Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2017)
Корекция
plqsak (2020)
Форматиране
in82qh (2020)

Издание:

Автор: Рой Якобсен

Заглавие: Вледенен

Преводач: Ангелина Димитрова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Персей“

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: норвежка

Печатница: Инвестпрес

Технически редактор: Йордан Янчев

Коректор: Митка Печева

ISBN: 978-954-9420-54-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6340

История

  1. — Добавяне

Гест

Като окончателно доказателство за мира Ерик отново се върна на север почти две години след първото си нападение над Йорвик. Върна се със сина си Хокун и съпругата Гида, която през по-голямата част от изминалото време бе живяла в Нотингам.

Но този път, през този ветровит есенен ден, ярлът не пристигна триумфиращ, следваха го не повече от стотина души, изглеждаше преуморен, минаха повече от две седмици, преди да се появи пред хората си.

Бе се върнал, казваше, за да управлява Нортумбрия справедливо и великодушно, а не да се превръща във втори Ерик Кървавата секира. Но първо искал да освободи тези от хората, които желаели, за да могат да се върнат при бащината земя в Норвегия. Това всъщност бе възможност, от която можеха да се възползват, но на своя глава, защото страната бе обединена от нов крал, който надали щеше да им предложи добри условия. Въпреки всичко Ерик щял да им предостави толкова кораби, от колкото имат нужда, и нямало да притиска никого. Тези, които изберат да останат, щели да имат пълната му подкрепа и помощ, за да си уредят достоен живот в новата страна.

По време на тази първа среща с хората си ярлът дори не спомена най-наболелия за хората въпрос — дали сега не е моментът вместо това да събере нова войска, щом гърбът му бе подсигурен и имаше всичките пари на света, за да си възвърне Норвегия.

Но не, Ерик се държеше сякаш проблемът не съществуваше или сякаш този Олав Харалдсон бе само рояк мухи, които щяха да се разлетят от едно махване на нетърпелива ръка.

Именно по тази причина повече от половината му хора избраха да останат с него. Ерик им даде земя и пари, снабди останалите с общо осемнайсет кораба, които през онази пролет един по един отплаваха от Хъмбър, докато самият той още повече се задълбочаваше в плановете си да посети Рим, защото проблемите, които отново започваха да се очертават на север — с несигурните граници с Шотландия и непредсказуемия крал Малкълм, бяха неразделна част от мира.

 

 

Онази зима Гест не продума на ярла. Той се държеше настрана от замъка и от свитата, а ярлът се държеше настрана от манастира и църквата, изглежда бе забравил за Гест.

Но някъде в средата на лятото пристигна един норвежки търговски кораб, натоварен с кожи, стъкло и месингови съдове. Капитанът слезе на брега, потърси Църквата на Светата Троица, където съобщи, че има писмо за архиепископа. Но Вулфстан беше на посещение при краля, така че капитанът бе отведен при ярла. Малко след това трима мъже дойдоха в манастира и отведоха Гест и Обан — ярлът искал да говори с тях.

Двамата бяха заведени в същата зала, в която ярлът бе приел разгромените си врагове в началото на войната, Гест оттогава не бе стъпвал вътре. И отново започна да се чуди, защо не се беше махнал, защото сега отново се вледени, щом видя очите на ярла, които завладяха неговите собствени.

Ярлът бе сам, посивяла, почти побеляла бе късата му коса, бе все така гъвкав, но и тялото, и движенията му бяха отслабнали и загрубели.

— Е, какви ги върши малкият исландец? — попита той направо.

Гест забеляза, че му липсваше един зъб и леко фъфлеше, което му придаваше по-добродушен вид.

— Пише — отвърна Гест.

— Значи можеш да пишеш?

— Да, вече мога.

Гест забеляза малко дървено ковчеже с отворен капак, което стоеше на масивното писалище, бе негово. През това време ярлът замислено кимна.

— Пристигна едно писмо — продължи той. — За архиепископа. Но Даг каза, че е за теб. Можеш ли да ми го преведеш?

Гест се приближи с няколко крачки, извади пергамента от сандъчето и го разгъна. В началото не можа да сдържи радостта си, но после при вида на добре познатия почерк на отец Кнут дойдоха и сълзите, ученият и мъдър датчанин имаше толкова крив и детински почерк, латинският му също не беше нищо особено, но чрез него той разказваше за топлите ветрове, които най-сетне успели да донесат лятото и в северната пустиня, те дошли заедно с новия крал Олав Харалдсон, който се оказал истински последовател на мисионерското дело на Олав Трюгвасон. Отец Кнут можел да чете проповеди, където и когато си искал, скоро щял да се премести в нова и доста по-голяма църква, строяща се на мястото на старата, освен това сърцето му било преизпълнено от радост, ако можел Бог да види писмото на Гест, сълзи препълвали полуслепите очи на отеца — не само че Гест бил жив, но и станал приятел на самия Вулфстан. Следваше заплетено и много дълго изложение на една от мечтите на Кнут — да стане служител на архиепископа в Кантараборг, а защо не и в Йорвик, Бремен бе забравен…, монолог, който до такава степен отегчи ярла, че той се намеси и попита Гест дали наистина бе прочел написаното в писмото, а не нещо друго?

— Да — отвърна Гест.

— Нямам ти доверие — каза ярлът и погледна Обан, който стоеше там и трепереше от страх. — Май и от придворния ми свещеник няма голяма полза. Изтичай и доведи Гримкел. Обан излезе и се върна заедно с абата на манастира. Ярлът го поздрави и помоли и него да преведе писмото, Гримкел разказа същото като Гест, ярлът му благодари и го отпрати. После седна на мястото си.

Бе започнало да се свечерява, Гест и Обан стояха кротко и гледаха ярла, който скръсти ръце, изпъна крака и даде вид, че се кани да заспива.

— Пълноводни ли са реките по това време — попита той внезапно.

Гест отговори, че нивото им е доста високо.

— Доста валя напоследък — добави той.

— Значи скоро ще пристигне подарък за града — каза Ерик. — От Гида.

Той кимна по посока на ковчежето и пергамента и даде знак на Гест, че може да го вземе и да се маха.

 

 

Подаръкът беше орган. И не беше само от Гида, а и от Вулфстан. Пристигна в две плоскодънни лодки и бе разтоварен и монтиран в Църквата на Светата Троица под зоркия надзор на един раздразнителен ирландски монах, който бе служил като органист в Руен през целия си съзнателен живот, и също бе „подарък“ от херцога на Нормандия, брат на кралица Ема. Ставаше въпрос за едно приказно чудо, което бавно, но сигурно се явяваше пред зяпналите жители на Нортумбрия.

Органистът се казваше Дафид, но се представяше с монашеското си име Клеменс и първия ден, когато той вдигна гъвкавите си пръсти и те литнаха като гълъбови крила по клавишите, сладостна тръпка премина през хилядите слушатели вътре и около празнично украсената църква. Това важеше в особено голяма степен за Гест, който преживя нов срив — защото Бог го бе дарил с двама сина в Норвегия, но и с един толкова прекрасен живот тук, от другата страна на непреодолимото море. Тайтр също се разчувства, както си стоеше там, с лице, обърнато към ниските сиви облаци, и ръка, облегната на рамото на деветгодишния си син.

 

 

Но ярлът отново залови Гест, след като бе изтърпял още половин година оттеглен в замъка си, един Бог знаеше с какво се бе занимавал там. Първото бе да благодари на Гест за всички съвети, които му бе дал, особено за това как да подсигури мира.

Гест го погледна неразбиращо.

— Старата ти болест ли се обажда отново? — попита ярлът.

— Човек не може да бъде на две места едновременно — промърмори Гест объркано.

— Така е — отвърна ярлът. — Но нали можеш да си буден и да спиш едновременно. Освен това забравяш това, което не ти изнася.

Гест усети смразяващо безпокойство и погледна надолу към дребното си тяло.

— Къде е Идрик Стреона? — попита той внезапно.

— Няма да говорим за това сега — каза ярлът. — Имаше нещо друго, което исках да обсъдим…

— Ти си го убил… — Гест проумя това. — Ти си го убил с меча, който му подари тук, в Йорвик. Случило се е в Лондон миналата Коледа. Набучил си главата му на кол и освен това си заповядал да обезглавят четиридесет от най-верните му мъже?

— Да, да, да — каза ярлът, сякаш тази тема отдавна бе изчерпана. Той искаше мнението на Гест за един спор между метоха и един от предишните му оръженосци, който нападнал една от монахините, докато помагала на сирачетата в Йорвик. Можел ли Гест да му помогне?

Гест поклати глава.

Гримкел се оплакал от името на игуменката с досадна настойчивост, говорел надълго и нашироко за понятия като сигурност и неприкосновеност, и то не само за служителите на църквата, но и за всички хора, бедни и богати, както и за отговорността, която тежала на всеки главатар, който искал да бъде помнен като справедлив.

Ерик бил предложил да убие мъжа, но абатът отказал, настоявал за справедливост и законност. А грешникът, момче едва навършило двайсет години, родено в тъмните гори в жестоката родина на ярла, изобщо не разбирал какво е направил и как трябва да се държи, точно като толкова много други в тази група диваци, които не можеха да проумеят, че войната е свършила.

Самият проблем не бил за ярла нищо ново. Новото било, че пострадалият не желаел да се възползва от правото си на отмъщение. Освен това ярлът бе страшно ядосан на Гримкел, този учен и упорит духовник, идващ от собствената му страна, който не успявал да му обясни нещата. Вбесявало го, че той гледал само натруфените и високопарни доводи и освен това бил спечелил Гида на своя страна.

— Ти какво мислиш? — ярлът попита Гест.

Сам го бе потърсил в скрипториума, където Гест бе зает да пренася една от молитвите на Вулфстан върху дървен триптих, който сам бе резбовал. Но Гест бе все така разсеян.

— В Норвегия петнайсет години цареше мир — каза той. — По време на цялото ти управление в Ладе. Гримкел иска същото тук, сигурност, че хората са в безопасност на улицата, това е всичко.

Ерик погледна триптиха, кимна и заяви, че този отговор не му е много от помощ.

— Така — отвърна Гест. — Но мисля, че знаеш какво трябва да се направи, без аз да ти го казвам.

— И все пак ще дойдеш с нас утре — в думите на ярла отекна заплаха. — Това е заповед.

 

 

Същата вечер Гест обиколи града и се огледа, искаше да разбере дали го познава или се бе привързал към него сякаш щеше да го напуска — нещо, което не бе сторил в Бьо, за разлика от Нидарос, и Хов, също Хедебю… А на следващата сутрин тръгна, както му бе заповядано. Яви се пред Даг Вестайнсон, който бе свикал цялата свита, и потегли заедно с тях.

Пътуваха дълго време. Ярлът яздеше начело. Стигнаха голямо стопанство в покрайнините на Тадкастър, където преди почти четири години бяха приели капитулацията на Ухтред.

Тук ярлът отведе коня си под един внушителен бук, прехвърли едно въже през един от клоните и върза в края му примка. Тя се поклащаше до главата му, докато произнасяше реч пред хората си — бил ги довел тук, за да не ги види или чуе някой, и за да им спести позора, макар и да го заслужават, защото сред тях имало един, който нападнал монахиня в Йорвик, а норвежкият закон ясно постановява, че който насили жена, ще трябва да заплати пълно обезщетение, а в най-лошия случай да бъде прогонен и обявен извън закона.

Ярлът спомена и няколко други злодеяния, извършени от мъже, които седяха и го слушаха, напомни им наказанията според закона и приключи с това, че вече не се намират в Англия, една чужда страна, която трябва да завоюват, изгорят и ограбят, а в Норвегия, в собствената си родина.

След това спря и попита дали някой не желае да каже нещо в своя защита. Но никой не се обади. Ярлът повтори въпроса си и отново подчерта факта, че вече не са в Англия, а в Норвегия. Тогава някакъв глас попита защо е окачил въжето?

Ерик вдигна глава и погледна нагоре, сякаш за да открие накъде води, през короната и горе сред облаците, после отново се обърна към хората и се усмихна.

— Ще виси тук.

По време на цялото пътуване ярлът не размени и една дума с Гест.

 

 

Но ето че на следващия ден дойде в скрипториума отново и го помоли да го последва навън, за да приеме един подарък вместо Гримкел.

— Той не може ли сам да го приеме? — попита Гест.

— Не.

Гест излезе навън и видя двама от слугите на ярла да стоят до една красива количка на четири колела. Тя бе покрита със светлозелено сукно, което напомняше на копринено мека трева и върху него стоеше нисък сандък от черно дърво със златен обков. По сигнал на ярла Гест пристъпи и го отвори — видя някаква огромна книга. Отвори я и прочете „Biblia Sacra“, написано с по-красив почерк дори от този на Вулфстан, толкова красив, че бе невъзможно да принадлежи на тази земя.

— Това е книга — каза ярлът.

— Виждам това — отвърна Гест. — И е написана в Клъни.

Ярлът кимна. Гест разлистваше страниците.

— Къде я намери?

Ерик го погледна с досада.

— Платих двеста пунда сребро за нея. В Кантараборг. Принадлежала е на един манастир в Бургундия.

Гест му благодари от името на своя манастир, ням, поразен, през цялото време си представяше зачервените очи на отец Кнут — как ли би реагирал неговият приятел в тази ситуация? Сигурно просто би умрял. Гест затвори сандъка, сложи ръце на него, пое си въздух и усети нещо топло в стомаха си.

— Е… — ярлът се опита да го събуди. Онова писмо, което Гест бил получил от приятеля си отец Кнут в Нидарос, там пишело за някаква църква, построена на мястото на старата?

— Да, и?

Гест знаел ли какво щели да правят с камбаната, която навремето бил подарил на отец Кнут? Гест се усмихна.

Ярлът сведе поглед, поиска да знае дали Гест може да напише още едно писмо, щял сам да се погрижи то да стигне в Норвегия, интересувало го дали неговата камбана звъняла в църква, построена от новия крал, който планирал да покръсти един езически народ, народа на ярла, норвежкия народ?

Гест каза, че ще пише, отвори отново капака на сандъчето, погледна изящната корица, повдигна това чудо и разгледа първата буква, най-простият и най-чистият от всички знаци, дървото: in principio creavit Deus caelum et terram…[1]

 

 

Гест не видя нито Ерик, нито Хокун, нито Гида преди коледната проповед, когато всички бяха седнали в църквата и слушаха музиката на органа, Вулфстан също беше там. После обаче ярлът отново изчезна, но този път не в собствените си скривалища, а извън Нортумбрия, и не се появи отново, докато не посрещнаха лятото в Англия за пети път. Тогава един ден разбраха, че крал Харалд Датски, по-големият брат на Кнут, бе мъртъв, и че Кнут бе отишъл там с цел да покори и родината си, така че да може спокойно да се нарече най-могъщият владетел на моретата и земята.

Междувременно Ерик и Торкел Високия управляваха като негови наместници.

Хокун и Гида скоро се върнаха в Йорвик. И Гида започна да се отегчава. Синът й се занимаваше с управлението и „справедливостта“ в страната, сега бе времето да учи под вещото ръководство на Торкел. Гида обаче скучаеше. И ето че една вечер Гест я срещна по пътя за Рипон, където Тайтр преди година си бе купил земя и се бе устроил заедно с Гуендолин, сина си и двамата доведени сина.

Тя стоеше там в цялата си смайваща красота и черния белег на шията. Придружавана бе само от една едра придворна дама и един човек охрана, разхождаха се пеша в горещините, доста странно съвпадение, защото Гест правеше същото, бе излязъл, за да събира специални растения, от които да прави черно мастило. В началото Гида изглеждаше изненадана да го види, сякаш съвсем бе забравила за него, но й хрумна, че той би могъл да я забавлява.

Оказа се обаче, че иска да говори за загубата на брат си, крал Харалд, за църквата в Роскилде и за Хедебю. А за Гест това не беше добре, понеже беше виждал датските градове и знаеше, че колкото и да бяха хубави, бяха само бледи сенки в сравнение с английските и че едно пътуване оттам, откъдето идваш, дотам, където си, променя и двете места и кара човека да копнее, независимо къде е.

Освен това само преди две седмици бе получил второто си писмо от Нидарос и отец Кнут бе написал, че камбаната на ярла действително звъни в камбанарията на новата църква, но не бе споменал нищо за това, което Гест всъщност най-много искаше да знае — как върви животът в едно стопанство сред фиордите на Хологаланд. Така че на Гида каза строго, че не трябва нито да се оплаква, нито да копнее да замине, а да благодари за това, което има тук, в Англия, ако не иска да се подиграе с Бога.

Тя се изненада, вдигна рамене и го погледна ядосано.

Вървяха един до друг, но Гида се движеше по пътя, а Гест по земята отстрани на десетина крачки разстояние, а малко зад тях бяха запъхтяната дама и пазачът, който изглеждаше сякаш бе заспал, както си ходеше. Гида дълго време не продума, за да се опита да забрави обидата или да накара Гест да съжалява, но той бе обикновен поданик, можеше ли да му се обижда, така че тя му подвикна да се приближи и да върви до нея, за да не й се налага да крещи.

— Не — отвърна Гест.

Гида спря и впи поглед в него, докато той не се засрами и не сведе глава. Послуша я.

Тя се обърна към придворната си дама и пазача, каза им да погледнат на север, а през това време се наведе и целуна Гест по бузата, после забърза напред.

Той се затича да я настигне, искаше да види дали се е изчервила, дали целувката бе такава, с каквато една жена дарява мъж, или бе по-скоро израз на нежността на една майка към разтревожено дете, но не видя червенина, само далечна усмивка и продължи пътя си разочарован. След малко Гида отново заговори, този път за съпруга си, ярла. Гест събра смелост и каза, че се страхува от него.

Тя отметна глава и заяви, че Ерик бил единственият човек, когото познавала, който се променял. Човек си мислел, че го познава, но внезапно той ставал съвсем друг. Преди й харесвало, защото знаела, че винаги може да му се довери, но сега това я плашело. Освен това той бил спрял да се променя в един доста деликатен момент, сякаш бил достигнал края на пътя си.

— Нали е доволен тук, в Нордимбраланд — каза Гест.

Гида спря и дълго го гледа смаяна.

— Не можеш ли да им кажеш отново да се обърнат? — подразни я той.

Мина време, преди тя да схване какво има предвид.

— Обърнете се — извика, наведе се и отново го целуна по бузата. — Но това е за последно. Сега искам да ме придружаваш по време на тези разходки и да ми разкажеш какво знаеш. Ти си умно дете, как можах да те забравя?

 

 

Наистина, как бе могла. От този момент нататък Гест мислеше само за кожата й и за тънките й пръсти, за вената, която се виждаше на китката й и за една луничка, която проблясваше над лявото й око, за косата й, която приличаше на искрящ черен пламък, мислеше за нея ден и нощ, докато пишеше, докато спеше, докато се хранеше, докато се молеше. Но по-късно същото лято тя отправи към него гореща молба, формулирана като доста ясна заповед — той трябвало да отиде заедно с ярла в Шотландия.

— Шотландия? — Гест бе поразен. — Какво ще прави там?

По това време ярлът се бе завърнал от престоя си в Лондон като наместник на Кнут и бе довел със себе си цяла войска от датчани, англосаксонци и келти. Отново имаше проблеми с крал Малкълм.

— Нова война? — каза Гест. — Няма да издържа.

Гида се разсмя, а Гест се ужаси, защото това искане се оказа поводът за всичките им срещи напоследък, то разруши връзката им и го ядоса.

— Освен това ярлът няма да ме иска със себе си.

— Напротив.

— Той дори не разговаря с мен.

— Е, да.

— Какво да правя тогава?

— Само ти си знаеш. Ти каза, че ярлът е доволен в Нордимбраланд. Значи трябва да направиш, каквото можеш, за да я запази.

 

 

Този разговор се проведе в овощната градина на манастира, която преди една година бе поверена на Гест и за която той се грижеше със същото усърдие, с което изписваше свещените букви върху скъпи кожи. След като Гида си тръгна, той се заразхожда сред позлатените от есента дървета, мислейки за странните й думи, които му тежаха повече от всичко останало и които сега придобиха твърде много значения, защото тази градина бе приближила Гест най-много до зелените оазиси на Йорсалаланд, плодородното островче в пясъчното море на пустинята, които познаваше от разказите на загиналия Айнар. Гест бе стигнал края на пътя си, целта на странстванията си, едно място, на което искаше да остане. Приключилата война в Англия се бе превърнала в негова война. Това превръщаше и мира в негова работа, думите на Гида бяха предупреждение, че всичко би могло отново да изчезне, ако не е готов да го защити.

 

 

Още същата вечер Гест се представи на ярла, който го остави първо да помръзне малко навън на студа, преди да го приеме радушно. Ярлът бил изненадан да го види, така каза, после добави, че исландецът се бил смалил още повече през това лято.

Но когато се настаниха и прислугата бе отпратена, ярлът заговори със същите интересни изрази, както онази вечер, когато се срещнаха в Тадкастър преди толкова много време, когато Гест му разказа за раната си, как отмъщението го бе жигосало. Ярлът изглеждаше безгрижен, спокоен и ведър, разпита Гест за мнението му по всички въпроси, свързани със заплахата от север, формулира хитри въпроси, които Гест или парираше, или биваше поставен на място от тях, старата игра бе започнала наново. Този път обаче Гест бе заинтересован, почти ентусиазиран. И ярлът се усмихна, но се стегна и кимна, когато Гест го попита дали помни речта си пред бесилото в Тадкастър, когато бе подсигурил мира с думи, а не с оръжие.

— Това бяха моите собствени хора — отвърна ярлът сериозно. — А Малкълм е враг.

— Не — каза Гест. — Той е враг на англичаните.

— Но сега това е нашата страна.

— Като Норвегия ли? — попита Гест.

— Не — призна ярлът, след като помисли. — По-скоро като торба сребро. Голяма торба.

Гест си замълча. Ярлът също. После стана и каза, че Гест поне може да дойде с тях на север и да носи със себе си тази вяра в силата на думите, поне за пореден път ще могат да получат отговор на въпроса дали носи нещастие или е подарък свише — това последното го каза с крива усмивка.

Гест се направи, че не е доловил иронията, не че имаше избор, и добави, че при всички случаи иска да вземе със себе си приятеля си Тайтр.

— Стрелецът? — попита ярлът, който само бе чувал за Тайтр от Даг и Хокун.

— Да — отвърна Гест.

— Защо?

— Защото му имам доверие.

— Защо?

Гест му разказа за бягството от Исландия и за пътуването по море, за първите месеци в Норвегия и за ножа, който Тайтр не бе използвал и по-късно бе дарил на Гест като кръщелен подарък. Ярлът обмисли чутото и вече не бе толкова уверен.

— Говори се, че уцелва всичко, което поиска? — каза той.

— Да — отвърна Гест с усмивка. — Говори се, че би могъл да свали и луната от небето, ако ярлът не го бе забранил. Ярлът обича луната и затова тя още е там.

Ерик се усмихна въпросително.

— Това ли казват хората тук за мен, че обичам луната и я защитавам.

— Да — отвърна Гест.

Ерик опита вкуса на странното изказване, но бързо размисли и изсумтя.

— Що за глупости.

 

 

Зимата дойде заедно със студа. Беше се задържал и малко сняг, когато тръгнаха на север, представляваха такава сила, че ярлът смяташе, че ще могат да разчитат на сътрудничеството на крал Малкълм. Двамата главатари си бяха разменили пратеници и бяха стигнали до договорката да се срещнат в Бамбург, южно от свещения остров Линдисфарн[2]. Но все пак мястото се намираше доста далеч на юг от река Туид, тоест в район, който Ерик все още контролираше.

Но докато яздеха през Берниция, бяха пресрещнати от нови пратеници на крал Малкълм, които предадоха въпроса, дали мястото на срещата не би могло да бъде изместено на север от река Туид, например в Кархам, където предишната година се бе състояло голямо сражение, тоест в район, който Малкълм контролираше.

— Не — каза ярлът. — Ще се срещнем в Бамбург.

Той погледна вестоносците и ги попита как се казват и дали сред тях има главатари.

Един млад мъж с тъмносини рисунки по цялата лява страна на лицето, пристъпи напред, представи се, обясни от кой род е и се поклони. Ерик отвърна на поздрава и го помоли да се обърне към войската му, да ги преброи и да запомни това число. После извика при себе си Даг Вестайнсон, който му подаде същия меч, който ярлът навремето бе подарил на Идрик Стреона, а после го бе убил. Ерик го подаде на младия мъж, който го изтегли и замръзна така, вгледан в блестящата стомана.

— Предай, че това е подарък от мен за крал Малкълм — каза ярлът — и той може да го задържи, независимо от това дали ще постигнем съгласие или не. Това е знак за приятелство. А сега искам да се върнеш и да кажеш, че ще го чакаме след два дни в Бамбург, а моят син тук — той се обърна към Хокун, — ще тръгне с вас и ще е заложник на Малкълм от момента, в който стъпи на южния бряг на река Туид, до мига, в който я пресече отново на път за дома.

Гест седеше до Тайтр, точно зад ярла и в този момент погледна Хокун и забеляза, че тези думи му дойдоха като гръм от ясно небе. Помисли си дали Гида не го бе изпратила, за да предотврати именно това. Но преди да се опомни, наследникът на ярла се бе изправил пред шотландския вестоносец, бе се поклонил и потеглил заедно с него на север.

 

 

Крал Малкълм не дойде на срещата в Бамбург след два дни. Вместо него пристигна същият вестоносец, но без Хокун и съобщи, че шотландският крал щял да закъснее с два-три дни, времето било ужасно и реките преливали.

— Предай му, че може да събере колкото хора иска — каза ярлът. — Предай му да вземе със себе си достатъчно хора, че да се чувства в безопасност. Само тогава ще знам, че и Хокун е в безопасност.

 

 

Пет дни по-късно шотландската армия бе обградила града. Защото Ерик не се бе установил в замъка, който се издигаше на едно възвишение до морето, и лесно можеше да се отбранява, а в центъра на бедното градче, жителите на което бяха избягали панически. Самият Малкълм пристигна с охрана от двайсетина души, трима съветници, пленително красива жена, един монах и малко момченце, което седеше на седлото пред него. До краля яздеше Хокун, жив и здрав.

Малкълм, мъж на годините на Ерик, с къса корава брада и облечен в тъмни кожи, слезе от коня, поздрави, слагайки ръка до сърцето си и сочейки монаха и жената, каза, че това са дъщеря му Беток и нейният мъж, Кринан, който бил абат на Дънкелд. Малкото момче било техен син, Дънкан.

— Самият аз нямам синове — продължи той. — Дънкан е мой наследник, ние ще говорим за границите на неговата Шотландия.

Ерик се поклони. Малкълм се обърна към свитата си, каза й нещо, което Гест не разбра, жената, момчето и охраната си тръгнаха и останаха само абатът и съветниците, и Хокун.

Ярлът ги въведе, изнесоха напитки. Първата част на вечерта премина в обсъждане на битката при Кархам, в която бяха загинали много норвежци. Разбраха се за начина, по който бе протекла и Малкълм заяви, че от този момент нататък границата между двете кралства трябвало да минава по река Туид — нещо, на което ярлът не отговори. Той използваше по-неясни изрази, говореше за две велики кралства, които трябвало да постигнат разбирателство, за Шотландия, северните брегове на която, постоянно били жертва на размирици, защото ярловете от Оркнейските острови безчинствали, както си искали. Затова кралят имал интерес да си подсигури стабилен мир на юг, сигурно щели да се договорят:

— Стига да изтеглиш войските си — каза Ерик.

Мина известно време, преди Малкълм да разбере какво има предвид, но ярлът го повтори няколко пъти с такова търпение, сякаш говореше на малко дете. Малко след полунощ той се облегна на масата и посочи Даг, който по време на целия разговор бе дремал до вратата.

— Това е моят съгражданин Даг Вестайнсон, началник на свитата ми и мой брат. След два дни той ще тръгне с войската си към Туид, защото от този момент нататък той ще е господар на Берниция. Той ще иска да види тази граница.

Малкълм кимна и заяви, че още същата нощ ще изтегли хората си. Имало едно селце на южния бряг на Туид, което се казвало Норхам, там имало мост, където щели да чакат Даг след три дни.

Той хвърли скришом поглед на зет си, абата Кринан, който кимна незабележимо.

Ерик се изправи. Стиснаха си ръцете. Малкълм се приготви да си тръгва, но Ерик го спря и го попита дали ще иска да вземе със себе си Хокун, докато стигнат реката.

Малкълм погледна отново абата, който този път поклати глава и каза:

— Munera capiunt hominesque deosque.

Изречение, което Гест не преведе, докато не напуснаха града. Тогава ярлът го погледна замислено и попита какво означавало — подаръците пречат и на хората, и на боговете.

— Дали има предвид земята, която му дадох? Или пък това, което той ми е дал — мир и сина ми обратно?

— Не зная — отвърна Гест.

 

 

Ерик остави по-голямата част от войската на Даг и тръгна на юг само с осемдесет души, сред тях и Хокун. Гест и Тайтр също. Гест си помисли, че е станал свидетел на чудо. Но времето се бе влошило още повече и насред снежната буря внезапно чуха викове и видяха Хокун да маха — баща му бе паднал от коня. Ярлът наистина лежеше там, в калта, а снегът се лепеше по косата и брадата му.

— Вдигнете ме — прошепна той. — Вдигнете ме.

Те го вдигнаха, увиха го във вълнени одеяла и го качиха на коня. Но той нямаше сили да седи и се наложи да го вържат, така седя и се клатушка като парцалена кукла, докато на зазоряване на другия ден не пристигнаха в Дърам. Хокун конфискува едно стопанство и настани баща си, той не можеше да говори, не искаше нито да яде, нито да пие, трепереше, като човек на смъртен одър.

Хокун накара стопанина да извика лекар, но иначе да си трае, че са там, за да не се случи така, че ярлът да умре, преди Даг да затвърди примирието. През следващите дни той бе неотлъчно до баща си, докато Тайтр ръководеше охраната, а Гест и домакина тичаха напред-назад с топла вода, напитки, молитви, дърва… А бащата и синът за първи път говориха за това, което никога преди не се бе споменавало — за Норвегия. Хокун повтори обичайното — че прословутата му клетва пред крал Олав не била важна, защото го били принудили да я каже.

Ярлът обаче каза, че не е трябвало да дава никакви клетви, дори по принуда.

— Аз нямаше да направя така.

Това била разликата между него и Хокун и Кнут, тримата мъже, които държали съдбата на Норвегия в ръцете си: ярлът би спазил дадената дума, независимо от всичко, докато Хокун би я престъпил, защото според него била дадена необмислено, насила, а Кнут, той правел само това, което било необходимо, затова именно той, а не ярловете на Ладе щял да освободи Норвегия — такъв бил животът.

Гест не можеше да разчете реакцията на младия мъж, защото Хокун вече не бе млад мъж, той приличаше на баща си в разцвета на силите, когато Гест стоеше изправен пред тях онази пролет в Ладе, когато Рюнулв бе убит. И внезапно му хрумна, че може би именно това бе причината, че така и не се бе махнал от тази свита — той стоеше и чакаше отмъщението несъзнателно, защото, както самият ярл бе казвал няколко пъти, отмъщението бе нещо толкова внедрено в тях и хитро, че се изплъзваше на всяка мисъл.

Гест забеляза, че на Ерик му липсваше един зъб, може би два, отново се успокои и от тук нататък стана отново предан слуга на заповедите на прекрасната Гида. Самата тя обаче не беше повикана. И единствено по този въпрос ярлът изглеждаше несигурен както в онази тишина след битката при Рингмара — сякаш искаше да защити себе си и сина си.

— Страх ли те е от смъртта? — попита Хокун.

— Не! — изсъска бащата и понечи да седне. Той прогони с поглед домакина, впи поглед в сина си и каза: — Да, страхувам се. Сега ме е страх.

После погледна Гест.

— Но онзи мъж там — извика той, — той винаги се страхува, макар и да няма от какво.

Последва дълго мълчание, последвано от нещо, което можеше да се приеме като последните му думи:

— Ако Кнут е недоволен от това примирие, ти трябва да го защитиш, но кажи, че аз съм го уредил, а не ти, аз, не ти или Даг, обещай ми!

Хокун обеща. Гест забеляза с типичната за малкия човек завист, че отново бе невидим, помисли си, че ето, това е мъж, който щеше да умре и да изостави жена като Гида, мъж, който не бе познал Бога, а мислеше за границата между две страни, която правеше неговата собствена страна по-малка, и който полагаше всички усилия отмъщението да бъде погребано заедно със самия него — нещо, което и Гест отдавна трябваше да направи.

 

 

Но ярлът не умря. Той остана на легло в Дърам повече от месец. Докато Даг Вестайнсон не приключи делата си по границата на север и не се върна. По това време снегът в страната бе започнал да се топи през грешния сезон, нещо типично за Англия. Ярлът седеше посивял и състарен, но с триумфираща усмивка, на една кожа пред къщата на припек под слабото слънце.

— Трябваше само да си почина малко — каза той на Даг, който веднага скочи от коня и се затича към него, Ерик го хвана за ръката и с мъка се изправи. — Виж, здрав съм като бик.

Три дни по-късно се върнаха в Йорвик, където ярлът бе предаден на грижите на съпругата си и изчезна от погледите на хората. Видяха го отново чак през лятото. Изглеждаше изненадващо бодър. Отдалеч. Но ако се приближеше, човек забелязваше, че погледът му приличаше на мътна вода. Освен това вече не го интересуваше управлението, синът му и Даг се грижеха за това, поне за нещата, които Гримкел не успяваше да свърши.

Единствено следеше за новини от родината, разпитваше търговците, свещениците и скалдовете, които идваха в Йорвик, за да го почетат с подаръци и молитви. Той ги приемаше и изслушваше търпеливо, питаше за новия господар и им позволяваше да го възхваляват, но отхвърляше всякакви намеци за нова война. Ерик ярл бе решил. Сега щеше да остане там, където беше, на север и на юг бе мирно, а един умен воин се бие за мир.

— И не си мислете, че това е нещо, което казвам, защото съм остарял — викаше той.

През онова лято само една новина успя да го разстрои — поклонението на Кнут в Рим. Навсякъде бе разгласено, че крал Кнут щял да се представи пред папа Бенедикт в Ромаборг. Това накара ярла да свие юмруци и да ги отпусне, после погледна надолу към тялото, което вече отказваше да го слуша.

— Наистина няма Бог — мърмореше той отново и отново.

Всичко това Гест научи от Гримкел, който със загрижена физиономия каза, че Гест бил единственият, който можел да вразуми ярла.

— Той поиска ли да ме види? — попита Гест.

— Не — отвърна Гримкел.

— Тогава няма да ида — каза Гест, който през последната половин година не бе виждал Гида. Тайнствената му задача в Шотландия бе изпълнена от невидима ръка, която не изискваше нито признание, нито внимание. Но на следващия ден абатът се върна, този път със заповеди от ярла. Гест отиде в двореца, допуснаха го при ярла, но самият той се изненада да го види.

Ти пък какво искаш?

— Гримкел каза, че си искал да говориш с мен.

Ярлът бе застанал до прозореца, сега седна.

— Не — каза той.

Гест понечи да си тръгне, но бе спрян.

— Гримкел се страхува, че ще изгуби от влиянието си, когато аз остарея и умра. Сигурно иска да ме вразумиш.

Гест кимна, но не каза нищо.

— Така ли ще си мълчиш? — попита ярлът.

— Да — отвърна Гест.

Ярлът го погледна спокойно.

— Не съм нито болен, нито здрав — каза той. — Или и двете неща едновременно, а нищо не се променя. Точно като при теб.

После явно се сети за нещо, защото размаха кокалестите си пръсти.

— Ела тук!

Гест бе принуден да се съблече и да му покаже раната си.

— Но тя почти е заздравяла — изненада се ярлът.

Гест призна.

— Обан ли те излекува?

Гест каза, че не знае, но Обан се бе занимавал с раната, откакто двамата се познаваха, бе му предписвал билки, чудеса, така че щом сега заздравявала бавно като дете, което пораства, нищо чудно да е било заради церящите ръце на Обан.

— Но той няма да може да направи нищо за мен — промърмори Ерик. — Повече от година се мотае тук и не е направил нищо. Когато го питам, ми казва, че било, защото не съм се бил оставил в ръцете на Бог.

Гест навлече ризата си и отново се приготви да тръгва.

— Мисля, че е защото се страхува — каза той. — Ръцете му се разтреперват и мислите му се объркват, веднага щом те види.

— Глупости!

— Трябва да се държиш с него, както се държиш с Гида или с Даг — продължи Гест. — Покажи малко уважение.

Ярлът изсумтя.

— Имаш ли да кажеш още нещо?

— Не — отвърна Гест.

 

 

Пристигна тържествено питане от страна на Кнут — дали племенникът му Хокун би искал да се присъедини към него, в Ромаборг ли щяха да ходят или да подготвят нападение над Швеция или Норвегия? И ярлът остави сина си да замине, без да възрази, само го прегърна и му даде скъпи подаръци, благодари му и го похвали за работата в Нордимбраланд и при крал Малкълм.

— Сега можеш да забравиш всичко, което съм ти казвал, и сам да си бъдеш господар.

Но преди да си тръгне, Хокун дойде в овощната градина и попита Гест дали иска да дойде с него, бе се научил да цени исландеца.

— Не — отвърна Гест.

— Защо не?

— Не знам — призна Гест.

Хокун обмисли думите му.

— Привързан ли си към баща ми? — попита той.

— Да — отвърна Гест.

Хокун отново се умълча.

— Той никога няма да стигне Ромаборг, нали?

— Никой от нас няма да иде там, но не съм сигурен дали защото е болен, или защото не иска. Вероятно и двете. Баща ти е странен човек. Прилича на мен.

Седяха на зида около овощната градина, клатеха си краката и слушаха жуженето на първите буболечки. Над цъфналите дървета се виждаха градът и кръстът на върха на Църквата на Светата Троица. Беше пролет, топла пролетна вечер. Гест се сети за нещо.

— Ще нападнете ли Норвегия? Ще прогоните ли крал Олав? — попита той.

— Да — отвърна Хокун и в този момент приличаше на баща си повече от всякога. Парадирането вече бе изчезнало, киченето, лъскавите оръжия и златните пръстени — достойнството се забелязваше в очите му. — Да — отвърна той, сякаш да разсее всяко съмнение.

Гест каза:

— Имам един приятел в Нидарос, той е свещеник от хората на крал Олав. През цялото време, откакто съм тук, той ми е пратил три писма, но нищо през последните две години. Ще има ли някакво значение, ако те помоля да го защитите, ако е жив де, той е добър човек?

Хокун каза, че ще направи каквото може.

— Аз го помня — възкликна той.

Те се спогледаха и се усмихнаха. После Хокун попита дали Гест знае какво е станало с Ножа на Один, който бе дал на онзи Торгрим, с когото бяха говорили една нощ в Източна Англия. И Гест му разказа как бил намерил Гайрмунд и един от другите исландци мъртви на полето до Ашингтън, но не и Торгрим.

— А миналата година получих това — каза той и извади една парцалива кърпа за глава, която навремето майка им бе изтъкала за Ослауг, сега Гест я носеше на кожената каишка, където навремето бе висял ножът. — Един исландски търговец я донесе. Каза също, че Ослауг е получила ножа и се чувствала добре в Скагафиорд, но имала молба към мен — била откупила място на един кораб за най-големия си син, той е на петнайсет, трябвало да замине за Норвегия и да си изпроси място в свитата на крал Олав…

— И него ли трябва да защитавам? — Хокун го прекъсна със строгия глас на баща си.

— Не — отвърна Гест. — Майка му иска да го изпрати в Норвегия. Момчето иска да дойде тук, да се помоли в църквата, която Кнут и Ема построиха в Ашингтън, да види мястото, където е загинал баща му.

Гест обаче премълча нещо. Ослауг му бе пратила също така един сребърен бокал, вероятно за да го убеди окончателно колко й е добре, трябваше да бъде един вид триумф, но Гест повече се разстрои — изглеждаше невзрачно, ненужно и безпомощно парченце от исландските съкровища, което бледнееше пред света, в който самият той живееше.

— А какво иска? — попита Хокун.

— Иска да го отведа до Ашингтън, а след това да го скрия от Кнут и Ерик и да му помогна да се прехвърли в Норвегия при крал Олав…

Хокун отново се намръщи.

— И ще го направиш ли?

— Не — отвърна Гест — иначе нямаше да ти го разкажа.

Усмихна се.

— Попитах баща ти и той се ядоса и ми заповяда, щом момчето се появи, да го накарам да остане, ако се наложи дори да го затворя.

— А това би ли го сторил?

— Не. Нищо няма да правя. И баща ти го знае.

Хокун кимна замислено. Слънцето бе на път да залезе зад гърбовете им и две сенки се издигаха бавно на стената на манастира отсреща, една голяма и една малка, захладня. Те скочиха от стената и минаха през градината. Там бе още по-студено. Хокун поиска да каже нещо.

— Мислиш ли, че има значение, че ме викат точно сега? — попита той и загледан в ябълковите цветчета, които леко се стелеха по влажната трева, и в безшумното поточе, което се виеше през древните корени на дърветата.

Гест каза, че не разбира въпроса, а Хокун не можа да го обясни.

Сбогуваха се. Гест получи торбичка със златни монети, изсечени в Йорвик, с лика на крал Кнут от едната страна и с гарваните на Ландидан от другата, rex anglorum[3]. Освен това бе посъветван да стои при ярла, да не го напуска, каквото и да се случи.

— Защото разбирам, че вие никога няма да се разделите.

 

 

Но щом Хокун си тръгна, на Гест му хрумна една идея. Защото да, наистина той живееше в един завършен свят, който не искаше да напуска, но не бе съвсем така и затова Гест прекара остатъка от деня, правейки водно колело от стари щайги за плодове, мушна една права пръчка в дупката в средата и подпря двата й края в пролуката между двата камъка, които бе довлякъл и закопал от двете страни на поточето в градината. Колелото стана почти същото като онова, което баща му бе направил навремето, само малко по-голямо, въртеше се по-бавно, защото това поточе бе по-спокойно. Гест се зачуди защо не го бе направил по-рано, понеже се оказа, че имаше същото успокоително въздействие върху него како предишното, и му хрумна, че някой ден Гида щеше да дойде и да попита какво е и може би да се замисли дали не би могло да се използва за нещо, а Гест щеше да отговори — не, но е красиво и тя щеше да се съгласи.

През следващите няколко дни той майстореше пейка, ниска, за да не му висят краката, докато седи и гледа колелото и слуша ромолящия глас на Йорва. Вярно, че цяло море го делеше от детството му — водното колело и шумоленето на овошките — това бяха двата му свята на едно място.

Но Гида не дойде.

И това го притесняваше, сякаш не искаше да си признае, че е бил просто инструмент за тази загадъчна жена, която бе събрала в себе си другите две жени, които бе обичал, Ингебьорг и Оса, но в едно по-висше същество, заедно с нещо уникално и свое. Колелото се въртеше ден и нощ, а тя не идваше, дори не дойде да провери дали са узрели ябълките, както в миналите години.

Гест обаче отново работеше, а този, който работи е неуморим и безсмъртен. Той започна да резбова, през времето когато не пишеше, първо направи прекрасна облегалка за пейката, със същите мотиви като по органа в Църквата на Светата Троица. След това свали една от дъските от едната страна на водното колело и когато свърши с нея, забеляза, че се бе превърнала в жива змия, която направи погледа и мислите му още по-далечни. Обан дойде и похвали колелото и змията, седна на пейката му и каза, че сега Гест вероятно разбирал защо било толкова важно да останат в Йорк. Обан не беше Гида, но поне бе казал това, което трябваше да се каже, а Гида нямаше да го направи, когато моментът настъпи.

Но в съзнанието на Гест бе започнал да се промъква още един въпрос, стар въпрос, свързан със страха му от това, че няма нищо вечно, ставаше въпрос за онова, за което бяха говорили с ярла още при първата им среща — за закона на човешкото сърце — можеше ли ярлът, макар да беше вече стар и задоволен, действително да не изпитва нуждата да си отмъсти на новия норвежки крал и да си възвърне родината, бяха ли мирът и спокойствието тук само илюзия?

И когато един следобед Гримкел дойде и съобщи, че Ерик искал да говори с него, Гест отиде право в двореца, за да получи най-накрая отговор — как успяваш да потиснеш в себе си желанието за мъст? И ярлът щеше най-вероятно да отговори: „С помощта на желязна воля.“ После щеше да се поусмихне и да добави, че Кнут и Хокун щяха все пак да превземат страната, по този начин би постъпил един мъдър човек, за да получи и двете — отмъщение и чест, задето бе спазил обещанието си, за разлика от един глупав човек, който би останал с празни ръце.

Но ярлът не му даде възможност да подхване темата, той бе полегнал върху меко кожено кресло, искаше да говорят само за мирните преговори с Шотландия, настояваше Гест да разбере колко е важно да запомни всичко дума по дума и най-вече това, че ярлът, а не Хокун бе уредил всичко.

Гест се подразни от старомодното и съвсем ненужно упорство на ярла, преди един вледеняващ зимен полъх да го накара да се почувства разгадан, следен — знаеше ли ярлът с какво се бе занимавал в манастира?

Гест промърмори, че си спомня всичко, но ярлът не се успокои, преди да чуе всичко, първо Гест го разказа със свои думи, после повтори думите на ярла, наблегна на ролята на Хокун като нищо неподозиращ заложник, едва ли не предаден от собствения си баща. Гест попита:

— Значи Кнут не е приел примирието?

— Не — отвърна ярлът, вече по-спокоен.

— Гледа на него като на предателство?

— Да — каза ярлът и затвори очи в знак, че аудиенцията бе приключила.

Гест се прибра с ново безпокойство, прие като тайнствен знак най-вече факта, че не бе помислял за Гида през цялото време, докато се бе намирал в двореца, толкова близо до нея, че вероятно просто бе трябвало да отвори една врата, за да…

 

 

Отново настъпи лято, по-горещо и потискащо от когато и да било, Гида излезе на разходка в града заедно със свитата си, така че Гест да може да я наблюдава от разстояние. За разлика от съпруга й, върху нея времето не бе оставило никакви следи, освен може би малка гушка, която потреперваше на силното слънце, но и тя беше красива като всичко в нея, тя си оставаше небесно създание на земята.

Започнаха да пристигат кораби и търговци, защото Йорвик процъфтяваше в този мир, дойде новият архиепископ, посрещнат бе тържествено в замъка, после разгледа манастира, възхити се на водното колело и се наслади на музиката в Църквата на Светата Троица. И когато онзи следобед Гест докара първия товар с есенни ябълки, той забеляза познат силует начело на група ездачи, които тъкмо слизаха от конете си пред замъка — тежка, голяма птица кацна на дървен кръст, който един от тях заби в земята, това беше Митотин, а начело на хората бяха Ховард и брат му Айвинд, който се бе отървал от треската, но както всички останали бе зачервен, потен и мръсен от дълъг път.

— Малкият исландец — извика Ховард, вдигна го от каруцата и го прегърна, сякаш въобще не му се сърдеше заради предателството в Ашингтън, заради мъжа от дървото. И той, и брат му бяха облечени и въоръжени като англосаксонски главатари, нито един от двамата не бе сив.

— Идваме, за да се срещнем с ярла — каза Айвинд и показа някакъв свитък от пергамент. — Но той не желае да ни приеме.

— Болен е — каза Гест и влезе пръв в замъка, където завари само Гримкел, който се потеше над някакво писмо, и един самотен пазач, който спеше в ъгъла зад него.

— Не иска никой да го безпокои — каза абатът сърдито. Но Гест го подмина и завари ярла да лежи на една маса и да шепне нещо на Обан, който бе повикан, за да прегледа някаква бучка в гърлото на ярла, която му пречеше да преглъща и да говори.

Гест се приближи и съобщи кой е дошъл.

Ярлът погледна тримата мъже, отпрати Обан, каза и на Гест да се маха и да повика Гримкел, за да бъде свитъкът преведен от надежден човек.

— Който не може да пише, не трябва и да чете — заяви той на Гест с двусмислена злоба, криеща се в шепота му.

Гест изтича отново навън при ездачите, които бяха легнали на тревата да си починат. Ховард бе отворил торбата си и бе извадил храна, той каза на Гест да седне и му каза, че бе прекарал две години в Норвегия, в Хов. Гест усети, че трепери, докато слушаше думите на приятеля си за живота в стопанството до Мьорс, където старият Инголв бе остарял още повече, но продължавал да управлява царството си с кисела главатарска физиономия напук на Семунд, макар и двамата да бяха верни на крал Олав.

Спомена и сина на Оса, който вече бе на седем години и вече не го наричали малкия роб, а малкия коняр, можел и все пак да стане наследник, ако се справел с двамата синове на Ранвайг, която се била върнала вкъщи след четири години в Хологаланд.

Гест не посмя да разпитва повече за Оса и сина й, дали растял нормално или щял да стане джудже, притесняваше го определението „малкия“, нито пък попита за Санди, очите му искряха и Ховард се засмя и каза, че би могъл да разказва още, стига Гест да му се примоли, той обичал да вижда малкия исландец на колене. Гест го помоли. И Ховард го попита колебливо, дали знае, че Ингебьорг има не едно, а две стопанства. И Гест си представи двете стопанства в полите на планината, нали сам бе участвал в строежи на моста между тях, когато тя бе решила да ги обедини и да прогони скръбта по съпруга си.

— Само че сега иска отново да ги раздели — каза Ховард. — Да даде едното на сина си Гране, който ще се жени за момиченцето, което си спасил в Хавглам.

— Стайнун?

— Да, по-голямата.

Гест кимна.

— Да — каза Ховард. — А по-малката е обещала на един от хората на Хорек, не знам на кого…

Той се усмихна вяло.

— Друго? — попита Гест.

— Второто стопанство иска да даде на най-малкия си син, който се казва Торгест. Той ще наследи половината от всичко, което има, макар че баща му така и не се е появил повече, иначе можеше той да управлява там, представяш ли си, дори да не го е заслужил…?

Гест успя да се усмихне през мъглата пред очите си и понечи да избърше потта от челото си. Ето че всичко го споходи накуп, двата свята, които не можеха да се слеят, дори и в мислите му, но вече не беше горещо като в сауна, потта бе изсъхнала и покриваше кожата му като слана, очите му бяха забелязали нещо, още когато кръвният му брат бе показал неподправената си радост да го види отново. Сега Ховард напъха храната обратно в торбата, без да я е докоснал, хвана кръста на Митотин, така че птицата размаха криле стреснато и го закрепи отзад на седлото си. Тогава Гест забеляза, че и другите не си бяха почивали или яли, а стояха нащрек и точно в този момент по каменния мост се зададоха Айвинд и другите двама, които дотичаха и бързо се метнаха по конете.

Гест поиска да знае защо, задъха се, искаше да извика, че няма нужда, че ярлът е болен, стар и така или иначе скоро щеше да умре, но не издаде и звук, искаше да каже за Сволдер, да каже, че разбира всичко и го бе предвидил, очаквал, да попита дали изпълняват заповедите на краля или на Инголв, когато Ховард подкара бунтуващия се кон и на сбогуване каза, че корабът им е в Хъмбър и че ще се връщат в Норвегия.

— Завинаги. Ще пратя на Оса поздрави от теб.

Гест не можеше да мръдне.

Ховард спря коня.

— Независимо какво ще се случи — извика той, — искам да знаеш, че ти разказах истината днес, защото съм ти приятел.

После пришпори коня си и последва останалите. Гест чу собствения си пищящ глас, който заглуши птичите песни, звука от копитата на конете и колите на търговците, слънчевата светлина и кръвта в собствените му вени.

— Ти си убил Онунд!

Ховард спря рязко, обърна се и го погледна спокойно.

— Защо? — извика Гест на тази невероятна картина. — И защо не ми каза?

Кръвният му брат се усмихна бегло.

— Тичай — каза той. — Тичай, малки исландецо!

В следващия момент групата бе изчезнала. Гест стоеше и се оглеждаше, без да вижда нищо, градът отново се движеше както в миналото, преди да дойде мирът. И най-сетне се затича, остави каруцата и се върна в манастира, където намери замисления Обан да пие вино в сянката до стената.

— Убиха ярла.

Монахът нищо не разбра, дори когато Гест повтори думите си и влезе вътре в килията си, питайки се дали иска да живее или не, както обикновено, без да получи отговор. Но ръцете му събираха багажа, това беше отговорът, те търсеха оръжия, прибраха сребърната чаша от Ослауг, кесията със злато от Хокун, сребърната змия, с която Опинмюнтер не се бе разделял, ножа от Тайтр и любимата книга. После излезе отново и откри Обан, лицето му се бе отпуснало, отворената му уста го умоляваше да каже, че не беше вярно. Но си беше.

— Ние сме виновни — извика Обан. — Даг ще ни убие.

— Не — прекъсна го Гест. — Само мен.

Обан хвърли поглед на водното колело, сгърчи се, но отново подскочи и придоби същото изражение, като на дървото в Ашингтън.

— Трябва да се махнем — извика той. — Трябва…

— Не — прекъсна го Гест, отново неумолим. — Даг знае, че ти нямаш нищо общо. Той никога няма да те нарани. Особено ако не тръгнеш с мен.

Той целуна набързо приятеля си по двете страни, не обърна внимание на последвалите вайкания на ирландски и напусна града.

 

 

Отправи се към Рипон и намери Тайтр и синовете му да одират един елен и четиримата ругаеха заради жегата. Още щом го видя Тайтр, разбра, че Даг Вестайнсон ще преобърне всичко, за да открие убиеца на ярла, и ще превърне убийството на Тронд Баула в детска лудория.

Големият мъж се изправи и затърка ръцете си, погледът му обходи каменния зид около стопанството, пасището и конюшнята, където единайсет кобили и един жребец лежаха и преживяха в сянката на един бук, Гуендолин, която мъкнеше две ведра с вода от кладенеца, но ги захвърли веднага, щом забеляза, че Тайтр изглеждаше по същия начин, както когато бе решил да замине за Исландия.

— Не — извика тя, стовари се на една пейка и скри лицето си в ръце, докато Тайтр бавно взе решението и с безразличен тон съобщи, че трябва да помогне на Гест да напусне страната.

Гуендолин скочи и извика, че в такъв случай ще трябва да вземе със себе си сина си Олав. Предложението хвърли Тайтр в нови размисли. Той погледна момчето, което стоеше до него, и беше само на дванайсет години, не можеше да се реши — ако го вземеше, и двамата щяха да се върнат и Гуендолин го знаеше.

Той влезе и си стегна багажа, излезе навън и я видя да стои с тримата си синове, като непревземаема крепост. Тайтр каза, че двете момчета трябваше да заведат коня на Гест в полето и да се отърват от него, като го хвърлят в някое блато, кимна към Олав, който веднага щастлив се метна на седлото.

Потеглиха, без да се обърнат повече.

И тримата мълчаха.

Никой не продума, докато не се стъмни, Тайтр и Гест лежаха от двете страни на огъня и слушаха равното дишане на Олав и шумоленето на листата над главите им. Тайтр попита къде отиват, в Исландия ли?

Гест не знаеше. Нали в мечтите му присъстваха тези две места, Санди и Йорва, и двете жени, Ингебьорг и Оса, които бяха обвити в мъгла от болезнена носталгия и бяха съществували толкова дълго, че се бяха превърнали в едно.

— Ще яздим на север — каза той тихо. — Към Катанес… Оркнейските острови…

Тайтр бе доволен, той харесваше Шотландия, там имаше планини, хълмове и нищо друго, освен това имаше приятел норвежец в Дъмбартън Рок, когото бе срещнал при Клонтарф. Гест попита къде се намира Дъмбартън, на западния бряг към Ирландско море, поиска и да знае дали този негов приятел има кораб, който да им продаде, Тайтр не беше сигурен, но вероятно имал, защото бил главатар.

Но от това нещата много не се изясниха, дори когато Гест се опита да обясни какво се бе случило в Йорвик и защо.

— Ти си търпелив човек — каза Гест, когато приятелят му не настоя.

Тайтр каза, че не разбира за какво става въпрос, но сега трябвало да спят, за да стане Гест същия като преди.

 

 

Но Гест не беше както преди на сутринта, нито след това, в нощния мрак бе видял опожарената Йорва и сега искаше да стоят настрана от пътищата, така че пътуването през Стратклайд се проточи. На следващия ден конят на Олав си счупи крака, той трябваше да седне зад Гест, след това и конят на Тайтр се нарани и едрият мъж трябваше да продължи пеша. Спяха винаги на открито, а малкото пъти, когато трябваше да разпитат за пътя, Тайтр говореше. Гест бе онемял, мълчеше и наблюдаваше как баща и син се смеят и играят, будното русо момче, което наистина приличаше на баща си се изморяваше, но след няколко часа сън се ободряваше и тичаше по ливадите като зайче. Лятото наближаваше своя край, когато най-сетне стояха на брега на Клайд и виждаха пред себе си Дъмбартън Рок от другата страна на искрящия фиорд, който се бе врязал в дивия западен бряг на Шотландия. Още веднъж Гест си помисли, че бе стигнал края на пътя си. Той погледна Тайтр, който изглеждаше спокоен, както когато пресичаха Исландия, а Тайтр отвърна на погледа му с усмивка, защото Клайд течеше пред тях тих и блестящ, две дъги се пресичаха до залеза, а реката приличаше на онази, която Гест не бе успял да пресече в Исландия навремето. Тайтр свали оръжията и багажа си, протегна се и каза:

— Ще поплувам. Чакайте ме тук.

 

 

На следващата сутрин се върна с продънена лодчица без платна и само с две гребла и на Гест му се стори, че нещо не беше наред. Но Тайтр не каза нищо, освен това, че щом Гест не говореше, и той нямаше какво да каже, а дори не знаеше къде отиват и не му харесваше.

Но Гест не се впечатли. Гледаше лодката и отказваше да се качи. Тайтр седна на пясъка и се зае да оглежда фиорда, призна си, че не бе говорил с приятеля си, но пък бе срещнал няколко исландци и те му казали, че ярлът на Нордимбраланд бил убит тайно, а сега цялата страна била вдигната на крак да намери убийците.

— Това ли е всичко? — попита Гест.

— Да — отвърна Тайтр. После призна, че е откраднал лодката, така че най-добре би било веднага да се махнат оттам.

 

 

Потеглиха напред, но завиха на север още в първия ръкав на фиорда, това бе решение на Тайтр, мушнаха се покрай високите сини планини, а в края срещнаха един стар рибар, който оправяше мрежите си на един плосък сал. Рибарят говореше само езика на Обан, така че им отне доста време, преди да разберат, че от другата страна на планината, при следващия фиорд, имало църква, там живеел свещеник, с когото можели да разговарят.

Старецът хвърли притеснен поглед на старата им лодка и за всеки случай се обърна нагоре към небето, за да провери времето, преди да посочи към планината.

Гест му даде една златна монета, подари му и лодката и тримата отново тръгнаха пеша. Заваля. Трябваше да прекарат нощта в планината. Тогава Тайтр забеляза, че Гест стискаше нещо, притискаше нещо до гърдите си, сякаш държеше бебе или се превиваше от страшни болки.

— Какво е това? — попита той.

Гест погледна надолу, после отново вдигна поглед.

— Книга — отвърна той.

— Библия?

— Не.

— Каква книга тогава?

— Моята книга. Аз съм я написал. Тук е всичко, което съм видял.

Тайтр се замисли.

— Всичко?

— Да — каза Гест и отпусна ръце, отвори книгата и остави погледа си да се плъзне по почерка, проследи всяка линия надолу по пергамента, почеркът му бе завършен, чист и блестящ като този на Вулфстан, още по-чист дори. После затвори отново книгата и продължи да я люлее. — Мислех си, че помня всичко — каза той, — но не е така, имам дупка в главата, заспивам, сънувам и забравям, но сега всичко е тук и не може да изчезне. Никога.

Тайтр скърши няколко съчки и ги хвърли в огъня. Помоли Гест да му даде книгата. Гест му я подаде. Тайтр я хвана, премери я, прелисти я, взря се в буквите и остана така, чакайки Гест да каже нещо. Гест мълчеше.

— Пише ли нещо за мен? — попита Тайтр накрая.

Гест се усмихна.

— Не обичам морето — каза той, — не харесвам тази гора, не харесвам тази страна, аз съм… — той вдигна ръка — … оттук.

Тайтр хлопна книгата сърдито и я хвърли през огъня. Гест я сграбчи и отново я притисна към гърдите си. След малко Тайтр попита дали скоро ще спят, мислел по-добре, когато бил със затворени очи, а вече имал много за мислене. Гест каза, че е време да спят.

На другия ден слязоха във фиорда с църквата. Гест говори дълго със свещеника, сякаш нямаше нищо за криене или бе дошъл в един дом, където искаше да остане, говориха толкова дълго, че Тайтр стана нетърпелив.

— Къде отиваме? — попита той.

— Ейн Хелга — каза Гест, за да може и свещеникът да го разбере. — Защото никога няма да стигна до Катанес или Оркнейските острови…

И Тайтр отново заяви, че Гест не прилича на себе си. Същата вечер отново стана въпрос за книгата.

— Пише ли за лъка? — попита той, — който направихме в Оркдал?

— Да — отвърна Гест и усети някакво облекчение, че така и не бе разпитал приятеля си за ножа. — Много.

— Как така?

— Толкова дълго мислих за това, докато пишех, че стана много дълго.

Тайтр се залюля и Гест разбра, че дойде времето за въпроса, който бе обмислял целия ден.

— Пише ли и за Олав?

— Да — каза Гест. — Пише, че е твой син.

Тайтр скри лице в ръце и остана така дълго време, преди да вдигне отново погледа и да се усмихне.

— Тази книга ми харесва.

Пренощуваха в дома на свещеника, на другия ден ги откараха в края на фиорда, откъдето продължиха пеша на север по настояване на Тайтр. Той искаше да стигнат Катанес, после Исландия, трябваше да се приберат у дома.

Но Гест отказа.

— Ние нямаме дом.

— Ами Норвегия, нали имаш двама синове там?

Гест спря и се разкрещя:

— Не разбираш ли, че убийството на ярла беше отмъщение. Че отмъщението е навсякъде и няма край. Ярлът го знаеше. Затова даде на крал Малкълм това, което бе искал, и използва собствения си син за заложник — за да го защити. Сега отнесе отмъщението със себе в гроба. И аз трябва да го взема на Йона, защото Даг ще ме намери независимо къде съм, а не трябва да ме намери в Норвегия, където живеят синовете ми, не трябва да ме намери, не трябва… аз съм отровен, Тайтр, аз съм болен и сея зараза, така е, откакто баща ми, баща ми…

Той рухна, а Тайтр го гледаше безмълвен. Накрая се предаде.

— Добре тогава — каза той и добави ядосано, — но само заради книгата!

Пресякоха още една планина на запад и слязоха в нов фиорд, който Тайтр преплува, за да открадне друга лодка. Следващата планина им отне още три дни, понеже Гест вече не можеше да върви, и се наложи Тайтр да го носи, докато синът му тичаше с оръжията. Когато морето най-сетне се появи пред тях под гонещите се облаци, Гест бе толкова изтощен, че се наложи Тайтр да вземе нещата в собствените си ръце. Той отиде в най-близкото стопанство със златото на Гест и каза, че иска да купи кораб, колкото и да му струва, освен това помоли стопанина да му опише пътя до Йона.

Същата нощ отплаваха, минаха островите и навлязоха в Ирландско море, тласкани от лек бриз. В началото валеше, после спря, за да започне отново, толкова променливо беше времето, което оплиташе всички сезони в това кралство на водата и вятъра. И Олав, и Гест спяха, когато рано сутринта Тайтр със сигурна ръка вкара лодката в едно бяло заливче на северния бряг на Йона, единственото място на земята, което се намираше в рая.

Той завърза лодката и се качи до манастира, където монасите тъкмо бяха приключили с утринната литургия и изкара навън на мократа трева абата, който го гледаше със зачервени очи.

— Откъде идваш, братко? — попита абатът, изплашен от стиснатите зъби и свитите юмруци на едрия мъж.

Един монах, който разбираше езика му, бе извикан и Тайтр обясни защо бе дошъл и ги заведе до лодката, в която Тайтр и Олав продължаваха да спят.

— Това са синовете ми — каза той и посочи двамата, сякаш показваше някакво чудо.

— За кой от двамата говориш? — попита монахът.

— Този — каза Тайтр и повдигна Гест заедно с одеялото и кожената завивка и го остави на тревата. — Можете ли да се погрижите за него, той е само дете, но всъщност е светец и никога няма да ви причини нищо лошо?

Абатът и монахът се спогледаха, абатът кимна. Тайтр им благодари и понечи да им даде остатъка от златото, но му бе отказано. После събра нещата на Гест без оръжията, остави ги до него, мушна книгата в ръцете му, бутна лодката във водата и вдигна платната.

Заобиколи носа и насочи лодката така, че да не види как абатът се изправи над Гест и завика нещо, не можа и да чуе думите му, само вятъра и морето. Тайтр отплава на юг, към Ман. Оттам се насочи към Ланкастър, продаде кораба, купи коне и тръгна със сина си обратно към Йорвик, единственото място, където бе сигурен, че Гест ще го намери, ако някога промени решението си и му трябва помощ да се върне в Исландия, или пък в Норвегия. Освен ако не успее да намери покой под някое дърво на остров Йона.

Бележки

[1] В началото Бог сътвори небето и земята (лат.библ.). — Б.пр.

[2] Остров, където се намира манастирът, чието ограбване от норвежки викинги през 793 г. се счита за формалното начало на викингската епоха. — Б.пр.

[3] Крал на англичаните (лат.). — Б.пр.

Край