Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2017)
Корекция
plqsak (2020)
Форматиране
in82qh (2020)

Издание:

Автор: Рой Якобсен

Заглавие: Вледенен

Преводач: Ангелина Димитрова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Персей“

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: норвежка

Печатница: Инвестпрес

Технически редактор: Йордан Янчев

Коректор: Митка Печева

ISBN: 978-954-9420-54-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6340

История

  1. — Добавяне

Част I

Това, което се е случило два пъти

Кой си ти? — възкликна бащата и погледна новородения си син, от чието подпухнало лице кръвта още не беше почистена; направи го не защото на бял свят се бе появило чудовище, или пък защото обикновено с този поздрав посрещаше децата си; във възклицанието му го нямаше и предчувствието, че този син ще бъде помнен и след хиляда години, може би дотогава, докато има хора, които могат да четат; думите просто се отрониха, но щяха да бъдат помнени и повтаряни през цялото детство на момчето, като разказ или поличба, ако въобще е възможно да се различи едното от другото:

— Кой си ти?

 

 

Торгест Торхаласон беше роден в стопанството Йорва на западния бряг на река Хитаро, на мястото, където долината се отваря към проблясващите пясъчни равнини, които при ясен ден така леко и сигурно мамят погледа навътре в морето, че той се разтапя в нетърпим копнеж. Годината, според нашето летоброене, беше 993-та след Христа, може би предходната, или пък следващата. Торгест беше син на Торхале, който зададе странния въпрос, и на Тордис. Двамата бяха независими, но не особено заможни селяни, които щяха да успеят да отгледат едва две от седемте си деца, Торгест и дъщеря на име Ослауг, две години по-голяма от него.

Но този техен син се развиваше необичайно бавно, той сякаш нямаше други планове за живота, освен да лежи неподвижно. Когато все пак реши да се изправи, не го интересуваха игрите или учението. Проговори късно и на осемгодишна възраст приличаше на петгодишно туберкулозно момче, беше толкова дребничък, че съкратиха наполовина името му, така че още оттогава го наричаха просто Гест, „непознатият“, но нищо от това не го впечатли особено.

След това нещо все пак се случи в малкото тяло на Гест. В течение на едно лято той разви ловкост и бързина, които надминаваха тези на връстниците му. С лекота избягваше повечето отправени към него удари и ритници, започна да се присмива на другите, да прави гримаси, като че ли бе роден за това, и изобщо не се интересуваше какво мислят хората за него, освен родителите му, които по-късно, когато вече не се изразяваше само чрез едносрични думи и банални словосъчетания, щеше предано да опише като прости, непоколебими и много набожни хора, макар че те едва ли бяха чували за онзи Бог, който той имаше предвид.

А пък не беше и никак глупав, защото нямаше умение, което той да не усвои моментално, просто подражавайки на другите и най-вече на баща си, на когото досаждаше като конска муха. Научи се да поправя хамути и къщи, кошари и лодки, защото Торхале беше занаятчия и много добър в ръцете и работеше из цялата околност. Той скоро се научи да цени този свой странен син, защото щом му посочеше нещо и му кажеше, че то трябва да се направи по определен начин, всичко след това се изпълняваше. Гест стана известен като истински магьосник с ножа или брадвата, макар че от езика и маниерите му можеше още много да се желае.

Когато беше на седем години, Торхале му даде един нож във великолепна кожена кания, обшита със сребърни нишки, върху който собственоръчно бе издълбал простичък орнамент от листа. Нарече го Ножа на Один, защото, както той твърдеше, едноокият бог го бил използвал, за да изреже долината Хитодал в повърхността на земята, така че през нея да потече река и да я направи плодородна за хората и животните. И Гест започна да дялка малки дървени фигурки, глави на птици и животни или мотиви, които сам измисляше, плетеници, напомнящи растения, които баща му наричаше змийски кълба, без да крие възхищението си, защото все повече и повече се впечатляваше от този свой син, който внезапно умееше повече от това, което му показваха. Откъде идва всичко това — питаше се той и въпросът звучеше като ехото на онова, което каза, когато момчето се роди.

Но в едно отношение те се различаваха, а именно щом станеше въпрос за старите богове, за които Торхале обичаше да говори, но които не впечатляваха Гест, за разлика от сестра му Ослауг. Изключение правеше Балдер, богът, който не бил наранил и муха, но все пак бил убит погрешка от собствения си брат. Балдер успял да се сдобие със син, преди да го постигне трагичната смърт, той се казвал Форсете и към него можели да се обърнат всички, които не намирали покой на този свят. Форсете бил богът на щастието, мира и справедливостта.

Но Гест продължи да прави гримаси. Докато баща му един път разказваше, отвори уста и се изхили не на място, щом се стигна до момента, когато всичко живо и мъртво плачело заради смъртта на Балдер и Торхале попита да не би синът му да не разбира за какво се говори:

— Напротив — каза Гест и продължи да се хили. Тогава Торхале попита дали помни как се е казвал корабът на Балдер.

— Рингхорне — каза Гест. — Той трябвало да закара Балдер долу в Хел, но бил толкова тежък, че никой не могъл да го вкара във водата, боговете били принудени да помолят великанката Хюрокин за помощ, тя се появила, яхнала вълк, а вместо юзда държала змии…

— Всичко, което чуеш, ли запомняш?

Понякога сякаш наистина беше така, всички имена, всички истории, дори тези, които не му харесваха. Паметта на Гест беше толкова добра, че той можеше дори да поправя баща си.

— Ти не си като другите деца — каза Торхале. — Но защо винаги се смееш?

На този въпрос Гест не можеше да отговори.

 

 

Той и за в бъдеще си остана мълчалив и всъщност се смееше само когато се подиграваше на някого, предпочиташе да прекарва дните си, пасейки овцете, защото така се отърваваше от ратаите и от сестра си, които обичаха да го наказват като роб. Иначе можеше да си седи на хълма и да си дялка нещо, докато погледът му от време на време се изгубваше в светлината на възхитителните равнини и морето, което беше довело тук прадядо му преди почти толкова години, колкото трае един човешки живот, заедно с цялото домочадие и покъщнина от Наумадал в Норвегия, това море, което вероятно беше и пътят обратно навън.

 

 

Но той не мислеше по този начин, той мислеше другояче. Точно над Йорва течеше малък поток, който се вливаше в Хитаро, той си нямаше име и затова го наричаха както си беше — Потока. Той лъкатушеше през една зелена поляна и се увиваше като панделка около две могили с формата на полумесеци, които образуваха скривалище от равнинните ветрове, където хората от стопанството обичаха да си почиват от лошото време, и където децата си играеха, зиме и лете, защото тук никога нямаше сняг.

Торхале беше заковал една за друга четири дъсчици, беше прокарал през тях обръч и беше поставил цялото това съоръжение в Потока. То представляваше мъничко воденично колело и веднъж беше утешило плачещия Гест, когато нещата му изглеждаха безнадеждни. Той обичаше това колело, когато го гледаше, можеше да се успокои и тялото и съзнанието му се отпускаха.

Една топла, лятна вечер той и баща му седяха край Потока. Баща му каза както обикновено, че е жалко, че колелото не може да се използва за нищо, след което и Гест на свой ред помоли баща си както обикновено да му разкаже някоя история — за семейството, което пристигнало от Норвегия, или за събития, случили се в околността или на други места в Исландия. Но тогава Торхале се изправи и каза, че вече няма какво да разкаже.

— Няма вече истории — каза той. — Гест го погледна неразбиращо — Вече съм ти разказал всичко, което съм чувал и знам, няма повече.

Гест смаяно каза, че не може да повярва. Баща му повтори, че всичко вече е казано, че това е краят. Тогава Гест се изправи, изтръгна колелото и го запрати към могилите. Баща му каза кратко:

— Сега със сигурност няма да може да се използва за нищо.

И слезе надолу към стопанството.

А Гест остана да седи и да мисли, след това се изправи и започна да търси, но не можа да намери колелото. Същата нощ той събуди сестра си Ослауг, която беше голяма и смела, и плачейки й каза, че е загубил Ножа на Один и че тя трябва да му помогне да го потърси.

Тя стана с нежелание, но докато газеха из росната трева около Потока и могилите, тя видя ножа, който висеше закачен на кожен ремък под дрехата на Гест.

— Какво търсим всъщност? — попита го тя строго.

— Колелото — каза Гест и прикри с ръце главата си, за да се защити от ударите. Но нямаше нужда, защото Ослауг се засмя и го нарече глупаво дете.

— Как може човек да намери нещо, ако не знае какво търси? — каза тя.

Гест си помисли, че това беше добре казано и че трябва в бъдеще да бъде по-добър в лъжите. А сега заложи на истината — че в яда си е захвърлил колелото, защото баща му казал, че вече му е разказал всички истории на този свят. Тогава Ослауг отново се засмя и каза, че съществуват толкова истории, колкото са хората по света, дори и Торхале да не ги знае всичките.

— Колко хора има по света? — попита Гест.

Ослауг го попита дали може да брои.

— Малко — каза Гест и започна да брои на глас.

— Не, не — прекъсна го тя, коленичи, потопи ръка в потока, извади шепа бял, фин пясък и с показалеца си отдели няколко песъчинки.

— Виж — каза тя.

— Да — каза Гест.

— По света има точно толкова хора, колкото са песъчинките по плажовете на Лангафиорд.

Гест дълго гледа песъчинките.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Това е нещо, което всички знаят — каза Ослауг.

Той се замисли, защото и това не го вярваше, но пък беше хубава мисъл, така че не се възпротиви.

Продължиха да търсят, докато Ослауг не намери колелото. Беше се пукнало, но Гест взе два пирона и го оправи. Тогава го сложиха на мястото му, между четирите гладки камъка, седнаха и се загледаха в тъжното му пътешествие около самото себе си. В главата на Гест се въртяха песъчинки и хора и истории, докато накрая не му се зави свят и му се доспа.

Тогава Ослауг каза да се връщат и да си лягат, преди другите да са се събудили. И да не казват нищо на баща си.

— Защо? — попита Гест.

Тя извъртя отчаяно очи.

— За да видим дали можеш да пазиш тайна.

 

 

Три дена по-късно Торхале дойде при Гест в кошарата и му каза, че колелото отново е на мястото си, попита го дали го е намерил.

— Не — каза Гест и продължи да подрежда дърва до една от вътрешните стени. Баща му стоеше до него и го гледаше.

— Ами кой тогава? — попита той.

— Откъде да знам — каза Гест. Бяха изминали три дълги дни, най-сетне получаваше награда за труда си.

— Възможно ли е да е била Ослауг? — попита бащата.

— Откъде да знам — повтори Гест. — Но не съм аз, защото това колело не ме интересува. То не може да се използва за нищо.

Тогава Торхале каза това, което обичаше да казва:

— Ти не си като другите деца.

На Гест му се прииска да отговори, че и Ослауг не е, защото виновната е тя, а и ти, ти, който не знаеш, че историите са толкова, колкото са песъчинките и хората. Но не успя да изрече нищо от това. Стоеше с гръб към баща си и подреждаше дърва до една стена. Свърши чудесна работа. Тогава беше на осем години.

 

 

Освен ежедневния труд и понякога глад, които подлагаха семейството на различни изпитания, като например, когато една пролет им измряха животните, и друга сянка тегнеше над околността в лицето на могъщия главатар от Бярнархавн, на северната страна на нос Снефел, на ден езда северно от Йорва. Той се казваше Арнгрим Торгримсон, но го наричаха просто Вига-Стюр, с което злото се удвояваше, защото „vig“ означава битка и убийство, а „styr“ може спокойно да се преведе с размириците, които беше успял да всее в половината Исландия. Стюр грабеше и убиваше когато му скимне и освен това се хвалеше, че никога не плаща кръвнина. Той беше от могъщ род и имаше много приятели, а при това положение човек може да прави каквото си иска. Освен това притежаваше и пари, и животни, и толкова земя, колкото е Йотунхайм.[1]

 

 

Една вечер, докато слизаше от планината, подгизнал от дъжда, който се лееше през целия ден, Гест видя нечий чужд кон пред къщата, някаква прегърбена кранта, която стоеше между склада и къщата, покрита с чул, който напомняше мокра желязна броня, и дъвчеше със затворени очи. Би трябвало да стои вътре, помисли си той и я хвана за поводите, но конят заби яростно копита в земята и го погледна ядосано с човешки очи.

Гест остана да стои, докато те отново не се затвориха, после влезе в къщата, където видя баща си да седи и да разговаря тихо с някакъв чужденец в светлината, хвърляна от огъня. Никой от останалите не беше наблизо, нито дори Ослауг или Тордис, а това означаваше, че Торхале не искаше никой да ги обезпокоява. Торхале или чужденецът. Въпреки това Гест, без да се притеснява, си свали дрехите и ги хвърли да се сушат върху прътовете до огнището, докато подслушваше тайния разговор. Бавно, но сигурно му стана ясно, че това посещение щеше да промени живота на всички вкъщи, и неговия, и на другите. Тогава беше на девет години.

 

 

Чужденецът се казваше Айнар и беше дошъл в Йорва, за да търси подслон за през зимата и помощ да напусне страната, щом корабите отново тръгнат. Но Торхале поиска да чуе историята му няколко пъти, преди с нежелание да се съгласи да изпълни молбата, и то при условие, че чужденецът си осигури подкрепата и на съседа от другата страна на реката. Защото Айнар искаше много повече от това, което един самотен беден селянин можеше да му предложи — той беше избягал от Вига-Стюр, защото главатарят си беше присвоил земите му, а той не искаше да е роб в собствения си дом.

Айнар прекара нощта в Йорва. На другия ден отиде отсреща до Ярнгердарстадир, получи и там това, което искаше, и от този момент живееше ту в едното, ту в другото стопанство.

Докато беше в Йорва, той прекарваше повечето време в тясната стаичка между уплътнената с торф външна стена на къщата и дъсчената стена на вътрешното помещение, където Тордис му беше спретнала легло от кожи и завивки от зебло. Той влизаше и излизаше от къщата през една странична врата, обикновено по тъмно, и не казваше на никого кога се прибира или излиза. Тордис никога не говореше нито с него, нито за него, тя не харесваше този гост. И Торхале не го харесваше, макар че беше решил да го защити и Гест му се чудеше, защото Айнар не им беше роднина, дори не беше далечен познат.

В течение на зимата Торхале няколко пъти ходи при роднините си на юг, в района на Боргарфиорд, за да осигури на Айнар място на един търговски кораб, който очакваха през лятото и който можеше да го прехвърли в Норвегия. Също така помогна част от вещите на Айнар да му бъдат върнати в Йорва. А докато го нямаше, Гест и Ослауг често седяха заедно с беглеца в скривалището му.

В началото той говореше малко, само се държеше като възрастен и мърмореше мрачно. Беше на годините на Торхале, но беше плешив и кьосе, слаб и съсипан. Но постепенно започна да разказва за пътуванията, които е правил, за Норвегия, Англия, Ирландия, и го правеше по такъв начин, че непознатите места се разкриваха за вътрешния поглед на децата. Разказа им за Йорсалаланд, където Христос бил измъчван на кръста. Освен това знаеше и много кведи[2] от Егил Скалагримсон и Гисле Сюрсон[3], големи исландски скалдове, познаваше законите и Гест постепенно разбра, че това беше причината баща им да му позволи да остане. Айнар умееше добре да говори и там, където не се простираше закрилата на рода, можеше да разчита на красноречието си или на вълшебните си истории.

 

 

Айнар беше християнин. Една вечер той погледна Гест, който седеше и си дялкаше нещо, и му каза, че ножът му не може да се казва Ножа на Один, защото Один не бил имал нож, нито пък бил създал света, нито планините, нито морето, нито Хитодал. Произходът на всичко това идва от този, който е бащата на Христос и нашия Господ на небето. Айнар каза това със затихващ глас, който бавно се претопи в смирена усмивка, напомняща утрото в деня на изкушението.

Гест не каза почти нищо, но Ослауг, която седеше заедно с тях, промърмори, че това са последните думи на Айнар.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Че вече не искаме да те слушаме, защото нашите уши нямат нужда от това.

Гест я погледна учудено и забеляза как една разказана история може веднага да изчезне или да бъде изместена от друга, след това кимна важно, че е съгласен със сестра си и се премести по-близо до нея.

Айнар внезапно страшно се ядоса, завика, че те живеят толкова далече от всичко, че нищо не разбират. Но Ослауг не трепна, а и Гест не реагира по никакъв начин, само се замисли, че Айнар винаги изглеждаше по-скоро мрачен, отколкото вярващ, сякаш сериозността сковаваше и него самия, и думите му, независимо какво казваше. Реши в бъдеще да го избягва.

 

 

Гест намери в планините орел със счупено крило и го уби с един камък. Отсече една малка брезичка и се зае да изрязва от корена й главата на орела. Но когато се върна вкъщи и го показа, Ослауг го зяпна и отказа да повярва, че той я е направил, а майка му прикри лицето си с ръце и не искаше да я гледа, каза, че главата е като жива, и ужасена избяга.

Но Айнар похвали орловата глава и много се зарадва, когато Гест му я хвърли, бързо я прибра при дреболиите, които винаги носеше със себе си и каза, че Гест има необикновена дарба, за която може да благодари на Бог. Гест го попита какво иска да каже, но Айнар поиска вместо това да им разкаже за Вига-Стюр, главатарят, от когото се криеше. Според него беше време те да научат малко повече за света, в който живеят, за това колко голям е той.

 

 

Стюр имал брат на име Вермунд, който бил известно време в свитата на крал Хокун в Норвегия. Когато трябвало да се върне в Исландия, кралят поискал да му направи подарък и Вермунд избрал да вземе със себе си двама берсерка[4] от неговата свита, диваци, на чиято съвест тежали много убийства и злини, защото самият той бил доста избухлив и имал много врагове сред съседите си в Исландия. Но кралят отказал, понеже мислел, че той няма да успее да се справи с тях. Вермунд не се предал и накрая получил това, което искал. Когато се върнали в Исландия обаче, се оказало, че нито един от двамата берсерка не искал да работи; те само ядели и пиели като йотуни[5] и се забавлявали, като измъчвали ратаите и слугите в стопанството. Освен това единият от тях задирял най-малката дъщеря на Вермунд. И така Вермунд нямал друг избор, освен да извика при себе си брат си Вига-Стюр. Засипал го с подаръци и добри думи и му обещал да го изпрати с още по-голям подарък, а именно двамата норвежки берсерка.

Но Стюр разбрал намеренията му и отвърнал, че този дар е толкова ценен, че той би могъл да се отблагодари само като накара брат си да го задържи.

Вермунд тогава признал, че се бил опитал да го излъже, а Стюр склонил да вземе със себе си двамата берсерка. Но вкъщи в Бярнархавн нещата се развили по същия начин: те само се тъпчели и се биели и задиряли слугините. Въпреки това Стюр приемал всичко с ледено спокойствие и чакал момента, когато животинската похот ще засенчи всичко останало. Тогава предложил на единия ръката на собствената си дъщеря, при условие че разчистят път през полето от застинала лава, което отделяло стопанството от външния свят.

Двамата берсерка работили ден и нощ. И когато свършили всичко, Стюр им приготвил да се изкъпят в една сауна, в която огънят се палел отвън. Залостили вратата и хората с всички сили подклаждали огъня, а през едно прозорче на покрива излели вътре няколко ведра с вряща вода. Двамата берсерка успели да съборят едната стена, но само единият от тях успял да излезе. Стюр веднага го убил с брадвата си, другият бил умрял още вътре от жегата. Погребали ги в една цепнатина в застиналата лава и принесли в жертва говедо, за да не могат двамата да се вдигнат от гроба. До този момент Вига-Стюр бил убил общо повече от трийсет човека и не бил платил кръвнина за никой от тях.

 

 

На Гест постепенно му стана ясно с какъв противник е влязъл в Битка Айнар, а с него и баща му. Но не трийсетте убийства го ужасиха, а отговорът, който Стюр дал на брат си, когато онзи се опитал да му пробута двамата берсерка: този подарък е толкова ценен, че бих могъл да ти се отблагодаря само като те накарам да го задържиш.

Айнар го погледна, сякаш за да провери ефекта от думите си, и попита Гест, дали някога е сънувал кошмари.

— Не — излъга той.

— Тогава няма как да разбереш какво е страх — каза Айнар мрачно и погледна Ослауг, която през цялото време седеше тихо, с уши, които не искат да чуват.

— Защо дойде тук? — попита тя спокойно. — Има толкова много други места, където можеше да се скриеш.

Айнар отново изгуби цветущото си красноречие, само измърмори, че пътят го бил довел тук, бягството, и Гест още веднъж си помисли, че сигурно съществува такъв страх, като отрова, който може да превърне един мъж в жив мъртвец, в призрак със свой собствен живот.

 

 

Отново реши да го избягва няколко седмици, притеснен от човешката слабост, но и изплашен от неясното усещане, че Айнар може да чете мислите му или да вижда какво изпитва, преди самият той да го е осъзнал, а освен това да изопачава всичко с мрачните си конски очи, които бяха белязали Йорва безвъзвратно, както кръвта бележи старо дърво. През последния му месец там, Гест си говори с него само веднъж, когато се срещнаха случайно по склона надолу към Хитаро. Беше една сутрин през ранната пролет, реката тъкмо беше започнала да приижда и Айнар без никакво встъпление попита, дали Гест си спомня някоя от кведите, на които го бе учил, или е от хората, които всичко забравят.

— Помня ги — каза Гест и искаше да продължи по пътя си. Но Айнар го помоли да спре и да изрецитира някоя от тях. Гест изпълни молбата му. Айнар кимна замислено и продължи нагоре към къщата. Но изведнъж се обърна и повтори, че Гест има необикновена дарба и че Бог е този, който му я е дал, Бог и никой друг.

И сега Гест не възприе изказването като похвала. Бяха лежали заедно със сестра си будни много нощи и бяха слушали как лебедите се завръщат от дълбините на хоризонта, правеха го всяка пролет, лебедите идваха заедно със светлината, а тази година им разказаха, че Айнар скоро ще си тръгне от Йорва, заедно с всичките си страшни сенки. Само няколко нощи по-късно в стопанството пристигна един самотен ездач и донесе съобщението, че корабът, който трябваше да го закара в Норвегия, чака готов при нос Рауда.

 

 

Гест се събуди от врявата, облече се и изтича навън, видя Айнар да извежда коня си и чу баща си да му предлага един от собствените си коне за смяна. Айнар отначало отказа, но постепенно се остави да го убедят. И отново Гест беше притеснен от този начин да казваш едновременно да и не, сякаш двете думи означават едно и също нещо. Тогава Торахале каза, че иска да прати с него двама от ратаите си и Айнар отново мисли дълго, преди да измърмори, че не знае дали това е добър или лош знак. Но тогава видя Гест, усмихна се и го привика по-близо.

— Сега искам да ти се отблагодаря за орловата глава — каза той тържествено. — И за това, че прибра коня ми през зимата, въпреки че се страхуваше от него. Това е най-умният кон, който съм имал, но няма да мога да го взема със себе си в Норвегия, затова ратаите ще ти го върнат, пък и ти вече не се страхуваш от него.

Той благодари на всички наред, дори на Тордис, която стоеше със скръстени ръце и не успяваше напълно да прикрие облекчението си. Намигна още веднъж на Гест, остави погледа си да се плъзне незабележимо покрай Ослауг и скромната му свита потегли на юг през равнините, през единствения проходим брод през това време на годината.

Гест се качи на хълма, проследи с поглед ездачите, докато те не се размиха като думи, написани върху пясък. Беше забелязал както облекчението на майка си, така и безизразното лице на баща си и разбираше, че и двамата си имат своите основания, но тези на баща му вероятно са по-добри.

Както обикновено прекара деня при новородените агънца. От няколко седмици все беше мъгливо и валеше, но сега се беше изяснило, вечерта беше светла, а небето — прозрачно като вода. Докато слизаше надолу към къщата, забеляза някакво движение в долината на изток, бяха двама ездачи, ратаите, които се връщаха и яздеха с всички сили към брода.

Гест проследи как се пребориха с кафявата водна маса, баща му изникна зад оградата на конюшнята и тръгна да ги посрещне, те му разказаха нещо и бяха явно разтревожени. Но Торхале изглеждаше спокоен и готов, сякаш беше чул очаквана лоша новина.

Гест се спусна тичешком и дочу, че Вига-Стюр и хората му им били устроили засада при Валсхамар. Айнар ги бил забелязал първи и бил казал на ратаите да го оставят и да се върнат — ако тук трябвало да бъде убит някой, това щял да бъде той и никой друг. Така или иначе срещу численото превъзходство на Стюр те не биха могли да направят нищо.

Ратаите не харесали това предложение, нали били обещали на Торхале да пазят Айнар. Въпреки това избягали и отдалеч видели как Стюр го убил и погребал на място.

Гест отново се зачуди на спокойствието на баща си, на това, че той само кимна като чу разказа, вместо да укори ратаите за безчестната им страхливост. По-късно същата вечер той открито го попита за това. Баща му предложи да слязат до реката, където седнаха в белия мрак и се загледаха в ледохода. През това време със спокоен глас му обясни, че ратаите се били поколебали, преди да изоставят Айнар, не защото са били обещали да го пазят, а защото са подозирали, че той ще ги изгони от стопанството с надеждата, че Стюр ще тръгне да преследва тях, а не него.

Мина доста време преди Гест да каже нещо.

Той поклати глава и промърмори, че не разбира какво иска да каже баща му. Торхале се усмихна накриво и каза, че ще дойде денят, когато ще разбере, и че тогава ще приеме този отговор, защото ратаите имат само себе си.

— Докато ние сме семейство.

Гест не разбра и това. Но се досети, че сигурно има нещо общо с Йорва и с малките хора, които живееха там, и с властта, която Стюр има над тях. След това си помисли, че заедно с Айнар ще изчезнат всичките му кведи и истории, ако никой не ги запомни. Реши той да го стори.

 

 

След по-малко от седмица им се отдаде случай да видят за първи път страшния главатар. Гест се приличаше на слънце между къщата и обора и си играеше с едно коте, когато той внезапно се появи, беше вече вътре в двора, начело на голяма група, която се беше промъкнала в сърцето на стопанството, прикривана от тътена на водата.

Той бе по-нисък, отколкото Гест си представяше, и много по-стар. Изобщо не беше богато облечен, за разлика от много мъже в свитата си, които носеха ярки дрехи, заплашителни шлемове и позлатени оръжия. Но погледът му беше ясен и спокоен, като черна, блатна вода, а гласът му заглуши грохота на реката, когато се изправи на стремената и заповяда всички да излязат от къщата, и свободните хора, и робите.

Когато бяха събрани като животни в ограждение от мълчаливи ездачи, Стюр видя Торхале и измърмори името му, сякаш за да го опита — селянинът Торхале Гримсон от Йорва. Помоли го да излезе пред останалите и без да усуква, каза, че иска обезщетение заради това, че бил подслонил Айнар през зимата.

Торхале не отговори. Но Гест забеляза, че дори не отклони поглед.

Стюр слезе от коня и даде заповеди на двама от мъжете си да доведат Олав от Ярнгердарстадир, а самият той тръгна да се разхожда из двора, без да казва нищо, с гръб към хората, сякаш мислите му бяха заети с нещо съвсем друго и това представление беше само частица от много по-голям свят.

Мъжете довлякоха Олав и синовете му и около тях се образува кръг от коне и хора. Гест седеше встрани на тревата с наострени уши. Накрая Стюр заповяда на Олав да плати обезщетение, ако не иска да загуби живота си, а Торхале, когото Стюр смяташе за главен виновник, бе задължен да му осигурява подслон всеки път, когато се наложеше, например на отиване или връщане от Алтинга[6] или по друг повод, зиме и лете. Стюр и хората му трябваше да получават всичко, от което се нуждаят — включително и храна за конете, добави той, сякаш знаеше, че именно трева им липсва.

Торхале продължаваше да мълчи, но вдигна ръка в знак, че разбира и приема условията.

— За мен няма значение — каза Стюр сухо, — дали приемаш насила или по собствено желание, защото знам, че не си предател и очаквам единствено да спазиш думата си.

 

 

Когато ездачите се отдалечиха, Гест чу как майка му започна да се кара на баща му. Оттук нататък тя упорито настояваше да се преместят — най-добре на юг в Боргарфиорд, където имаше роднини и можеха да живеят в безопасност. Гест видя, че баща му, въпреки че се стараеше да го крие, беше недоволен, както от примирието с Вига-Стюр, така и от плановете на Тордис да се местят.

Една топла вечер в началото на лятото те седяха на оградата и гледаха как расте тревата, когато Торхале внезапно сложи ръка на рамото на сина си и го попита дали е видял коня на Айнар сред групата на Вига-Стюр. Гест каза, че не е.

— Значи и него са убили — каза Торхале. — Беше упорит кон.

Гест каза, че конят не го интересува. Но се сети за Айнар. Хрумна му, че всеки път, когато мисли за него, той сякаш отново умира. Видя пред очите си убийството толкова ясно, че просто трябваше да изрече една от кведите на Айнар. Баща му каза, че винаги се е чудил как може да помни всички тези думи, самият той не помнел дори лицето на собствения си баща. Но го каза така сякаш подчертаваше нещо предрешено, нещо, което е казвано и подчертавано толкова пъти, че почти е загубило значението си.

— Забеляза ли младия мъж, който яздеше до Стюр? — попита той. — Този, който нищо не каза и не участва в представлението?

Гест кимна.

— Това е най-малкият му син, Онунд. Помниш ли как изглежда?

Гест подробно описа младия мъж, пищното му облекло, сбруята на коня и оръжията, ръста и телосложението, спомена също така русите къдрици, които падали на слабите му рамене, само за възрастта не беше сигурен. Торхале се усмихна.

— Само да можеше всичко това да се използва за нещо — измърмори той и добави, че този Онунд бил смятан за по-умен, по-спокоен и по-сдържан от братята си и че именно по тази причина вероятно той щял да наследи властта и земите на баща си. Вига-Стюр бил човек, когото всички подценявали, дори тези, които внимавали да не го правят.

— Но на мен ми изглеждаше единствено вял и отпуснат — Торхале продължи да преценява Онунд. — Ти как смяташ?

— Той гледаше Ослауг — каза Гест.

Торхале се замисли.

— Беше добър кон — промърмори той.

 

 

Стюр и хората му дойдоха в Йорва цели три пъти през това първо лято, всеки път прекарваха по една нощ, ядяха и пиеха това, което Тордис слагаше на масата, без да се оплакват и пускаха конете си да пасат по ливадата. И всеки път Гест виждаше как Онунд гледа Ослауг, а тя се прави, че не забелязва или си намира работа на полето и се връща чак, когато са си тръгнали.

След това няколко месеца ги нямаше. Но една дъждовна есенна вечер се появиха отново, без предупреждение, като привидения, бяха над четиридесет човека. И докато седяха до огнището и вечеряха, Стюр изведнъж започна да се оплаква от храната. Когато никой не му отговори, започна несправедливо да обвинява Торхале, че бил клал незаконно овце на север в долината. Торхале се изправи и започна да протестира, а Тордис каза на главатаря, че е жалък лидер на пропаднала шайка.

Стюр ги изгледа сякаш му беше забавно, след това се обърна и промърмори смирено, че ушите му вече не чуват добре, че започва да остарява.

Но след като си тръгна на другата сутрин, Торхале дръпна Гест настрана и му каза, че главатарят само си търсел повод и вече го имал, така че вероятно би било най-добре все пак да напуснат стопанството по някое време тази година. Тордис също започна да проявява нетърпение. Когато нямаше никой наоколо, тя разказваше на децата, как всъщност никога не се чувствала добре в Йорва, че стопанството било мрачно и изолирано, така далеч от роднините й в Боргарфиорд, сякаш ставало въпрос за друга страна, земята била бедна и сива като пясък, мястото — голо и незащитено, а описанието на цялата тази мизерия караше бузите й да порозовеят, а устните й да се разтеглят в далечна усмивка.

Гест не харесваше тези приказки, напомняха му името и славата на Вига-Стюр. Та нали дядото на Торхале купил тази земя, защото плодородните кътчета на Исландия вече били заети. Когато пристигнал, той разчистил камънаците и построил стопанството, а след това синът му и Торхале с много труд добавяли към него ливада след ливада, построили нови къщи и вдигнали огради, освен това намерили и препитание — една барака на брега, в нея съхранявали такъмите и две рибарски лодки, които, ако се съдеше по всичко, щяха да бъдат поверени на Гест в момента, в който дребното му тяло се превърнеше в това на мъж.

Но дългите и сънливи зимни нощи заглушиха плановете по преместването, имаше достатъчно храна за хора и животни, никой не ги безпокоеше, освен най-близките съседи. Къщите стояха стабилни като скали по време на бурите, когато наоколо не беше тихо и синьо както винаги, защото през зимата и реката спеше и единственото, което можеше да се чуе, беше далечният й ромон под леда като мелодията на северното сияние или на едно лято, което още не се е изчерпало напълно.

Така че когато лебедите донесоха на крилете си светлината и реката наново поде гръмкия си поход към морето, Гест беше забравил напълно за Вига-Стюр и несигурните планове по преместването. Той коленичеше в обора и маркираше новородените агнета с ножа си, както го беше учил баща му, изрязваше дамгата на Йорва върху крайчетата на тънките и прозрачни като листа уши и даваше на някои от агнетата имена. Той подскочи, когато баща му коленичи него и прошепна, че остават само няколко седмици, преди да изоставят стопанството, а това трябва да се случи, докато Стюр е на Алтинга.

— Но — продължи баща му, — понеже нямаме достатъчно коне, ще трябва да направим два курса. Два курса — повтори той. И това беше всичко, което каза. Плюс строгата заповед Гест да не издава нищо на никого, сякаш бяха обградени от вражески уши, а не от стадо блеещи агнета.

Гест кимна, но все пак разказа всичко на Ослауг, а тя го изгледа и попита, още ли не се е научил да пази тайна.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Татко каза същото и на мен, а ето че ти се издаде пръв.

Гест се замисли.

— Но нали казах само на теб — каза той.

— Откъде мога да съм сигурна?

 

 

Едва на сутринта, когато всичко беше готово, Торхале реши ратаят Ингялд да тръгне с него на първия курс и да натоварят всички коне. След това, след два-три дена, трябваше да се върнат и да вземат останалите — семейството, слугите и животните.

Гест и Ослауг бяха седнали на слънце на двора и видяха как баща им се метна на коня. През последната година Гест беше пораснал не много, но стигаше да продължат да се надяват. Сега видя как баща му се наведе и прошепна нещо в ухото на майка му, тя беше впила ръка в гривата на коня, сякаш за да го задържи, беше с гръб към децата и те не можеха нито да чуят за какво си говорят, нито да видят как изглеждат лицата им.

Торхале се изправи и се загледа в тях. Гест беше седнал на една купчина пръст, покрита с прораснала трева, която баща му беше натрупал, за да има на какво да стъпи, като се качва на кон. Усети, че той иска да му каже нещо. Внезапно се изправи и застана на купчината — стана висок колкото Ослауг. Баща му се усмихна. Гест вдигна ръце и стана още по-висок. Баща му се усмихна по-широко, кимна им, пришпори коня и поведе групата, но не към равнините, а надолу към реката и брода, след това по подножието на Сварфхолсмюла към долината Храундал, по така наречения път Скардхайд, който беше по-дълъг, но щеше да ги опази от многото любопитни очи.

Гест забеляза, че майка му не се върна, след като мъжете заминаха, а отиде и седна до оградата да чисти слама. След това чу Ослауг да плаче. Тогава Гест беше на десет години, а Ослауг на дванадесет.

 

 

Едва след две седмици в Йорва пристигнаха ездачи, трима мъже, и то не тези, които очакваха, а главатарят Торщайн Гисласон от голямото стопанство Бьо в Боргарфиорд и шестнадесетгодишният му син Гунар заедно с някакъв мъж, когото никога не бяха виждали.

Торщайн беше богат и могъщ и хората го знаеха като мъдър човек, който обича мира. Беше женен за най-голямата сестра на Тордис, Хелга, и именно той беше обещал да им помогне да се устроят на новото място.

Сега той слезе сериозен от коня, поздрави всички, които бяха излезли да го посрещнат, обърна се към непознатия мъж, когото беше довел, и каза високо:

— Този мъж е Стайнар Стайнсон и е от моите хора. Той има да ви разкаже нещо.

Тордис пребледня, тя извика на Гест да отведе конете и се свлече на тревата. Торщайн й подаде ръка, заведе я в къщата и седна на обичайното си място на масата. Веднага щом Гест се върна, той каза, че Стайнар живее в едно малко стопанство в долината Скорадал, разположена в планините, които отделят Боргарфиорд от южните равнини. Преди няколко дни на вратата му почукал техният ратай Ингялд, който бил страшно изплашен, той бил тръгнал пеша на юг към Вик с надеждата да напусне страната.

Торщайн млъкна веднага, след като изрецитира това встъпление, и погледна подканващо селянина Стайнар, който изстена тихо, преди да събере сили за разказа си — ратаят му казал за преместването им, как по пътя си видели група ездачи в долината Храундал, била групата на Вига-Стюр, как заспорили какво трябва да се направи. Ингялд искал да обърнат и да се върнат в Йорва, но Торхале не смятал, че е направил нещо лошо, нали бил свободен селянин и можел да прави каквото си иска. Тогава Ингялд предложил поне той сам да се върне, да повика помощ. Торхале се съгласил. Едва след няколко дни Ингялд разбрал за края на историята — Торхале бил поздравил Стюр учтиво, дори бил изказал учудването си, че го среща в планините по това време, когато се провежда Алтингът. Стюр казал, че точно това било намерението му — да се срещне с Торхале тук, казал също така, че според него е дал ясно да се разбере, че няма да приеме селяните да напускат района по собствено желание.

След това заповядал на хората си да нападнат Торхале, който бързо скочил от коня и се качил на една скала. Там се отбранявал така добре с меча си, че мъжете започнали да укоряват Стюр, че само седи и гледа. Торхале бил вече уморен и тежко ранен и на Стюр не му оставало нищо друго, освен да забие брадвата си в него. Погребали трупа на място, взели със себе си всички коне и покъщнина и след това отишли на Алтинга. Но този път Стюр не поел отговорност за убийството както в случая с Айнар.

Торщайн Гисласон беше облечен в дълго синьо палто. На кръста му висеше кожена кесия с пришита върху нея английска сребърна монета, сечена при крал Адалрод[7], и дадена като данък на викингите. Докато спътникът му говореше, Тордис седеше и си играеше с тази кесийка. Ослауг държеше главата си в ръце, така че косата й покриваше лицето, а Гест, който беше оставил вратата отворена, наблюдаваше внимателно Стайнар на светлината, която падаше върху притеснените му черти.

Торщайн простена и попита със смях да не би Тордис да иска да го ограби. Тя хвърли кесията, сякаш се бе опарила и погледна децата с празен поглед. Главатарят каза, че според него Ингялд трябва да е чул всичко това от някой от хората на Стюр, защото няма как да е видял нападението със собствените си очи.

— Освен ако той още от самото начало не е бил от хората на Стюр — продължи той тихо. — В това стопанство и преди е имало предателства, нали? Когато беше убит Айнар?

Звучеше като някакъв въпрос, но нито Тордис, нито децата намериха какво да отговорят, те не познаваха Ингялд като предател, макар да работеше при тях едва от година и нещо и да нямаше репутацията на дружелюбен и особено бъбрив човек.

Стайнар взе думата отново и разказа, как Ингялд бил изчезнал от стопанството му, когато се събудил на другата сутрин, оттогава никой не го бил виждал. Но бил изрязал кръст в стената на стаята, в която спал, и може би го е направил, защото е имало причина да помоли Христос за прошка.

Отново нямаше кой да отговори. Тогава Стайнар изсумтя така, че Гест потрепери, и каза, че самият той е ревностен привърженик на старите богове и затова веднага бил махнал кръста.

Най-накрая Тордис проговори и рече, че никой в Йорва не бил чувал Ингялд да е приел новата вяра. Защо не се е върнал обратно, та нали никой не го е подозирал, и къде изобщо се е дянал…?

Гест не отместваше очи от лицето на Стайнар.

Последните две седмици му се бяха сторили по-дълги от целия му досегашен живот — Тордис седеше по цели дни заключена в спалнята още от деня, в който Торхале замина, само Ослауг говореше с нея, когато й носеше храна.

— Какво прави тя? — попита Гест.

— Тъче.

Но тя не правеше кой знае какво, играеше си с широките колкото един пръст ленти, които беше сплитала в косата на Ослауг, когато беше по-малка и не можеше сама да го прави. И не искаше да каже за какво мисли.

Гест пък постоянно беше на полето, при своето колело. И докато къщата не се мяркаше пред очите му, всичко беше така сякаш баща му в най-добро здраве пътуваше към Боргарфиорд — седи си на коня с онази усмивка, с която тръгна от Йорва, около безшумните копита прахта танцува като искрящо злато. Той отмята глава, за да се наслади на слънчевите лъчи и на лекия бриз и не забелязва как морето го залива, не вижда как коварните реки поглъщат коня му и го повличат не в дълбините си, а напред, защото Торхале се носи като кораб, в черепа му не е забита брадва, а над него летят ято лебеди и един черен ястреб, който тегне над тази загадъчна картина като някакъв знак.

 

 

Гест току-що беше излязъл от стаята, когато някой извика името му. Беше Гунар, едно весело, живо момче, кльощаво като чапла и твърде високо за възрастта си. Сега с мрачна физиономия попита дали братовчед му иска да се махне от Йорва.

Гест го погледна учудено, извади ножа си и започна да дялка точилка.

— Не знам — отговори той.

— Стайнар казва истината — каза Гунар след малко и седна до него. — Баща ми ходи у тях и видя мястото, където е бил кръстът.

— Не е трудно да се изреже нещо върху дървена греда — каза Гест и стърготините се посипаха по ръцете му.

Гунар изчака малко.

— Много свидетели са видели, че Ингялд е бил там — каза той. — Стайнар действително казва истината.

— Защо тогава Ингялд не се е върнал, нали е трябвало да повика помощ?

— Било го е страх.

— Преди да разбере какво е станало?

Гунар се замисли.

— Ти си много зрял за възрастта си — каза той. — Не, не знам, но съм сигурен, че ако Ингялд не е бил убит от Стюр, то Торщайн, баща ми, ще го убие, ако въобще е жив, а мисля, че не е.

Настъпи мълчание.

— Не вярвам на никое от тези неща — каза Гест. — Ингялд беше наш приятел, той не е предал нито Айнар, нито баща ми и изобщо няма да знаем дали Стюр го е убил, преди самият той да признае.

Той хвърли точилото в огъня, пъхна ножа обратно в канията и тръгна нагоре по долината, седна между могилите до Потока и се загледа в колелото, седя така, докато Ослауг не дойде да го прибере, вече беше настъпила светлата, сребриста нощ.

— Плакал ли си? — попита тя.

— Не съм — каза той. — Но ти си.

Тя млъкна и седна до него.

— Ти не си виновен — каза тя.

— За какво? — попита той.

— Въпреки че Ингялд беше дълго време с нас, никой не знаеше откъде е дошъл.

Гест се замисли.

— Той се появи след убийството на Айнар — каза той.

— Не — отвърна тя. — Дойде малко преди това.

Те се спогледаха и разбраха, че никой от тях не помни.

 

 

Торщайн изпрати дузина мъже в долината Храундал. Те намериха Торхале, раните му на пръв поглед съвпадаха с това, което Стайнар твърдеше, че му е разказал Ингялд. Извикаха свидетели, които да потвърдят това, след което закараха трупа в Йорва; там го погребаха редом с предците му на едно възвишение по посока на пясъчните равнини.

Същата вечер Гест постави кръст на гроба. Тордис го попита за какво е това. Той отговори, че е от дърво, сякаш това беше обяснение; каза, че бил изрязал нещо върху него. Тордис се приближи, за да види рисунката, отново беше същата онази плетеница, която Торхале наричаше змийско кълбо, тя се увиваше около малък кръст, който отблизо се оказваше, че прилича на растение, на някакво цвете. Тя поклати глава и повтори, че Йорва е проклето място, където е загубила пет от децата си, където е загубила мъжа и живота си, скоро щяла да загуби и Гест, и Ослауг и от тях нямало да остане и следа, независимо колко кръста той забива в голия камънак.

Гест искаше да я попита защо тогава не прие предложението на Торщайн да се преместят в Боргарфиорд. Но тя вече му беше обърнала гръб и бе поела бавно обратно нагоре към къщата. Изведнъж обаче се обърна и се втренчи в него. Гест разбра, че иска да види дали плаче, и затова реши да не го прави. След малко тя наведе поглед, върна се при него и сложи ръка на рамото му, промърмори, че кръстът е хубав, прекалено хубав, добави със същия фалшив тон, с който онзи път похвали орловата глава.

Същата нощ Гест стана и отново махна кръста, разби го в една скала и хвърли парчетата в реката. Ей сега ще ида и ще направя на пух и прах и колелото, помисли си, веднъж завинаги. Но не го стори. Не можеше да извърши две злини за една нощ.

 

 

Торщайн и другите главатари в Боргарфиорд обсъждаха известно време дали да заведат дело срещу Стюр на Алтинга. Но той само изсумтя в отговор на тази измишльотина.

— Да не би да вали всеки път, когато небето се смръщи? — така каза мъжът, който имаше толкова много и толкова могъщи приятели, че изобщо не го интересуваше какво е времето. Сред тях беше и Снори Годи[8] от Хелгафел, най-хитрият и неразгадаем мъж в цяла Исландия, Стюр беше негов тъст, а този, който има на своя страна Снори Годи, няма от какво да се страхува. Така че делото за смъртта на Торхале никога не бе заведено. И ратаят Ингялд никога не се появи отново. Беше погълнат от планините или от морето, или пък убит от Вига-Стюр след предателството си. А Гест си мислеше, че Форсете, богът на мира и справедливостта, явно също се е изпарил.

Но в разгара на лятото Торщайн намери един селянин на име Торлайк, който да се засели в Йорва, за да се погрижи за разбитото семейство. Торлайк идваше от малък род и бедна земя и притежаваше малко или почти нищо, но за сметка на това беше не по-малко изкусен занаятчия от Вьолунд[9] и освен това преливаше от енергия и добро настроение, което в началото сякаш не беше на мястото си в измъченото стопанство. Тордис се отнасяше към него така, както се бе отнасяла към Айнар навремето — като към лоша миризма, въпреки че Торлайк успя през тези години, през които управляваше Йорва, да увеличи стадата, да доразчисти земята — нещо, което Торхале не беше успял да свърши. Не се отказа и от риболова заедно с Гест и ратаите, спечели уважението на повечето от тях и не се притесняваше много от това, че Гест в началото бе раздразнителен и затворен и не искаше да има нищо общо с него.

При Тордис нещата бяха много по-зле. Наесен тя се разболя сериозно, а по Коледа легна на легло, за да не се изправи никога вече, ядеше малко, говореше несвързано и злобно и слабееше все повече и повече с настъпването на зимата. Торлайк беше християнин, покръстен едва преди няколко години, през онова лято, когато Алтингът реши да въведе християнството в страната. И сега не се умори да нарежда, че Тордис трябва да потърси сила при Бог и да не се оставя да бъде въвлечена в мрака на този земен свят.

— Няма Бог — каза Тордис. — Има само хора.

След това каза, че щом мъжът й не е успял да напусне жив това проклето стопанство, значи и тя няма да може и ще умре тук.

 

 

Сега в Йорва имаше петима ратаи и две възрастни жени, които Торлайк беше довел със себе си, неговите сестри. Те вършеха работата, за която преди се грижеше Тордис, но без да се месят в управлението на стопанството. През пролетта Тордис даде ключовете на Ослауг и каза, че отсега нататък тя поема отговорността, ако има нужда от помощ, може да се обърне към Торлайк, той е добър човек.

— Или можеш да говориш с Гест.

— Гест? — каза Ослауг. — Но той е само дете!

— Не — каза Тордис. — Гест е силен. Той е много по-силен от всички нас.

Три дена по-късно тя умря, според някои просто защото много го искаше. Беше излязла рано сутринта и беше легнала на тревата до реката. Там нямаше скреж. В небето летяха лебеди. Погребаха я до Торхале и както хората, които я съжаляваха, така и тези, които смятаха, че тя бе видяла проклятие в орловата глава на Гест, сега тихо обсъждаха колко прави са се оказали в предсказанията си.

Гест изпадна в някаква ледена дрямка след това. Видя как блатата в долината са покрити с бяло одеяло и си помисли, че това е сняг. Той нагази в този сняг и откри, че всъщност е някаква материя, лека като перце, която се повдигаше и отпускаше на вятъра и покриваше лицето на майка му така, че то се очертаваше отдолу и светеше като живо. Завладя го плач, който напомняше морето. А когато по-късно в живота му се наложеше да разказва за детството си, той нямаше да може да си спомни нищо за тези години, за времето, когато Торлайк живееше в Йорва. Беше престанал да прави гримаси и хората счетоха това за добър знак. Но също така престана да говори и хората сметнаха това за лош знак, той кимаше или клатеше глава и издаваше кратки звуци, които изразяваха презрение или гняв и изобщо не му пукаше, когато Ослауг му се караше.

Освен това спря да се занимава с дърворезба, сякаш изкуството изчезна заедно с речта, и постоянно му се привиждаше майка му, как седи в единия ъгъл на къщата за готвене и се занимава с нещо, нещо, което крие от децата си, и си тананика тихо. Докато Гест беше малък, тя слагаше ръка на главата му, когато порасна малко, тя я премести на рамото му, а докато лежеше и умираше, тя почиваше на коляното му. Гест щеше винаги да помни тази ръка. По-късно щеше да разказва за нея, за тънките линии, сухожилия и мускули, за кривите, бледорозови нокти и за малките белези, които изпъкваха под кафявата кожа, която винаги беше топла.

Но имаше нещо, което щеше да си спомня още по-добре, и това бяха думите на Ослауг:

— Ти си силен. Мама каза така.

Или:

— Сега сме само ние двамата.

Тя повтаряше това всеки път, когато той се опитваше да се измъкне от работа или да се скрие в някой сън. Три изречения, които имаха приблизително еднакво въздействие върху него, успяваха да му отнемат покоя и да го държат буден като насекоми в мрака.

 

 

Някъде година след пристигането на Торлайк Вига-Стюр се появи отново и поиска както обикновено храна и подслон за хората си. Торлайк не можеше да управлява стопанството, без да се нагърби и със задълженията, които му тежаха.

Той както обикновено не се посвени да каже какво мисли: че е дребнаво и безчестно такъв могъщ главатар като Стюр да се отнася по такъв начин с едно вече разбито семейство. Но Стюр само махна с ръка, яде, пи, спа и изчезна отново. Същото се повтори още три пъти през зимата и пролетта. След това минаха цели две години, преди да го видят отново. И този път беше есен, мокра и студена, и Стюр беше тръгнал на юг към Ферьебаке, за да разреши някакъв спор за коне между двама от своите селяни.

С него беше отново най-малкият му син Онунд, който изглеждаше много по-силен, и беше облечен още по-крещящо, отколкото Гест си го спомняше. Онунд беше с пет години по-голям от Гест и се обличаше като кралска особа. Той флиртуваше безсрамно с Ослауг, която продължаваше да се държи с него така, сякаш не съществува, и се разпореждаше все едно всичко му принадлежи. Стюр, от друга страна, продължаваше да носи скромната си кафява дреха и най-обикновени оръжия — къс меч и брадва без абсолютно никаква украса.

Торлайк използва възможността за пореден път да повдигне въпроса за изплащането на кръвнина на децата — Ослауг скоро щяла да навърши възраст за женене, а нямала никаква зестра, а още по-належащо било да се обуздае Гест, който ставал все по-неконтролируем, странен и агресивен с всяка изминала година.

Гест който, както обикновено когато Стюр беше в стопанството, спеше при животните в обора, сега беше доведен при главатаря, който внимателно го разгледа, видя, че изобщо не е пораснал и въобще има жалък вид. Накрая го попита:

— С какво се занимаваш, момче?

Гест не отговори. Той стоеше и примижал, се вглеждаше в тези черни, живи и блестящи очи, които не можеше да възприеме нито като подигравателни, нито като дружелюбни. Торлайк се намеси и каза, че на момчето засега е поверено да реже торф и че е много добър в това.

— Както и във всичко останало — добави той.

— Резач на торф — каза Стюр замислено и го повтори още няколко пъти, преди да погледне Торлайк и да каже, че май нито той, нито другите имат основания да се страхуват от този дребосък. — Но ако толкова настояваш, мога да му дам една сива овца, тя не харесва Бярнархавн, пък и не дава вълна. Справедливо и разумно ще е той да я получи като кръвнина, но това ще е всичко, което ще види от мен.

Синът му се засмя с дрезгав глас, някои от мъжете също забоботиха доволни. Но лицето на Гест остана безизразно и продължи да бъде такова, когато Торлайк скочи за поредния обречен опит да вразуми главатаря. Гест само обърна гръб на групата и излезе спокойно, но не се върна в обора, а продължи към полето, където намери Ослауг до Потока.

Те седнаха един до друг и се загледаха в колелото. По него имаше лед, невидима коричка, която бавно се издигаше, за да падне след това обратно като звънтящо стъкло. Договориха се, че ще трябва да го приберат за зимата. Ослауг попита дали Гест си спомня една от историите на баща им, за Тюр, бога на войната и справедливостта, за правото на по-силния и той каза, че помни. Но Ослауг не знаеше историята и той трябваше постоянно да я поправя, докато не се появи тревожното усещане, че тя си измисля нарочно, за да го остави да я поправя, както когато искаше да му попречи да заспи или да го накара да свърши нещо, така че той повтори, че историите са свършили. Трябваше да внесат колелото преди ледът да го счупи.

Заедно го занесоха в обора и го закачиха под покрива, като инструмент, който се ползва само през лятото, предмет, който се събужда от сън с долитането на лебедите и тогава изглежда непознат и близък едновременно, защото не са го виждали толкова отдавна, че са забравили, че го помнят. След това легнаха да спят заедно с животните. Но скоро ги събуди усещането, че някой стои до тях и ги гледа — беше майка им.

— Какво има? — попита Ослауг.

— Само исках да ви видя — каза тя и се усмихна, както се усмихваше преди на света да се появи Айнар и да го преобърне. — Топло ли ви е под завивката?

— Да — отговориха те и й направиха място да легне между тях.

 

 

На другата сутрин Стюр и хората му продължиха пътя си. А вечерта, когато трябваше да минат отново през Йорва, Гест седеше както обикновено на хълма с овцете. Отново държеше в ръцете си ножа, който от няколко години не бе докосвал. Сега старателно го беше наточил и усещаше отново как от дръжката струеше топлина и се предаваше на дланта му, а от дланта му — обратно в дръжката. Сега изрязваше рибешка глава на края на дръжката на една брадва. Тогава изведнъж видя кръв върху светлото дърво. Погледна ръцете си, но не намери рана, въпреки това кръвта продължаваше да тече от окото на рибата и капеше върху мокрия сняг. Той изрецитира една вийса[10], която мислеше, че е забравил, стана и слезе в стопанството. Там намери Ослауг в къщата за готвене и й показа дръжката, попита я какво може да означава тази кръв. Тя го погледна и се усмихна.

— Говориш глупости — каза тя и издърпа дръжката, завъртя я и се учуди. — Тук няма нищо.

Аз виждам кръв — каза Гест.

— Да не би пак да си сънувал? — попита тя.

— Сънувам само това, което вече е станало — каза Гест. — Татко и Айнар. Това, което се е случило два пъти, може да се случи отново.

Ослауг седна, а Гест остана прав и си помисли, че за всичките тези години тя се е превърнала в жена и започва да прилича на майка им под бялата си ленена кърпа. Ослауг стана и с една нова усмивка каза, че се задават големи събития.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита го тя.

Гест кимна, монтира острието на брадвата и заби малко клинче, докато очите на Ослауг следяха ръцете му. Внезапно видяха група ездачи долу при брода, Стюр и хората му се връщаха.

 

 

Беше късна есен, бреговете на река Хитаро вече бяха замръзнали, но реката течеше свободна в средата на коритото си. Само конят на Стюр беше подкован за зимата, докато другите се пързаляха по леда и трябваше да газят, да плуват и да си пробиват път напред. И конете, и хората бяха подгизнали, когато пристигнаха в стопанството.

— Ето че става така както си го представях — прошепна Ослауг, стана и тръгна към задната врата.

Торлайк прие гостите както винаги с дружелюбна усмивка, заповяда да се запали огнището в голямата зала и каза на Ослауг и на сестрите си да вземат дрехите и да ги изсушат в кухнята. Докато се събличаха, мъжете тракаха със зъби и проклинаха. Ослауг събра всички дрехи на голяма купчина, изнесе ги в къщата за готвене, хвърли ги в няколко казана, изля отгоре им няколко ведра с вода и ги изнесе навън на студа.

Гостите получиха одеяла, кожи и храна, но след време, когато се развеселиха, много от тях започнаха да се оплакват, че Торлайк се скъпи за дървата. В началото той се престори, че не чува. Но понеже упреците продължиха, Гест стана и предложи да донесе още дърва. Той излезе и събра наръч мокри клони, внесе ги и ги хвърли в огъня. В залата веднага притъмня и въздухът се изпълни с дим и сажди. Гест се шмугна зад вътрешната стена, където беше спал Айнар, промъкна се зад стола на Стюр, откъдето почти можеше да види тила му над облегалката. Но изведнъж сърцето му спря да бие. Неясни образи се препъваха наоколо в димния мрак, бели, полуголи тела, чуваше се несигурен смях, кашляне и ругатни. Но Стюр седеше спокойно и сякаш се забавляваше. Сърцето на Гест не помръдваше. Виждаше светлия череп и плетеницата от тъмни вени там, където свършваше посребрената коса. И тогава сърцето му заби отново. Той замахна с все сила, изпищя, когато кръвта опръска лицето му и се запрепъва към задната врата, без да изпуска брадвата от ръката си. Когато излезе откри, че не зрението си беше изгубил, а светлината.

Стюр се свлече бавно в димящото огнище и остана да лежи там, само синът му проумя какво е станало, той извади баща си от пламъците, прегледа изгореното му лице и така се развика да намерят убиеца, че чак Гест отвън го чу.

Но тогава той вече се беше преоблякъл в дрехите, които Ослауг му беше приготвила, сложи си шипове на подметките и се затича към реката, прескочи я с един скок там, където течението беше най-тясно, застана от другата страна да гледа преследвачите си, които се пързаляха по леда надолу след него все така полуголи. Онунд, синът на главатаря, беше най-отпред, бос и с меч в ръка. Той също искаше да скочи, но се спря като видя бушуващата вода. След това видя, че Гест има обувки с шипове и освен това размахва брадва.

— Не бях аз! — извика Гест, направи гримаса и се засмя. — Не бях аз! Не бях аз!

Онунд нямаше къде да отиде, ледът изгаряше стъпалата му. Гест го чуваше как проклина и виждаше как клати глава като побесняло куче. После им обърна гръб и се остави мракът да го погълне.

 

 

Гест заобиколи могъщата планина, Сварфхолсмюла, изкачи се от другата й страна чак догоре и оттам можеше да види Йорва, където Ослауг беше запалила факла и я беше оставила навън на снега в знак, че е добре. Но там горе до небето Гест усети, че тялото му вече е изразходвало всичките си сили, които щяха да му трябват да продължи — той се намираше в средата на огромна пустош.

Гест все така стискаше брадвата в ръката си, сега я видя и разхлаби хватката си, преметна я през рамо и когато понечи да тръгне надолу, забеляза, че Сварфхолсмюла е много по-висока от всички останали планини в Исландия, от вулканите и ледниците. Той можеше да надникне във всички къщи направо през заснежените им покриви, сякаш бяха съборени от някаква могъща ръка, която искаше да покаже очевидното на този, който се съмнява, да покаже обикновените хора, които спят в топлите си спални, деца и съпрузи, роби и главатари. Зави му се свят, а когато неусетно се оказа на дъното на долината Храундал, където бурята го застигна с всичка сила, светлината не дойде, той чакаше идването на деня, който така и не се появи, затова легна в една пряспа, покри се със сняг и изчезна.

 

 

Но беше легнал върху брадвата и се събуди от болки в гърба. Той се измъкна и дневната светлина го заслепи, макар че денят бе към края си, а вятърът — все така неумолим. Но все пак можеше да вижда и да продължи на изток, вървеше по пътя, който баща му беше използвал при преместването и дори успя да се стопли от движението, сега гладът беше това, което го държеше буден. Отново се стъмни и той трябваше да потърси укритие, прекара още една нощ под бялото одеяло, но и този път се измъкна и тръгна, ориентирайки се по старите разкази и по умълчаните лица на планините. Едва на следващата вечер стигна едно стопанство, реши, че е Мелюр в Боргарфиорд — едно бедно и изолирано парче земя в покрайнините на селището. Но именно тук живееше една роднина на майка му — Гунхилд, заедно с мъжа си Халдур. Размахвайки брадвата, Гест си проправи път през сбития сняг около къщата, докато острието не срещна външната врата. Мислеше си, че иска бели нощи, не лед, иска светлината, която носят лебедите, а не далечните гласове, които го питат кой е всъщност — всичко това мина през главата му, докато се свличаше на отъпкания, пръстен под, посрещнат от друга светлина.

Топлината не идваше от слънцето, а от едно огнище — той беше легнал на твърда, дървена пейка и се взираше в пламъците, от косата и дрехите му капеше вода и съскаше, щом срещнеше нагорещените камъни. Срещу него седеше някакво прегърбено същество и го гледаше мрачно изпод гъстите си вежди — беше Халдур, а Гунхилд, която Гест разпозна, стоеше зад него скръстила ръце с предпазлива усмивка на сивото си и уморено лице.

Гест се представи и забеляза, че бузата му лежи върху някаква груба кожа, след това видя, че на масата има храна, тялото му се тресеше, но беше сухо, косата му, кожата, дрехите бяха сухи, но ръцете му горяха, той ги повдигна, сви и разтвори длани, както се завързва и отваря чувал, изправи се, седна и започна бавно да яде.

— Ако си Торгест Торхаласон, — каза Халдур — какво правиш тогава тук без кон и в такова време?

Гест дъвчеше и не отговори, вместо това се обърна към Гунхилд и й благодари.

— Аз убих Вига-Стюр Торгримсон — каза той. — И сега бягам от Снори Годи.

Едрият мъж се изправи и успя да имитира усмивка, преди да изстреля някакъв въпрос по посока на жена си, която поклати глава и се приближи към тях със сериозно лице. Тя беше по-възрастна от мъжа си, косата и лицето й бяха посивели, но тялото й беше едро и силно, дланите — широки и груби, седна и му каза:

— Това са големи новини.

Гест разказа за убийствата на Айнар и Торхале, за които те бяха чували, и за отмъщението срещу Вига-Стюр, за бягството през планината или поне за малкото, което си спомняше от него. Халдур отначало възнегодува, но след това се взе в ръце и каза решително:

— Едно джудже казва, че е убило Вига-Стюр. Или лъже, а това означава, че е луд, или казва истината, значи пак е луд. И в двата случая не го искам тук.

Гест продължи да се храни. Гунхилд измърмори, че Халдур невинаги мисли това, което казва. Той я изгони от стаята и искаше да се нахвърли и върху госта, но нещо го спря. Гест си помисли, че среща това за първи път — уважението, което поражда страхът, и каза сухо:

— На мен ми се струва, че този път казва именно това, което мисли.

Той събра оръжията, издърпа връхната си дреха, която се сушеше над огнището, навлече я през глава и си завърза обувките, докато съпрузите се караха високо зад гърба му. На излизане чу удари и викове, но тези звуци потънаха в снега, който бързо го затрупа като черна вълна.

 

 

Все още беше нощ, или пък вече нова — Гест беше изгубил времето. Вятърът беше отслабнал, но продължаваше да навява сняг. Гест потрепери, обърна премрежен поглед към равнините на изток и тръгна в посоката, която мислеше, че ще го отведе в Бьо — стопанството на вуйчо му Торщайн Гисласон. Но не беше стигнал по-далеч от оградата, когато чу, че някой го вика. Гунхилд мъкнеше след него една торба.

— Можеш да вземеш един от нашите коне — каза тя запъхтяно, а снегът искреше в косата й. Тя го заведе в конюшнята, извика при себе си най-здравия жребец, хвърли отгоре му покривало, а на Гест протегна торбата. Гест склони глава до грубата шия на животното и усети под снежните кристали пулсираща топлина; след това благодари на Гунхилд.

— Но недей да ходиш при Торщайн — каза тя, докато той се мяташе на коня. — Осигури си първо подкрепа извън нашия род, тогава той няма да може да ти откаже. Иди при Илюге Черния от Гилсбаке — той е вторият по сила главатар тук и е много по-голям мъж от некадърника, за който аз се омъжих.

Гест благодари още веднъж и тръгна в посоката, която тя му показа.

 

 

Цялата долина беше покрита с дълбок сняг. На разсъмване слезе от коня и походи малко пеша, за да се стопли, след това отново го яхна, но студът ставаше все по-силен, той заспа и се събуди, когато животното спря. Вече не валеше и вятърът беше утихнал, но беше още по-студено. Видя къщи и някакви разпръснати светлинки, бяха стопанства, тук трябваше да се намира и Гилсбаке.

Гест не беше виждал Илюге и не знаеше за него нищо, освен че е бил доста необуздан като млад, постепенно натрупал пари и влияние, да не говорим за синове — най-малкият от тях се казвал Гунлауг, наричан Змийския език като дядо си, и бил вече прочут воин. Сега обаче Гест се сети и за това, че Илюге е приятел на Снори Годи и му хрумна, че може би Гунхилд му е устроила клопка.

Той обиколи стопанството, видя някакъв силует да пробягва между къщите и помоли да извикат главатаря.

Илюге се появи на вратата, примижа докато не фокусира ездача и го попита кой е. Гест приближи коня няколко стъпки напред, но не слезе.

— Студено е — каза той.

— Защо тогава ме накара да изляза? Ратаите ми ще те настанят и ще ти дадат храна, ако това е, което ти трябва?

И сега Гест не слезе от коня. Илюге се обърна и искаше да влезе, но премисли и попита:

— Трябва ли ти нещо друго от мен?

Той беше леко облечен, дрехата му беше без ръкави, а краката — голи, обути в открити кожени обувки. На слабата светлина, процеждаща се от вратата, Гест видя няколко белега, увити като въжета по силните му ръце; мъжът беше почти на шейсет, но изглеждаше много по-млад, макар че гъстата коса, която му дала навремето прозвището, беше опадала и черепът му лъщеше под топящите се снежни парцали. Но брадата продължаваше да е черна, имаше само няколко стоманеносиви кичура, които напомняха реки. И понеже Гест продължаваше да не отговаря, той се отмести настрана, така че да се освети лицето на госта.

— Но ти си само дете — каза той.

— Аз съм приятел на Снори Годи — каза Гест.

— Тогава не си мой приятел — отговори Илюге.

— Тогава и аз не съм приятел на Снори — каза Гест.

— Тук всеки получава отговорите, които очаква — каза Илюге.

— Не вярвам — продължи Гест, свали шапката си, каза кой е и защо е дошъл, а лицето на главатаря ставаше все по-скептично. Гест изрече една вийса, която беше измислил този ден. И на лицето на стареца се прокрадна усмивка. Гест реши, че това е моментът да помоли за помощ, но Илюге се направи, че не го чува.

— Този кон трябва да се убие — каза той трезво, хвана жребеца за главата и я разтърси така, че замръзналата пяна, която висеше от гривата и муцуната му се напука. Без да дочака отговор, той се обърна и вика, докато двама, също така леко облечени мъже, не излязоха от къщата, тях помоли да отведат коня. Гест слезе от него, без да протестира. Когато те се скриха, на Гест му се стори, че вижда още една усмивка на лицето на главатаря.

— Сега си вече без кон — позасмя се Илюге. — Което май означава, че ще трябва да ти дам друг. За да се отърва от теб, нали?

Гест кимна и нагази в снега. Този разговор започваше да го изнервя, още не си беше изяснил кой на кого е приятел, а главатарят май нямаше намерение да го покани вътре. Него студът сякаш не го притесняваше, защото помоли Гест да му разкаже историята си още веднъж, на Гест му се стори, че старецът се забавлява докато го слуша. Поиска да чуе и вийсата още веднъж и намекна нещо за това, че кенингите[11] не били съвсем сполучливи, ако е целял да представи убийството на най-големия престъпник в Исландия по такъв начин, че и на Гест, и на Вига-Стюр да бъде отдадено дължимото уважение.

Тогава Илюге внезапно хвана рамото на Гест с огромната си ръка и го разтресе, както беше направил с коня преди това, сякаш да провери дали може да се държи на краката си, и Гест едва не рухна.

Старецът се засмя и предложи да влязат — Гест щял да получи храна и легло, а на другия ден и нов кон, за да продължи просията си.

— Защото може да трае дълго, в момента не ми хрумват чак толкова много хора, които доброволно да се изправят срещу Снори Годи. Но първо иди при Торщайн Гисласон. Той е от твоя род. И слушай внимателно какво ще ти отговори.

— Това, което се е случило два пъти, може да се случи още веднъж — каза Гест и заспа, преди да сложат масата.

Но последните думи на Илюге го преследваха в съня му — слушай внимателно какво ще отговори — главатарят не му беше обещал абсолютно нищо, но може би му беше намекнал, беше го насърчил да разкаже на Торщайн, че могъщият Илюге му е дал дума, че ще помогне, или нещо подобно, за да не може Торщайн да му откаже, както го беше посъветвала и Гунхилд. Или пък тази мисъл му беше прошепната от призрака на нещастния Айнар, Айнар, който умееше да говори така убедително, че никой не можеше да устои на молбите му.

 

 

Когато на следващата вечер пристигна в Бьо, нещата се повториха. Отново беше нощ и всички си бяха легнали, но Торщайн стана, щом чу, че някой тропа на вратата. Той излезе сам и в началото се учуди, щом разпозна племенника си върху покритата със сняг кобила, изслуша скептично разказа му, а щом се стигна до убийството на Стюр, направо се разяри.

— Това е дело на луд човек — развика се той.

Двамата не се бяха виждали от времето, когато Торщайн и Гунар бяха в Йорва, за да съобщят за смъртта на Торхале, това беше преди три години, и Гест измърмори, че като роднини трябва да се срещат по-често, след това изрече двусмислената вийса. Но Торщайн не се умилостиви и се зае да почисти снега от коня, за да види дамгата му.

— Значи наистина Илюге те е пратил тук? Той обеща ли ти помощ?

— Той ми даде този кон, за да дойда при теб, това е най-добрият кон в стадото му.

— И това ли ти каза?

— Не, но аз сам видях. Другите са стари кранти в сравнение с този.

— Значи нещата са много зле при тях.

Гест млъкна, но му се стори, че Торщайн искаше да каже — значи много е искал да се отърве от теб. Но все пак го пусна в къщата, мърморещ недоволно, каза, че му позволява да преспи тук или да остане, докато се разяснят нещата около това безумство.

— Защото аз имам много роднини и приятели — каза той и заведе Гест в една празна спалня.

 

 

Но и там тялото му не пожела да се отпусне, студът се беше загнездил в костите му и в мрака, който беше плътен като вода. Той виждаше лъскавия череп на Вига-Стюр пред себе си, плетеницата от сини вени, и поиска да запали свещ, но стаята му беше заключена. „Бьо се намира на един-два хвърлея разстояние от река Вито — помисли си той, — която разделя долините на Боргарфиорд от земите на Снори на север оттук, Снефелснес и Даласюсла, за това си е мислел Торщайн, защото Илюге живее най-навътре в долината, с планината зад гърба си и другите главатари пред себе си като преграда. Затова сега ще разбия вратата и ще се махна.“ Но тогава чу Ослауг да го пита, да не би пак да е сънувал.

— Сънувам само това, което вече е станало — каза той и забеляза, че тя не гледа него, а някъде покрай него. Той произнесе името й, хвана я за ръцете, за да я съживи, но тя беше мека и отпусната, тогава на челото й кацна птица, той искаше да я прогони, но ръцете му бяха като дървени. Той изрече всички кведи, които знаеше, дори тази за убийството, която сам беше измислил, но птицата не помръдна. До момента, докато стопанинът не дойде от съседната спалня, за да разпали огъня, това бяха звуците на зимата и на спокойствието, утринният глас на зимата.

— Можеш да останеш тук — каза Торщайн кратко.

Ръцете на Гест бяха бели и приличаха на крака, той се беше сгушил до вратата и гледаше объркано вуйчо си.

— Можеш да останеш тук — повтори Торщайн и го разгледа по-отблизо. — Можеш да останеш тук през зимата! — повтори той, сякаш говореше на някой глух. — Но първо трябва да отидеш при Клепярн Стария във Флокадал и да помолиш и него за помощ. А също така трябва да…

— В Бьо ли се намирам? — попита Гест.

— Какво? Да — каза Торщайн и протегна ръка. Сега притича и Хелга. Двамата вдигнаха Гест, върнаха го в леглото и го завиха с тежки като олово одеяла. Едва когато усети мириса на жена, Гест разбра, че не студът го беше сразил, а страхът, и той не изчезна, докато не легна съвсем неподвижно под желязната броня, като труп под едно неумолимо небе, и не си помисли, че топлината ще се върне, ей сега топлината ще се върне.

Бележки

[1] Земята на великаните в скандинавската митология. — Б.пр.

[2] По-дълги скалдови поеми. — Б.пр.

[3] Легендарни скалдове, творили през X в. — Б.пр.

[4] Страховити скандинавски войни, които се обличали в мечи кожи, изпадали в транс и помитали всичко по пътя си. — Б.пр.

[5] Великаните в скандинавската митология. — Б.пр.

[6] Ежегодно общо събрание в Исландия, смятано за най-стария парламент в света. — Б.пр.

[7] Скандинавското име на крал Етелред, управлявал Англия. — Б.пр.

[8] Езически жрец в Исландия, който съсредоточава в себе си политическа, юридическа и административна власт над хората на определена територия. — Б.пр.

[9] Пословичен майстор, главният герой на „Сага за Вьолунд“, част от исландската Стара Еда. — Б.пр.

[10] Кратки скалдови произведения, най-често осемстишия. — Б.пр.

[11] Своеобразни сложни метафори, т.нар. „оприличавания“, характерни за скалдовата поезия. — Б.пр.