Рой Якобсен
Вледенен (17)

Pax Cnutonis^[1]

 

Около месец след битката при Ашингтън двама гладни и смазани просяци се довлякоха до Йорвик, Нордимбраланд бе покрита със сняг, всичко беше тихо и спокойно и архиепископът Вулфстан Втори ги прие, като че бяха възкръснали. Той прегърна Обан и поздрави Гест.

Те очакваха да ги попита, „Защо дойдохте тук?“. Или да каже, „Не можете да останете, цялата страна се е надигнала да отмъщава на датчаните и на техните помощници.“

Той обаче разказа, че Идрик Стреона бил избягал от бойното поле при Ашингтън, за да предаде своя господар, но младият крал не разбрал това. Кнут ги преследвал през половин Англия, докато някъде близо до Глосестър Идрик не успял да убеди разгромения Айрънсайд да сключи примирие с датчаните. Страните се събрали и се договорили Желязната страна да запази Уесекс, където така или иначе живеели малко датчани, но да се подчини на Кнут, така че в действителност им предал цялото си наследство.

Но Идрик отново показал истинското си лице, като посъветвал Кнут да наруши примирието, веднага щом се сключи, и да убие Желязната страна и двамата му малки синове, сега, когато ги държал в ръката си. Кнут обаче не се съгласил веднага и оставил разгромения си противник да се установи в Лондон, а синовете му да бъдат отведени в чужбина, някои сочели Свитьод.

Гест и Обан се спогледаха.

Бе им отнело почти месец да се придвижат на север, защото не знаеха нищо за положението в страната и не се осмеляваха да говорят с никой, който би могъл да им разкаже.

Гест се ядоса и заяви, че нищо от този разказ не съвпада с наблюденията му от дървото в Ашингтън. Освен това Желязната страна не би могъл да е толкова наивен, че за пореден път да повярва на Идрик?

Но Вулфстан не го беше грижа дори да отговори.

— Войната свърши — отсече той, по-сигурен, отколкото го бяха виждали преди.

Същата нощ Гест обсъди въпроса с Обан — дали да продължат на север към крайбрежието, към Йона?

Но монахът сега бе и изморен, и отчаян, освен това бе отново у дома си, щастлив като смъртно болен пациент на път да оздравее. Така че Гест просто последва вътрешния си глас, стана, опакова нещата си и сам напусна града. Но не стигна далеч, преди силите му да го напуснат. Тогава се обърна, върна се при Обан и легна до него, той бе буден и го гледаше с мъдри очи.

— Какво ще правим? — попита Гест.

Обан се замисли.

— Поне ти се оказа прав, че оцеляхме — каза той.

— Не — отвърна Гест. — Това беше само нещо, което казах, за да те утеша. Мислех, че ще умра. Нищо не виждах.

 

 

Само няколко дни по-късно архиепископът прие писмено съобщение, беше от ярла — Желязната страна бил открит мъртъв в леглото си в Лондон. Вулфстан не си направи труда да прикрие убеждението си, че Идрик е този, който стои зад това престъпление. По-важното обаче беше, че Вулфстан трябвало възможно най-бързо да стигне Лондон.

Опиянен от победата, на крал Кнут му хрумнала смайващата идея да предложи брак на Ема — вдовицата на неговия враг, съпругата на Адалрод и доведена майка на Желязната страна, която миналото лято успяла, без да пострада, да се укрие при семейството си в Нормандия. Сега Вулфстан получи задачата да я последва с датски кораб и да й направи предложението — още веднъж да стане кралица на Англия. Тогава щяла да има гаранцията, че синът, с който евентуално успее да дари Кнут, ще бъде наследник на трона, който същият този мъж наскоро бе отнел от синовете й от Адалрод.

И Гест, и Обан, и други двама монаси присъстваха, когато Вулфстан получи това съобщение. Старецът в началото пребледня, очите му блуждаеха, той скочи от скамейката и се заразхожда из стаята, в която се бяха събрали, за да подготвят коледните служби.

После прочете писмото от Лейфинг още веднъж и на глас, сякаш беше проповед и разгледа всички възможни последствия, разкикоти се, но се сепна, изплашен от собствената си реакция, и повтори мнението, което бе споделил и последния път, когато говореше за новия крал.

— Кнут е велик човек. Ако получи Ема, всички главатари в страната ще се присъединят към него.

После въздъхна и добави:

— Не само това, ами ще получи и подкрепата на херцога на Нормандия. След това и крал Хенрик от Саксланд, и папата ще трябва да му дадат благословията си. Велики Боже!

 

 

Още същата вечер Вулфстан потърси Даг Вестайнсон, който управляваше замъка в отсъствието на Ерик, даде на Гест да му преведе писмото и поиска хора за охрана, които да го придружат на юг следващата сутрин.

Даг избухна в смях, когато чу за планираната сватба, и заяви, че идеята сигурно е на Ерик или на Гида, благословена с много други таланти, освен тези, за които всички знаят. Добави, че архиепископът бил свободен да избере, които хора иска.

Но ето че Вулфстан поиска Гест.

Гест отказа. Откакто бе пристигнал в Йорвик, той ходеше облечен в монашеска дреха, искаше отсега нататък да гледа само небето, както Обан, скъпия му приятел, с когото планираше да отиде на поклонение, но не до Ромаборг по петите на ярла, а до Йона — свещения остров в Ирландско море с горящото дърво без плодове.

Вулфстан, който през цялото време бе имал нервно и някак неизяснено отношение към Гест, сега го погледна и в очите му сякаш личеше, че преоткрива собствената си съвест, прехапа устни и му каза приятелски, че може да прави каквото си иска, Англия не била негова родина, а на Вулфстан, трябвало да го помни, затова било негов дълг сега да помогне, за да се запази мирът.

Изказването приличаше повече на въпрос, отколкото на твърдение и Гест каза, че архиепископът вероятно имал право — един брак между Кнут и Ема щял да е от полза и за Англия, и за църквата, още повече, ако Вулфстан ще е този, който го уреди.

— Но сигурно отново мислиш за онази жена, която кралят има в Нортхемптън? — попита той.

— Да — отвърна епископът, не можел да си я избие от главата, това било последната тревога в светите му сметки, Алфива или както там се казвала, тя вече имала двама сина от краля.

— Да, освен това е кръстила първородния си Свайн — каза Гест, — на дядото. И изобщо не мисля, че той ще се раздели с нея, кралят иска да има две жени и ти няма какво да направиш по въпроса. Можеш обаче да се опиташ да убедиш Ема да настоява да държи Алфива скрита, за да не навлече позор върху себе си и върху кралицата, мисля, че би се съгласил на това.

Лицето на Вулфстан си оставаше загадка.

— Трудно е — каза той.

— Да — отвърна Гест. — Но мисля, че с твоята хитрост ще успееш. Според мен Кнут отдавна е обмислил всичко, което ние тук и сега обсъждаме, така че най-вероятно просто чака да го попиташ, за да се убеди, че си на негова страна и му желаеш доброто, на него и на Англия.

— Facta est lux^[2] — въздъхна архиепископът и отиде да си стяга багажа.

През есента и зимата Гест живееше у Тайтр и Гуендолин, както и в манастира при Обан. Той четеше, учеше и отново се захвана с писането, но не за да създаде кралска хроника на Ерик ярл, а преписваше ръкописи, които Обан му даваше, зае се с тази задача със същата страст, с която навремето резбоваше дърво, във всяко негово движение имаше едно отчаяно освобождение. Той преписа житието на свети Кутберт, преписа съчинението на Алкуин, също и един молитвеник, който Вулфстан бе съчинил, докато живееше като монах в Ели.

Освен това преподаваше на Тайтр, но по малко всеки път, защото Тайтр междувременно се бе научил да цени тишината и често оставяше да минат по няколко дни, преди да отговори на някой въпрос или да каже какво мисли, освен това имал проблеми с все по-книжовния изказ на Гест.

 

 

Гуендолин също била недоволна от Гест и един ден му казала направо, че не бива да разговаря повече с Тайтр, защото независимо от темата, все говорели за Исландия, Тайтр ставал после неспокоен и хуквал на лов, и спял на открито, нищо че валял сняг.

Гест погледна приятеля си, който завинаги затвори лицето си за него.

Но Гуендолин измърмори, че изглеждал така, както когато мислел за Исландия. И през тази пролет, мирната пролет, тя продължи да повтаря, че Тайтр не трябвало да я напуска. Накрая той се обяви за доброволец на отряд, който Даг Вестайнсон щял да изпраща в Берниция, след края на задачата и остана там. Гуендолин влезе в манастира заедно с тримата си сина и заяви на Гест, че мъжът й е избягал в Исландия.

— Не — отвърна Гест. — Ще се върне.

И Тайтр се върна. Лятото вече бе дошло. Гуендолин го попита къде е бил. Тайтр каза, че е бил в шотландските равнини, в едно малко селце, чието име не искал да споменава, но където щял да се върне веднага, ако още веднъж го попита къде е бил.

Гуендолин не каза нищо повече за Исландия или за мислите, които я тревожеха.

Но продължи да не харесва Гест.

Тя беше едра, руса и богата жена, имаше и датска кръв, беше вдовица на богат английски търговец, който търгувал с Флемингяланд и Нормандия с двата си кораба. Бе родила на Тайтр трима сина, които растяха и заприличваха на малки мъже. Тайтр ги взимаше със себе си на лов и на работа, поправяше ги, когато говореха на английски, стреляше по мишени заедно с тях, с лъковете, които им беше подарил, яздеше с тях и проявяваше такова търпение, каквото Гест не бе и подозирал, че притежава. Особено мил му беше най-малкият, само на осем години, който даваше признаци, че може да стане самотник, за разлика от другите двама. Момчето се казваше Олав, но го наричаха Братчето, докато не настигна батковците си — на десет и дванайсет, стана по-силен от тях и оттогава отново се наричаше Олав. Случи се онова лято, мирното лято, когато датският крал Кнут се ожени за английската кралица Ема и подпечата неразрушим съюз между две могъщи кралства, отпразнуван и благословен на три езика във всички английски църкви, включително и в Йорвик.

 

 

Един ден Тайтр попита Гест защо Гуендолин няма повече деца.

— Сигурно ще има — отвърна Гест.

Тайтр обясни, че го дразни фактът, че не са се появили повече деца, щяло да му бъде по-лесно да се успокои, ако имаха деца. Гест повтори това, което беше казал, и попита Тайтр дали наистина иска да остане в Англия завинаги.

— Да — отвърна той.

Но все пак го дразнеше, че Гуендолин няма повече деца. Няколко месеца по-късно й каза, че синът й Олав, всъщност е негов син, на Тайтр, и че иска тя да го потвърди.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Кажи му, че аз съм негов баща — обясни Тайтр нетърпеливо.

— Но няма да е вярно.

— Той няма да го знае. Аз съм тук от почти две години и може и да съм идвал и преди баща му да умре.

Гуендолин заяви, че никога не е чувала за подобно нещо. Но Тайтр отсече, че е мислил дълго, преди да вземе това решение, и че няма друг изход.

— Освен това момчето прилича на мен повече от братята си, така че би могло да бъде вярно. А ти няма да имаш повече деца.

Гуендолин обясни, че не може да приеме това, хората щели да си помислят, че е изневерявала на съпруга си, търговеца с двата кораба, а тя не е.

Тайтр бе очаквал от нея нещо подобно и каза, че е неин мъж и ще защитава честта й, докато живее с нея, искал и да й предложи брак, да се оженят, тогава никой нямало да се осмели да одумва тях или синовете им. Иначе просто щял да се върне в Исландия, защото нямало смисъл да остава в Англия, щом дори няма син тук.

Тогава Гуендолин се предаде.

Но така и не каза нищо на Олав. Една седмица по-късно Тайтр изгуби търпение и го стори сам.

— Ти си мой син — каза той и се вгледа в момчето.

Олав се поусмихна, погледна нагоре към него и каза, че отдавна го е знаел. Тогава Тайтр толкова се разчувства, че трябваше да скрие лице и да благодари на Бога. Същия ден той помоли Гест да поиска за него ръката на Гуендолин, тъй като тя била вдовица и имала право сама да вземе решението, трябвало грижливо да изброи всичките богатства, които Тайтр събрал през годините с Хелге, и които щял да вземе със себе си в брака и в крайна сметка щели да се паднат на Олав, техния общ син. Тайтр щял да стане и настойник на другите две момчета.

Гуендолин каза да.

 

 

В Англия наистина се бе възцарил мир. И хората започваха да го вярват, да свикват с него и да му се наслаждават, дори имаше такива, които твърдяха, че един датски крал е по-способен да се справи със страната, отколкото някой истински англосаксонец. Освен това крал Кнут спазил много от високопарните си обещания пред църквата, Витана и народа, възстановил манастирите, църквите и градовете, раздал привилегии и земя, издал закони и направил богати много от хората, които преди тънели в нищета, погрижил се да се отърве от остатъците от приближените на Адалрод, за да постави на местата им свои хора, но не само датчани, а и много от предишните си противници, оказал им такова доверие и чест, че да ти се завие свят.

Но ето че внезапно реши да наложи данък, подобен на данегелда^[3], правото на който северните морски крале си извоювали в недалечното минало, въведе го с желязна ръка, цели 72 000 пунда^[4] сребро трябвало да събере страната, освен допълнителните 11 000, с които трябвало да се раздели упоритото население на Лондон. Всичко това доведе до бунтове и протести, докато не дойде денят, в който той използва цялата сума, за да освободи войската си и освободи страната от тази шайка недисциплинирани вандали. Още първото лято той върна по-голямата част от флота си обратно в Дания, толкова велик бе мирът.

Архиепископът на Кантербъри Лейфинг бе изпратен в Рим, за да издейства на Кнут благословията на папата, а Вулфстан бе повишен в най-близък съветник на краля. Вулфстан отново настоя Гест да остане с него.

Но Гест отново отказа, той бе приключил с главатарите и властта, дори и с онези страни на въпроса, които бяха благословени от църквата. Той разказа на архиепископа за престоя си на дървото в Ашингтън, за бягството, както го наричаше, което бе успяло да го върне в Йорк, където ярлът рано или късно щеше да го намери, защото ярлът рано или късно щеше да го намери.

— Няма нищо лошо в това да си от хората на ярла — каза Вулфстан.

Гест не беше толкова сигурен, просто не намираше начин да се махне.

Но имаше едно нещо, което много искаше да обсъди с архиепископа, преди да се разделят — когато корабите бяха започнали отново да пътуват между страните, му бе хрумнало да напише писмо на стария си приятел отец Кнут от Нидарос и много искаше подписа на Вулфстан да присъства в писмото, за да впечатли датския духовник, та нали бе учил в Англия и познаваше Вулфстан и по име, и по лице от престоя им в Ели.

Архиепископът заяви, че би се радвал.

Гест бе подправил писмото с известни фрази от многото разговори с Кнут, разказваше накратко за похода в Англия, за младия мир и най-вече за новите си приятели от английската църква. Писмото тръгна с един норвежки търговски кораб, който отплава от Гримсбер през един тих ден в началото на есента.

Гест сам бе яздил до там заедно с Тайтр и малкия Олав и тържествено бе предал писмото на капитана, бе го сложил в дървено ковчеже, беше заплатил подобаващо, за да бъде то отнесено отвъд морето и предадено на адресата, само на него.

 

 

Но докато стояха на плажа и гледаха как моряците изтегляха кораба по огледално спокойното море, Гест усети, че идеята да изпрати това писмо вероятно не идваше само от спомените за стар приятел в Нидарос, а и от мъжа, стоящ до него, от Тайтр, който заради случая бе взел със себе си лъка, който бе издялкал в Оркдал, и който като по чудо бе станал баща на син. Защото Гест също имаше син в Северна Норвегия. Или имаше двама сина, ако бе разбрал Айвинд правилно, и не се чувстваше толкова спокоен в Англия като Тайтр. Тайтр си бе намерил дом за първи път и бе открил мястото си в нещо като онази топлина, която Гест помнеше от Йорва, но тя бе временна и нетрайна като детството.

Беше се случило още нещо след завръщането му от Ашингтън — раната в рамото му почти се беше затворила.

— Морето е голямо — каза Олав.

— Да — отвърна Гест и погледна Тайтр. — То свършва ли някога?

— Морето е пътят, който води към всички места — каза големият мъж с широка усмивка.

— Можеш ли да плуваш? — попита Олав, който говореше същия исландски като баща си.

Тайтр разроши косата му и го попита дали не е луд, смъкна си дрехите и се затича по безкрайно дългия плаж, за да се остави вълните да го погълнат. Стояха и гледаха след него.

— Сега ще изчезне — каза Олав.

— Не — отвърна Гест и внезапно си спомни, че Тайтр бе казал веднъж, че не може да плува, това бе основанието му да не избяга, когато превзеха Агденес с Хелге Скюласон. Гест се замисли отново защо не го бе разпитал по-подробно за ножа, който Клепярн му беше дал, дали само Клепярн го беше накарал да го отърве от Гест, ако не успее да го изкара от страната? Или и собственият му род, Торстайн, Хелга стояха зад тази заповед, за да защитят себе си и тези, които щяха в бъдеще да живеят в Бьо?

Стояха и видяха Тайтр да се появява отново.

Олав погледна Гест триумфиращо и заяви, че когато порасне, ще си купи кораб, ще прекоси морето и ще завоюва Исландия заедно с баща си. Гест отвърна, че това е добра идея, така им се падало на исландците.