от които още не бяха замръзнали, така че Гест беше подгизнал, когато прескочи външната каменна ограда и се озова насред побелелия двор. Наистина имаше къща и конюшня и няколко замръзнали бали сено, а четири коня бавно преживяха.

Трябваше да почука няколко пъти, преди някой да му отговори. Но му се стори по-скоро, че чува въпрос и тъкмо щеше да отговори, когато вратата с трясък се отвори и някакъв едър мъж с черни мустаци и сънени очи и меч в лявата ръка излезе и го зяпна с кисела физиономия. Гест се представи като Хелге, слугата на един свещеник, който бил на път да пресича планината, биха ли могли да им покажат пътя, срещу добро заплащане разбира се?

— Твърде късно през годината е — каза мъжът.

— След седмица ще е още по-късно — отвърна Гест.

Мъжът се усмихна странно и му каза да влезе, затвори вратата и го покани да седне до огнището, въглените в него бяха събрани на купчинка. Гест благодари, по пътя грабна няколко цепеници и се зае да разпалва огъня — но само един от въглените се разгоря и се превърна в пулсиращо волско око, съскайки се превърна в червена риба, която се пръсна в дъжд от искри. Тогава Гест усети и болката от силния ритник, който го запрати през огнището и с глава към пейката отсреща. Двама мъже, които се появиха от нищото, го притиснаха към земята. Сложиха на краката му окови. Той им извика, че правят огромна грешка, бил само един исландски селянин, роб на ярла, Божи син… Но великанът, който го беше пуснал, се засмя и каза, че и тук си имали достатъчно мошеници.

— Кой си ти? — попита той и каза на другите да му вземат оръжията и парите.

Настаниха го на една пейка и завързаха веригата на краката му за камъка под огнището. Едрият мъж отвори кесията му и преброи среброто. Другите двама седнаха доволни до огъня, спогледаха се многозначително и се захвана да замерят Гест с парчета дърво. Той се мяташе, отчаяно опитвайки се да ги избегне, с което предизвикваше див смях.

— Богаташ — премлясна водачът на групата и пусна среброто обратно в кесията. — Откъде ги открадна?

— Не съм го откраднал. То принадлежи на отец Кнут, който е свещеник на ярла на Трондхайм Ерик.

Едно от дървените кубчета го уцели в лицето. От носа и устата му потече кръв, а мъжете се зарадваха и продължиха да хвърлят. Водачът им пусна кесията в пазвата си, сграбчи Гест за дрехите, вдигна го толкова високо, колкото позволяваха веригите и се втренчи в обезобразеното му лице, сякаш търсеше там някаква тайна.

— Не си стигнал дотук пеш — каза той. — Къде са конят и вещите ти?

Гест му даде отговор.

— Там ще намерите и свещеника — добави той. — Той ще ви каже истината. Всичко е както ви казах.

Мъжът изсумтя недоволно и го пусна. После направи някакъв знак на другите двама и те веднага се облякоха и изчезнаха. Гест затвори очи, или пък клепачите му сами паднаха, но преди червеният цвят да се появи отново, той чу как се отваря още една врата. В стаята влезе възрастна жена, облечена цялата в сиво. Тя присви очи на ярката светлина от огъня и попита какъв е целият този шум. Мъжът й извика да върви да си ляга, но ето че тя вече беше видяла Гест.

— Та той е още дете — каза тя.

— Той е избягал крадец — отвърна мъжът и повторно я прати да си ляга. Гест навлажни устните си с кръв и обясни защо всъщност е тук, но не забеляза това да й направи някакво впечатление.

Тя отвори торбата си, извади оттам мръсно парче плат, донесе и купа с вода и се зае да чисти кръвта по него. Гест видя, че на сбръчканата й шия виси верижка със сребърен кръст, украсен с дребни червени камъни, като замръзнали червени боровинки или като сълзите, които Божият син пролял за изгубените души.

— Бог ни изпрати тук — каза той внезапно. — Неговата воля е да ни помогнете.

Тя му каза да млъкне и продължи да търка. Мъжът седна обратно и извади малко дървено буренце, което сложи на коленете си. Отвън се чу шум, вратата се отвори и отец Кнут влезе залитайки, следван по петите от другите двама мъже. Сега Гест видя, че те бяха братя. Водачът им се намръщи при вида на новодошлия.

— Приличаш на монах — каза той. — Да не би това, което този лъжец тук казва, да е вярно или просто си се маскирал?

Отец Кнут не можа да каже нищо.

— Той е свещеник! — изкрещя Гест. — Покажи им какво можеш. Кажи някоя молитва.

Отец Кнут се срина и започна безутешно да се моли с едва доловим глас, а братята стояха и се смееха подигравателно. Най-възрастният от тях седна на стола си, хвана буренцето отново, помоли най-младия да донесе храна и енергично заудря капака.

Но отец Кнут не спря фанатичната си молитва, sursum corda… По това Гест позна, че той се готвеше за смъртта си. Ето, че се стигна и до думите, които Гест знаеше, че означават: „децата на дявола, те ни нападнаха с огън и меч, с камъни и катапулти и стените се сринаха…“. Това беше речта на френския монах Або пред неговите братя, произнесена, когато викингите обсадили Париж. На Гест му стана смешно, но в същия момент възрастната жена удари с дървената си купа по масата.

— Ако този човек наистина е свещеник, искам той да покръсти синовете ми.

— Можеш да го помолиш сама за това — каза Гест.

— Ще покръстиш ли синовете ми? — извика тя така, сякаш свещеникът бе глух. Той едва смогна да я погледне.

— Да — отговори след малко. — Поне да им дам първо причастие, но трябва да опознаят вярата по-добре, преди да се говори за кръщение. Бог не приема невежите…

— Значи ще останете тук, докато не се изучат — реши тя.

Кнут се върна към страданията на свети Або. Той не пожела да стане от студения под или да яде, макар че всички се изредиха да го ритат. Гест пък лакомо изяде малкото, което му подхвърлиха, и дори пийна малко бира, макар че братята си наливаха халба след халба.

После най-малкият от братята отново започна да го замерва с дърва. Той се казваше Ивар, най-големият бе Дромунд, а средният — Хаде. Ивар повтори, че няма доверие на новата вяра, нито пък на тях и на тяхната святост — те били прости крадци. Но изведнъж лицето му светна и той предложи Гест тази нощ да спи навън, за да проверят дали Христос наистина го пази.

Всички решиха, че това е добра идея.

Хаде освободи веригата, издърпа го навън и го завърза за един стълб по средата на двора. Гест виждаше реката като черна змия на дъното на долината, чуваше и студения глас на водата. Старицата извика нещо, опита се да му помогне, но Дромунд я бутна настрана.

— Сега ще влезем вътре и ще си поиграем със свещеника — каза той.

Гест опря внимателно бузата си в острата трева.

 

 

Над него грееше ярко и трептящо северно сияние, от къщата долитаха викове, смях и полузадушени писъци. После вратата се отвори, отвътре залитайки излезе Ивар и се зае да пикае в лицето му — това щеше поне да му помогне да се стопли. Малко по-късно дойде и Хаде, после и Дромунд и Гест се замисли колко жалка смърт му предстоеше. Започна да се моли, но не се осмели да подхване нито „Отче наш“, нито „Magnus es, Domine, et laudabilis valde“^[2] и се учуди на този страх от молитвите, последната надежда. Но все пак опита и откри, че думите излизаха от устата му много лесно, дори най-смирените пасажи. Постепенно гласът му затихна, той отново се стопли, болката в гърба му изчезна, успя да се завърти на една страна, но все още не чуваше какво казва. Над тънкия слой лед блестеше небе, обсипано със звезди.

Краката му изчезнаха, дрехите залепнаха за кожата. Продължаваше обаче да усеща ръцете си, можеше да ги свива и отпуска. Успя да изрови един камък и започна да човърка замръзналата земя около стълба. Скоро обаче вратата отново се отвори, той усети нечий ритник и гласът му се завърна с писък.

— Жив е — разочаровано каза Дромунд. — Какво ще правим?

— Мислиш ли, че е дете? — попита Хаде.

— Не, просто е дребен. Да го оставим тук, докато изгрее слънцето.

Отново се изпикаха отгоре му. Гест се обърна по гръб, примига няколко пъти и ги видя, облечени в кървави дрехи, лицата им не се смееха, а пищяха изплашени до смърт, от главите им течеше кръв, а зад тях стоеше разтворено ветрило от пера, един огромен орел, чиито крила се простираха във вечността.

— Господ да се смили над вас — прошепна той.

— Какво каза тоя?

— Че Господ е милостив. Може наистина пък да са свети.

— Може. Но няма да го пуснем вътре.

Гест се носеше по някаква топла река, бяха останали само немите думи, но ето че в ноздрите му нахлу силна воня и пред погледа му се изпречи кълбо сива коса и една беззъба уста. Под хлътналата брадичка висеше кръст, валеше силен сняг, валеше отдавна.

— Жив си — каза тя.

Гест поиска да отговори, но тя легна върху него и започна да го чисти от снега, защото той се намираше в море от пух. После старицата махна веригите и започна да го тегли, гърбът го болеше, но се плъзгаше леко в това море. В белотата се появиха и цветове, огнище с трептящи красиви пламъци. Това ми се е случвало и преди, помисли си Гест, пъхна длани между краката си и стисна зъби, докато не усети вкус на желязо. Чу силна кашлица и смеха на Дромунд, който никога не преставаше.

 

 

Дромунд лежеше на пейката точно срещу него. Братята му ги нямаше. Отец Кнут лежеше на пода до входната врата, косата му бе тъмна и сплъстена, едната ръка неестествено извита под тялото. Дромунд отметна завивката си и се изправи, хвърли едно дърво в огъня, прозя се и заяви:

— Ти си свещеникът.

Гест го погледна въпросително.

— Онзи там е просто скитник.

Гест не отговори нищо.

Дромунд скочи, наметна върху огромното си тяло протрита кожена дреха и излезе. Чуваха се само стоновете на отец Кнут. Гест с мъка се надигна. Сигурно вече бе ден. Успя да се изтърколи от пейката, обърна отец Кнут по гръб и го перна през лицето.

— Не искам да казваш нищо повече — прошепна Гест. — Независимо какво ти правят. Не казвай нищо!

Отец Кнут отвори подутите си очи. Горната му устна бе разцепена, по зъбите му имаше кръв, а в гърлото и бузата му се бяха забили дървени трески. Гест ги извади и сложи счупената ръка на корема му.

— Студено ми е — разхълца се Кнут. — Дръпни ме по-близо до огъня.

Гест хвана края на дрехата му и се опита да го дръпне. Пръстите му бяха изтръпнали, вкусът на урина — нетърпим. Той отново потъна в морето от пух.

 

 

Но ето че старицата го поглади по главата и започна да го пощи, припявайки с тих, дрезгав глас. Той видя Дромунд и Хаде, които отново пиеха и си говореха. Ивар не беше там, но външната врата беше отворена и на светлината на огъня той видя краката на Гротасе в снега навън. Една от чантите им беше донесена вътре, после друга, също сандъкът за книги на отец Кнут и торбата на Гест. Ивар влезе и започна да рови из нещата им, разхвърляше безразборно вещите им, включително и книгите — проповедите на папа Григорий, житието на св. Бенедикт, сборник с псалми, преписът на De civitate Dei^[3], който сам отец Кнут бе направил и който той твърдеше, че му помогнал да общува с варварите и дори да ги кръщава. После се изправи, държейки дебела книга — Библията.

Дромунд вдигна поглед и му каза да му я подаде, отвори я и запрелиства с присвити очи пожълтелите страници.

— Разбираш ли тези знаци? — попита той.

Гест кимна.

— Почети ни.

Той метна книгата през огъня. Гест я хвана и я погледна. Това беше светинята, която отец Кнут никога не даваше да се пипа. Никой, освен самият той и жената на ярла Гида не бяха разлиствали тази книга, която отчето бе получил от крал Олав. Зад себе си чу тихо стенание. Гест се обърна и видя, че отец Кнут също лежеше на една пейка под кожена завивка. Счупената му ръка бе увита с мръсни дрипи. Гест се опита да се надигне.

— Откога сме тук? — попита той заеквайки.

— Ти си свещеникът — каза старицата нетърпеливо. — Чети!

— Първо трябва да хапна. Искам и нещо за пиене.

Дромунд изсумтя недоволно, но все пак кимна към Хаде. Гест се нахрани бавно и пи много, но само вода. След това отвори книгата и зачете по памет:

— In principio creavit Deus caelum et terram…^[4]

— Ти повтори много от думите — прекъсна го след време Дромунд.

— Така трябва — отвърна Гест. — Трябва да ги прочетеш отново и отново и чак тогава ги запомняш. Но думите, които са написани на книга, никога не могат да се забравят.

Дромунд каза, че нищо не разбира.

Гест продължи да чете.

Дромунд попита какво значи всичко това и Гест му разказа легендата за изкушенията, на които бил подложен Адам, и за неговата глупост. Дромунд размишлява дълго върху думите му, след това се плесна доволно по коленете и каза, че това е хубава история. Той поиска да знае дали наистина е същата като това, което Гест бил прочел на неразбираемия език.

— Да — отвърна той.

— И е истина, така ли?

— Да.

След това Гест прочете за Джудит, която измамила пълководеца Холоферн и спасила родния си град Ветулия, после преведе всичко и Дромунд отново реши, че историята е хубава и поиска да знае дали и тя е истина.

— Всичко в тази книга е истина — каза Гест.

Хаде и Ивар мълчаха, сякаш дори не ги слушаха. Дромунд ритна Ивар и му заповяда да каже същото. Ивар с нежелание повтори, че историята наистина е хубава. После пиха. Тогава Дромунд каза, че и Хаде трябвало да каже колко била хубава историята. Той го направи. Гест кимна и затвори книгата.

— Сега искам да кажа на Дромунд — започна Гест тържествено, — че той ще бъде покръстен пръв, защото е най-старият и най-умният от вас. След това ще покръстя Хаде и накрая Ивар. Всички ще бъдете кръстени във вода. Но тук нямате големи бъчви или легени, затова ще отидем на реката и ще го направим там, един по един. Но първо трябва да опознаете по-добре вярата, особено Хаде и Ивар.

Дромунд изсумтя доволно. Ивар каза, че не му харесва дето няма да ги кръщават едновременно и че не иска да учи нищо. Дромунд му отвърна, че не той решава — такива били заповедите на свещеника и трябвало да му се подчинят. Гест помоли да дадат храна и на слугата му. Старицата стана, напълни един поднос, отиде при отец Кнут и се опита да го повдигне, но той само поклати глава. Гест му извика да хапне от храната, която тези гостоприемни хора му предлагали, иначе щяло да се приеме като подигравка. Кнут преглътна няколко късчета хляб, пийна малко вода и се разплака тихо.

Гест продължи да говори за вярата. На следващия ден продължи. Дадоха му още храна. Старицата няколко пъти каза, че наистина бил пратеник Божи. Но когато братята отново седнаха да пият, Ивар и Хаде повториха, че искат да бъдат кръстени заедно с брат си, а Дромунд държеше на заповедите на свещеника. Тогава Гест каза, че ако Хаде и Ивар слушали внимателно и успеели да запомнят думите му, то тогава той може би щял да ги покръсти всички заедно.

— Ако Дромунд няма нищо против това.

Дромунд отвърна, че ще си помисли, защото решението било трудно. Тогава старицата го прекъсна и му каза да не пречи на братята си. Разказа как самата тя била кръстена в Бьоргвин от епископа на крал Олав, който бил покръстил стотици мъже, жени и деца. Всички те нагазили в морето и приели Светото писание. Тя била сред първите. Накрая им описа ярката светлина, която я изпълнила в този момент.

Дромунд заяви, че е чувал всичко това преди и че са му омръзнали приказките й.

После отново потъна в размисъл. Всички пиха още. След малко Ивар отново понечи да замери Гест, но Дромунд го спря.

Гест се изправи и отиде при него с Библията. Каза му да сложи ръката си отгоре и да се закълне, че няма да пречи на братята си да се покръстят — това било негово задължение като глава на семейството.

— Такава е и волята Господна — добави той, — пред която съм сигурен, че ти сега ще се преклониш.

Дромунд захвърли книгата и каза, че още не е решил. Гест я вдигна и търпеливо отново му я подаде. След малко Дромунд протегна ръка и повтори след Гест:

— Alia sunt, quae semper credentur et numquam intelligentur…^[5]

Гест тържествено му благодари и призова всички да се помолят заедно, да изрекат думите, които най-често повтарял:

— Magnus es, Domine…

След това всички щели да слязат до реката и да приемат Светото кръщение в светената вода на природата.

Направиха както им каза и се облякоха. Но тъкмо когато щяха да тръгват, Дромунд спря и заяви, че слугата също трябвало да дойде, защото му нямал доверие.

Отец Кнут нищо не чу и остана на мястото си. Ивар го хвана за дрехите и го извлече навън. Последна излезе старицата.

Гест вървеше начело с Библията в ръце. Студът щипеше и имаше дълбоки преспи. Няколко разхвърляни звездички искряха на тъмносиньото небе. Имаше и северно сияние, като люлееща се зелена тръстика над белите планини. Гест спря и каза на всички да се полюбуват на това Божие творение и да го приемат като знак. Послушаха го. След това продължиха към брега. Гест падна на колене и се помоли на Бог да приеме при себе си тези трима братя и да ги защити от всяко зло и изкушение. Тогава и Ивар падна на колене. Дромунд побърза да последва примера му, след което и Хаде се присъедини. Старицата стоеше отстрани и гордо ги наблюдаваше.

Гест направи кръстен знак над северното сияние и над всеки от братята и подаде Библията на отец Кнут, който веднага я притисна до себе си. После разби леда, сковал заливчето и нагази навътре, докато водата не стигна кръста му. От водата се вдигаше пара като кълбета вълна.

Другите го последваха. Те ругаеха и говореха, че от тази работа най-много да умрат. Дромунд му се усмихна, но гласът му трепереше, когато помоли Гест да приключва по-бързо, защото им пари сякаш стоят в огън. Той спокойно му отвърна, че ще мине толкова време, колкото реши Бог. Той продължи навътре в реката, докато стигна до купчина подводни камъни. Покатери се върху тях и заяви, че бил твърде малък, за да продължи, но че Дромунд трябвало да мине покрай него и да застане при силното течение.

Дромунд бързичко го подмина, водата вече му стигаше до подмишниците. Гест сложи ръка на главата му и произнесе свещените думи. След това Дромунд трябваше да се потопи три пъти във водата. И това беше свършено. Накрая Гест го помоли да се отмести и да изчака, докато Ивар и Хаде направят същото, за да им даде последната си благословия.

— Сега всички сте покръстени — заяви той тържествено — и ще ви се отворят вратите на Царството Божие…

В същия момент ритна Дромунд в лицето така, че той падна назад, извика на отец Кнут да бяга към къщата, отскочи от камъните към брега, хвана бастуна на старицата и я дръпна във водата.

Хаде беше първият, който се съвзе, и се зае да помага на майка си. През това време Гест беше настигнал Кнут. Отчето се движеше доста бавно, но преследвачите им бяха още по-зле. Двамата се добраха до къщата. Гест заключи и двете врати, спусна се към огъня, свали от себе си замръзналите дрехи, разтри енергично тялото си, направи няколко подскока и накрая си облече сухи дрехи. През това време отец Кнут лежеше на пода и хълцайки се молеше. Гест го ритна и му каза да помогне да залостят вратите с пейките. Кнут не помръдна.

— Unde hoc monstrum…^[6]

Отвън се чуха викове и силно блъскане.

— Ще съборят покрива на къщата — каза Кнут подсмърчайки.

— Няма да успеят — отвърна Гест. — Много са премръзнали. Могат да легнат при конете. Но не мисля, че се сещат за това.

Блъскането се засили. Гест тичаше насам-натам из стаята и трупаше пейки и маси до вратите. Накрая застана до главната врата и извика:

— Чува ли ме Дромунд?

Настъпи тишина.

— Чува ли ме Дромунд? — повтори той.

— Чувам те — отвърна Дромунд. — Това е предателство. Това е предателство.

— Не, не — каза Гест. — Не можем да отворим тази врата. Пренесете бабата отзад и ще отворим другата.

Чу гласове, очевидно спореха, отново заблъскаха по вратата, но след това престанаха. Гест притича до другата врата, почака да започнат да блъскат и по нея и ги остави така известно време. Зад него отец Кнут бе застанал на колене, покрил глава със здравата си ръка.

— Чува ли ме Дромунд? — извика Гест отново.

Дромунд отвърна, че го чувал, но трябвало да побързат, защото старицата вече не била в съзнание. Едва толкова успя да каже.

— И тази врата не се отваря — извика Гест. — Върнете се при другата. Слугата ми е успял да ви отвори.

Чуха се нови крясъци и отчаяно блъскане, постепенно гласовете заглъхнаха.

Гест попита за пореден път дали Дромунд го чува.

— Чувам те — каза той. — Сега какво има?

— Аз съм Хаде — извика Гест.

Стана тихо.

— Аз съм Хаде — повтори той — и съм роден сакат.

Тишината премина в див вой. След това се чу тихо:

— Ще отидем при другата врата.

Гест притича през стаята до главния вход. Този път им отне повече време. Първо се чу драпане, после дрезгавият глас на Дромунд.

— Отвори. Ще умрем на студа.

— Аз съм Ивар — извика Гест. — Сега ще ви отворя.

Но не отвори.

— Сега ще ви отворя — повтори той и размести пейките. Отец Кнут продължаваше да коленичи с ръка около главата.

— Аз съм Ивар — извика Гест. — Роден съм сакат.

Чу се още внимателно драскане по дървото, както когато мечката се опитва да се измъкне от капана. Някакъв глас тихо прошепна:

— Аз съм Ивар. Аз съм тук, отвън.

— Не — изкрещя му Гест. — Аз съм Ивар. Аз съм вътре и не мога да отворя вратата. Отидете при другата, защото сега е отворена. Отворена е за всички ви.

Настъпи тишина.

 

 

Гест отиде при огъня и седна. Съчини една вийса и усети как лицето му изгаряше, потта се стичаше от него, но крайниците му бяха изтръпнали. Кнут продължи да се моли още известно време, преди внимателно да махне ръка от ушите си и да го погледне въпросително. Чуха далечни звуци, напомнящи детски плач. Кнут се изкатери на пейката, постави мъртвата си ръка внимателно върху Библията и намести обезобразените си пръсти.

— Пострадала ли е? — попита той, сякаш бе ослепял.

Гест погледна Библията и каза, че нищо й няма. Кнут въздъхна.

— Кой си ти? — избухна той внезапно.

— Аз съм Торгест Торхаласон — каза Гест високо. — Син на Стайнгрим, син на Торгест Лейвсон, който дойде от Наумадал в Йорва по времето, когато Харалд Красивокосия управляваше Норвегия.

Кнут поклати глава. Зачервеният му поглед се обърна към огъня, а на пострадалото му лице се изписа строгост. Бяха обкръжени от ледената стена на тишината.

— Ти си дяволът — каза той с немощния глас на стар човек. — Ти си дяволът в образа на дете. Или си изпратен, за да вършиш неговото дело. И всички ще отидем на дъното заради теб.

— Аз съм Торгест Торхаласон — повтори Гест също толкова високо. — Сега ще ядем и ще спим. И ще пием. А утре или вдругиден ще се върнем в Нидарос, ако не са легнали при конете, макар че не мисля, че ще успеят, защото явно не ни е писано да преминем през планината сега. Но щом дойде пролетта, ще тръгнем отново — ти към Хедебю, а аз към езерото Мьорс.

Той си пое въздух и изчака Кнут да сведе поглед.

— Но първо ще съберем всички одеяла и завивки тук до огъня, ще си направим постели и ще спим, колкото можем.

 

 

Гест излезе навън чак след два дни, когато свършиха дървата. Откри старицата и Ивар в снега зад къщата. Дромунд и Хаде лежаха в конюшнята заедно с три от конете, които убили с колове, единият беше на отец Кнут. Други животни не се виждаха. Гест тръгна по следите и откри Гротасе до реката заедно с една от пъстрите кобили на братята, и двата коня бяха изтощени. Той ги отведе обратно, изрови сено, нахрани ги внимателно и ги остави вътре. Два дни по-късно ги оседла, натовари на Гротасе торбата си и сандъка на Кнут, а него качи на кобилата.

Самият той тръгне пеша отпред, надолу по долината, на север. Не се качи на седлото, докато отново не се озоваха в замръзналата пустиня на горите в Опдал.